Джорджия Боковън
Дългият път към дома (13)

Тринадесета глава

— Бабо… бабо? — отекна звънлив детски глас по коридора.

— Тук сме, Никол — обади се Кайл.

В стаята на подскоци влезе момиченце, облечено в брич за езда и жокейско карирано сако. Когато забеляза Крейг, усмивката изчезна от лицето му и се смени с учудено изражение.

— Никол, ела да се запознаеш с вуйчо си Крейг.

Момиченцето колебливо пристъпи напред, но вместо да се приближи до непознатия мъж, изтича до Кайл и се скри зад гърба му.

— Защо той толкова много прилича на дядо?

Крейг гледаше напрегнато детето. Никол беше доста висока за шестте си години, косата й бе дълга и стигаше почти до кръста й. Очите й бяха тъмнокафяви и изглеждаха почти черни. Чертите на детското й личице много приличаха на тези на Франк. Приличаха и на неговите собствени черти…

На Крейг много му се искаше да прекоси стаята и да я прегърне силно, но осъзнаваше, че това ще я изплаши. В този момент на прага се появи Дженифър. Тя пребледня и погледът й трескаво започна да се мести от Крейг на Никол и обратно.

— Какво ти е, мамо?

— Нищо, скъпа…

Дженифър се опита да се усмихне окуражително на дъщеря си. Това, от което най-много се беше страхувала, се бе случило. Болката, която прочете в очите на Крейг, я накара да отвърне поглед.

— Кайл, успя ли да представиш Никол на Крейг?

— Мислех да го направя, но ти се появи.

— Е, представи я и я заведи долу при конюшните. Искам да поговоря с Крейг насаме.

Дженифър разбираше, че повече нямаше място за отстъпление. Беше време да се изправи лице в лице с Крейг и да му каже цялата истина.

Кайл обгърна нежно рамото на Никол.

— Никол, това е твоят вуйчо Крейг. Крейг, това е племенницата ти Никол.

Момиченцето протегна малката си ръчичка.

— Радвам се да се запозная с теб, Никол.

Сърцето на Крейг лудо биеше в гърдите му. В гърлото му се насъбра горчива топка. Освен че откриваше част от себе си в това дете, виждаше в него и Дженифър. Любовта, която беше сътворила това нежно създание, която и двамата напразно се опитваха да забравят, сега се разгоря с внушителна сила, разбивайки последните прегради пред себе си.

— На мен също ми е приятно да се запозная с теб, вуйчо.

Очите на момиченцето бяха широко отворени от любопитство.

Кайл разроши косата й.

— Хайде, Никол, да видим какво прави старият Джон.

Крейг чу входната врата да се затваря, изправи се и отиде до прозореца. Кайл и Никол вече слизаха по стълбите. После момиченцето се качи на раменете на брат му и той, имитирайки конски тръс, се понесе надолу по алеята. Крейг бавно се обърна и се взря в Дженифър.

— Как можа да не ми кажеш!? Не предположи ли какво ще значи за мен да разбера, че Никол е моя дъщеря?!

— Тя не е твоя! — отговори рязко Дженифър. — Никол е моя дъщеря… и на Ричард. Той е с нея още от мига, в който се роди. Никол не познава друг баща, освен него.

— По дяволите, Дженифър! Не ми пробутвай тези глупости!

— Грешиш, Крейг, не са глупости. Това, което се е случило между нас, вече няма никакво значение. Аз имам семейство — Ричард ми е съпруг, а Никол е негова дъщеря. Нямаме никакво право да разбиваме живота на две съвсем невинни същества!

Дженифър не бе очаквала болката и страданието да бъдат толкова силни. Мъката, изписана на лицето на Крейг, я разкъсваше.

— Защо мислиш, че ще разбием живота на Никол, ако й кажем, че аз съм неин баща?

— Защото тя обича Ричард.

— Аз не бих й забранил да го обича.

— Защо се заблуждаваш! Нима би си тръгнал за Оклахома, а нея би оставил тук с Ричард? Сигурна съм, че ще поискаш да я отведеш със себе си!

— Никол не е единствената, която искам да отведа.

— Прекалено си закъснял…

— Отказвам да повярвам на това.

— Нямаш друг избор — отвърна хладно Дженифър. — Всичко е свършило, Крейг.

— Знаеш ли какво означава за мен да узная, че имам дъщеря?

— Да… — промълви тя и в очите й проблеснаха сълзи.

„Господи, колко я обичам! Всяка частица от мен я желае!“

Крейг протегна ръката си с надеждата тя разбере отчаяната му молба, но Дженифър рязко се отдръпна назад. Той направи няколко широки крачки и я задържа.

— Не, не… Моля те, не прави това! Това е грешно, Крейг!

Крейг обхвана в длани лицето й. После пръстите му се заровиха в косите й, взря се в очите й и се опита без думи да я накара да разбере колко я обича. Бавно сведе глава и с целувки започна да изтрива сълзите от бузите й.

Дженифър трепереше неудържимо, чувстваше се безпомощна, страхуваше се дори да помръдне. Опита се да си внуши, че това е само сън — един от тези сънища, които я спохождаха почти всяка нощ. Но една будна искрица в съзнанието й напомни, че не сънува. Сълзите й пресъхнаха и тя импулсивно отвърна на целувката му. Устните им се сляха. Езикът на Крейг жадно започна да изследва отдавна забравения релеф на устата й. Реалността около тях престана да съществува. Двамата се пренесоха в един друг свят, където имаше само любов, топлина и копнеж. Дженифър се надигна на пръсти, обгърна с ръце врата му и усети твърдите мускули на раменете му, когато Крейг я притисна плътно към себе си. Дробовете й се изпълниха с аромата на тялото му, който все още болезнено си спомняше. Езикът й галеше устните му, наслаждавайки се на вкуса им. Този вкус караше гърдите й да пулсират от сладка болка, а съзнанието й да се замъглява от желание.

— Животът ми беше празен, откакто те напуснах… Опитах се да направя всичко възможно, за да те забравя, но не успях — прошепна в слепоочието й Крейг.

— Разбирам те… През тези седем години аз също непрекъснато си мислех за дните, които прекарахме заедно.

— Не е трябвало да си спомняш за тях. Заслужавам да бъда мразен.

— Опитах се, честна дума, опитах се…

Всеки път, когато образът на Крейг се бе появявал в съзнанието й, преодолявайки бариерите, които Дженифър се опитваше да му постави, тя си бе внушавала, че той никога не е бил достоен за любовта й. Уви, това не бе помогнало. Виждаше Крейг в усмивката на Никол, в есенния вятър, който сваляше листата от дърветата, в пътеката, извиваща се покрай оградата на фермата… Обичаше го и неговите чувства бяха равни по сила на нейните.

Крейг отново потърси устните й, искайки да отнеме болката й и да я превърне в своя собствена. Любовта, която беше предназначена да носи щастие, почти бе разрушила живота и на двама им. И сега нямаше друг начин да бъдат заедно, без да причинят нещастие на други хора.

— Искаш ли да дойда с теб, когато решиш да кажеш на Ричард?

Този прост въпрос накара света отново да се срути в краката й. „Господи, колко е несправедлива съдбата! Как мога да направя това, което иска Крейг? Ще е толкова нечестно спрямо Ричард. Той няма никаква вина за болката, която съм изживяла. Как бих могла да отвърна на топлината и щастието, които ми е донесъл, с такава жестокост!?“ Объркана от мислите си, Дженифър панически се отдръпна и неволно удари Крейг в корема. Силната болка за момент го заслепи, той се присви, губейки равновесие, и се отпусна бавно на пода. Дженифър стреснато се обърна от неговия болезнен стон.

— О, Крейг… извинявай!

Тя го хвана за лакътя и му помогна да се надигне.

— Нищо ми няма, сега ще се оправя…

Крейг седна на стола, а Дженифър сложи глава на бедрото му и въздъхна:

— Крейг, това, което се случи днес, не бива да се повтори никога.

Той затвори очи и се облегна назад.

— Нима твоят брак с Ричард е толкова сполучлив, че не би го жертвала в името на това, което бихме могли да изживеем заедно?

Сърцето й се раздираше от болката в гласа му.

— Не мога, аз съм му задължена.

— Досега би трябвало да си му се издължила.

— Това е нещо, което не може да се изплати.

— И какво е това чудно нещо, което така те свързва с него?

— Той ме помоли да се омъжа за него.

— И това е всичко?

— Аз никога не му казах, Крейг. Бях бременна с Никол, но не му казах, че тя е твое дете…

Изминаха няколко минути в мълчание.

— Това няма значение.

Очите на Дженифър проблеснаха от яд.

— Как можеш да кажеш такова нещо?! За мен, за Ричард и за Никол това има голямо значение. Как очакваш да им кажа, че те нямат родствена връзка.

— Но Никол не е негова дъщеря.

— Според законите на щата Кентъки Ричард е баща на Никол. Ако не си разбрал досега, в свидетелството й за раждане е записано неговото име.

— Един обикновен кръвен тест ще оправи нещата.

— Господи, Крейг, какво е станало с теб?! Ти не си същият мъж, когото познавах някога. Как можеш да постъпваш така жестоко?!

— Човекът, когото познаваше някога, вече умря. Сега живея в друг свят — в свят, в който се изисква голяма упоритост и борба, за да оцелееш.

— Не мисля, че вече харесвам този мъж. Чудя се дали изобщо го обичам…

Крейг повдигна брадичката й и се взря в очите й.

— Лъжеш, Дженифър! И двамата знаем това!

Дженифър се отдръпна отново.

— Трябва да тръгвам… Ричард ме чака.

Крейг хвана ръката й, преди да се е отдалечила.

— Обичам те, Дженифър! Не разбираш ли, че няма да мога да обичам никоя друга?

Думите и погледът му накараха гнева й да изчезне изведнъж. Тялото й престана да се съпротивлява.

— О, господи, и аз те обичам, но…

Устните му я прекъснаха. За миг Дженифър си представи какъв би бил животът им, ако бяха необвързани, но бързо възстанови самоконтрола си и фантазиите й се стопиха. Отблъсна ръцете му.

— Пусни ме, трябва да вървя!

— Той не е това, за което го мислиш.

Дженифър се вцепени не толкова от думите му, колкото от тъгата, скрита в тях.

— Какво искаш да кажеш, Крейг?

— Някой друг път ще говорим.

— Съжалявам, че не ти съобщих за Никол.

— Разбирам те.

Искаше й се да му признае, че тяхната дъщеря й бе помогнала по-лесно да преживее през годините болката от раздялата им, но не го направи, знаейки, че това признание няма да донесе облекчение, а само ново страдание.

— Впрочем защо не ми каза?

— Обясних ти вече, не исках да ти причинявам повече болка.

Едри сълзи рукнаха по бузите й.

— Когато… когато се върнеш в Оклахома, ще ти изпращам снимки и писма на Никол.

— И мислиш, че това ще ми стигне? Мислиш, че с това ще ме подкупиш?

— Какво тогава е необходимо?

— За да си тръгна ли?

— Да.

— Ти и Никол да се качите на самолета с мен.

— Това никога няма да стане.

— Не бъди толкова сигурна.

— Господи, как не мога да те накарам да разбереш?

Срещайки решителния му поглед, Дженифър се обърна и тръгна към вратата.

— Върви по дяволите!

Веднага щом тя си отиде, Крейг отмени резервацията си за самолетния полет, а после позвъни на своя заместник Хенри Кайли.

— Крейг! Полудях, докато чаках да ми се обадиш. Още един ден и щях да дойда при теб.

— Съжалявам, че съм те разтревожил, Хенри. Вярно, обещах да ти се обадя по-рано, но нещата тук не потръгнаха така, както ги бях планирал. За това ще говорим по-късно, сега ми кажи как са работите в Оклахома?

— Знаеш ли, ти излезе дяволски прав за онази винарна. Те се съгласиха на нашата цена и скоро ще приключа сделката. Имаш ли някакви нови инструкции?

— Само да се довериш на инстинктите си. Обади се също и на Корато Морита… Хенри, ще трябва да се оправяш и с него. Ще остана тук малко по-дълго, отколкото предполагах, така че следващите няколко седмици ти си шефът.

— Има проблеми с операцията ли?

— Напротив, всичко мина чудесно, но тук възникнаха някои семейни проблеми, които трябва да уредя.

— Нещо, с което да ти помогна?

Крейг се усмихна, защото Хенри винаги предлагаше помощта си, а после задаваше любопитни въпроси.

— Да има една дребна работа. Искам да научиш нещо за миналото и сегашния бизнес на Ричард Мартиндейл от Лексингтън. Използвай агенцията на Улф и наблегни на думата „дискретност“.

— Предполагам, че го искаш за утре?

— Ще се радвам да го получа колкото се може по-скоро.

— Нещо друго?

— Засега това е всичко.

— Как искаш да получиш информацията — по пощата или ти ще се обадиш?

— Аз ще ти позвъня.

Следващият половин час те прекараха в обсъждане на предстоящите бизнес сделки и на хората от компанията, които биха били най-подходящи да ги реализират. След като затвори телефона, Крейг се изправи и отиде до прозореца. Отново за няколко часа животът му коренно се бе променил. Беше баща! Идеята му се струваше колкото невероятна, толкова и прекрасна. От тяхната любов с Дженифър се бе родило красиво момиченце. Вече беше готов на всичко, за да го спечели.

Влезе в стаята си и започна да разопакова чантата с багажа си от болницата. В душата му гореше повече надежда, отколкото преди седем години, когато бе напуснал Кентъки. За разлика от тогава, сега водеше битка и знаеше, че Ричард няма лесно да се откаже от Дженифър. Предстоеше му най-важната битка в неговия живот.

 

 

Ричард стоеше на верандата, отпиваше от чашата си с бренди и наблюдаваше как Дженифър и Никол излизат от колата. Изминала бе една седмица от деня, когато бе видял сцената, разиграла се в болницата между неговата съпруга и Крейг Темпълтън, но в съзнанието му всичко беше толкова ярко, сякаш се бе случило току-що. Вече едва понасяше присъствието на Дженифър. Ако не бяха парите, които очакваше да получи чрез нея, беше готов да й даде такъв урок, който тя да помни цял живот.

Както винаги, когато се завръщаше от фермата, Никол скачаше от възторг. До нея Дженифър изглеждаше още по-изморена и вяла. Под очите й имаше тъмни кръгове, сякаш не беше спала няколко нощи. Ричард се наведе и целуна бузата на Никол.

— Здрасти, тиквичке. Какво те е развълнувало толкова много?

— Татко, вуйчо Кайл ме заведе в конюшнята и Джон ми позволи да храня конете!

Усмивката изчезна от лицето на Ричард.

— Скъпа, мислиш ли, че това е подходящо занимание за такава красива млада госпожица като теб!

— Аз внимавах и изобщо не се изцапах.

— Това е добре, но следващия път искам да стоиш настрани. Това е мръсна работа и за нея са наети специални хора да я вършат.

— Татко, но това е толкова забавно…

— Никол!

— Добре, татко, както кажеш — кимна детето, макар че на лицето му се изписа разочарование.

Ричард се обърна към Дженифър.

— Как беше твоят ден, скъпа?

— Дълъг…

— Изглежда, че имаш нужда от едно питие.

Дженифър се приближи и той я целуна по бузата. Не й се пиеше, но знаеше, че ако му откаже, ще продължи да пие сам и това ще влоши настроението му.

Тримата влязоха в дневната. Ричард наля портокалов сок за Никол, а след това напълни почти до горе две чаши с уиски и подаде едната на Дженифър. Тя се обърна и тръгна към спалнята с намерение да се преоблече.

— Дженифър, остани още малко. Трябва да поговорим.

Последното нещо, което й се искаше, бе да говори с някого, а още по-малко — с Ричард. Но това, което се беше случило между нея и Крейг преди половин час, я караше да се чувства виновна и тя се опита да се усмихне. Седна на коженото кресло срещу прозореца, събу обувките си и разпери демонстративно ръце.

— Изцяло съм твоя.

Ричард се приближи до Никол и сложи ръка на рамото й.

— Скъпа, защо не отидеш да се преоблечеш в стаята си, след малко ще вечеряме.

— Но, татко, исках да ти разкажа, че имам нов вуйчо, казва се Крейг и е…

Дженифър забеляза изражението на Ричард и побърза да прекъсне детето:

— Защо не оставиш това за след вечеря, Никол?

За първи път откриваше, че Ричард има нещо против Крейг, и в съзнанието й прозвуча предупредителен сигнал. „Възможно ли е да е научил за нас?! Не, просто няма откъде. Но защо тогава се държи толкова странно?“

— Хайде, върви в стаята си, Никол! — Ричард пресуши на един дъх чашата си. — Мама е права, не искам да слушам нищо за новия ти вуйчо на празен стомах.

Дженифър се почувства още по-объркана. Той никога не беше използвал сарказъм, когато говореше с детето. Никол наведе глава и излезе от стаята.

— Ричард, какво ти става? Защо й говориш така?!

— Нищо или поне нищо, което да е свързано с Никол. — Той се приближи и седна на стола срещу нея. — Но има нещо друго, за което трябва да говорим.

Дженифър преодоля тежестта, насъбрала се в гърдите й.

— Какво е то?

Изминаха няколко дълги минути в мълчание.

— Баща ми… страхувам се, че има неприятности. Трябва да намери двеста и петдесет хиляди долара до петък или ще загуби фермата. Сигурен съм, че знаеш какво означава това за мен…

Дъхът на Дженифър спря. Заета с грижите си, тя не бе обърнала никакво внимание на проблемите на Ричард. Фермата Мартиндейл имаше същата традиция, като и тяхната. Тя се предаваше по наследство и Ричард щеше да я ръководи като най-възрастен син. Ако сега Мартиндейл Фарм се продадеше, нямаше да получат и цент от нея. Всичко, за което беше работило семейството на съпруга й, щеше да отиде по дяволите.

— Но как? Защо?

— Това няма голямо значение в момента.

— Трябва да се опита да получи заем от някоя банка.

— Вече го е направил, но навсякъде са му отказали.

— Но защо, той е почтен човек?

Ричард се изправи и си наля още една чаша уиски, печелейки време, за да реши какво да й отговори.

— Банките не са съгласни да плащат комарджийски дългове.

— Какво?! Баща ти е загубил толкова пари на хазарт?! Но как, това е…

— Той е истински глупак. Заложил е на последното дерби на кон, който уж е бил сигурен победител. Искал да спечели пари, за да купи няколко елитни кобили. Знаеш колко тежко изживя женитбата ми с теб. Твоето присъствие постоянно му напомня, че нашата ферма не е нищо друго, освен едно мижаво конеразвъдно стопанство, а мечтата му беше да бъде някъде по върховете — като баща ти.

Разликата в социалния им статус беше невидимата бариера, която ги разделяше още от самото начало. Често пъти Ричард се беше оплаквал от тази разлика. Дженифър се бе опитвала да го убеди, че го обича и че това няма значение за нея, но никога не беше успяла. Напоследък беше забелязала, че и баща й не одобрява тяхната връзка.

— Но аз никога…

— Това сега не е важно. Баща ми каза, че се е поучил от грешката си и няма да прави повече глупости. Аз съм длъжен обаче да му помогна, защото в противен случай фермата ще бъде продадена.

Дженифър остави чашата си на масата.

— Ричард, но това са много пари! Откъде ще ги събереш?

Той дълго време мълчаливо гледаше към пода.

— Скъпа, ужасно ми е неприятно да ти го кажа, но си помислих, че можем да използваме спестовния влог, който дядо ти ти остави.

— Нима не знаеш, че когато Никол се роди, аз прехвърлих парите на нейно име?

Ръката му силно стисна стъклената чаша.

— Как мога да знам, когато никога не си си направила труда да ми кажеш!

— Странно… Мислех, че съм го направила.

— Щом като не си използвала лихвата, откъде си вземала пари през всичките тези години?

— Как откъде, от теб.

— Сериозно ли твърдиш, че седем години си живяла с центовете, които ти давах?

— Но, Ричард, ти всеки ден ми даваше поне по двадесет долара, а аз нямам за какво да ги харча. Те ми бяха напълно достатъчни.

Ричард се облегна назад, отметна глава и затвори очи.

— Е, значи всичко е свършено. Ще трябва да кажа на стария, че няма късмет, а ние с теб трябва да си търсим квартира в града.

Това беше последният му коз и той го изигра много умело. Пулсът на Дженифър заби в ушите й.

— Недей, Ричард, не му казвай още. Сигурна съм, че ако и двамата помислим, ще можем да съберем парите.

— Не знам откъде… Освен ако не поискаш от баща си предварително част от наследството.

— Знаеш, че не мога да направя това.

Мускулите на челюстта му се стегнаха от яд.

— Смятам тогава, че е време ти да предложиш нещо.

— Мога да продам някои от бижутата си или ти своите акции в Нощно крило.

По случай годишнина от сватбата им Франк и Агнес бяха подарили на Ричард част от акциите на Нощно крило още когато кобила беше съвсем невръстна. Сега ценните книжа струваха най-малко петстотин хиляди долара и навярно цената им щеше прогресивно да расте.

— Господи, Дженифър, това ми е подарък от твоите родители! Как ще им обясня после защо акциите са продадени?

— Да продам някои от бижутата си… или някои от конете, с които участвам…

— Глупости, трябва да обиколиш всеки проклет антиквариат, а на мен са ми нужни четвърт милион долара до петък.

Ричард прокара ръка през косата си и развали грижливо поддържаната си прическа.

— Не би ли мога да изтеглиш пари от този влог, въпреки че е на името на Никол?

— Бих искала да мога, но знаеш, че не е възможно, защото парите могат да бъдат употребени само в полза на детето.

— А това, че скоро детето ще остане без покрив над главата, не е ли достатъчна причина?

— Не знам какво да кажа, Ричард…

— Тогава не казвай нищо.

Ричард стисна ръце в юмруци. Чувстваше, че трябва да се махне от къщата, защото нервите му не издържаха и можеше да направи нещо на „скъпата си жена“, която му предлагаше да продаде стъклените си бижута и старите си коне. Коленичи пред нея.

— Дженифър, трябва да изляза. Много съм ядосан, а не искам ти и Никол да страдате от това. Отивам някъде да помисля какво да правя. Нали ми прощаваш, скъпа?

— Няма за какво да ти прощавам, Ричард. Бих искала да съм способна да направя нещо.

Той хвана ръката й и я целуна.

— Никога не съм те заслужавал, Дженифър. Не се тревожи, ако малко закъснея.

Когато Ричард тръгна към колата си, Дженифър взе чашата си и отпи голяма глътка. Седеше като вцепенена и не можеше да се помръдне от мястото си. За първи път Ричард се държеше така с нея, но перспективата да загуби фермата донякъде оправдаваше поведението му.

„Как е могъл да пази в тайна всичко от мен?! Сигурно е искал сам да се оправи и да ми спести тревогите.“

Единственото нейно бижу, което той беше виждал, бе брошката, която Крейг й беше подарил. Ричард не знаеше за кутията с бижута от диаманти и перли, които се предаваха от майка на дъщеря поколения наред във фамилията Мичел. Сега те бяха в банката, но когато Никол навършеше пълнолетие, щеше да й ги даде. „Един или два диаманта ще са напълно достатъчни, за да помогна на Ричард. Никол няма да има нищо против, защото парите ще бъдат използвани в нейна полза.“

Дженифър се изправи, взе празните чаши и тръгна към кухнята да ги измие. „Утре ще отида в банката, за да реша кои бижута да продам. Може би годежния пръстен на баба ми със синия диамант — и без това не ми харесва. А може и огърлицата от изумруди, така Ричард ще може да купи няколко млади, елитни кобили, за които толкова отдавна мечтае.“

Тя се усмихна, представяйки си как се връща от града и му дава парите. Все пак това беше най-малкото, което можеше да направи за него.