Робърт Джордан
Нож от блянове (14)

Глава 13
Обсада

Докато се мъчеше да озапти Огнено сърце, Елейн викна: — Изтласкайте ги! Черният кон се бе изнервил сред тълпата в тясната, настлана с калдъръм улица. Биргит бе настояла да остане далече назад. Настояла! Сякаш беше безмозъчна глупачка! — Изтласкайте ги, огън да ви изгори!

Никой от стотиците горе по широкия пасаж на градската стена, прошарен с бяло сив камък, извисяващ се на петдесет разтега, не й обърна внимание, разбира се. Едва ли щяха да я чуят сред виковете, проклятията, писъците и трясъка на стомана. Обедното слънце бе увиснало в безоблачното небе и хората горе се потяха и избиваха с мечове, копия и алебарди. Касапницата обхващаше двеста разтега от стената, обгърнала три от високите кръгли кули, над които се вееше Белият лъв на Андор, и застрашаваше да обкръжи още две, макар че засега всички изглеждаха защитени, слава на Светлината. Бойците мушкаха, сечаха и забиваха и доколкото Елейн можеше да види, никой не отстъпваше и крачка. Стрелците с арбалети на кулите даваха своя принос в избиването, но след всяка стрела бе нужно време, докато арбалетът се зареди за нова, а и бездруго бяха твърде малко, за да обърнат наплива. Бяха единствените гвардейци горе. Останалите бяха наемници. Освен Биргит.

От толкова близо връзката помагаше на Елейн лесно да намери с очи своята Стражничка — дебелата златна плитка на Баргит се полюшваше, щом тя викнеше окуражително на войниците си и посочеше с лъка си къде е нужно подкрепление. В късото си червено сетре с бяла яка и широките небесносини панталони, затъкнати в ботушите, тя би единствената на стената без никаква броня. Беше настояла Елейн да се облече в сиво, с надеждата, че така няма да я забележат и няма да последва опит да я пленят или убият — някои от мъжете горе имаха арбалети и лъкове и за тези, които не бяха в първата линия, въвлечени в боя, петдесетте разтега щяха да са лесен изстрел — но четирите златни пискюла на ранга на рамото на самата Биргит можеха да превърнат и нея в мишена за всеки от хората на Аримила с добро око. Добре поне, че не се въвличаше в боя. Добре поне, че…

Елейн затаи дъх, когато един як тип налетя с меч срещу Биргит, но златокосата жена спокойно отбягна удара — връзката издаде, че все едно е препуснала в галоп, нищо повече! — а лъкът го перна в слепоочието и го изхвърли през парапета. Мъжът успя да изкрещи, преди да рухне с болезнен плясък върху паважа. Не беше единственият труп, украсил улицата. Биргит твърдеше, че хората нямало да те следват, ако не си готова да се изправиш пред същите опасности и трудности като тях, но ако се оставеше да я убият с тази мъжкарска глупост…

Не се и усети, че е подкарала напред Огнено сърце, докато Касейл не сграбчи юздата.

— Не съм идиотка, гвардейски лейтенант — заяви ледено Елейн. — Нямам намерение да се приближавам, ако не е… безопасно.

Арафелката пусна юздите. Лицето й зад решетките на лъскавия коничен шлем бе съвсем спокойно. Елейн моментално съжали за избухването — Касейл просто си вършеше работата, — но все пак изпита и хладен гняв. Нямаше да се извини. В чувствата й се промъкна и срам, щом осъзна собствената си свадливост. Понякога й се искаше да напердаши Ранд, че й бе насадил тези бебета. Напоследък не можеше да е сигурна накъде ще се замятат чувствата й от един миг на друг. А се мятаха, и още как.

— Ако така става, когато заченеш — подхвърли Авиенда и намести тъмния шал на раменете си, — мисля никога да не зачевам.

Широките й айилски поли се бяха набрали почти до седлото и оголваха до коленете обутите й в чорапи крака, но тя май не се срамуваше от това. И след като кобилата си стоеше кротко, изглеждаше съвсем на място на гърба на кон. Но пък Магийн, „Маргаритка“ на Древната реч, беше спокойно, кротко животно, склонно към дебелеене. За щастие, Авиенда изобщо не беше наясно с конете, за да го Разбере.

Приглушен смях накара Елейн да се обърне. Жените от личната й охрана, двайсет и една назначени за тази сутрин, с лъскавите шлемове и брони, изглеждаха невъзмутими — прекалено невъзмутими всъщност; нямаше съмнение, че й се смеят — но четирите стоящи зад тях Родственички прикриваха устата си с шепи. Алайз, миловидна жена с бели косми в косата, видя, че ги гледа — и добре, че ги гледаше с яд — и показно завъртя очи, при което останалите избухнаха в нов пристъп на смях. Кайден, пълничката хубава доманка, се разкикоти толкова силно, че трябваше да се опре на Кумико, макар че и на набитата побеляла жена като че ли не й беше лесно. Жегна я раздразнение. Не заради смеха им — е, добре, малко и заради смеха им — и определено не към Родственичките. Не много поне. Те бяха безценни.

Тази битка на крепостната стена съвсем не беше първият щурм на Аримила за последните няколко недели. Тя знаеше много добре, че Елейн не разполага с достатъчно войници, за да държи шест левги дълга стена. Да я изгори дано, Елейн беше съвсем наясно, че не може да задели дори опитни ръце да наместят загражденията по всички тези мили стена и кули. Неопитни ръце щяха само да оплескат работата. Аримила трябваше само да прехвърли достатъчно хора, за да овладеят една от портите. После щеше да вкара битката в града, където численото й превъзходство щеше да е съдбоносно. Населението можеше и да се вдигне на страната на Елейн, нещо доста несигурно, но това само щеше да увеличи ненужното клане, чираци, коняри и дюкянджии щяха да се бият срещу обучени ратници и наемници. Който и да седнеше след това на Лъвския трон — а най-вероятно нямаше да е Елейн Траканд, — тронът щеше да е опетнен с кръвта на Кемлин. Тъй че с изключение на отбраната на портите и стражите на кулите тя бе изтеглила всичките си войници във Вътрешния град, около Кралския дворец, и беше поставила хора с далекогледи на най-високите дворцови кули. Щом някой наблюдател подадеше знак, че се подготвя щурм, свързалите се Родственички отваряха Портали, за да преведат войниците на мястото. Самите те не взимаха участие в битката, разбира се. Нямаше да позволи да използват Силата като оръжие, дори те да го поискаха.

Дотук схемата действаше, макар че много често — на косъм. Долен Кемлин, извън крепостните стени, представляваше гъста гмеж от къщи, дюкяни, ханове и работилници, където враговете можеха да се струпат, преди да ги видят. На три пъти войниците й бяха принудени да се сражават отсам стената, за да си възвърнат една или повече от крепостните кули. Кървава работа. Можеше да изгори Долен Кемлин, за да отнеме прикритието на хората на Аримила, само че огънят лесно можеше да прехвърли стената и да предизвика пожар въпреки пролетните дъждове. Бездруго всяка нощ отсам стената лумваха малки пожари и овладяването им бе достатъчно трудно. А и в онези къщи въпреки обсадата живееха хора и Елейн не искаше да я запомнят като онази, която е съсипала домовете и имотите им. Не, това, което я глождеше, бе, че не се бе сетила по-рано да използва така Родството. Ако се беше сетила, сега нямаше да й тежи на гърба самарът с Морския народ, да не говорим за сделката, с която бе отстъпила една квадратна миля от Андор. Квадратна миля, Светлина! Майка й никога не беше отстъпвала и педя от Андор. Огън да я изгори, тази обсада почти не й даваше време да поскърби за майка си. Или за Лини, старата си дойка. Рахвин беше убил майка й, а Лини сигурно бе загинала в опит да я защити. Макар да бе побеляла и крехка от възрастта, Лини нямаше да отстъпи дори пред някой от Отстъпниците. Но като си помисли за Лини, едва ли не чу треперливия й глас: „Не можеш да върнеш меда в питата, чедо“. Стореното — сторено, и трябваше да се примири с това.

— Е, това беше — каза Касейл. — Тръгнаха към стълбите.

Вярно беше. Навсякъде по стената войниците на Елейн напираха напред, тези на Аримила отстъпваха, прехвърляха се през зъберите, на които бяха опрени стълбите им. По стената все още умираха мъже, но битката свършваше.

Елейн сама се изненада, щом заби пети в хълбоците на Огнено сърце. Този път никоя не се оказа достатъчно бърза, за да я спре. Последвана от викове, препусна в галоп по улицата и се метна от седлото при основата на най-близката кула, преди конят да успее да спре. Отвори рязко тежката врата и затича нагоре по виещото се обратно на часовниковата стрелка стълбище покрай нишите. Мъже в броня я зяп-ваха удивено, щом профучеше покрай тях. Тези кули бяха изградени така, че да се бранят срещу нападатели, опитващи се да се промъкнат долу и да навлязат в града. Най-сетне стълбите свършиха в широко помещение, където друго стълбище, от другата страна, се виеше на спирала нагоре в обратната посока. Двайсетина мъже си отдъхваха — седяха покрай стената и говореха и се смееха, все едно че оттатък двойната обкована с желязо врата няма мъртъвци. Каквото и да правеха, спряха и зяпнаха при появата й.

— Ъъъ, милейди, това не бих го правил — изръмжа груб мъжки глас, щом тя натисна с ръце железния лост, препречващ едното крило. Без да му обръща внимание, Елейн бутна вратата. Нечия ръка я хвана за полата, но тя се дръпна.

На стената не беше останал нито един от хората на Аримила. Във всеки случай — не и прави. По оцапания с кръв пасаж-лежаха десетки мъже, кои неподвижни, кои — стенещи. Мнозина от тях можеше да са на Аримила, но кънтежът на стомана бе затихнал. Повечето наемници се грижеха за ранените или просто бяха наклякали да си поемат дъх.

— Избутайте проклетите стълби! — викна Биргит и пусна поредната стрела към гмежта мъже, опитващи се да избягат под стената, опъна лъка и стреля пак. — Накарайте ги да си правят нови, ако искат пак да дойдат! — Някои от наемниците се надвесиха над зъберите и се подчиниха, но едва шепа. — Знаех си, че не трябваше да те пускам да идваш днес — продължи тя, докато пускаше стрела след стрела толкова бързо, колкото успяваше. Металните стрели на арбалетите от върховете на кулите също поразяваха мъжете долу, но покритите с каменни плочи складове предлагаха укритие за всеки, който успееше да влезе в тях.

Едва след миг Елейн осъзна, че последните думи са отправени към нея, и лицето й пламна.

— И как щеше да ме спреш? — попита ядосано тя.

С вече опразнен колчан, Биргит отпусна лъка и я изгледа навъсено.

— Като те вържа и я накарам да ти седне отгоре — отвърна и кимна към Авиенда, която тъкмо излизаше от кулата. Сиянието на сайдар я бе обкръжило, но стискаше и ножа с рогова дръжка в юмрука си. Касейл и останалите гвардейки се изсипаха след нея, с мечове в ръцете и намръщени. Това, че видяха, че Елейн е непокътната, с нищо не промени физиономиите им. Проклетите жени бяха нетърпими, почнеха ли да се държат с нея като със стъклена ваза, която може да се счупи, ако я чукнеш с пръст. А след време щеше да е и още по-лошо. И тя трябваше да го изтърпи.

— Щях да те хвана — изсумтя Авиенда и си заразтрива бедрото. — Само че глупавият кон ме хвърли.

— Едва ли — толкова кротка кобилка. Авиенда просто бе успяла пак да падне. Като видя какво е положението, тя бързо пъхна ножа в канията и се престори, че изобщо не го е вадила. Сиянието на сайдар също изчезна.

— В пълна безопасност си бях. — Елейн се постара да прикрие хапливия си тон, но без особен успех. — Мин каза, че ще си донося бебетата, сестро. Докато те се родят, нищо не може да ми навреди.

Авиенда кимна бавно и замислено, но Биргит изръмжа:

— Бих предпочела да не подлагаш виденията й на изпитание. При толкова рискове току-виж си доказала, че греши.

Това беше глупаво. Мин никога не грешеше. Разбира се, че не грешеше.

— Това беше отрядът на Алдин Михерес — веселяшки подхвърли един висок наемник, докато смъкваше шлема си, под който се показа мършаво потно лице с побелели намазани с восък щръкнали мустачета. Рис а’Баламан, както се представяше, имаше твърди като камък очи и усмивка, която изглеждаше винаги похотлива. Беше чул разговора им и непрекъснато мяташе коси погледи към Елейн, докато говореше на Биргит. — Познах го, как иначе. Добър боец беше Михерес. Не мога да изброя колко пъти съм се бил с него. Почти се беше добрал до оня склад, когато стрелата ви го порази във врата, капитан-генерале. Жалко.

Елейн се намръщи.

— Той направи избора си също като вас, капитане. Може да съжалявате за смъртта на приятел, но се надявам, че не съжалявате за избора си.

Повечето наемници, които бе оставила извън града, може би всички, бяха подписали с Аримила. Най-големият й страх в момента бе, че тя можеше да успее да подкупи отрядите, които все още бяха отсам стените. Никой от наемническите капитани не беше донесъл, но госпожа Харфор твърдеше, че са правени опити. Включително и с а’Бала-ман.

Мурандиецът я удостои с похотливата си усмивка и с официален поклон, все едно размяташе наметало, каквото не носеше.

— О, бил съм се срещу него точно толкова, колкото и с него, ми-лейди. Щях да го убия или той да ме убие, ако се бяхме срещнали лице в лице в този прекрасен ден. По-скоро познат, отколкото приятел, видите ли. А и предпочитам да ми се плаща за отбрана на стена, вместо за да я щурмувам.

— Забелязах, че някои от хората ви имат арбалети на гърбовете, капитане, но не видях никой да ги използва.

— Не им е по нрава на наемниците — каза сухо Биргит. По връзката потече раздразнение, макар че не можеше да се разбере дали е заради а’Баламан, или заради Елейн. Но бързо се стопи. Биргит се беше научила да владее чувствата си, след като двете откриха как се отразяват една-друга като огледало по връзката. Най-вероятно й се искаше и Елейн да може да го постигне. Елейн също го искаше.

А’Баламан въздъхна.

— Видите ли, милейди, при нас е така. Ако много притиснеш човек, когато се опитва да се измъкне от бойното поле, да го стъпчеш с коня или нещо такова, ами, следващия път, когато ти се опиташ да се измъкнеш, той може да ти го върне. В края на краищата, щом човек напуска терена, значи е извън битката, нали?

— Докато не се върне утре — сопна се Елейн. — Следващия път искам арбалетите да стрелят!

— Както кажете, милейди — сковано отвърна а’Баламан и също тъй сковано се поклони. — Ако ме извините, трябва да се погрижа за хората си. — Отдалечи се, без да изчака позволението й, и завика на хората си да си размърдат задниците.

— Доколко може да се разчита на него? — тихо попита Елейн.

— Толкова, колкото на наемник — също тъй тихо й отвърна Бир-гит. — Ако някой му предложи достатъчно злато, става игра на зарове и дори Мат Каутон не би могъл да каже как ще спрат.

Много странна забележка. Елейн мигом съжали, че не знае как е Мат. И милият Том. И горкият миличък Олвер. Всяка нощ отправяше молитви дано да са избягали от сеанчанците и да са живи и здрави. Но нищо не можеше да направи, за да им помогне.

— Дали ще ми се подчини? За арбалетите?

Биргит поклати глава и Елейн въздъхна. Лошо е да даваш заповеди, на които няма да се подчинят. Създава у хората навик да не се подчиняват.

Заговори почти шепнешком:

— Уморена изглеждаш, Биргит. — Това изобщо не беше за чужди уши. Лицето на Биргит беше изопнато, а очите — измъчени. Това можеше да го види всеки, но връзката казваше, че е изтощена ужасно и така беше вече от дни. Но пък и Елейн изпитваше същата смазваща умора, крайниците й сякаш бяха от олово. Връзката им отразяваше не само чувства. — Не бива лично да водиш всеки контращурм.

— А кой друг? — За миг умората се прокрадна и в гласа на Биргит, дори раменете й се смъкнаха, но тя бързо се стегна. Беше само воля. Елейн я усети, твърда като камък по връзката, толкова твърда, че й се доплака. — Офицерите ми са неопитни момчета — продължи Биргит, — или старци, които трябва да си греят кокалите пред огнищата на внуците. Освен капитаните на наемническите отряди, а на никой от тях не мога да се доверя, без някой да погледне завистливо през рамо. Което ни връща на въпроса: кой друг?

Елейн отвори уста да възрази. Не за наемниците. Биргит бе обяснила за тях, надълго и широко, и с горчивина. Понякога наемниците се биеха не по-малко упорито от гвардията, но в други случаи се оттегляха, за да не дадат много жертви. По-малко мъже означаваше по-малко злато в следващото им наемане, освен ако не успееха да ги заместят със също толкова добри. Битки, които можеха да се спечелят, се губеха, защото наемниците се оттегляха от бойното поле, за да запазят броя си. Но не обичаха да го правят, ако ги гледат други, освен хора от техния занаят. Това снижаваше репутацията им, както и цената. И все пак трябваше да намери някой друг. Не можеше да позволи Биргит да рухне от изтощение. Светлина, колко й се искаше Гарет Брин да е тук. Егвийн се нуждаеше от него, но тя — също. Отвори уста да каже нещо… и изведнъж откъм града зад нея изтрещяха гръмове. Тя се обърна и устата й си остана отворена, зяпнала от изненада.

Там, където допреди няколко мига небето над Вътрешния град бе чисто, сега бе надвиснала грамада от черни облаци, стръмни като планини, зъбати мълнии святкаха през сивата стена на дъжда, плътна като крепостните стени. Позлатените куполи на кралския дворец, които трябваше да блестят под слънцето, изобщо не се виждаха. Пороят се изливаше само над Вътрешния град. Нищо естествено нямаше в това. Изумлението й обаче продължи само миг. Сребристосините мълнии, тризъби, петозъби, биеха в сърцето на Кемлин, причиняваха щети и сигурно смърт. Как се бяха появили тези облаци? Тя се пресегна към сайдар, за да ги разпръсне. Верният извор й се изплъзна, после — още веднъж. Все едно се опитваше да улови мънисто, потънало в гърне с мазнина. Тъкмо щом си помислеше, че го е хванала, й се изплъзваше. Твърде често ставаше това напоследък.

— Авиенда, ще опиташ ли ти?

— Разбира се — отвърна Авиенда и с лекота прегърна сайдар. Елейн потисна у себе си прилива на ревност. Проклетото й затруднение бе по вина на Ранд, не на сестра й. — Благодаря. Вече взех да забравям как се прави.

Не беше вярно. Само опит дай спести неудобството. Авиенда запреде в сложни сплитове Въздух, Огън, Вода и Земя и го направи почти толкова гладко, колкото щеше да го направи самата тя, макар и доста по-бавно. Сестра й нямаше добър опит с времето, но пък и не се беше възползвала от ученето на Морския народ. Облаците не просто изчезнаха, разбира се. Най-напред мълниите станаха по-къси, намаляха на брой и секнаха. Това бе най-трудното. Да призовеш мълния бе като да въртиш гъше перце между пръстите си в сравнение със спирането и. Второто бе по-скоро като да вдигнеш наковалня. После облаците започнаха да се разпръсват, да изтъняват и да избледняват. Това също стана бавно. Да бързаш много с времето можеше да причини вълнообразни ефекти в околността, на цели левги, и никога не знаеш какви ще са. Яростните бури и наводнения бяха също толкова възможни, колкото ласкавият ден и нежният ветрец.

Облаците се разпръснаха чак до външните стени на Кемлин. Вече бяха сиви. Изсипа се силен дъжд и слепи къдриците й.

— Достатъчно ли е? — Усмихната, Авиенда извърна лице нагоре, та дъждът да потече по бузите й. — Обичам да гледам падаща от небето вода. — Светлина, не се ли бе нагледала на дъжд? Беше валяло всеки проклет ден, откакто дойде пролетта!

— Време е да се връщаме в двореца, Елейн — каза Биргит и прибра тетивата на лъка си в джоба на палтото. Беше я откачила веднага щом облаците запълзяха към тях. — Някои от тези мъже се нуждаят от грижите на Сестра. А и закуската ми май престоя цели два дни.

Елейн се намръщи. По връзката потече загриженост, която й каза всичко. Трябваше да се върнат в двореца, за да измъкнат от дъжда нея, в деликатното й положение. Все едно че щеше да се разтопи! Изведнъж си даде сметка за стоновете на ранените и се засрами. Тези хора наистина се нуждаеха от грижите на Сестра. Дори да можеше да задържи сайдар, и най-леките им рани щяха да са извън скромните й възможности, а Авиенда не беше по-добра в Цяра.

— Да, наистина е време — отвърна тя.

Да можеше само и тя да сдържа чувствата си! Биргит също щеше да е доволна от това. На нейните бузи също избиха червени петна, ехо от срама на Елейн. Изглеждаха странно на навъсената й физиономия, когато подкара Елейн към кулата.

Огнено сърце, Магийн и другите коне стояха търпеливо там, където им бяха пуснали юздите, точно както очакваше Елейн. Дори Магийн беше обучена добре. Улицата покрай стената си беше само тяхна, докато Алайз и другите Родственички не се показаха от тясната пресечка. Не се мяркаха нито коли, нито фургони. Всяка врата наоколо беше здраво затворена, всеки прозорец — със спуснати пердета, макар че едва ли имаше някой зад тях. Повечето хора бяха проявили достатъчно благоразумие още след първия слух, че стотици мъже ще размахват мечове близо до къщите им. Едно перде потрепери; за миг иззад него се показа женско лице и се скри. Някои хора имаха отвратителния навик да гледат какво правят другите.

Кати си говореха тихичко, Родственичките застанаха по местата си там, където си бяха отворили Портала преди няколко часа. Огледаха труповете на улицата и заклатиха глави — но това не бяха първите мъртъвци, които виждаха. Ни една от тях нямаше да бъде допусната до изпитанието за Посветена, но бяха спокойни, уверени в себе си и с достойнство на Сестри въпреки дъжда, който мокреше косите и дрехите им. Плановете на Егвийн за Родството — да бъде свързано с Кулата и да се превърне в място, където да се оттеглят Айез Седай — бяха намалили страховете за бъдещето им, особено след като разбраха, че тяхното Право щеше да се запази и че бившите Айез Седай също щяха да го спазват. Не всички го вярваха — през последните няколко месеца седем от тях бяха избягали, без да оставят дори бележчица — но повечето вярваха и черпеха сила от тази вяра. Това, че имаха работа, възвръщаше гордостта им. И скоро престанаха да гледат на себе си като на бежанки, зависими изцяло от Елейн. Угрижеността беше изчезнала от лицата им. И за жалост, вече не прекланяха толкова бързо глава пред Сестра. Въпреки че това отчасти беше започнало по-рано. Някога бяха смятали Айез Седай за нещо над смъртната плът, но за свой ужас бяха разбрали, че шалът не прави една жена нещо повече от това, което е без него.

Алайз изгледа Елейн, стисна устни за миг и съвсем ненужно за-оправя полите си. Беше възразила на Елейн да бъде разрешено — разрешено! — да дойде тук. А Биргит за малко да отстъпи! Упорита жена беше Алайз.

— Готови ли сте, капитан-генерал? — попита тя.

— Готови сме — отвърна Елейн, но Алайз изчака Биргит да кимне, преди да се свърже с другите три Родственички, все едно не я беше чула. Ама наистина, Нинив не биваше да започва с тези нейни опити да им вдъхнела малко кураж, както се беше изразила. Само да й паднеше Нинив, щеше да я научи тя.

Познатата вертикална резка се появи и сякаш се завъртя, и откри гледка към главната дворцова конюшня — дупка във въздуха с големина четири на четири разтега, но гледката през отвора към високите сводести врати на една от белите мраморни конюшни бе някак по-разцентрована, отколкото очакваше Елейн. Щом излезе на плувналите от дъжда каменни плочи на двора, разбра защо. Имаше отворен още един Портал, малко по-малък. Опиташ ли се да отвориш Портал, когато на същото място вече съществува друг, твоят се изместваше колкото двата да не се допрат, дори зевът между двата да е по-тънък от бръснач. От другия Портал се точеше колона мъже, които като че ли извираха от конюшнята, възвиваха и напускаха двора през отворените порти. Някои бяха с лъскави шлемове и плетени ризници, но всички до един бяха с червените палта с белите яки на Кралската гвардия. Висок широкоплещест мъж с два златни пискюла на лявото рамо стоеше под дъжда и ги наблюдаваше, опрял сваления шлем на бедрото си.

— Приятна гледка — измърмори Биргит.

Малки групи Родственички претърсваха околностите за всеки, който се опиташе да дойде в подкрепа на Елейн, но си беше несигурна работа. Дотук Родственичките бяха съобщили за десетки и десетки групи, опитващи се да се доберат до града, но бяха успели да открият не повече от пет чети, общо не повече от хиляда души. Вестта колко души е струпала Аримила около столицата се беше разнесла и хората, поддържащи Траканд, се бояха да не ги открият.

Щом Елейн и другите се появиха, от конюшнята се разтичаха коняри в червени ливреи, с Белия лъв на лявото рамо. Един — мършав, с окапали зъби и бял кръг рехава коса около темето — пое юздите на Огнено сърце, а слабичка побеляла жена задържа стремето, та Елейн да слезе. Без да обръща внимание на пороя, тя закрачи към високия мъж, шляпаше през локвите. Мократа коса на мъжа бе полепнала по лицето му, но тя видя, че е млад, много под четиридесетте.

— Светлината да ви огрее дано, лейтенант. Кой сте вие? Колко души водите? И откъде?

Виждаше през по-малкия отвор колона конници, която се изпъва-ше извън погледа й сред високи дървета. Не можеше да повярва, че толкова много гвардейци са останали където и да било.

— Чарлз Гайбон, кралице — отвърна той, коленичи и опря облечения си в метална ръкавица юмрук в каменните плочи. — Капитан Киндлин в Арингил ми разреши да се опитам да стигна до Кемлин. Стана, след като лейди Неан и останалите успяха да избягат.

Елейн се засмя.

— Станете, станете. Все още не съм кралица. — Арингил? Там никога не беше имало толкова много гвардейци.

— Както заповядате, милейди — отвърна той, изправи се и направи поклон, по-уместен за Щерката-наследница.

— Може ли да го продължим това вътре? — намеси се раздразнено Биргит. Гайбон погледна палтото й със златните ивици по маншетите и пискюлите на ранга й и отдаде чест, на което тя отвърна с ръка през гърдите. И да се беше изненадал, че вижда жена капитан-генерал, беше достатъчно благоразумен да не го издаде. — Прогизнала съм до кости, както и ти, Елейн.

Авиенда беше зад нея. Бе увила шала около главата си и вече не изглеждаше толкова доволна от дъжда — мократа й бяла блуза бе залепнала за раменете й, а тъмните й поли бяха провиснали, натежали от вода. Гвардейките поведоха конете към конюшнята — освен осемте, които щяха да останат с Елейн, докато не дойде смяната им. Гайбон и за тях си замълча. Разумен мъж.

Елейн се остави да я подкарат чак до колонадата пред входа на двореца. Дори и тук гвардейките я обкръжиха, четири отпред и четири отзад, чувстваше се като пленничка. Но щом се скри от дъжда, се запъна. Искаше да разбере. Отново се опита да прегърне сайдар — да махне влагата от дрехите си с помощта на Силата щеше да е съвсем лесно, — но Изворът отново й се изплъзна. Авиенда не го знаеше този сплит, тъй че трябваше да си останат така — водата да капе от тях. Светилниците на железните стойки покрай стената още не бяха запалени и при този дъжд беше сумрачно. Гайбон пооправи с пръсти сплъстената си от водата коса. Светлина, та той беше почти красив! Зелени-кавокафявите му очи изглеждаха уморени, но лицето му бе лице за мили усмивки. От много време обаче май не се беше усмихвал.

— Капитан Киндлин каза, че мога да се опитам да намеря хора, които са изхвърлени от Гебрил, милейди, и щом пуснах призива, започнаха да се стичат. Ще се изненадате колко мъже бяха скътали униформите си за деня, в който пак може да им потрябват. Доста си бяха взели и снаряжението също така, което, честно казано, не е редно, но се радвам, че са го направили. Опасявах се, че много съм се забавил, когато чух за обсадата. Обмислях да си пробия път с бой до някоя от градските порти, когато госпожа Зигане и останалите ме намериха. — На лицето му се изписа объркване. — Тя много се притесни, като я нарекох Айез Седай, но това, което ни пренесе тук, трябва да е Единствената сила, нали така?

— Да. И не е Айез Седай — отвърна нетърпеливо Елейн. ~ Колко души, човече?

— Четири хиляди седемстотин шейсет и двама от Гвардията, милейди. И срещнах много благородници, които се опитват да стигнат до Кемлин със своите ратници. Бъдете спокойна. Постарах се да се уверя, че са ви верни, преди да позволя да се присъединят към мен. Между тях няма от големите Домове, но водят около десет хиляди души, милейди.

И го каза ей така, между другото: доведох ви десет хиляди войници.

Елейн се разсмя и плесна радостно с ръце.

— Чудесно, капитан Гайбон! Чудесно! — Аримила все още я надвишаваше в численост, но не толкова ужасно като преди.

— Гвардейски лейтенант, милейди. Лейтенант съм.

— От този момент сте капитан Гайбон.

— И мой първи заместник — добави Биргит. — Поне засега. Проявили сте находчивост, достатъчно възрастен сте, за да имате опит, а са ми нужни и двете.

Гайбон явно се стъписа, взе да се кланя и да мърмори благодарности и да заеква. Какво пък, човек на неговата възраст обикновено очакваше да служи поне още десет-петнайсет години, преди да решат да го предложат за капитан, още по-малко за първи заместник на капитан-генерала, колкото и да е временно.

— И вече е крайно време да си облечем сухи дрехи — продължи Биргит. — Особено ти, Елейн.

По стражническата връзка протече неумолима твърдост, намекваща, че може да се опита да приложи сила, ако се помае още.

Гневът, горещ и рязък, кипна, но Елейн успя да го потисне. Беше почти удвоила броя на войниците си и нямаше да позволи нищо да развали този ден.

Освен това наистина имаше нужда от сухи дрехи.