Пол Андерсън
Delenda est ^[0] (9)

9

Луната озаряваше планините и снегът по върховете им сияеше в бяло. Далеч на север се виждаше застиналата ледникова река. Някъде виеше вълк. Кроманьонците огласяха пещерите си с песни, но напевите им едва проникваха зад дебелите стъкла на верандата.

Дейрдре стоеше в мрака. Самотен лунен лъч осветяваше лицето й, обляно в сълзи. Когато Ван Сараук и Еверард я доближиха, тя ги огледа с почуда.

— Толкова бързо? — прошепна девойката. — Нали се разделихме тази сутрин?

— Бързо се справихме — отвърна Ван Сараук, изучил древногръцкия с помощта на хипноизлъчвател.

— Надявам се… — тя направи опит да се усмихне, — че вече сте свободни и ще можете добре да си починете.

— Да — кимна Еверард. — Вече сме свободни. Известно време мълчаха, загледани в снежните планини.

— Вярно ли е, че никога няма да се върна у дома? — тихо попита Дейрдре.

— Боя се, че да. Нашите заклинания…

Еверард и Ван Сараук се спогледаха. Бяха получили официално разрешение да разкажат на девойката всичко, което сметнат за необходимо и да я отведат където и да било, стига да се чувства добре и да привикне бързо към новия живот.

Ван Сараук, естествено, настояваше, че това е само и единствено Венера, а Еверард бе твърде изморен, за да спори.

Дейрдре въздъхна сърцераздирателно.

— Така да бъде — примири се тя. — Не смятам да погубвам живота си в напразни страдания. Сигурна съм, че в края на краищата Великия Ваал ще дари народа ми с щастие. Така ли е?

— Уверен съм в това — отвърна Еверард.

Едва сега почувства, че е на предела на силите си. Искаше само едно: да се добере до леглото и да заспи. Нека Ван Сараук й разкрие всичко и получи наградата.

Еверард му кимна.

— Сбогом, Пиет. Тя е твоя.

Венерианецът хвана девойката за ръка.

А Еверард реши, че е време да напусне сцената.