Джорджия Боковън
Дългият път към дома (2)

Втора глава

Дните ставаха все по-кратки и студени. Тревата и дърветата в щата Кентъки оповестиха за приближаващата се есен, обагряйки се в жълти, оранжеви, златисти и червеникави нюанси. Конните състезания, продажбите на коне и традиционните за края на сезона събирания постепенно замираха. Собствениците гледаха как породистите им кобили наедряват и тайно се надяваха, че жребците, които носят в утробите си, ще им донесат още повече награди и пари. Повечето хора очакваха с нетърпение есента, защото тя беше сезонът им за почивка, но това не важеше за Дженифър Лангли. Тя мразеше този сезон, защото след пищния „стриптийз“ на природата идваха безкрайните месеци на зимата, идваха снегът и студът, нахлуваха болезнените спомени за минали коледни празници.

Секретарката й Лин беше отишла да пазарува в града и сега Дженифър се чувстваше още по-самотна в тишината на офиса си. Самотата й даваше прекалено много време да мисли за себе си. Беше подпряла лактите си върху купчина застрахователни полици, които трябваше да попълни. Пръстите й докоснаха слепоочието и мястото, където усещаше, че костта й беше удебелена. Вече две години бяха изминали, но дори и без огледало откриваше къде бе счупването и само докосването на слепоочието й беше достатъчно всички болезнени спомени отново да нахлуят в съзнанието й. Когато излезе от болницата, бързо се убеди, че не трябва повече да се поглежда в огледалото. Всичко беше различно от онова лице, което помнеше. Извивката на веждите й, дължината и формата на носа й бяха на друга жена. Хирурзите нямаха вина. Все пак костите й бяха счупени на толкова места, че те ги бяха сглобявали като сложен ребус. Наистина сега носът й не беше същият, бузите й бяха хлътнали, а очите по-раздалечени от преди, но много лекари й казваха, че е истинско чудо, защото отново имаше лице. Много жени вероятно биха желали да изглеждат като нея. Всички твърдяха, че е хубава и дори красива, но самата тя никога не можа да свикне с новото си лице и често се стряскаше, когато случайно зърнеше отражението си.

След като завърши икономически колеж, работата й като счетоводителка в Мичел Фарм й бе дошла като божи дар. Миналата година допълнително бе работила много часове, докато усвои всички тънкости, но дори и сега професията й продължаваше да изисква максимална концентрация. Имаше просторен офис с приемна и секретарка. Лин внимателно преценяваше кои хора заслужават да се срещнат с нея и така почти цялото работно време на Дженифър преминаваше в изолация. Това всъщност беше добре дошло, защото през лятото фермата гъмжеше от туристи, търговци на коне или просто любопитни хора.

Откакто се премести в едно жилище на фирмата, Дженифър много рядко напускаше имението. Дори и посещенията й в болницата станаха доста редки, след като лекарите я убедиха, че не може нищо друго да се направи за честите й пристъпи на главоболие, освен да се подложи на нова операция — нещо, което тя никога не би искала да изживее отново. Беше едва на двадесет и три, а гледаше на живота си като доживотно осъден затворник, който само брои дните, без нищо особено да му се случи.

Шум на приближаваща кола, която мачкаше нападалите клонки по алеята, я откъсна от мислите й. Дженифър вдигна глава и хвърли поглед към часовника на стената. „Дванадесет и тридесет… прекалено е рано за доставката, която Лин очаква.“ Отвори лявото чекмедже на бюрото си, извади полупразна опаковка аспирин и с почти автоматични движения пъхна три хапчета в устата си, които преглътна с изстиналото кафе.

Изражението й стана още по-мрачно, но и учудено, когато чу колата да паркира над прозореца на офиса й. Скоро входната врата изскърца и от коридора се чуха тихи, отмерени и тежки стъпки на мъж. Тя си представи как посетителят приближава офиса й, прочита табелата: „Вход само за персонал!“, после се обръща, за да си тръгне…

Дженифър примижа от изненада, когато звънецът на приемната оповести, че някой е влязъл. „По дяволите! Лин е забравила да заключи или е мислила, че едва ли по това време ще дойде някой досадник.“

Въздъхна тежко, стана и отвори вратата. В приемната наистина имаше мъж, който стоеше с гръб към нея и изучаваше наградите, спечелени от фермата на различните конни състезания. Бе облечен в нови дънки, спортно сако от туид, носеше ботуши от крокодилска кожа и тази комбинация идеално му подхождаше.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

Посетителят рязко се обърна, когато чу гласа й, а Дженифър изпита някакво странно безпокойство, защото имаше чувството, че познава този мъж. Въпреки че не го беше виждала преди, чертите на лицето му, черната коса и широката му челюст й напомняха за някой друг мъж, с когото се бе срещала.

— Тук съм за обиколката на фермата — отвърна той с приятен нисък глас.

— Обиколката?! — повтори смутено Дженифър, объркана от усещането, че това вече се е случвало някога преди.

— Да, обиколката на фермата. Казаха ми да дойда около един, но за всеки случай малко подраних.

През лятото движението по алеята беше оживено и голямата метална врата на имението рядко се затваряше. Повечето туристи смятаха това за знак, че са винаги добре дошли.

— Извинете ме, сър, но сигурно е станала грешка. При нас посещенията се съгласуват с ръководството и това става няколко седмици предварително. Обиколки на фермата се правят през лятото, и то само като изключение.

— Точно това ми казаха и по телефона, но когато мис Колсън разбра, че съм в Лексингтън единствено за да посетя Мичел Фарм, тя спомена, че правилото може да има и изключения. Вижте, притежавам няколко много добри кобили, но за пролетта ще са ми необходими и породисти жребци.

— Днес ли сте се обадил до телефона? — Дженифър се надяваше от отговора му да разбере колко са сериозни намеренията му. Много собственици планираха оплождането месеци предварително и ако този мъж наистина се интересуваше от подходящи жребци, ще трябваше да потърси някой специалист, който да го придружи из фермата.

— Да, съжалявам. Знам, че трябваше първо да ви напиша писмо, но купих три кобили от една съседна ферма и на път за вкъщи реших да мина оттук.

Крейг внимателно я изучаваше, питайки се дали бе повярвала на обясненията му, и мислено кроеше нови лъжи, които можеха да се окажат необходими.

Дженифър замислено разтри челото си с ръка. „Лин наистина може да е организирала обиколка на фермата за този мъж, но защо не ми е казала?“

— Сигурен ли сте, че днес е денят за посещението ви?

Без да дочака отговора му, тя отиде до бюрото на секретарката си и разгърна бележника й. На страницата имаше отбелязано с червен молив: „Крейг Темпълтън — един часа, обиколка“.

— Вие сте мистър Крейг Темпълтън?

— Същият, от плът и кръв.

— Сега разбирам. Секретарката ми е ужасно разсеяна и е забравила да ми каже.

Крейг кимна и Дженифър трескаво започна да търси телефонните номера на хората, които биха се съгласили да покажат фермата на неочаквания посетител. Знаеше, че няма да е лесно да открие подходящ човек, защото повечето от тях през есента и зимата работеха в други сектори на фермата.

— Ще потърся някой от по-старите коняри, който ще отговори на всичките ви въпроси.

— Много съм ви задължен.

След осмото позвъняване Дженифър отчаяно затвори апарата.

— Съжалявам, но по това време на годината почти никой не посещава Мичел Фарм.

Аспиринът изобщо не беше намалил главоболието й, а само бе накарал стомаха й да се чувства така, все едно че е глътнала таралеж. Денят й щеше да бъде безвъзвратно провален, ако не намереше начин да облекчи болката.

— Нямам представа защо секретарката ми ви е уредила обиколка, затова ще ви предложа да дойдете утре по същото време. Тогава всичко ще бъде уредено и ще има със сигурност човек, който да ви покаже фермата.

Дженифър очакваше, че мъжът ще се съгласи с предложението й, и се насили да му се усмихне за довиждане.

— Доколкото разбирам, на вас ви е безразлично. В такъв случай ще изчакам навън и ще помоля някой друг да ми покаже фермата.

Тя му хвърли презрителен поглед, едва сдържайки нервите си.

— Аз пък не разбирам защо толкова държите да посетите имението точно днес!

Грубостта й за момент учуди Крейг, но той й се усмихна иронично.

— Нека да кажем, че съм продукт на съвременното общество. Търпението не е едно от силните ми качества.

Дженифър мислено изруга.

— Добре, изчакайте да си взема пуловера. Ще ви заведа до най-близката конюшня. Надявам се там да намерим някого, който да ви разведе наоколо.

— Би било чудесно.

Дженифър се обърна, за да влезе в офиса си, но болката я връхлетя на големи, черни вълни и я заслепи. Изгуби равновесие, залитна и се опря на бюрото. Крейг бързо се пресегна и я хвана.

— Какво става, добре ли сте?

— След малко… ще бъда — опита се да усмихне тя. — Мисля, че се обърнах прекалено рязко.

Болката разцепваше главата й като с хиляди хирургически скалпели. Ръката й импулсивно се плъзна по мястото, където се усещаше подутината от зарасналата кост.

Крейг бързо заобиколи бюрото и взе стола на Лин.

— Ето, седнете — коленичи и потърси погледа й. — Лъжете, това не е само от рязкото обръщане.

— Да, имам ужасно главоболие. Но това е нещо нормално, случва ми се всеки ден и скоро ще се оправя.

— Имате ли аспирин?

Стомахът й се сви конвулсивно.

— Вече взех три таблетки.

— Кога?

— Преди петнадесет минути.

Крейг се изправи рязко, застана зад нея и започна да масажира раменете й.

— По-добре съм, няма нужда от това… — Дженифър направи колеблив опит да се изправи.

— Моля ви, нищо няма да ви сторя. Само ще се почувствате по-добре.

— Лесно ви е да го кажете, вас не ви докосва напълно непознат мъж.

— Не се тревожете, не съм дошъл дотук с намерение да ви направя нещо лошо, дори не знаех, че ще ви срещна.

Бавно и методично пръстите му се движеха по мускулите на раменете й. Крейг сведе очи към ръцете си. Те изглеждаха големи и груби на фона на фината материя, от която беше изработена блузата й.

Вече няколко месеца в душата му кипеше лава, след като намери стария вестник и разбра, че хората, които го бяха отгледали, не са истинските му родители. Най-накрая реши да замине за Кентъки, за да узнае нещо за истинските си майка и баща. Още не бе решил обаче дали си заслужава изобщо да им казва, че е жив или завинаги да си остане в Оклахома.

В началото по план всичко му изглеждаше съвсем просто и лесноосъществимо. Но когато пристигна в Лексингтън, установи, че е по-лесно да научи всичко за конете, които се отглеждаха в Мичел Фарм, отколкото за самите собственици. Около Франк и Агнес Мичел, странно защо, имаше непреодолима информационна завеса. Хората в града знаеха малко неща за тях, а любопитството му можеше да започне да бие на очи. Най-сетне, след като почти седмица не успя да научи нищо ново, реши да рискува и сам да отиде във фермата.

— Не мога да повярвам, че ви позволявам да правите това… — измърмори Дженифър, но не отблъсна ръцете му.

Думите й го отклониха от мислите му.

— Искате да кажете, че това не влиза в обиколката, нали?

Тя се засмя тихо.

— Не знам, може би трябва да го включим. Вече съм много по-добре.

Пръстите на Крейг се движеха по шията й, а после започнаха да описват малки кръгчета по корените на косата й. Когато се приближиха до слепоочията й, Дженифър рязко хвана китката му.

— Моля ви, не докосвайте лицето ми! — В думите й имаше и молба, и заповед.

Крейг изненадан се отдръпна.

— Разбира се, както желаете.

Дженифър Лангли се изправи и прокара ръка през късата си кестенява коса.

— Вече съм наистина по-добре. — В гласа й нямаше и следа от предишната паника. — Благодаря ви — усмихна се, когато срещна скептичния му поглед. — Честно ви казвам, боли ме, но вече съвсем малко.

— Това означава ли, че ще ми покажете фермата? — Крейг си припомни, че точно за това беше дошъл, а не за да масажира тази госпожица.

— Разбира се. След като ме излекувахте, как бих могла да ви откажа.

Дженифър влезе в офиса и след малко се върна, облечена в яркочервен пуловер, който подхождаше на кафеникавата й вълнена пола.

— Изглеждате чудесно — посрещна я Крейг с думи, които учудиха дори самия него.

Тя поруменя леко. Отдавна не беше получавала комплименти.

— Благодаря ви… Е, готов ли сте?

Крейг кимна и Дженифър го поведе към конюшнята с най-добрите жребци. Вървяха мълчаливо, заслушани в шепота на листата, които все още бяха окапали от дърветата, и в пукота на съчките, които настъпваха. Въздухът беше кристалночист, а обедното слънце леко затопляше лицата им.

Въпреки че беше нетърпелив да узнае това, за което беше дошъл, Крейг Темпълтън внимателно изчакваше подходящия момент. Той сподели със спътничката си, че за първи път е в Кентъки и че намира природата за прекрасна, дори и през есента. Дженифър му отвърна, че някакъв посетител на фермата й бил казал, че тук всичко изглеждало перфектно като на пощенска картичка.

— И какво му отговорихте?

Погледът на Крейг беше привлечен от златистите отблясъци, които слънцето хвърляше в косите й.

— Отговорих му, че никога не съм напускала Кентъки и това е причината да смятам, че целият свят изглежда така.

Крейг се усмихна и предпочете да смени темата, за да не се отклоняват от това, което го интересуваше.

— Сигурно тук имате много работници. Само за да се боядиса тази ограда, ще са необходими няколко месеца.

Дженифър си пое дъх и изрецитира:

— Във фермата има сто четиридесет и седем постоянни и тридесет временни работници. Фермата е на площ от три хиляди и деветстотин акра, в имението има тридесет и осем къщи и още дванадесет долу в града — всички те са за постоянния персонал. Оградата, която виждате, опасва фермата и е дълга деветдесет мили, асфалтовият път е тридесет и две мили.

Тя наклони глава и се усмихна широко.

— Не мислехте, че знам толкова неща и съм подготвена, за да съпровождам туристи, нали?

— Напротив, от малък съм научен никога да не подценявам хората.

— Чудесно, питайте ме нещо друго. Интересно ми е дали ще се справя.

Дженифър се отклони от асфалта и импулсивно ритна една купчина сухи листа, а после, засрамена от поведението си, наведе глава. Напълно бе забравила, че е с непознат мъж, а толкова отдавна не се беше чувствала толкова безгрижна и свободна.

— Добре, колко коне има във фермата?

— О, моля ви… питайте нещо по-трудно.

Изведнъж Крейг усети, че повече не може да играе ролята си на шпионин. Не обичаше да хитрува или да използва хората, затова се опита да каже колкото се може по-естествено:

— Тогава ми кажете нещо за семейство Мичел. Интересно ми е що за хора са те, щом притежават тази огромна ферма.

— Те са… — Дженифър се поколеба, търсейки точната дума. — Те са чудесни и съвсем обикновени хора. Може би съм пристрастна, но това е най-точното определение за тях. Бих казала, че са и интелигентни и винаги обмислят действията си.

Крейг се засмя искрено.

— Струва ми се, че току-що описахте идеалния бойскаут.

— Добре, как бихте описал хора, които плащат заплати на лекари и медицински сестри, за да живеят в имението и всички работници винаги да могат да се възползват от техните услуги. Семейство Мичел отделят голяма част от доходите си за стипендии, единствено защото смятат, че образованието трябва да бъде достъпно за всички. Отделно купуват книги и учебници за средните училища на по-голямата част от щата. Когато имаше съкращения в училищата…

— Чудесно, вярвам ви — засмя се отново Крейг.

Дженифър продължи още по-разпалено:

— Може би не е толкова важно какво правят семейство Мичел, а начинът, по който го правят. Искам да ви кажа, че малцина са тези, които знаят това, което току-що ви казах. Даренията, които изпращат, обикновено са анонимни и информация получавам единствено аз, защото съм счетоводителка на фирмата.

Тя потрепери от внезапен хладен порив на вятъра и скръсти ръце на гърдите си.

— Все пак, може и да не остана прекалено дълго на работа, защото както виждате, обичам много да говоря.

Крейг беше готов да я обсипе с въпроси, но чувстваше, че ще допусне тактическа грешка, ако задълбаеше повече по темата „Семейство Мичел“, след като бе дошъл да оглежда жребци.

— Добре, разкажете ми тогава нещо за себе си?

Дженифър рязко се спря и му хвърли мрачен и неодобрителен поглед.

— Мистър Темпълтън, искам да разберете, че дойдох единствено, за да ви помогна. Аз не съм част от обиколката. — Гласът й беше отсечен и студен.

Грубостта й го учуди, но и заинтригува. Ако се беше опитал да я ухажва, щеше да е обяснима реакцията й, но досега не й беше дал и най-малкия повод. Опитваше само да я предразположи към обикновен разговор, така че въпросите му да изглеждат породени от чисто любопитство. Наблюдавайки изражението на лицето й, той протегна ръка и свали от рамото й едно кленово листо. Дженифър се отдръпна и тръгна напред.

— Разбирам, че не искате да говорите за детството си, за колежа, който сте завършила, защото навярно може повече никога да не се видим, но все пак, половин час вървим заедно, а дори не сте ми казала името си. Ако не желаете, може и да не ми го казвате, но тогава ще ви наричам „госпожице“, което някак си е доста…

— Дженифър Лангли.

Крейг й протегна ръката си.

— Радвам се да се запознаем, Дженифър Лангли.

Тя продължи да върви напред, но не се сдържа и погледна през рамо. Крейг се усмихваше и за нейно учудване нещо отвътре я принуди да му отвърне с усмивка. „Господи, нима никога отново няма да мога да се държа нормално?!“ Върна се назад и стисна десницата му.

— На мен също ми е приятно, Крейг. Моля те, не ме наричай госпожице, тук в Кентъки няма такава официалност.

— Чудесно, ще те наричам просто Дженифър, това е много хубаво име.

Ръкостискането им продължи малко по-дълго от обичайното и Дженифър побърза да отдръпне ръката си.

— Хайде, нека побързаме с обиколката. Имам ужасно много работа, която трябва да свърша до вечерта.

Дженифър извърна глава, защото когато лъжеше, веднага й личеше. В действителност, повечето работа за деня беше свършена.

— Ако искаш, можем да се върнем и да дойда утре отново — предложи Крейг, но мислено се надяваше, че тя ще откаже.

— Няма нужда, и без това вече тръгнахме. А работата ми може и да почака до сутринта — отвърна смутено Дженифър, опасявайки се, че ако Крейг си тръгне сега, може би никога вече няма да го види.

Продължиха да вървят, докато стигнаха до голяма метална врата. Тук асфалтираната пътека се разделяше на две — в едната посока продължаваше успоредно на оградата, а в другата — към открито пространство, където държаха породистите жребци. Дженифър се поколеба какво да прави. Тук бяха деветте коня, които бяха нещо като експонати на фермата, и тях показваха на туристите. Жребците бяха печелили много награди от състезания по обездка и надбягвания, но сега вече бяха остарели и ги използваха само за разплод, като месечният наем на един кон струваше от шестдесет хиляди до половин милион долара.

— Това не е ли Гордостта на Морган? — попита Крейг, разпознал един от жребците, чиято снимка бе срещал в спортните списания.

Дженифър се приближи до оградата.

— Точно така, а това зад него е Лейдис Мен. Неговото потомство това лято имаше изключителни резултати. В случай че и следващата година е така, няма да се учудим, ако поставим нов рекорд по такса за наем на жребец.

— Не знаех, че Лейдис Мен е собственост на Мичел Фарм.

— Да, купихме го преди две години. Всички собственици в околността се обединиха в сдружение и управителният съвет реши, че конят ще носи най-голяма печалба, ако се намира в нашата ферма.

Покрай тях премина открит пикап и мъжът, който го караше, размаха шапката си за поздрав. Дженифър му отвърна с усмивка.

— Миналата зима без малко щяхме да загубим Лейдис Мен. Организмът му реагира отрицателно на един от антибиотиците, които му давахме за лекуване на копитно възпаление.

Дженифър се усмихна, защото знаеше, че тази история винаги интригуваше всички туристи.

— Е, какво стана?

— Един от шефовете на сдружението долетя от Флорида, веднага бяха извикани най-добрите ветеринарни специалисти, а за коня беше построена отделна малка конюшня. Вътре постоянно дежуреше лекар, докато най-накрая жребецът оздравя.

Крейг се намръщи леко, защото някои болници в Оклахома едва успяваха да съберат необходимите им средства, за да лекуват хората, а тук се харчеха толкова пари за един кон.

Обърна поглед назад, търсейки нещо, което да го накара да се почувства у дома, но безкрайните километри ограда, асфалтовите пътеки, конюшните, които изглеждаха сякаш току-що построени, му напомниха, че това е само свят на богати и презадоволени хора.

— Откога семейство Мичел притежава това имение?

— От 1853-та, вече шесто поколение.

„Едно в повече от семейство Темпълтън в Оклахома — мина му през ума. — Дори две, защото сигурно това е краят на рода Темпълтън“.

— Все още само фамилна собственост ли е?

— Да, така е.

Крейг усети, че сърцето започва да бие в ушите му.

— Предполагам, че Франк Мичел има деца, които да го наследят?

„Колко често съм си мечтал да имам братя и сестри, може би сега ще разбера, че наистина имам такива.“

— Да, три.

Дженифър се облегна на оградата и погледна надолу към главния вход.

— Мисля, че Ендрю ще се върне всеки момент. Той отиде да прибере една двегодишна кобила, която пристигна от Англия и беше под карантина в Мериленд. Семейна традиция е фермата да се наследи от най-големия син и сега Ендрю се старае да навлезе в работата. Ако искаш, мога да те запозная с него?

Крейг проследи погледа й и мислено се помоли, дано колата на Ендрю не се покаже по пътя. Все още не беше готов да се срещне с брат си. Необходимо му бе много време, докато се адаптира. Или докато реши дали изобщо е необходимо да се среща с родителите си.

— Нека продължим с нашата обиколка. Мисля, че ако започна работа с вашата ферма, ще имам възможност да се запозная с цялата фамилия.

Отговорът му я учуди, защото бе твърде уверен, когато каза, че ще започнел бизнес с Мичел Фарм.

— В такъв случай, нека тръгнем към конюшните. Там ще можеш да разгледаш по-отблизо конете, а и ще има човек, който компетентно да отговори на въпросите ти. — Дженифър погледна часовника си. — Мислех си, че ще ни застигне някой, който да ни откара до тях… Ако бързаш, можем да се върнем и да вземем моята кола.

— Аз разполагам с достатъчно време. Ти имаш „ужасно много работа“.

Тя смутено сведе глава.

— Всъщност, предпочитам да се разходим пеш. Вече главоболието ми премина, а и времето е прекрасно.

Крейг кимна. Устройваше го, че ще спечели повече време и отново ще може да се върне към темата, която го интересуваше.

— Сигурно вече си разбрала, че не съм голям специалист по отглеждането на коне. Това е първата ферма, която посещавам, за да наема породисти жребци. Можеш ли да ме посъветваш какви точно да са те?

Дженифър се спря и го погледна учудено. Още от началото усещаше, че Крейг Темпълтън прикрива нещо, а този негов въпрос подсказваше, че или е много богат, или прекалено глупав. Но и двете й се струваха еднакво невероятни. Конете не бяха причината той да е тук, но какво тогава го интересуваше?

— Мисля, че по-добре е да ми кажеш защо избра именно нашата ферма?

Крейг разбра, че Дженифър е заела отбранителна позиция — нещо, което не бе очаквал да стане толкова скоро.

— Прочетох няколко статии за Мичел Фарм и ми хареса това, което научих.

— Интересно, какво пишеше там?

Той пъхна ръце в джобовете си и се опита да погледне раздразнено.

— Знаеш ли, не бих могъл да ти отговоря. Когато четох материалите, не съм мислил, че някой след това ще ме пита какво е пишело в тях.

— Съжалявам, ако съм те засегнала.

— Не се извинявай, все пак ти не ме познаваш.

Крейг се проклинаше мислено, че е събудил подозрението й. Но Дженифър сметна, че е по-добре да не се занимава с личния живот на Крейг Темпълтън. За нея бе важно той да донесе нови печалби за Мичел Фарм. Усмихна му се окуражително.

— Предполагам, че си имал и други източници, от които да научиш повече за фермата. Но това са си правила на бизнеса. Ако искаш, можеш да ми разкажеш за кобилите, които си купил.

Крейг очакваше подобен въпрос и беше прекарал сутринта, ровейки се из специализираните списания и търсейки подходящи отговори. Той спомена две не толкова известни конеферми в Мериленд и Калифорния и за да избегне въпроса за родословното дърво на кобилите, побърза да спомене цената, за която ги е купил, като гаранция за качеството. Споменаването на огромната сума изигра своята роля и темата за конете изведнъж остана на заден план.

— Крейг, защо не ми разкажеш нещо за себе си? — усмихна му се невинно Дженифър.

Той се опита да изглежда ядосан.

— И аз ти зададох преди няколко минути същия въпрос, но ти каза, че не си част от обиколката. Мисля, че и аз мога да ти отговоря същото.

Дженифър усети, че се изчервява, и обърна лицето си срещу хладния вятър. Искаше й се да му каже, че се интересува единствено от това колко и какви породи коне има, но се отказа. Крейг Темпълтън се държеше достатъчно странно, а тя беше излязла с него само за да му покаже фермата.

— Предавам се, няма да те питам нищо повече.

— Защо не се върнем тогава на някоя по-безобидна тема — например, да ми кажеш нещо повече за твоите работодатели. Сигурно ще трябва да се срещна с тях, ако наема някой от тези красавци. Казваш, че Ендрю им е първороден син?

— Не първороден, но в момента той е най-възрастен. Имали са и друго дете преди него, Ерик.

Крейг изчака малко, но тя не продължи.

— Случило ли се е нещо с него?

— Починал е още като бебе. Знаеш ли, понякога си мисля, че те още не мога да приемат смъртта му. Но доколкото знам подробностите, не мога да ги виня за това.

Крейг се почувства още по-объркан. Родителите му го мислеха за мъртъв, но все още тъгуваха за него. „Как ли ще реагират, ако разберат, че съм жив? Ще ме приемат ли изобщо, след като са загубили малко бебе, а аз вече съм зрял мъж?“