Джорджия Боковън
Дългият път към дома (1)

Първа глава

Пожълтялото парче вестник се изплъзна от разтрепераните ръце на Крейг Темпълтън. За момент то остана във въздуха, подхванато от полъха на вятъра, влизащ през отворения прозорец, а после, сякаш натежало от информацията, напечатана върху него, бавно падна при безразборно разхвърляните листове хартия по масивното бюро.

Погледът на Крейг отново се спря на заглавието, написано с големи букви: „Полицията все още издирва изчезналото дете на семейство Мичел“. Въпреки вътрешната борба, която водеше в съзнанието си, той не можеше да откъсне очи от думите, написани преди двадесет и пет години. Вдигна отново изрезката и насила се застави да прочете статията. Но вниманието му привлече снимката на едногодишно дете. Дъхът му замря, в гърдите му се появи пареща болка, зрението му се замъгли. Крейг знаеше, можеше да се закълне, че това е самият той на тази снимка.

Всичко, в което беше вярвал — целият му живот, името му, къщата, която наричаше свой дом, баща му — излизаше, че е било лъжа. Родителите му го бяха убеждавали, че трябва да обича земята на Оклахома, защото е наследник на пето поколение от рода Темпълтън, свързал живота си с този щат.

„По дяволите! Нима се ме лъгали?! Вестниците лъжат, това не може да е истина!“

Търсейки дори и най-малката причина, която да го накара да отхвърли тези мисли, Крейг прочете целия материал, поместен до снимката на детето:

„Лексингтън, щата Кентъки. Служители на ФБР продължават работата си по случая с изчезналото дете Ерик Мичел. Когато Феликс Демпстър — главен следовател, ръководещ издирването — беше попитан разчита ли все още да открият живо детето, след като две седмици похитителите му не са се обадили, той заяви следното: «Нямаме никакви причини да смятаме, че детето е мъртво. Разчитаме на някаква по-сериозна следа, за да го открием». Запитан какво смята за мотив на престъплението, Демпстър отхвърли твърдението, че детето е било отвлечено, за да бъде продадено на бездетно семейство: «Не, това не е дело на подобни хора. Те избират жертвите си сред друга социално-икономическа група. Не биха рискували да отвлекат детето на заможни фермери, виждате какъв шум се вдигна». Все пак главният следовател отказа да коментира факта, че детето е изчезнало от дома на роднини на семейство Мичел, живеещи в неособено престижен квартал.

Рано тази сутрин стана известно, че родителите на Ерик Мичел са се прибрали в техния дом в Мичел Фарм и няма да дават повече изявления за пресата, освен ако не получат някакви новини от похитителите. Агнес Мичел все още е под грижите на лекарите, след като вчера припадна по време на своето емоционално обръщение към похитителите, излъчено и по националното радио“.

Крейг Темпълтън премести погледа си към снимката на мъж и жена, поместена под тази на детето. Въпреки че лицата им бяха помрачени от скръб, а очите подпухнали от недоспиване и плач, без проблеми можеше да открие приликата с неговите черти — нещо, което никога не бе успял да стори с хората, които до преди ден бе смятал за свои истински родители.

Рязко захвърли изрезката, обърна се и тръгна към прозореца. Отдръпна дантелената завеса и се загледа към хоризонта, който постепенно се обагряше в пурпурно. Днес изгревът му се струваше прекалено банален и фалшив. Без усилие можеше да си представи как „баща“ му ще сложи ръка на рамото му или как ще чуе гласа на „майка“ си от верандата.

„Господи! Те вече са мъртви. Не мога да ги обвиня за ужасното престъпление, което са извършили. Те не могат да ми отговорят, не могат да се защитят… Господи, защо ги е запазила?! Как е могла да го направи, след като е знаела, че един ден ще ги намеря? Или точно това е искала да стане — да знам, че не ми е майка, но едва след смъртта й.“

Погледът му обходи това, което сега вече беше негова собственост. Хиляди декари прекрасна земя, която беше подходяща за всичко — от отглеждане на телета до разработването на няколкото газови находища. Земя, за която до тази сутрин си мислеше, че ще му осигурява достатъчно средства за нормален, а с малко повече работа и за охолен живот. Земя, за която никога не беше се замислял, че ще бъде негова, до момента, когато адвокатът на семейството прочете завещанието на „родителите“ му. Те бяха скрили от него колко акции и спестовни влогове са имали, че земята, която са притежавали, се простира далеч и зад хоризонта. „Защо?! Защото живееха толкова скромно и пестяха всеки цент, все едно, че е последен?“

Крейг сви рязко пръстите си и смачка дантелената завеса. „Какво ще постигна, ако сега тръгна да разбулвам миналото? Дори и да открия някакви отговори, те няма да ми послужат за нищо. Аз съм такъв, какъвто са ме направили хората, с които съм живял толкова години, въпреки че имам чертите и ръста на биологичните си родители.“

Бавно се върна обратно при бюрото и грижливо прибра старите вестници и документи. Пъхна ги в големия кафяв плик, в който ги беше открил, сложи ги в задната част на сейфа и когато завърташе комбинацията, за да го заключи, ръката му замръзна. В съзнанието му нахлуха образите на родителите му такива, каквито ги беше видял на снимката — помръкнали от болка и скръб. Изруга тихо. Призраците на миналото тепърва щяха да го преследват.