Джорджия Боковън
Дългият път към дома (6)

Шеста глава

Дженифър остави пътната си чанта до вратата и изтича в спалнята за пуловера си. Беше прекрасен есенен ден. Въздухът беше кристалночист, студен и миришеше на дървесен дим от камините на околните къщи. Телефонният разговор с родителите й беше преминал учудващо добре. Без много въпроси те й бяха пожелали приятно прекарване. Естествено, Дженифър им беше спестила информацията, че вместо с една своя приятелка отива да прекара уикенда си с Крейг. Усмихна се, представяйки си каква щеше да бъде реакцията им, ако научеха истината. Сега единственото, което трябваше да направи, бе да се измъкне от фермата, без някой познат случайно да я зърне.

Минавайки през антрето, хвърли поглед към отражението си в огледалото. Учудена се спря и отстъпи назад. „Господи, това наистина ли съм аз?!“ Внимателно започна да разглежда жената, която стоеше насреща й. Лицето й изглеждаше за първи път живо, очите — пълни с блясък, а устните — леко отворени и с невероятно червен цвят. За първи път от доста време хареса собствения си образ.

Секунди по-късно чу стъпките на Крейг, отвори вратата и се хвърли на врата му. Той я вдигна и я завъртя около себе си.

— Крейг, радвам се като дете, че си тук!

— Господи, Дженифър, днес изглеждаш прекрасно!

Жълтеникавият цвят на кашмирения й пуловер акцентираше тъмните нюанси на кестенявата й коса. Бузите й бяха розови, а очите й сияеха.

— Знаеш ли, мисля, че днес наистина изглеждам различно.

Дженифър се засмя щастливо и остана учудена от звука, който излезе от устата й. Отдавна не беше чувала собствения си искрен смях.

— Всичко дължа единствено на теб, Крейг.

Той продължи да я гледа учудено, все още не можейки да възприеме промяната, настъпила в живота му през тези два-три дена. За Дженифър не беше трудно да прочете мислите му. Надигна се на пръсти и прошепна на ухото му:

— Не се тревожи, всичко това, което ни се случва, е истинско, макар и да е прекалено хубаво.

Крейг й отвърна с тих стон и завладя устните й.

— Хайде, Дженифър, да се махаме оттук, преди всички да са се събудили.

Сложиха пътната й чанта в багажника и потеглиха. Когато излязоха на пътя, Крейг спря колата и хвърли ези-тура с една монета, за да определи, накъде да тръгнат. След няколко такива хвърления и три часа шофиране се отдалечиха доста от града. Пътуваха по някакъв безлюден път, когато Дженифър забеляза рекламната табела: „Мотел Майерс кънтри ин — 3 мили“. Двамата единодушно се съгласиха, че именно това търсят, още щом съзряха покрива на голямата къща, сгушена сред огромните дървета. Беше на два етажа и изглеждаше изключително добре поддържана. Слязоха от колата, за да я разгледат от всички страни. Къщата беше прясно варосана, прозорците и вратите сякаш вчера бяха боядисани, а стъклата на прозорците блестяха от чистота.

— Е, Дженифър, какво ще кажеш?

— Не знам, направо не е за вярване. Изглежда, че това е някаква туристическа атракция, но защо няма никакви коли?

— Нека влезем вътре, може да разберем.

Пристъпиха във фоайето и Дженифър нададе вик на възхищение, когато видя огромната камина. Стори й се, че влиза в къща от миналия век. На пода беше застлан дебел персийски килим, в ъглите имаше няколко саксии с палми, в интериора доминираше блестящо дъбово дърво — като се започнеше от бюрото на рецепцията и се стигнеше до старомодния таван.

Към тях се приближи усмихнат възрастен мъж.

— Здравейте и добре дошли в „Майерс кънтри ин“, ще желаете ли стая или само разглеждате?

— Всъщност, нуждаем се не само от стая, но и от нещо за ядене.

— Тогава днес е щастливият ви ден. Имаме места в хотела, а след четиридесет и пет минути ще сервираме най-вкусната храна, която някога сте опитвали. Ако това време ви се стори прекалено дълго, на първия етаж в дъното на коридора има бюфет, от който можете да си купите сандвичи.

Крейг придружи мъжа до бюрото му, помоли го за най-хубавата стая и след кратко колебание регистрира себе си и Дженифър в книгата за гости като „Мистър и мисис Темпълтън, Колби Стейшън, Оклахома“. Подписа се и за първи път изпита удоволствие от това просто действие.

Служителят настоя лично да им покаже стаята. Когато се изкачиха на втория етаж, той отвори вратата с театрален жест, очевидно горд от грижливо подредения в античен стил интериор. Показа им телевизора, скрит в старомодния, богато украсен с орнаменти гардероб, и дистанционното управление, монтирано в подлакътника на едно от креслата. Обясни им как да си служат с античния грамофон, който за учудване на Дженифър се оказа, че работи, а на излизане ги подкани да си вземат шоколадови бонбони от кутията на масата. Възрастният мъж направи елегантен поклон и напусна стаята.

Дженифър и Крейг избухнаха в смях.

— Господи, Дженифър, къде попаднахме?!

— Защо, не ти ли харесва?

— Не знам, чувствам се като в музей.

Тя прокара ръка по ръчната бродерия на възглавниците.

— Аз обожавам антиките, Крейг, те ми помагат да разбера, че животът винаги продължава. Хората, които са изработили тези прекрасни неща, са сигурно вече мъртви, но техните творения продължават да са тук, ние им се възхищаваме сега, а след нас ще дойдат нови и нови поколения.

Крейг се приближи зад нея и обгърна талията й.

— Това означава, че не съжаляваш за това, че си с мен тук, нали?

— Как мога да съжалявам, когато всичко е толкова хубаво.

— Когато се върнем…

Дженифър притисна с пръсти устните му.

— Не искам да говорим нито за утре, нито за вчера, а единствено за сега, за този уикенд. Нека забравим всичко и да мислим само колко ни е хубаво да бъдем заедно тук.

Крейг й отвърна с широка усмивка.

— Много добре казано. Доколкото знам, задълженията ми през тези дни ще бъдат да ти осигурявам храна, отлежало вино и — той я целуна по бузата, по брадичката и по върха на носа — да открия къде най-много обичаш да бъде докосвано твоето прекрасно тяло.

— Недей заявява нещо, което не си сигурен, че ще довършиш.

Крейг погледна часовника си.

— Имаме двадесет и пет минути до вечеря — достатъчно време, за да те разсъблека.

Дженифър разпери ръце.

— Можеш да започваш. Сигурно ще стана атракцията на вечерта за гостите на хотела.

Той си представи как вечерят на една маса с останалата без дрехи Дженифър и се засмя.

— Сигурна ли си, че си гладна? Господи, защо те питам, за цял ден си изяла само един сандвич. Хайде, да излизаме от тази стая, преди да станало много късно. Съмнявам се, че ако пропуснем вечерята, ще намерим някаква храна в тази пустош.

Тъй като разполагаха с още малко време, излязоха навън, за да изследват околността на хотела. Проследиха шеметните скокове от дърво на дърво на две катерички, а преди да тръгнат по обратния път, Крейг извади от джоба си малка черна кутийка и я подаде на Дженифър.

— Какво е това, Крейг?

— Отвори я. Това е нещо, което видях вчера, и ти веднага ще разбереш защо съм го купил. Сигурно вече си разбрала, че много обичам да правя подаръци.

Дженифър отвори кутийката и на лицето й се изписа възхищение, а веднага след това и изненада.

— Но… но това съм аз! Крейг, как е възможно… откъде я намери?

Тя вдигна брошката, за да разгледа по-добре профила на жената, изобразена на нея.

— Купих я от един антикварен магазин в Лексингтън. Собственикът ми каза, че е принадлежала на капитан на презокеански кораб. Той я поръчал, за да си спомня винаги за жената, която обичал.

— Прекрасна е! Или това е твърде нескромно да се каже, след като толкова си приличаме.

— Мисля, би трябвало да си разбрала досега, че си красива и без аз да ти го казвам.

— Започнах да разбирам, че съм красива, едва след като те срещнах.

Крейг понечи да й отговори нещо, но в този момент чуха приглушен удар на гонг, който беше сигналът за вечеря. Той взе ръката й и я поведе към хотела, доволен, че след това ще има цялото време на света, само за да се наслаждава на нейната красота.

Вечерята им беше сервирана на обща маса, на която ги очакваха още дузина мъже и жени, гости на хотела — всички на видима възраст над шестдесет години. Храната, както беше обещал служителят, който ги посрещна, наистина се оказа великолепна. Повечето от присъстващите се познаваха и водеха разговор предимно за причината да дойдат тук. Тази вечер в хотела свирел оркестър и щяло да има танцова забава. Крейг и Дженифър бяха поканени „да усетят атмосферата на отминалите години и да разберат какво всъщност е истинска музика“.

Когато гостите приключиха с вечерята и се оттеглиха на кафе и напитки във фоайето, Крейг и Дженифър останаха сами и започнаха да обсъждат планове как да избегнат старомодните танци и по-бързо да се приберат в стаята си. Най-накрая решиха все пак да се появят за малко на дансинга, а после при удобен случай, когато никой не ги наблюдава, да се измъкнат.

Единично и по двойки, постепенно във фоайето започнаха да пристигат още хора на „чаровна“ възраст. Те бяха изненадани, но и очаровани, че сред тях тази вечер има и „младежи“. На вратата се появи жена със синкава коса, която обяви, че току-що оркестърът е пристигнал. Всички скочиха на крака и се отправиха към близката сграда, която Крейг и Дженифър бяха взели за плевня. След многобройните настоятелни покани те нямаха друг избор и също тръгнаха натам.

Когато влязоха вътре, музиката вече гърмеше и никой повече не им обръщаше внимание. Дженифър се надигна на пръсти до ухото на Крейг и извика:

— Нямаш ли странното усещане, че без да искаме, попаднахме в „зоната на здрача“?

Крейг се засмя и обгърна талията й.

— Хайде, да вървим навътре. Струва ми се, че добре ще се позабавляваме.

През миналата седмица едва ли си го би помислил, но сега присъствието на Дженифър го караше напълно да вярва на думите си.

— Добре, но по-добре ми обясни как се танцува този вид музика или ще се превърнем в подскачащи клоуни.

Крейг я извърна към себе си и я целуна по върха на носа.

— Тъй като не мога да танцувам на никаква музика, за мен няма особено значение какво свирят тези „дядовци“.

— Какво?! Не можеш изобщо да танцуваш? — възкликна учудено Дженифър.

Ако той беше израсъл в нейния кръг от приятели, това щеше да е невъзможно. Всяка седмица в училище имаха танцова забава, а почти всеки месец някой имаше рожден ден и организираше парти. Ако някой от съучениците й не можеше да танцува и стоеше настрани, той веднага се определяше като некадърник и никой не говореше с него.

— Защо, има ли някакво значение!

— Не ми се мисли, че никога повече през живота си няма да танцувам. Но ако се наложи, ще се справя.

Крейг се разсмя.

— Ако искаш да ми бъдеш, учител съгласен съм да вземам уроци.

Дженифър го хвана за ръката и го поведе към един по-безлюден ъгъл на залата.

— Първо, всяка песен има ритъм. Сложи си дясната ръка на кръста ми, да, точно така. Танцът е всъщност придвижване в такт с ритъма, но същевременно следиш и моите движения.

Крейг направи няколко колебливи стъпки, стараейки се да я държи на разстояние, за да я гледа в краката.

— По-добре ме притисни до себе си, така ще усещаш движенията на тялото ми.

Той побърза да изпълни наставленията й и двамата изтанцуваха почти цяла мелодия без особени инциденти.

— Знаеш ли, това ще започне да ми харесва.

Крейг се вълнуваше не толкова от музиката, а от усещането да държи Дженифър плътно притисната към себе си.

— Дори съжалявам, че тази песен свърши толкова бързо.

Оркестърът се оттегли за кратка почивка и една възрастна двойка, с която бяха вечеряли, се приближи към тях. Побелелият, висок мъж им се усмихна открито.

— Е, деца, какво ще кажете, харесва ли ви?

— Мисля, че разбирам защо това място е толкова популярно — отвърна Крейг.

— Чудя се дори защо залата не е пълна до пръскане — допълни Дженифър.

— О, точно това е нашата малка тайна. Ние сме решили да запазим това място единствено за нас. Представете си какво ще стане, ако се напълни с туристи? Разчитам, че няма да ни издадете, нали?

— Това означава ли, че не можем да дойдем отново.

— О, господи! Вие сте много симпатични и възпитани младежи, винаги сте добре дошли отново.

Оркестърът засвири отново, господинът се извини и поведе дамата си към дансинга. Крейг прегърна Дженифър и, чувствайки се достатъчно уверен в способностите си, също я поведе натам. Тя престана да се страхува, че ще бъда настъпена, и забравила за любопитните погледи на хората, отпусна глава на рамото му. Осъзнаваше, че не са попаднали в „зоната на здрача“, а на място, прекалено хубаво, за да е истинско. Дори се замисли дали не е по средата на някой хубав сън. Все пак не можеше да мисли друго след събитията през последните три дни. Вдигна глава и Крейг веднага допря устните си до нейните.

— Готова ли си да тръгваме?

Дженифър кимна усмихната.

Приближиха се до вратата и се възползваха от суетнята, когато песента свърши и всички започнаха да аплодират оркестъра, за да излязат навън. Студеният, влажен въздух ги обгърна, а пълната луна осветяваше пътя им, докато минаваха зад къщата, стараейки се да не срещнат никого. Дженифър потрепери от студ и Крейг я притегли към себе си.

— Не си ми казвал голямо ли е ранчото ти в Оклахома?

— Може да се каже, но не може да се сравнява с Мичел Фарм. Единственият павиран път е алеята, която води към къщата. Има само две бунгала за работниците, оградата е доста дълга, но е от стоманени колове и бодлива тел. В западния край има няколко газови находища, които тепърва започвам да разработвам, а всичко останало са пасища за животните.

Гласът на Крейг стана мек и бе изпълнен с вълнение.

— Оклахома е много красива, почти нищо не се е променило в пейзажа от времето, когато нашите прадеди са стъпили на континента. — За момент той се поколеба. — Има достатъчно място, където да направя постройки за породистите коне, а зад къщата може да се изгради малък хиподрум, ако има, разбира се, кой да се интересува от обездка.

Дженифър сведе глава. Отношенията им се развиваха с шеметна скорост и не знаеше какво да мисли.

— Може би ще дойда да те посетя, някой ден…

Крейг усети, че я беше изплашил с неприкрития си ентусиазъм за тяхното бъдеще.

— Дженифър, не се опитвам нищо да ти налагам, искам да знаеш само, че…

— Знам това, Крейг.

Той се спря и я целуна.

— Имаме достатъчно време да изгладим противоречията си, няма защо да бързаме.

Дженифър го прегърна през кръста и зарови лице на гърдите му.

— Крейг, ти си толкова добър… По-различен си от всички мъже, които познавам. Странно защо, още първия ден, когато влезе в офиса ми, имах чувството, че ми приличаш на някого.

— Защо тогава толкова трудно се съгласи да вечеряме заедно?

Тя се усмихна, спомняйки си този момент.

— Не исках да си мислиш, че съм лесна жена.

— Тогава, ако това е била целта ти, мога да те уверя, че си я постигнала.

— А сега не искам да си мислиш, че съм старомодна девственица.

— О, това е нещо интересно?

— Когато се приберем в стаята…

— Да?

Дженифър усети, че бузите й поруменяват.

— И аз ще… аз…

— Продължавай, какво те притеснява?

— Ще открия къде най-много обичаш да бъде докосвано тялото ти. И аз…

— Ти?

— Ще направя всички неща, за които съм си мечтала.

— А те са?

— Предпочитам да ти покажа, отколкото да ти ги казвам.

Крейг се наведе и я целуна.

— Нямам търпение да разбера какви са те…

На следващата сутрин Крейг се събуди с приятното чувство, че Дженифър е до него. Усещаше топлината й, а косата й нежно докосваше голото му рамо. Той отвори очи и се усмихна. Никога досега не беше спал в едно легло с друга жена и беше почти сигурен, че няма да може да мигне цяла нощ. Но ето че сега, след като Дженифър беше останала в прегръдката му, се чувстваше по-отпочинал, откогато и да било.

Клепките й леко помръднаха и Крейг очакваше, че тя всеки момент ще ги отвори, но дългите й мигли останаха спуснати. Погледът му се премести към нежната кожа на гърба й. Там имаше малка следа от хирургически шев. Вечерта Крейг бе останал изненадан, че имаше толкова много белези по тялото й. Бяха се къпали и докато той я сапунисваше, откри най-големия — беше на бедрото й — там, където след катастрофата костите й са били съединявани с метални шини. На лакътя й също имаше белег, но той се оказа от падане при конни състезания, в които беше участвала още като дете.

Усмихна се, като си я представи как излиза от ваната — как по кожата й блестят хиляди водни капчици, как се протяга да вземе хавлията, как той я изпреварва и я крие, за да може по-дълго да се полюбува на красотата й.

Дженифър се размърда и Крейг се наведе да я целуне по челото. Тя въздъхна тихо и се усмихна.

— Добро утро, няма ли да ставаме вече?

— Няма защо да отварям очите си, за да разбера, че ме очаква прекрасен ден.

Дженифър обви ръцете си около врата му и отвърна на целувката му.

— Е, как спа? Надявам се, че не съм ти пречила?

— Спах прекрасно, а ти?

— По десетобалната система оценявам нощта с осмица.

— Само с осем?! Защо?

— Няма да повярваш на сънищата, които сънувах.

— Така ли?! Ще ми ги разкажеш ли?

— Не мисля, че ще мога.

— Защо не?

— Можеш да си направиш погрешни изводи.

— Никога.

— Не съм много сигурна.

Крейг се извъртя и легна върху нея.

— Няма да те пусна от леглото, докато не ми кажеш.

Дженифър му се усмихна лукаво.

— Кой казва, че сънищата не се сбъдвали?

— Господи, имаш ли представа какво правиш с мен? — Изражението му изведнъж стана сериозно. — Благодаря ти, Дженифър.

— За какво?

— За това, че си тук, че си с мен.

Крейг можеше да добави и много други неща, които сега бяха в съзнанието му. Тя даваше смисъл на живота му, изпълваше бъдещето му с надежди, беше му вдъхнала увереност и вече с нетърпение очакваше срещата с родителите си.

Дженифър раздвижи изкусително ханша си и разтвори бедра, показвайки му недвусмислено, че го желае толкова силно, колкото и снощи. Дъхът й спря, когато Крейг й отговори със страст, равна на нейната. Любиха се нежно и много дълго, сякаш се виждаха за последен път.

А всъщност, това беше едва началото на връзката им.

Усещанията за време и място изчезнаха и двамата навлязоха в техен собствен свят. Правиха любов в леглото, във ваната, на пода и все не можеха да се наситят един на друг. Крейг докосваше, галеше, целуваше Дженифър и я довеждаше до такъв бърз и експлозивен оргазъм, на какъвто тя дори не бе предполагала, че е способна…

Никой не знаеше колко време е изминало, но докато лежаха един до друг, изтощени до краен предел, Крейг чу как стомахът на Дженифър „протестира“ от глад, и хвърли поглед към часовника, монтиран в нощното шкафче.

— Дженифър, знаеш ли колко е часът?

— Не, но предполагам, че е около единадесет.

— Един без десет.

— Господи, в един трябваше да напуснем стаята! Няма да успеем.

Крейг се засмя, хвана я за ръцете и я притегли към себе си.

— Не се тревожи, ще платя за още един ден.

— Но те ще се досетят за какво сме дошли! Пропуснали сме и закуската.

— Какво нередно има в това? В книгата за гости сме записани като „мистър и мисис Темпълтън“.

— Но, Крейг, това нищо не променя. Не видя ли, че тези хора са на годините на баба ми.

Той се наведе и целуна улейчето между гърдите й.

— Знаеш ли, ти събуди нещо в мен, за което не съм и предполагал, че съществува. Никога не съм бил романтична натура, не съм обещавал на никоя жена, че ще й свалям звезди, но при теб нещата са други и ще трябва да се променя.

— Глупости, харесваш ми такъв, какъвто си.

— Това не ти е достатъчно, искам да ти подаря луната.

— Дори и да го направиш, за какво ми е луната?

Изражението му стана сериозно и Крейг се взря изпитателно в очите й.

— Бих направил всичко необходимо, никога да не изпиташ болката на разочарованието.

— Но, Крейг, ти не можеш да ми обещаеш нещо подобно. Животът е пълен с неща, които не можем да контролираме.

— Знам, но ще открия начин да се справя.

Крейг обхвана с длани лицето й.

— Обещавам ти, че двамата ще имаме прекрасен живот.

Дженифър му повярва. С тялото, съзнанието и душата си — тя му повярва…