Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Long Road Home, 1986 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Росен Рашков, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 49 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Violeta_63 (2011)
- Разпознаване и корекция
- Dani (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Джорджия Боковън. Дългият път към дома
Американска. Първо издание
ИК „Слово“, Велико Търново, 1996
Редактор: Йордан Дачев
ISBN: 954-439-431-1
История
- — Добавяне
Пета глава
Умората и изтощението помогнаха на Крейг да заспи веднага, щом се прибра в хотелската си стая. Рано на другата сутрин той се събуди от шума на паркинга под прозореца му и вече беше нетърпелив да започне този ден. Въпреки че бе обещал на Дженифър да й се обади, зарече се да не го прави, докато не реши дали ще се срещне с родителите си. Хрумна му да се обърне към хора, чиято работа беше да водят професионални разследвания.
След като закуси, се обади на първата от трите детективски агенции, които намери в телефонния указател. Секретарката му уговори среща за единадесет и тридесет и Крейг прекара остатъка от сутринта, разхождайки се по улиците на Лексингтън, като се опитваше да се отърве от насъбралото се напрежение и от нервността си.
В единадесет часа се качи на колата, която беше наел, когато пристигна в Кентъки, и тръгна към центъра на града. На улицата, на която се намираше детективската агенция, кипеше строителна дейност, а от грамадните плакати се разбираше, че на мястото на старите сгради ще бъде построен нов хотел. Крейг откри адреса, който му бяха дали по телефона, и неуверено пристъпи в къща, на която очевидно й престоеше също да бъде съборена. Следвайки инструкциите, взе асансьора до петия етаж и откри вратата с надпис: „Джак Чапмън — частен детектив“. Почука и влезе в малка приемна, където жена на средна възраст го информира, че мистър Чапмън вече го очаквал.
След секунди се оказа в просторен офис и очакваше, че ще открие спартанска обстановка, в каквато работеха детективите от филмите, но откри пищен интериор, зеленикав персийски килим и скъпи мебели от черешово дърво.
Около четиридесетгодишен мъж се изправи от бюрото си и се приближи към него с протегната ръка.
— Изглеждате разочарован, мистър Темпълтън?
— Да, има такова нещо.
Джак Чапмън му посочи един от кожените столове.
— Заповядайте, седнете. Жена ми също смята, че трябва да сменя мебелите си, но е истинско удоволствие да гледам учудените лица на клиентите си, когато за първи път дойдат тук — усмихна се широко частният детектив и се върна на бюрото си. — Добре, сега да видим с какво мога да ви бъда полезен, мистър Темпълтън?
— Искам да съберете информация за едни хора.
— Разбирам, в Лексингтън ли живеят?
— Да, казват се Франк и Агнес Мичел.
Джак Чапмън подсвирна тихо и се отпусна в креслото си.
— И какъв вид информация ви интересува?
— Всичко, което можете да научите, но най-вече искам да разбера какви хора са.
— Мога ли да попитам защо се интересувате?
— Необходимо ли е да знаете?
— Не, но искам да ви кажа, че ако по време на разследването разбера, че ще използвате получената информация за незаконни или неетични цели, веднага ще прекратя работата си и ще ви възстановя неизползваната сума. Съгласен ли сте с това условие?
— Да, разбира се.
Чапмън замислено потри челото си.
— Ще ме кажете ли какво знаете досега?
— Почти нищо. Знам, че са собственици на една от най-големите ферми в областта, че имат три деца и отделят много средства за благотворителна дейност, но не го афишират. Запознах се с най-големият им син Ендрю, но не знам дори имената на другите им деца.
— Извинете ме, но вие имате ли родствени връзки със семейство Мичел?
— Мисля, че няма да отговоря на този ваш въпрос.
— Разбирам… в какъв срок желаете да получите информацията?
— Колкото се може по-скоро, готов съм да заплатя необходимите ви разходи.
— Как предпочитате да ви съобщавам това, което съм научил — на части или в писмен вид, когато привърша с разследването?
— Ще дойда отново веднага, щом научите нещо ново.
— Чудесно, мисля, че до понеделник ще имам нещо, което да представлява интерес. — Чапмън се изправи и протегна ръката си. — Довиждане, мистър Темпълтън, уговорете финансовата страна със секретарката ми.
Крейг стисна десницата му и излезе от офиса. Петнадесет минути по-късно напусна сградата и тръгна към колата си. Не знаеше какво да очаква, преди да се срещне с Джак Чапмън, но не беше доволен от това, което откри. Изглеждаше прекалено лесно да поръчаш разследването на някой човек, а частният детектив бе поискал само честната му дума, че няма да използва получената информация за користни цели. „А сега какво?“ До понеделник имаше два дни и половина, през които нямаше какво да прави. Част от съзнанието му настояваше да се обади на Дженифър, дори само за да чуе гласа й. Друга част го съветваше да разреши първо проблемите си, за които беше дошъл в Кентъки, и да не се обвързва с младата жена.
Колебаейки се какво да предприеме, Крейг подмина паркинга и продължи да върви пеш, за да убие малко време.
Дженифър отвори лявото чекмедже на бюрото си и започна да търси аспирин. Това, което беше започнало като тъпа болка в лявото й слепоочие, се беше превърнало в силен пристъп на главоболие, какъвто напоследък не беше получавала. Навярно се дължеше на дългата безсънна нощ и на нарастващата й нервност. Изсипа три таблетки в шепата си, лапна ги и надигна чашата за кафе, но тя се оказа празна. Изпъшка ядосано, влезе в офиса на секретарката си и отпи няколко глътки вода направо от крана на чешмата.
Русокосата Лин беше само с две години по-възрастна от нея, но вече беше бременна с третото си дете. Тя спря да пише на машината и вдигна глава, забелязвайки киселата й физиономия.
— Отново главоболие?
— Да, ужасно.
— А кой не е изпълнил рецептата на доктор Хънтър?
— Мисля, че ще купя лекарствата тези дни.
— Кога, преди или след като този аспирин ти направи дупка в стомаха?
Дженифър направи нова гримаса от засилващата се болка. Знаеше, че вземането на големи дози аспирин все някога ще й се отрази, но предпочиташе да е така, отколкото да употребява силните обезболяващи, които лекарите й бяха предписали.
— Вземам вече само по една таблетка, за твое сведение. И между другото… — Тя се опита да се усмихне. — Тези главоболия не могат да продължават вечно.
— Разбира се, че е така, но те ще спрат не от само себе си, а когато си направиш последната операция.
Дженифър почувства, че й се завива свят, и се облегна на стената.
— Моля те, Лин, нека да не спорим за това точно днес.
— А кога, Дженифър? — въздъхна Лин. — Не виждаш ли, че състоянието ти се влошава. Няма да се оправиш, ако не се подложиш на нова операция.
— Къде ще обядваш, Лин? — смени темата Дженифър.
Русокосата жена дълго време я гледа напрегнато, колебаейки се дали да отстъпи, но накрая въздъхна и сви рамене.
— Боби ще ме чака в „Бъргър Кинг“. Защо, искаш нещо да ти взема ли?
— Не, донесох си сандвич от къщи, но се чудех какво да правя с телефона… Знаеш ли Лин, защо не включиш телефонния секретар, когато излизаш?
Дженифър се чувстваше ужасно, защото постъпваше като истински страхливка, но само така щеше да удържи на обещанието си, което си беше дала тази сутрин, никога повече да не се среща с Крейг.
— Защо, искаш да се скриеш от някого ли?
Лин имаше пълно право да бъде подозрителна, защото въпреки главоболието си Дженифър никога не отбягваше хората, а ако се чувстваше много зле, просто си тръгваше по-рано.
— Да, един досаден търговец, който се е залепил за мен и не разбира, че нищо няма да купя.
Дженифър нямаше друг избор, освен да излъже приятелката си. Беше й много по-трудно да се впусне в дълги обяснения кой е Крейг Темпълтън и защо е вечеряла с него.
— Кажи ми само как се казва и Ендрю ще се погрижи за него.
— Няма нужда, и сама ще се оправя.
„Господи, само това не — още някой друг да научи!“
— Добре, както искаш тогава. Ще включа телефонния секретар, но не вярвам това да обезкуражи твоя търговец. Най-много да дойде направо в офиса, щом не вдигаш телефона. Какво ще правиш тогава?
— Ако това стане, тогава ще мисля как да постъпя.
В този миг телефонът иззвъня, карайки сърцето на Дженифър да се свие, а слепоочията й да запулсират от болка. Лин вдигна слушалката и й намигна, че ще се оправи.
— Мичел Фарм, добър ден… Не, днес я няма, не се чувства добре. Мога ли да ви помогна с нещо? — Секретарката взе молив и започна да записва нещо. — Да, добре, двайсет и четиридесет и пет в понеделник. Непременно ще й предам, дочуване.
Дженифър не можеше да си обясни какво я караше да се страхува от телефонното обаждане на Крейг. Несъзнателно протегна ръка и докосна с върха на пръстите си мястото, където снощи я беше целунал. Устните й все още горяха от докосването му. Дори Дейвид не беше я карал да се чувства по този начин. Крейг беше по-различен от всички мъже, които познаваше. Беше израсъл в сурова и почти дива среда, а тя сред нежността и грижите на своите родители и роднини. Образно казано, Крейг беше ягуар, а самата тя — домашна котка. Не искаше да има нищо общо с мъж като него. Крейг имаше силна воля и ако между тях се създадеше някаква връзка, той сигурно щеше да поиска да замине с него в Оклахома, а това означаваше да се раздели с Кентъки — с всичко, което толкова обичаше тук. Не искаше само да си спомня с тъга за зелените хълмове, за породистите коне, за родителите и приятелите си. Макар сега сърцето да я болеше от копнежа да го види, разбираше, че е по-добре да отстъпи назад, докато все още имаше възможност.
— Кой беше, Лин?
— Гари от фирмата, която доставя сено. Иска да знаеш, че имат проблем с камиона си и ще дойдат най-рано в понеделник следобед.
Дженифър беше разочарована, но се опита това да не се изобрази на лицето й.
— Благодаря ти, Лин.
Ужасно желаеше Крейг да се обади, макар и да знаеше, че след като секретарката й си тръгне, няма да се осмели да вдигне телефона. Изведнъж стисна устни. Никога досега не беше се страхувала от никого, нямаше да падне духом и този път.
— Лин, не включвай телефонния секретар, когато тръгваш. Аз ще вдигам слушалката, докато те няма.
Решимостта на Крейг да не телефонира на Дженифър постепенно отслабна. Причините, поради които беше взел това решение, постепенно се стопяваха, а желанието му да влезе в първата телефонна кабина непрекъснато нарастваше. Търсейки нещо, което да го разсее от мислите му, той тръгна по централната улица и започна да разглежда витрините на магазините. Уви, това не му помогна, защото в съзнанието му продължаваше да се появява споменът от мига, когато се разделиха — нежната кожа на лицето й, вкусът на устните й. Желанието му да почувства отново тяхната топлина, да я вземе в прегръдката си, да усети тялото й до своето, се засилваше с всяка минута. Осъзнавайки, че за пореден път губи контрол над мислите си, Крейг продължи да се разхожда. Около два следобед спря да обядва в малък ресторант. Беше седнал на маса до прозореца и наблюдаваше забързаните хора, които преминаваха по тротоара. Много от тях вървяха по двойки, разменяха си усмивки и влюбени погледи, от лицата им се излъчваше щастие.
Никога досега не се бе чувствал толкова самотен. Никога не беше искал толкова силно да бъде с някого, както с Дженифър. Колкото и да се противопоставяше, желанието се оказваше по-силно от волята му.
Дженифър затвори вратата и превъртя ключа два пъти. Дълго се колеба, преди да тръгне към колата си, очаквайки всеки момент да чуе звъна на телефона. Когато осъзна какво прави, се намръщи и се отправи към паркинга. През целия ден съзнанието й беше робувало на телефона, сърцето й забиваше по-бързо, когато звънваше, и тайно се молеше това най-после да е Крейг.
Сутринта се бе надявала, че няма да се обади, защото е разбрал безсмислието на техните вечерни срещи, но сега в края на деня повече от всичко друго искаше да бъде в обятията му, да усети устните му, да се потопи в дълбокото съчувствие на тъмните му очи. Вече не я интересуваше какво ще излезе от тяхната връзка, не се тревожеше, че тя можеше да бъде и краткотрайна. Ако Крейг пожелаеше да се върне към предишния си живот, нямаше намерение да го спре. Не можеше да напусне Лексингтън, но знаеше, че още една стъпка — и Крейг щеше да означава прекалено много за нея.
Стисна зъби, качи се в колата си и вместо към къщи, потегли към дома на родителите си. Те щяха да се изненадат, че не ги е предупредила, но нямаше да й задават излишни въпроси. Майка й щеше да й помогне да отклони вниманието си от Крейг Темпълтън, а с малко повече късмет можеше и да й намери някаква работа в градината, с която да бъде заета през уикенда.
От сградите наоколо започнаха да излизат тълпи хора, за които работният ден беше приключил с един час по-рано от обикновеното, и те вече бързаха да осъществят плановете си, които имаха за почивните дни.
След като довърши кафето си, Крейг плати на касата и тръгна към колата си. Потегли напосоки. Тъкмо преминаваше покрай един антикварен магазин, когато забеляза изложената на витрината старинна пушка. Бил Мейсън го беше научил как да разпознава оръжията — това беше прекрасно запазен екземпляр, вероятно от Гражданската война.
Бил вече тридесет години работеше в ранчото и имаше една от най-големите колекции от оръжия в Оклахома. Крейг се усмихна, знаейки, че той би слязъл и в ада, само и само да притежава тази пушка. Мейсън с усърдието в работата си заслужаваше да получи този подарък, а и на Крейг му се искаше да изпита новата си финансова свобода, на която още не се беше наслаждавал. Отвори вратата и едва не се сблъска със собственика на магазина, който с ключ в ръка се готвеше да затваря. Крейг му обясни какво иска и възрастният мъж с побелели коси кимна с разбиране, заключи и обърна табелата с надпис „Затворено“. Когато взе пушката в ръцете си, Крейг разбра, че не се бе излъгал в преценката си. Цената малко го стъписа, но не се поколеба да извади чековата си книжка.
Вече уреждаха подробностите по изпращането на пушката в Оклахома, когато забеляза на лавицата до касата прекрасна брошка. На нея имаше гравюра на млада жена, която поразително приличаше на Дженифър, сякаш тя бе позирала на художника.
— Извинявайте, може ли да видя и това бижу.
Собственикът отключи стъклената вратичка на лавицата.
— Прекрасна изработка, господине. Има дори история, която е свързана с това украшение, и аз мога да ви гарантирам за нейната автентичност. Принадлежало е на капитан от далечните плавания, който по неизвестна причина не можел да се ожени за жената, която обичал. Разбрали се никога да не се видят повече, но преди да си тръгне, капитанът помолил да му изработят тази миниатюра, за да си спомня винаги за своята любима. Художникът е гледал образа на жената от една своя картина, която бил нарисувал по-рано.
Крейг вдигна брошката към светлината на лампата.
— Да, наистина изключителна изработка!
— Много лесно може да се преработи в огърлица, ако желаете.
— Ще купя и нея — отвърна Крейг, все още недоумяващ как е възможно жената на камеята да прилича толкова на Дженифър.
Този път дори не се заинтересува каква е цената.
— И нея ли да изпратя в Оклахома, сър?
— Не, ще я взема със себе си.
Дженифър издържа почти до десет часа, преди да започне нервно да крачи напред-назад в дневната на родителите си. Даде си сметка, че ако не си тръгне, главоболието няма да оправдае повече странното й поведение. Пожела лека нощи излезе, знаейки, че няма да се почувства по-добре. Все пак се успокояваше с мисълта, че времето минаваше, и скоро Крейг щеше да отлети за Оклахома. Беше му благодарна, че не й каза в кой хотел е отседнал, защото би могла да направи нещо глупаво, като например да отиде при него.
Колата навлезе по алеята, която водеше към бунгалото й, и Дженифър се опита да не гледа към мястото, където Крейг беше паркирал при своите две посещения. Това място сега бе празно. Преглътна разочарованието си, влезе в къщата и, без да светва лампите, се насочи към спалнята.
Лежеше вече повече от половин час, загледана в тавана. Тялото й се беше свило от болката, предизвикана от нерадостните й мисли. Образът на Крейг бе обсебил съзнанието й. Опита се да си го представи как работи в ранчото си въз основа на това, което беше гледала за каубоите по телевизията. Странно защо, нищо не се получаваше. Крейг прекалено лесно се вписваше в живота, който самата тя водеше. Ако не знаеше, че е от Оклахома, никога не би го предположила. „Крейг не е роден в Оклахома?! — Тази мисъл просветна в мозъка й, но побърза да я отхвърли. — Дженифър, вече не си тийнейджърка, престани да си фантазираш!“
Обърна се на другата страна и затвори очи. Този път пък спомените я връхлетяха. „Преди беше Дейвид, а сега и Крейг! Целият ми живот ли ще е една трагедия? Защо, след като всеки ден в офиса се срещам с толкова привлекателни мъже, точно Крейг ме привлича? С какво той е по-различен от всички останали?“ Задавайки си тези въпроси, Дженифър се опитваше да възстанови душевното си равновесие, но не се получаваше. Търсеше някакво мистично обяснение за своето привличане към Крейг, но чувствата й не биха били по-силни, дори ако бяха предизвикани от черна магия. Възхищаваше се от силната му воля, от желанието му да успее, въпреки че е имал нерадостно детство. Тайно го беше наблюдавала, докато разговаряше с Джон Уилкинс. В очите му имаше скрита болка, която докосваше душата й, карайки я да страда и му съчувства. Крейг беше казал, че е самотен, но и самата тя се измъчваше от самота, въпреки близостта на родителите си и многобройните си приятели.
„Жалко, мислех си, че той също намира нещо в мен. Оказа се, че съм грешила. Досега трябваше да ми се обади. Не, не може аз да съм причината, която го държи на дистанция. Сигурно има нещо, което крие от мен.“
Постепенно Дженифър започна да разбира защо Крейг се държеше толкова странно. Той сигурно също смяташе, че е привлечен от неподходяща за него жена. Това означаваше, че в момента, някъде в хотелската си стая Крейг също се бореше с натрапчивите си мисли.
Крейг излезе от банята и откачи хавлията си от закачалката. Изморен от напрегнатата предишна седмица и от скитането си през деня, не обърна внимание на това, че по гърба и гърдите му останаха да блестят хиляди водни капчици. Погледът му се спря върху брошката, която беше оставил на нощното си шкафче. Цялата вечер, независимо къде се намираше — дали в ресторант или бар — не можеше да престане да мисли за Дженифър. Чувстваше, че ако не я види отново и направо си тръгне за Оклахома, образът й ще го преследва с години, въпреки че бяха прекарали само няколко часа заедно.
Нежно, с крайчеца на пръстите си, сякаш галеше кожата й, докосна брошката. Съмняваше се дали Дженифър осъзнава колко е красива. Всъщност, не привличаше лицето, което лекарите й бяха сътворили, а нежният й смях, интелигентността й, състраданието към него, което бе видял в очите й, когато й каза, че Макс и Уинона са починали, силата и волята й за живот след трагедията, която беше изживяла.
Крейг се отпусна по гръб на леглото, все още държейки бижуто в ръцете си. Допря го до голите си гърди и почувства невероятно чувство на близост и топлина. За момент си позволи мечтите да завладеят съзнанието му. Представи си как Дженифър идва с него в ранчото, как язди на фона на пурпурнооранжевия залез, разказвайки как е преминал работният й ден. По-късно през нощта я виждаше в прегръдките си да отвръща на желанието му с разгаряща се страст. Въобразяваше си, че живеят щастливо и имат много деца. Дженифър се превръщаше в копие на Агнес Мичел, каквато я беше видял на снимката във вестника, а той заприличваше на истинския си баща, Франк Мичел. Мечтата го наведе на куп въпроси: „Мога ли да се върна при нея, след като вече си дадох обещание да не го правя? Да й разкажа ли кой съм всъщност? Ще ме приеме ли или ще ме отблъсне, когато разбере, че съм се опитвал да я използвам?“.
С нетърпение очакваше да получи сведения от детективската агенция и у него вече се затвърждаваше убеждението, че трябва да види истинските си родители. Дори и да не им признаеше, че е техен син, трябваше да го направи. „Може би те ще познаят нещо от себе си в мен?“ Тайно се надяваше това наистина да се случи.
Дженифър отстрани косата, която бе паднала на очите й, и се надигна от леглото. Не можеше да види часовника, но знаеше, че отдавна е минало полунощ. Бе пролежала всичкото това време облечена. Вече беше достатъчно изморена, за да не обръща внимание на мислите си, и започна да прилага последователно различните „трикове“, крито сама си беше измислила срещу безсънните нощи. Първо си взе гореща вана, след това изпи чаша чай с малко бренди и за накрая остави няколко страници от обемистата биография на един от нейните известни вуйчовци. Вече беше стигнала до средата на двадесет и седма глава, когато чу шума на приближаваща се към къщата кола. Фермата беше отдалечена на почти две мили, всяка къща имаше отделна алея, свързваща я с пътя, и това означаваше, че този, който шофираше, идваше точно при нея. Сърцето й заби бясно. Дъхът й спря и трябваше си да си напомня на няколко пъти, че трябва да диша.
Колата спря и вратата й се отвори, а след това се затвори. Дженифър се пресегна за халата и нахлузи чехлите си. Въпреки че беше толкова късно, тя не се страхуваше, защото знаеше кой е отвън и защо е дошъл. Залепи лицето си на стъклото и когато Крейг се приближи и протегна ръка да натисне звънеца, тя рязко отвори вратата.
Озареното от луната лице на Дженифър приличаше прекалено много на своеобразно продължение на мечтите му, но усетил затрудненото й дишане, Крейг разбра, че това не е сън.
— Опитах се, но не успях, Дженифър…
— Радвам се, че дойде Крейг…
Той въздъхна и разтвори обятия, за да я притисне към себе си. Пое топлината й и освободи емоциите, които беше сдържал досега. Самотата, която го обгръщаше, се стопи и двамата дълго време останаха прегърнати, страхувайки се да не нарушат магията, която витаеше във въздуха.
Крейг допря лицето си до косите й и дланите му започнаха да галят гърба й.
— Обещавам ти, че никога няма да направя нещо, с което да те нараня. — Той срещна погледа й. — Знаеш ли, имам толкова неща, които трябва да ти казвам, толкова неща, които не знаеш за мен… Моля те, разбери ме, все още не мога да го направя.
Дженифър кимна, усещайки, че молбата му идва от дъното на душата му. Крейг нямаше никакво намерение да й причини болка, а само да я защити. Вдигна глава и го целуна вместо отговор.
Крейг посрещна устните й с невероятна нежност. Езикът му се вплете в нейния, премина по крайчеца на устата й, шмугна се вътре и жадно започна да изследва горещата й вътрешност. Целувката им продължи дълго, докато и двамата накрая едва успяваха да си поемат дъх. Крейг повдигна ласкаво брадичката й и се взря в очите й.
— Дженифър, искам да бъдеш с мен през уикенда. Ще дойдеш ли?
— Къде?
Ускореният му пулс отекваше в ушите й.
— Не знам. Някъде, където и да е, само да се махнем оттук.
Крейг се чувстваше неудобно в къщата й, защото обстановката му напомняше каква беше първоначалната причина, накарала го да дойде тук.
Дженифър дълго мълча, като внимателно обмисляше отговора си и водеше отчаяна борба със страховете си. Колебаеше се дали да не настоява да останат в дома й, но се боеше, че родителите й биха могли да я посетят. Желанието й да бъде с Крейг се оказа по-силно.
— Кога искаш да съм готова?
Той въздъхна дълбоко, осъзнавайки, че е спечелил. Секунда по-късно вече се съмняваше в това, защото животът никога не му бе поднасял нищо наготово.
— Ти кога искаш да дойда?
— В девет часа.
Крейг се наведе и я целуна. Устните й се разтвориха с готовност. Възбудата й се засилваше при мисълта, че двамата ще прекарат уикенда на някое усамотено място, че ще избягат от останалия свят, от всичко, което сега ги разделя. Отпусна се в ръцете му и си пое дъх.
— Девет е много късно, ще бъда готова в осем.
Това беше и най-ранният час, когато можеше да съобщи на родителите си, че ще е извън града, без да събуди подозрението им.
— Ще бъда тук.
Крейг я притисна по-плътно към себе си, осъзнавайки, че това са последните им мигове заедно през тази нощ. Беше дошъл с намерение само да я види и да я помоли да излязат заедно, но сега откриваше в очите й страст и желание, равни по сила на неговите собствени.
— Дженифър, моля те, кажи ми, че трябва да си вървя.
— Не мога, Крейг. Всичко стана толкова бързо. Знам, че трябва да се съмнявам в чувствата си, но… не мога повече.
Тя се надигна на пръсти и го притегли към устните си. Тази целувка заличи и последните бариери помежду им. Подозренията, рационалните мисли и страховете бяха забравени. Остана единствено изпепеляващото им желание, на което се бяха опитали да противостоят, но сега и двамата губеха битката.
— Крейг, да вървим…
— Къде?!
— В спалнята ми.
Крейг поклати глава и я вдигна на ръце. Остана учуден колко лека беше Дженифър и колко удобно се вместваше в прегръдката му — сякаш не се познаваха само от няколко дни.
— Господи, не знаех, че си толкова практична!
Макар че Дженифър вече се беше предала под натиска на чувствата си, когато я понесе към леглото, тя се почувства ужасно засрамена и объркана. Дейвид беше първият и последният мъж, с когото се бе любила, а и това не беше се случвало твърде често, когато бяха разделени за няколко години. По време на медения си месец бяха правили по-често любов, но и твърде набързо. Тогава Дженифър беше малко разочарована, защото не си го бе представяла точно така. Но макар и да не изпитваше голямо удоволствие в леглото, с Дейвид се познаваха достатъчно добре, за да се притеснява от него, ако той го забележеше. С Крейг се чувстваше неловко и неуверено. Не знаеше какво би му доставило удоволствие и дали поведението й няма да бъде изтълкувано като прекалено агресивно.
Крейг усети вътрешната й борба по напрегнатостта на мускулите й. Продължи да я държи на ръце, очаквайки, че всеки момент ще го отблъсне и ще му каже да си тръгне. Но тя не го направи.
— Дженифър, има ли нещо?
Дженифър сви рамене и се опита да се усмихне.
— Не знам… може да ти се стори странно. Все пак съм била омъжена, но… сега не знам какво да правя.
— Ще ти стане ли по-добре, ако ти кажа, че и аз не съм много опитен любовник?
Крейг за първи път се беше любил шестнадесетгодишен с жена, която работеше като готвачка в ранчото. Беше се случило седмица след рождения му ден и по-късно разбра от един от работниците, че баща му я бил наел, „за да го направи мъж“. Винаги след това, когато се любеше, чувстваше, че нещо му липсва.
Дженифър се изненада, но и остана доволна от думите му. За момент спря да мисли за себе си и притеснението й започна да изчезва. Тъй като не му отговори, Крейг прие колебанието й за знак, че не е сигурна дали желае да го направят.
— Дженифър, ако искаш, можем да изчакаме…
— Ти това ли искаш?
— Не, това няма нищо общо с моето желание. — Копнежът му да я притежава заплашваше да замъгли разсъдъка му.
— Дженифър, не мога да разбера какво се случва между нас. Познавам те едва от два дни, а ти стана толкова важна за мен, че почти не мога да мисля за нещо друго. До тази вечер не знаех какво означава да желаеш някоя жена толкова, че да страдаш от това. Но ако смяташ, че правим грешка, готов съм да си тръгна.
Дженифър отново не му отговори и тишината се нарушаваше само от тиктакането на големия старомоден часовник на стената.
— Не, Крейг, не искам да си тръгваш — промълви след време.
Осъзна, че повече думи не са необходими, протегна ръка и започна да разкопчава копчетата на ризата му. С разтреперани пръсти отначало неуверено погали твърдите мускули на гърдите му, след това се наведе и докосна с език зърната им, а дланите й се плъзнаха по гърба му.
Крейг затвори очи. Имаше чувството, че светът се смалява и остават само двамата. Всичко наоколо изчезна. Не можейки повече да издържи, без да я докосва, той разтвори деколтето на халата й. Под меката материя се показа сатенената й нощница. Сведе глава и целуна първо белега под шията й, после с език усети сладкия вкус на кожата й. Дженифър му отговори с тихи стонове и обви кръста му с бедрата си, карайки го да се учудва, че толкова бързо беше изчезнало смущението й.
Крейг за първи път разбираше какво му е липсвало, когато бе правил любов досега. Никога не беше обичал жените, които бе обладавал, а без да изпитва никакви чувства към тях, правенето на любов бе било само механичен акт. Сега откриваше истинското удоволствие да обича някоя жена и да се люби с нея.
Ръцете му пролазиха под фината материя на нощницата и обгърнаха гърдите й. Пръстите му потърсиха зърната им и скоро ги превърнаха в малки, твърди конусчета. Дженифър се освободи от нощницата си и тя падна надолу към ханша й. Крейг също свали ризата си и побърза да усети голото й тяло, тръпнещите й зърна срещу твърдия си гръден кош. Устата му се впи в нейната и езикът му наподоби действията, които мъжествеността му предстоеше да извърши.
Дженифър обгърна с ръце врата му и посрещна с такава страст целувката му, че отми и последните му съмнения и колебания. Усещаше как местата, където кожата им се допираше, започват да горят, предавайки си телесния огън.
— Дженифър, ти ме караш да се чувствам много особено… сякаш мога да направя всичко, което поискам.
Тя за момент спря да целува меката част на ухото му.
— Ти наистина можеш, Крейг… Мислех, че животът ми е свършил, а ти отново ме караш да се чувствам жива.
Ръката й се спускаше от гърдите надолу към плоския му корем, а после смъкна ципа на панталона му и се шмугна през отвора. Пръстите й откриха твърдия му пенис и го обгърнаха, упражнявайки нежен натиск.
Крейг простена, засмя се тихо и я хвана за китката.
— Дженифър, така няма да мога да издържа дълго…
— Аз не го искам, утре ще имаме цял…
Той прекъсна думите й с целувка и се притисна към нея търсейки спасение от неимоверното напрежение.
Дженифър отметна настрани завивките на леглото и двамата трескаво свалиха останалите си дрехи. Постояха още малко прави и Крейг не я освободи от прегръдката си, докато не се убеди, че е готова да го приеме. Бавно, сякаш за да запомни завинаги всяка частица от тялото й, галеше гърдите й, обхождаше зърната им с език, докато накрая пръстите му навлязоха във влажната гореща плът между бедрата й. Дженифър се изтръгна от обятията му и се отпусна на леглото, привличайки го след себе си.
Само за секунда те се сляха в едно цяло и Крейг разтърси тялото й с мощни тласъци. Напрежението й растеше вулканично, водейки я бързо към сладка кулминация и невероятни вълни на облекчение.
По-късно, когато вече бе в състояние да разсъждава трезво, Дженифър си даде сметка, че това всъщност беше и първият й истински изживян оргазъм. Имаше неприятното чувство, че току-що бе предала верността и любовта си към покойния си съпруг Дейвид.
Малко след като постигна своя оргазъм, Крейг усети промяната в поведението й. Наведе се, повдигна брадичката й и погледна в очите й.
— Дженифър, какво стана? Нещо не е наред ли?
— Не, всичко беше прекрасно…
— Не ти вярвам.
Дженифър преглътна напиращите сълзи. „Господи, как сама се издавам! Сега как ще му обясня? Ще може ли да ме разбере?“
— Аз… аз се сбогувах.
Крейг легна по гръб и я притегли върху себе си.
— Сигурно ти е много трудно да се сбогуваш с някого, когото толкова си обичала.
— Мислех си, че вече отдавна съм го направила.
Останаха дълго време прегърнати, унесени в мислите си, заслушани в мекото тиктакане на стария часовник.
— Дженифър, трябва да знаеш нещо. Не искам да мислиш, че Дейвид никога не е съществувал.
— Но всичко това отдавна е минало. Досега трябваше да се освободя от страховете си и да заживея нормален живот. Може би наистина не съм добре психически?
— Не го вярвам, Дженифър. Сигурно приятелите ти са ти казали, че бързо ще забравиш Дейвид, но това на практика не е толкова лесно.
— Но защо след толкова години за първи път сега се решавам да бъда с друг мъж?
Крейг се усмихна и я прегърна по-силно.
— Защото си ме чакала да дойда, а Оклахома е прекалено далеч.
— Ти винаги ли успяваш да намериш правилния отговор?
— Когато ми задават лесни въпроси, да.
Той целуна малкия белег над слепоочието й. Отново настъпи дълго мълчание, докато Крейг усети, че дишането й се успокои и сънят вече е завладял сетивата й. Внимателно освободи ръката си, стана и се облече. Въпреки че се стараеше да не вдига шум, Дженифър отвори очи.
— Господи, къде тръгна?
— Обратно в хотела.
— Но защо?
— Утре всички твои съседи ще коментират, че си прекарала нощта с непознат мъж.
На Дженифър не й се искаше да остане сама, но думите му бяха самата истина.
— Недей става и сам ще се оправя.
— Не, искам да те изпратя.
— До утре.
— Крейг?
— Да?
— Искам… да ти благодаря…
Щеше й се да му каже, че е изживяла прекрасна нощ, но всички фрази, които й идваха на ума, й се струваха банални.
Крейг се наведе и я целуна бързо.
— Аз трябва да ти благодаря, Дженифър.
Тя обгърна кръста му с ръце.
— Не знам какво те е накарало да дойдеш в Мичел Фарм, но съм ти благодарна, че го направи.
— Обещавам ти, че ще говорим и за това, Дженифър. Сега ме целуни за лека нощ и се връщай в леглото.
Дженифър се надигна на пръсти и го целуна толкова страстно, че дъхът му замря и малко оставаше да размисли и да остане цялата нощ при нея.
— Хайде заспивай, утре ще те взема рано.