Пол Андерсън
Delenda est ^[0] (5)

5

Отведоха Еверард в отредената му стая и там откри, че местното гостоприемство се простира твърде далеч. За съжаление бе твърде уморен да се възползва от прелестите й, но се надяваше, че поне робинята, изпратена при Ван Сараук, ще остане доволна…

На сутринта стана рано. От прозореца си забеляза охраняващите ги часовои, но това не му попречи да се наслаждава на утринната свежест.

Двамата със Сараук слязоха едновременно за закуска, която се състоеше от бекон с яйца, печени филийки и кафе, достатъчно силно, за да прогони остатъците от съня. Дейрдре им съобщи, че Ап Сеорн е отишъл в града на съвещание. Сякаш бе забравила снощните си страхове и разговаряше весело с тях. Еверард научи, че играе в драматичен състав и понякога представят класически гръцки пиеси. Освен това се увличаше от езда, лов, ветроходство, плуване…

— А вие? — попита тя.

— Какво?

— Искате ли да поплувате? — тя скочи от фотьойла (седяха на верандата, под един разлистен, червеникав клен) и взе да се съблича непринудено. Еверард дори долови звука от зейналото чене на венерианеца.

— Да тръгваме! — засмя се девойката. — Последният ще загуби сърцето на прекрасната дама!

Тя вече се плискаше сред сивите вълни на прибоя, когато Еверард и Ван Сараук дойдоха разтреперани до брега. Венерианецът чак застена от мъка.

— На моята планета е топло, а предците ми са били индонезийци. Тропически червеи.

— Холандците също ли ги броиш за тропически червеи? — подсмихна се Еверард.

— Моите на време са се преместили в Индонезия.

— Добре, печелиш. Ти остани, а аз ще вляза…

— Дявол да го вземе! Щом тя го прави и аз мога! Ван Сараук изпробва водата с крак и отново взе да се вайка.

Еверард събра волята си в юмрук и, припомняйки си тренировките в Академията, скочи право в разпенените вълни. Дейрдре започна игриво да го пръска. Той се гмурна, сграбчи я за стройните крака и я дръпна надолу. Поборичкаха се още няколко минути, после изтичаха в къщата, където ги чакаше горещ душ и чай. Посинелият Сараук се влачеше отзад.

— Танталови мъки — мърмореше недоволно той. — До мен е най-красивата девойка на всички времена и народи, а аз дори не мога да разговарям с нея, на всичко отгоре навиците й са като на полярна мечка.

След като две робини разтриха тялото му с топли кърпи, Еверард се върна в гостната и седна до камината.

— Каква е тази рисунка? — попита той, като посочи герба на своята шотландска пола.

— Това са цветовете на моя клан — поясни девойката. — Докато сте в този дом, вие сте почетни гости и като такива принадлежите към клана ни, дори и да сте ни смъртни врагове. — Тя се усмихна малко нерешително. — Но се надявам, че между нас няма вражда.

Тези думи само засилиха унинието му. Той си спомни задачата, която му предстоеше.

— Хайде да си поговорим за историята. Тази тема живо ме интересува.

Тя кимна, поправи златистата лента, която придържаше косите й и свали от полицата един масивен том с кожена подвързия.

— Това е може би най-доброто издание за историята на света. В него ще намерим всички интересуващи ви подробности.

„И ще ми подскаже как да ви унищожа.“

Еверард седна на дивана до нея. Появи се прислужник, който поднесе закуската на количка. Кой знае защо храната му се стори съвсем безвкусна. Накрая Менс събра сили.

— Рим и Картаген воювали ли са помежду си?

— Да, на два пъти. В началото са били съюзници срещу Епир, но след това съюзът им се разпаднал. Рим спечелил първата война и се опитал да ограничи развитието на Картаген. — Девойката се наведе над разтворената книга като прилежна ученичка. — Втората война избухнала двайсет и три години след приключването на първата и продължила… около единайсет години, макар че, след деветата година, когато Ханибал превзел Рим, бойните действия започнали да утихват.

„Аха!“ Новината за победата на Картаген, кой знае защо, не зарадва особено Еверард.

Вероятно Втората Пуническа война (тук я нарекли Римска) или, по-точно, някоя решаваща битка от онова време, щеше да се окаже тъкмо онзи повратен момент. От любопитство и от страх да не прекрати преждевременно разговора, Еверард не се зае веднага да изяснява къде точно е станало отклонението. А и по-добре първо да се ориентира в обстановката.

— По-нататък?

— Картагенската империя присъединила Испания, южна Галия и горната част на италианския „ботуш“. След разпадането на италийския съюз в неокупираната част на полуострова настъпил хаос. Но продажните управници на Картаген също не могли дълго да се задържат на власт. Ханибал бил убит — прекомерната му честност била трън в очите на някой от силните на деня. По същото време Сирия и Парфия се скарали заради източното крайбрежие на Средиземно море. Парфия спечелила войната, но изпаднала под още по-силното влияние на елините.

Приблизително сто години след Римските войни в Италия нахлули германските племена (вероятно това били кимврите, заедно със своите съюзници тевтоните и амброните — в света на Еверард ги спрял Марий). Те опустошили Галия и прогонили келтите — първо в Испания, а сетне, с упадъка на Картаген, и в Северна Африка, където те възприели много неща от по-развитите картагенци.

Започнал продължителен период на войни и размирици, в хода на който Парфия все повече отслабвала, а келтските държави набирали сили. Хуните разбили германците в централна Европа, но на свой ред претърпели поражение от парфийците. Галите прогонили германците от всички техни земи, с изключение на Италия и Хиперборея (това вероятно бе Скандинавският полуостров). Развило се мореплаването, търговията с Далечния изток се разраснала — както през Арабия, така и покрай брега на Африка. И ето, че келтите открили южната част на Афалон, която в началото взели за остров, а когато слезли на брега, тутакси били прогонени от маите. Затова пък на север колонията на Бритис не само се установила успешно, но и впоследствие извоювала независимостта си.

А междувременно Литорн изправял могъща снага. За известно време дори завзел значителна част от територията на Европа. Само западната й част могла да се освободи и то след Стогодишната война. Тогава вече азиатските държави прогонили своите европейски господари, чиито сили били изтощени от продължителната война и започнали бързо да се развиват, докато на стария континент царял упадък.

Дейрдре се откъсна от книгата и попита.

— Да продължавам ли? Тук всичко е съвсем схематично.

Еверард поклати глава.

— Не, благодаря. — Помълча и добави. — Трябва да призная, че сте много честна в оценката за положението на вашата страна.

— Моите сънародници невинаги са склонни да наричат нещата с истинските им имена, но аз предпочитам да гледам истината в очите — отвърна Дейрдре. — Но разкажете ми за вашия свят — добави развълнувано тя. — Трудно е да се повярва в такова чудо.

Еверард въздъхна, прогони по-далеч угризенията и се зае с лъжите.

* * *

Нападението бе осъществено същия следобед.

Ван Сараук най-накрая възстанови поразклатеното си самочувствие и прилежно изучаваше афалонски. Хванати за ръце, двамата с Дейрдре обикаляха градината и преговаряха предметите, а после, за да изучат глаголите, извършваха различни действия. Еверард се влачеше по петите им, завладян от потискащото усещане, че е излишен. За да прогони това чувство, започна да обмисля различни начини, чрез които да си върнат хронокатера.

Насред безоблачното бледо небе сияеше жарко слънце. Листата на кленовете блестяха като ярки пламъци, вятърът гонеше жълтите листа по тревата. Един възрастен роб с бавни и спокойни движения почистваше градината с гребло. Младият часовой, индианец, стоеше в ленива поза до караулката, подпрял пушката си на рамо. В сянката на оградата дремеха две едри овчарки. Картината бе толкова мирна, че с нищо не подсказваше наличието на враждуващи сили зад стените.

Но хората си остават хора навсякъде по света. Може би в тукашния свят те не притежават безжалостната и изтънчена жестокост на западните цивилизации. Би могло дори да се каже, че изглеждат странно непокварени. Но това едва ли компенсира липсата на стремеж към успех и усвояване на новото. Просто човечеството е обречено да се върти в един и същ порочен кръг: война, раждане на нова империя, разцвет, разруха и отново война. В неговия свят човечеството най-накрая бе разкъсало този кръг.

Може ли Еверард да взима подобно решение? Нима този народ няма право да съществува, също както и неговия?

Той стисна до болка юмруци. Твърде много бе поставено на карта и зависеше от действията на двамата патрулни. Ако трябва той да решава, тогава най-обикновените дреболии от живота и образите на най-близките му хора щяха да имат значение, а не някакво си абстрактно чувство за дълг.

Те заобиколиха къщата и Дейрдре посочи морето.

— Аварлан — произнесе девойката. Вятърът развяваше свободно разпуснатата й коса.

— Това пък какво ли значи? — разсмя се Ван Сараук. — Океан въобще, Атлантическият океан или просто вода? Ела да видим — той я дръпна за ръката, а Еверард ги последва машинално. На около две мили от брега по вълните се носеше някакво параходче — издължено и явно бързоходно. Зад него, плющейки с криле, кръжеше развълнувано ято чайки. Еверард си помисли, че ако му бяха поверили охраната на къщата, сигурно щеше да постави в залива военен кораб.

Всъщност има и други, които могат да вземат решението — например патрулните, останали в доримска епоха. Някои от тях също ще се завърнат в своето време и като установят какво е станало…

Еверард застина неподвижно. По гърба му пробягаха ледени тръпки.

… Да, те ще се върнат, ще видят този нов свят и веднага ще се опитат да поправят грешката. И ако някой от тях успее, тукашният свят ще изчезне в миг от пространство-времето — а заедно с него и Еверард.

Параходчето беше съвсем близо до брега, от високия му комин излизаше дим и искри, а на носа блестеше позлатено изображение на змия. Еверард можеше да различи на палубата малка група хора и нещо бяло с крила, което се отдели от палубата и започна да набира височина. Планер! Последната дума на келтската аеронавтика.

— Красиво е — подметна Ван Сараук. — Сигурно имат и въздушни балони.

Пилотът хвърли въжето, което го свързваше с кораба, и се насочи към брега. Един от часовоите извика предупредително. Още неколцина изтичаха от къщата. Слънцето хвърляше ослепителни отблясъци по цевите на пушките им. Корабът се носеше право към брега. Планерът се приземи и зарови нос в пясъка.

Караулният офицер изкрещя нещо и замаха на патрулните да се прибират обратно. Еверард зърна с крайчеца на окото озадаченото лице на Дейрдре. Куполът в горната част на планера се завъртя с пронизително метално скърцане, от амбразурата изригна пламък и въздухът се разцепи от тътнежа на топовен изстрел. Еверард се просна по корем, като по навик отбеляза, че куполът се върти ръчно. Ван Сараук последва примера му и дръпна за ръката Дейрдре. Шрапнелният залп прокара пътека сред първата редица от тичащи зад тях афалонски войници. От търбуха на планера изскочиха мъже с мургави лица, чалми и саронги с веещи се поли. „Хиндураджанци“ — помисли си Еверард. Нападателите се разпръснаха и откриха ураганен огън по момчетата от охраната. Вместо да потърси прикритие, офицерът кресна нещо неразбираемо и се втурна напред. Еверард вдигна предпазливо глава и видя, че войниците атакуват нашествениците от планера. В този момент Ван Сараук скочи на крака, завладян от войнствена треска, но Менс го сграбчи за крака и го повали ловко до себе си.

— Пусни ме! — извика венерианецът.

По целия плаж, като в кървав кошмар, се търкаляха ранени и убити. Шумът от сражението сякаш стигаше до небесата.

— Лежи мирно, кретен! Нима не разбираш, че са дошли за нас? И без това оня безумен ирландец хвърли момчетата право срещу смъртта… само ти им липсваш.

Поредният взрив заглуши остатъка от думите му. Параходът бе застанал досами брега и от борда му скачаха още войници. Едва сега афалонците осъзнаха, че са обградени от далеч по-многоброен и по-добре подготвен противник.

— Бързо! — Еверард скочи и задърпа Ван Сараук и Дейрдре. — Да изчезваме от тук, да се скрием някъде…

Изглежда ги бяха видели, защото в пясъка около тях засвистяха куршуми. Откъм къщата се носеха истеричните вопли на робите. Двете овчарки се нахвърлиха срещу неканените гости и тутакси бяха застреляни.

Заизмъкваха се, отначало пълзешком, а сетне на зигзаг, покрай стената и на пътя! Сигурно щяха да успеят, но Дейрдре се спъна и падна. Ван Сараук спря да й помогне. Еверард също забави крачка и това им костваше свободата. Набързо ги обкръжиха.

Предводителят на тъмнокожите извика нещо на Дейрдре. Тя му отвърна с дързък и непокорен тон. Той се засмя зловещо и посочи с пръст парахода в залива.

— Какво искат? — попита на гръцки Еверард.

— Вас. — Дейрдре го погледна ужасено. — И двамата.

Тъмнокожият добави още нещо.

— Мен също — като преводачка… Няма да стане!

Тя скочи пъргаво и впи нокти в лицето на офицера. Еверард замахна и юмрукът му разби нечия челюст. Но съпротивата им не продължи дълго. Върху главата му се стовари дървен приклад и той скоро почувства, че го влачат по пясъка към парахода.