Артър Кларк
В плен на кометата

— Не зная защо записвам това — заговори бавно Джордж Такео Пикет пред реещия се микрофон. — Няма никакъв шанс някой да го чуе. Разправят, че кометата ще ни върне пак близо до Земята след около два милиона години, когато отново ще заобиколи Слънцето. Питам се дали тогава човечеството все още ще съществува и дали кометата ще заблести пред нашите потомци, както направи пред нас? Може би и те като нас ще изпратят експедиция да видят какво могат да открият. И ще ни намерят нас…

Защото корабът все още ще бъде в идеално състояние, дори след толкова хилядолетия. Резервоарите ще са пълни с гориво, може би ще има и въздух в изобилие, защото първо ще привърши храната и ние ще умрем от глад, преди да се задушим. Но мисля, че няма да дочакаме това, всичко ще свърши по-бързо, ако разхерметизираме кораба.

Като дете четох някаква книга за полярни изследвания, озаглавена „Зима сред ледовете“. Именно пред подобно нещо сме изправени сега. Всичко около нас е лед, големи плаващи порести айсберги. „Челинджър“ е посред купчина айсберги, които се въртят един около друг толкова бавно, че трябва да минат няколко минути, за да се увериш, че се движат. Но никаква експедиция до земните полюси не се е сблъсквала с такава зима. През повечето от тези два милиона години температурата ще бъде 232° под нулата. Ние ще сме толкова далеч от Слънцето, че то ще ни топли, кажи-речи, колкото и звездите. А нима някой се е опитвал да сгрее ръцете си на топлината от Сириус през студена зимна нощ?

Абсурдният образ, който му хрумна внезапно, го сломи. Спомените за огрените от Луната снежни поля, за пеещите коледни камбани на Земята, която вече беше на петдесет милиона мили от него, му отнеха гласа. Изведнъж той се разплака като дете, самообладанието му се разтопи от спомените за всички тези познати, оставени без внимание красоти на Земята, които той беше загубил завинаги.

А всичко започна толкова добре в изблик на възбуда и напрежение. Той още помнеше (само преди шест месеца ли беше?), когато излезе за пръв път да търси кометата, скоро след като осемнадесетгодишният Джими Рандол я беше забелязал със саморъчно направения си телескоп и беше изпратил знаменитата телеграма до обсерваторията на връх Стромло. През тези дни в началото кометата се виждаше само като неясна мъглявина във формата на попова лъжичка, която минаваше бавно през съзвездието Еридан точно на юг от екватора. Тя беше все още далеч зад Марс, носеше се към Слънцето по неимоверно разтеглената си орбита. Когато е сияла в земните небеса за последен път, още не е имало хора да я видят, а сигурно нямаше да съществува никой и при следващото й появяване. Човечеството виждаше кометата на Рандол за пръв и може би единствен път.

С приближаването си до Слънцето кометата растеше, изригваше в перца и струйки, най-малките от които бяха сто пъти по-големи от Земята. Опашката на кометата наподобяваше голям флаг, който трепкаше под някакъв космически ветрец, и беше дълга вече четиридесет милиона мили, когато кометата профуча покрай орбитата на Марс. Астрономите разбраха, че това може да се окаже най-внушителното събитие, наблюдавано някога в небесата; в сравнение с нея гледката, предложена от Халеевата комета още през 1986 година, беше нищо. И именно тогава ръководителите на Международната астрофизическа декада решиха да подгонят кометата с изследователския кораб „Челинджър“, ако можеха да го съоръжат навреме; защото такава възможност сигурно нямаше да им се представи и след хиляда години.

Седмици наред през часовете преди зазоряване кометата се проточваше в небето като втори, но далеч по-ярък Млечен път. Когато доближи слънцето и почувствува отново горещината, която не я бе лъхала, откакто мамонтите са разтърсвали Земята, кометата започна да става все по-активна. Капки бляскав газ изригваха от сърцевината й и образуваха огромни ветрила, които се обръщаха сред звездите като бавно въртящи се прожектори. Опашката, дълга вече сто милиона мили, се разпокъса на сложни ленти и серпантини и те за една-единствена нощ изменяха напълно разположението си. Винаги сочеха встрани от Слънцето, сякаш някакъв силен вятър, духащ от сърцевината на слънчевата система, ги гонеше към звездите.

Когато изпратиха именно него на „Челинджър“, Джордж Пикет просто не вярваше на щастието си. Такова нещо не беше се случвало с никой репортер от времето на Уилям Лорънс и атомната бомба. Без съмнение помогнаха фактите, че той притежаваше научна степен, беше неженен, с добро здраве, тежеше по-малко от шестдесет килограма и нямаше апендикс. Но сигурно е имало и много други с не по-лоша подготовка; впрочем завистта им скоро щеше да премине в облекчение.

Поради ограничените възможности на „Челинджър“ по отношение на полезния товар на борда му нямаше място само за репортер и Джордж Пикет през свободното си време изпълняваше задълженията на помощник-капитан. Това на практика означаваше, че трябва да води корабния дневник, да бъде секретар на капитана, да следи за провизиите и да води счетоводството. „Колко хубаво е, често си мислеше той, че в безтегловния свят на космоса на човек му стигаха само три часа сън в денонощието.“

Оказа се, че се изисква доста тактичност, за да не смесва двете си задължения. Когато не пишеше в тясната си като килер канцелария или не проверяваше хилядите артикули в складовете, той тръгваше на лов с магнетофона. Беше се погрижил в едно или друго време да разговаря с всеки от двадесетте учени и инженери от екипажа на „Челинджър“. Не всички записи бе предал по радиото на Земята; някои бяха с много техническа терминология, някои твърде неразбираеми, а други прекалено достъпни. Но поне не беше дал предпочитания никому и, доколкото знаеше, никого не беше засегнал. Не че това имаше значение сега.

Чудеше се как ли доктор Мартенс го преживяваше; астрономът му бе създавал най-големите затруднения, но той беше и човекът, от когото можеше да почерпи най-много информация. Импулсивно Пикет намери ролката от първия си разговор с Мартенс и я сложи в магнетофона. Знаеше, че се мъчи да избяга от действителността и да се укрие в миналото, но единственият ефект от това самопознание беше надеждата му, че експериментът ще успее.

Все още помнеше ясно този първи разговор, защото безтегловният микрофон, който потрепваше лекичко от течението от вентилаторите, почти го беше хипнотизирал и го правеше непоследователен. Все пак едва ли някой би се досетил: в гласа му звучеше обичайната професионална гладкост.

Бяха още на двадесет милиона мили зад кометата, но бързо я настигаха, когато той пипна Мартенс в обсерваторията и му зададе този откровен въпрос.

— Доктор Мартенс — чу той гласа си, — от какво точно се състои кометата на Рандол?

— Страшна смесица — отговори астрономът — и тя се изменя непрекъснато, докато се отдалечаваме от Слънцето. Но опашката е предимно от амоняк, метан, въглероден двуокис, водни пари, циан…

— Циан? Това не е ли отровен газ? Какво ще стане, ако Земята попадне в него?

— Нищо. Въпреки ефектния си вид, ако съдим по нашите обичайни стандарти, опашката на кометата е доста добър вакуум. Маса с размерите на Земята съдържа кажи-речи толкова газ, колкото кибритена кутийка въздух.

— И все пак толкова разреденото вещество предлага чудесна гледка!

— Това се получава при разредения газ в светлинните реклами и по същата причина. Опашката на кометата свети, защото Слънцето я бомбардира със заредени с електричество частици. Това е космическа небесна реклама: опасяваме се, че някой ден хората от рекламния бизнес ще се сетят и ще намерят начин да изписват лозунги по слънчевата система.

— Тягостна мисъл… макар че, предполагам, някой ще твърди, че това е триумф на приложната наука. Но да оставим опашката. След колко време ще навлезем в сърцевината на кометата… вие я наричате, струва ми се, ядро?

— Неумолимото преследване винаги изисква продължително време, затова ще са необходими още две седмици, преди да навлезем в ядрото. Ще си пробиваме път все по-дълбоко и по-дълбоко в опашката, като разсечем кометата, докато я догонваме. Но макар че до ядрото остават още двадесет милиона мили, вече научихме доста неща за него. Например то е съвсем малко — диаметърът му е по-малък от петдесет мили. И то дори не е едно цяло, а вероятно се състои от хиляди по-малки тела и всички те кръжат в някакъв облак.

— Ще можем ли да навлезем в ядрото?

— Ще узнаем, когато стигнем там. Може би ще проявим предпазливост и ще го изследваме през телескопите от разстояние няколко хиляди мили. Но лично аз ще остана разочарован, ако не отидем в самото ядро. А вие?

Пикет изключи магнетофона. Да, Мартенс беше прав. Той щеше да бъде разочарован, особено като се има предвид, че на пръв поглед не личеше никаква опасност. А и нямаше поне от страна на кометата. Опасността дойде отвътре.

Бяха пробили плавно една след друга огромните, но невъобразимо разредени завеси от газ, които кометата на Рандол все още разстилаше, докато бягаше от Слънцето. Но дори сега, когато доближаваха най-плътните райони на ядрото, те фактически оставаха в идеален вакуум. Сияйната мъгла, която се стелеше около „Челинджър“ на толкова милиона мили разстояние, почти не забулваше звездите; но право пред тях, където беше ядрото на кометата, проблясваше парче неясна светлина, която ги мамеше напред като блуждаещ огън.

Все по-бурните електрически смущения, които вече ги обгръщаха, прекъснаха почти напълно връзката им със Земята. Главният рариопредавател на кораба едва успяваше да предаде някакви сигнали и през последните няколко дни това бяха само прости потвърждения по морзовата азбука. Когато се откъснеха от кометата и тръгнеха към Земята, нормалната връзка щеше да се възстанови; но сега те бяха в такава изолация, в каквато са се намирали изследователите, преди да бъде изобретено радиото. Неудобно, но какво да се прави. Всъщност това състояние на нещата беше добре дошло за Пикет, то му даде повече време да се справи с канцеларската си работа. Макар че „Челинджър“ навлизаше в ядрото на една комета и следваше курс, за който никой капитан не би могъл и да мечтае преди двадесетия век, някой все пак трябваше да проверява провизиите и да брои запасите.

Опипвайки с радара си цялото сферично пространство пред себе си, много бавно и предпазливо „Челинджър“ пропълзя в ядрото на кометата и спря там — сред ледовете.

Още през четиридесетте години на двадесетия век Фред Уипъл от Харвард бе налучкал истината, но трудно можеше да се повярва в нея, дори когато доказателствата се навираха в очите. Относително малкото ядро на кометата представляваше купчина несвързани помежду си айсберги, които се носеха и обикаляха един около друг, движейки се по своята орбита. Но за разлика от айсбергите, които плаваха в полярните морета, те не бяха ослепително бели, нито пък се състояха от вода. Те бяха мръсносиви и много шуплести, като отчасти разтопен сняг, и осеяни с гнезда от метан и замръзнал амоняк, от които понякога изригваха гигантски газови струи, докато те поемаха топлината на Слънцето. Гледката беше чудесна, но тогава Пикет не разполагаше с много време да й се възхищава. А сега имаше повече от достатъчно.

Той извършваше обичайната си проверка на запасите на кораба, когато се сблъска с бедата, макар че мина известно време, преди да я осъзнае. Защото положението със запасите беше съвсем задоволително, те имаха предостатъчно за завръщането на Земята. Беше го видял с очите си, а сега трябваше просто да провери цифрите, записани в голямата колкото главичка на карфица секция от електронната памет на кораба, където се пазеха всички сметки.

Когато на екрана светнаха първите невероятни цифри, Пикет предположи, че е натиснал погрешен клавиш. Той изчисти сбора и отново подаде информацията в компютъра.

Бяха тръгнали с шестдесет каси пресовано месо; 17 изразходвани дотук; налично количество: 99999943.

Той опита отново и пак без никаква полза. Сетне ядосан, но не особено разтревожен, тръгна да търси доктор Мартенс.

Намери астронома в Залата за изтезания — миниатюрния гимнастически салон, вместен между техническите складове и стената на главния резервоар за гориво. Всеки член на екипажа трябваше да се упражнява тук по един час на ден, за да не се отпуснат мускулите му в безтегловната среда. Мартенс се мъчеше с чифт силни пружини и на лицето му бе изписана мрачна решителност. То помръкна още повече, когато Пикет приключи доклада си.

Няколко опита на главния пулт бързо им разкриха най-лошото.

— Компютърът е полудял — рече Мартенс. — Не може дори да събира и да изважда.

— Но нали можем да го поправим!

Мартенс поклати глава. Той беше загубил обичайната си дръзка самоувереност. „Изглежда като надута гумена кукла, каза си Пикет, която е започнала да издиша.“

— Дори и производителите не могат да го поправят. Това е плътна маса от микросхеми, натъпкана не по-зле от човешкия мозък. Запаметяващите секции все още действуват, но изчислителната е абсолютно негодна. Тя просто разбърква цифрите, които й подаваш.

— Какво означава това за нас? — попита Пикет.

— Това означава, че всички сме мъртви — отсече Мартенс. — Без компютъра с нас е свършено. Невъзможно е да изчислим обратната орбита до Земята. Затова е необходимо цяла армия от математици, които седмици наред да изчисляват на хартия.

— Що за глупост! Корабът е в отлично състояние, храна и гориво колкото щеш… а вие ми разправяте, че всички ще умрем, само защото не можем да направим няколко прости сметки.

— Няколко сметки! — отвърна ехидно Мартенс с нещичко от предишната си напереност. — Такава важна навигационна маневра, която трябва да ни откъсне от кометата и да ни изведе в орбита към Земята, означава да се направят стотина хиляди отделни изчисления. За тази работа дори и на компютъра са му необходими няколко минути.

Пикет не беше математик, но имаше достатъчно знания по астронавтика, за да разбере положението. Много небесни тела въздействуват върху кораба, който се плъзга в космическото пространство. Главната сила, която го контролира, е притеглянето на Слънцето, което държи приковани в орбитите им всички планети. Но и самите планети също дърпат кораба в различни посоки, макар и с далеч по-малка сила. Да предвидиш всички тези несъвместими подръпвания и притегляния и преди всичко да се възползуваш от тях, за да достигнеш желаната цел, която е на разстояние десетки милиони мили, е проблем с фантастична сложност. Той разбра отчаянието на Мартенс; никой не може да работи без сечивата на своя занаят, а няма друго занимание, което да се нуждае от по-сложни сечива.

Дори след съобщението на капитана и след първото извънредно заседание, когато целият екипаж се събра да обсъди положението, минаха часове, преди да бъдат осъзнати фактите. До края имаше още толкова месеци, че умът не го възприемаше; бяха осъдени на смърт, но с екзекуцията не се бързаше. А гледката беше все още великолепна…

През пламтящите мъгли, които ги обгръщаха — и щяха да се превърнат в техен звезден паметник до края на света, — те виждаха големия маяк на Юпитер, по-ярък от всички звезди. Някои от тях може би още щяха да са живи, когато корабът минеше покрай най-мощното дете на Слънцето, ако другите бяха готови да се пожертвуват. Но струваше ли си да живееш няколко седмици повече, запита се Пикет, за да видиш със собствените си очи гледката, която Галилей е зърнал за пръв път с недодялания си телескоп преди четири столетия — спътниците на Юпитер, сновящи насам-натам като нанизани на невидима тел мъниста?

Мъниста на тел. При тази мисъл един почти забравен спомен от детството избухна от подсъзнанието му. Сигурно се е таил там дни наред, мъчейки се да излезе на бял свят. Сега най-после споменът изплува в съзнанието му.

— Не! — изкрещя той. — Това абсурдно! Ще ми се смеят!

„Какво от това? — се обади второто му аз. — Няма какво да загубиш; ако не друго, поне всички ще се занимават, докато храната кислородът свършат. Дори и най-малката надежда е по-добра от никаква…“

Той спря да човърка магнетофона; желанието му да се вайка сантиментално премина. Откопча ластичния колан, който го придържаше към стола, и се запъти към техническите складове да търси необходимите му материали.

— Такива шеги не са по вкуса ми — рече доктор Мартенс три дни по-късно. Той хвърли презрителен поглед върху крехката конструкция от тел и дърво в ръката на Пикет.

— Предполагах, че ще кажете това — отговори Пикет, запазвайки самообладание. — Но, моля ви, изслушайте ме за минутка. Баба ми беше японка. Когато бях дете, ми разказа една случка; бях я забравил изобщо до тази седмица. Смятам, че това може да спаси живота ни.

— Някъде след Втората световна война имало състезание между един американец с канцеларска електрическа сметачна машина и някакъв японец, който ползувал сметало като това. Сметалото победило.

— Сигурно тогава сметачната машина е била некачествена или човекът е бил некадърен.

— Използувани са най-доброто в американската армия. Но хайде да не спорим. Изпробвайте ме — дайте ми да умножа две трицифрени числа.

— Ъ-ъ… 856 по 437.

Пръстите на Пикет затанцуваха по мънистата, плъзгайки ги със светкавична бързина по теловете. Теловете бяха всичко дванадесет, така че сметалото можеше да обработва числа до 999 999 999 999 или можеше да се раздели на отделни секции, в които да се извършват едновременно по няколко отделни изчисления.

— 374 072 — обяви Пикет след невероятно кратко време. — Вижте сега за колко време вие ще го пресметнете с молив и хартия.

Мина много повече време преди Мартенс, който като повечето математици беше слаб в аритметиката, да обяви:

— 375 072.

Бързата проверка скоро потвърди, че на Мартенс му беше необходимо три пъти повече време от Пикет да стигне до грешния отговор.

Заслужаваше да се види изписаната на лицето на астронома смесица от огорчение, удивление и любопитство.

— Къде научихте този номер? — попита той. — Мислех, че с тези неща може само да се събира и да се изважда.

— Ами, умножението е чисто и просто многократно събиране, нали? Трябваше само да събере 856 седем пъти в колонката на единиците, три пъти в колонката на десетиците и четири пъти в колонката на стотиците. Вие правите същото нещо с молива и хартията. Разбира се, има и някои начини да се пести време, но ако мислите, че аз съм бърз, би трябвало да видите дядо ми. Някога той работеше в една банка в Йокохама, и когато се разбързаше, пръстите му не се виждаха. Той ме научи на някои номера, но през последните двадесет години съм забравил повечето от тях. Тренирам само от два дни, така че още съм доста бавен. Както и да е, надявам се, че ви убедих — не споря залудо.

— И още как — вие ме поразихте. Може ли да се дели също толкова бързо?

— Почти, ако човек е практикувал достатъчно.

Мартенс взе сметалото и заперка с пръсти мънистата насам-натам. Сетне въздъхна.

— Остроумно… но фактически не ни помага. Дори и да е десет пъти по-ефикасно от човека с молива и хартията — а то не е, — компютърът е милион пъти по-бърз.

— Помислих за това — отвърна Пикет малко нетърпеливо.

„Мартенс е безхарактерен, предава се много бързо. Как мисли той, че са се справяли астрономите преди сто години, когато не е имало никакви компютри?“

— Ето какво предлагам — кажете ми, ако виждате някакви недостатъци…

Внимателно и сериозно той изложи плана си. Докато говореше, Мартенс полека се отпускаше и скоро след това се разсмя — първия смях, който Пикет слушаше на борда на „Челинджър“ от много дни.

— Искам да видя лицето на капитана — рече астрономът, — когато му кажете, че всички се връщаме в забавачката да си поиграем с мъниста.

Отначало проявиха скептицизъм, но той изчезна бързо, когато Пикет направи няколко демонстрации. За хората, израснали в света на електрониката, беше поразителен факт, че една проста конструкция от тел и мъниста може да върши такива несъмнени чудеса. За тях това беше и предизвикателство, от което зависеше животът им, и затова откликнаха с готовност.

Щом като техническият персонал по недодялания първообраз на Пикет направи достатъчно на брой отлично действуващи сметала, занятията започнаха. Достатъчни бяха само няколко минути за обяснение на основните принципи; време изискваше самата практика — час след час, докато пръстите започваха да хвърчат автоматично по теловете и запращаха мънистата на нужните позиции без никаква необходимост от мислене. Някои членове на екипажа не можаха да придобият нито точност, нито бързина дори и след едноседмична непрекъсната практика; но имаше други, които бързо надминаха самия Пикет.

Сънуваха телове и колонки, премятаха мънистата в съня си. Щом като свърши елементарното обучение, разделиха ги на групи, които след това се състезаваха ожесточено помежду си, докато постигнаха още по-голямо ниво на умение. Накрая сред екипажа на „Челинджър“ имаше хора, които със сметало можеха да умножават четирицифрени числа за петнадесет секунди, и то да вършат това часове наред.

Работата беше чисто механична, тя изискваше сръчност, но не и интелект. Истински трудната работа се падна на Мартенс и никой не можеше да му помогне много в нея. Той трябваше да забрави всички неоспорими дотогава за него техники за машинна обработка на данните и да преподреди изчисленията си така, че те да могат да бъдат извършвани автоматически от хора, които нямаха никаква представа какво се крие зад цифрите, с които боравеха. Той им подаваше основните данни, а след това те следваха зададената от него програма. След няколко часа търпелива неблагодарна работа отговорът идваше от края на математическия конвейер — ако не бяха допуснати грешки. А един от начините да се предпазят от грешки беше да работят две отделни групи, които редовно сверяваха изчисленията помежду си.

— Всъщност ние направихме компютър от човешки същества вместо от електронни вериги — продължи Пикет записа на магнетофона, когато най-после му остана време да помисли за аудиторията, пред която той не бе очаквал да говори отново. — Този компютър е няколко хиляди пъти по-бавен, не може да борави с много цифри и се изморява бързо, но… върши работа. Не цялата работа да ни върне до Земята — това е далеч по-сложно, — но по-простата работа да ни изчисли орбита, по която да се върнем в обсега на радиовръзката. Щом като се избавим от електрическите смущения около нас, ще успеем да предадем по радиото нашите координати и големите компютри на Земята ще ни кажат какво да правим по-нататък.

Вече се откъснахме от кометата и не държим повече курс извън слънчевата система. Новата ни орбита отговаря на изчисленията с очакваната от нас точност. Все още сме в опашката на кометата, но ядрото е на милион мили от нас и повече няма да видим амонячните айсберги. Те препускат към звездите в ледената нощ между слънцата, а ние се завръщаме у дома…

— Ало, Земя… Ало, Земя! Тук е „Челинджър“, тук е „Челинджър“. Обадете се щом ни чуете… бихме искали да проверите нашата аритметика… преди да изтъркаме пръстите си до кокалчетата!