Към текста

Метаданни

Данни

Оригинално заглавие
A Winter Memory, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Mandor (2013 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
taliezin (2013 г.)

Публикувано в сп. „Наука и техника“, бр.3-6/1984 г.

История

  1. — Добавяне

Спомням си, че по трасето на старите трамваи в Сан Франциско, които се изкачваха по хълмовете и се спускаха, летният вятър обвяваше лицето ми, докато се забавлявах да се качвам и слизам в движение; спомням си, че същият този вятър режеше гърба ми, когато прекосявах залива с моторница на въздушна възглавница. Спомням си хълмовете на Оукланд, на Чайнатаун[1] и отраженията на слънцето върху застоялите води под кейовете.

Но твърдят, че Сан Франциско е бил разрушен от земетресение през 1986 г., че аз съм роден през 1984 г. в Хюстън, така че не мога да познавам вятъра, водата и живота на Сан Франциско през 1982 г.

Но аз си ги спомням. Всяка улица, всяка особеност, всеки миг. Господи, да, спомням си ги!

* * *

Лорънс Маклин взе спринцовката от ръцете на сестрата с прибледняло лице. Тя беше направила местна упойка, беше обезболила само една малка зона близо до основата на шията. Маклин уточни мястото и инжектира разтвора от пептон в мозъка на човека, който седеше върху операционната маса. Той зачака.

— Почувствувахте ли нещо, Дел?

Дел Париш поклати глава. Маклин го разгледа добре, за да види евентуалния ефект от инжекцията. В очите на мъжа блесна светлинка, искра на интелигентност, абсолютно необходима при подобна работа. Но около тази искрица плътта беше оперирана по такъв начин, че никой не можеше да погледне в очите му. Мъжът не беше стар — на четиридесет и пет години, ако се вярва на досието му, — но годините го бяха белязали. Маклин беше сигурен в това. А що се отнася до останалото… какво пък? Беше приятен човек, обичаше да разговаря и притежаваше въображението на своите психични проекции. Но в известно отношение беше уморен… мъртъв.

— Представихте ли си вече нещо? — попита Маклин.

— Не — отвърна Париш. — Почакайте… да. Една шейна. Голяма шейна. Теглена от… кучета?

Маклин кимна с глава.

— Добре е.

Паметта беше взета от един сенатор от Аляска, мъж на осемдесет години; това, което си спомняше Париш, бяха неща, видени и чути от политика през младостта му. Нямаше значение, че старият човек сам не можеше да си спомни своята младост — паметта се пазеше в аминокиселините, които, инжектирани в друг мозък с цел да съживят тези скрити картини, го караха да изживява спомените.

— Просто един зимен спомен — обясни Париш. — Отивам при чичо си за Коледа в хижата, която имаше в североизточната област… много светло небе, всичко покрито със сняг… много по-красиво от Ноум, но… — той поклати глава, сякаш се опитваше да се освободи от спомена.

— Не, Дел… не правете така — Маклин постави ръка на рамото му и Париш спря движението на главата си. — Продължавайте да си спомняте.

— Вие не разбирате — отвърна Париш с мек глас. — Аз съм отрасъл в Тексас. Там никога не сме имали такава зима. Толкова красива, искам да кажа. Но въпреки това аз обичах нашите зими. Наистина, обичах ги… а сега в главата ми е тази, неговата зима, но и моята…

— Не мислете и за двете. Спомнете си само зимата в хижата на чичото в Аляска. През коя година беше това?

Париш се смръщи.

— Хиляда деветстотин… шестдесет и шеста. — Гласът му едва се чуваше, докато той се напрягаше да си спомня. — Дори още не съм бил роден…

— Разкажете ми за зимата през шестдесет и шеста.

Дел Париш, роден през 1984 г. в Хюстън, щата Тексас, разправи на доктор Маклин за Коледата през 1966 г. в североизточната част на Аляска. Очите му загубиха израза си на тъга и заблестяха, докато си спомняше всички подробности от престоя си през ваканцията, украсяването на коледното дърво, разходките с шейна, ясните тихи нощи и воя на кучетата, които теглеха шейната.

Не беше завършил, когато Маклин го прекъсна.

— Засега това е всичко, Дел, благодаря ви. — Той направи знак на медицинската сестра. — Лин, придружете го до стаята му.

— Мога и сам да се прибера — заяви Париш леко раздразнен. — Не съм изпаднал в халюцинации, само си спомням.

— Да, разбира се.

Париш стана, поколеба се за миг, посъвзе се и излезе от лабораторията. В коридора той най-напред тръгна в една посока, спря, обърна се и се отправи в противоположната, за да изчезне в края му. Сестрата погледна загрижено Маклин.

— Ще се оправи много добре — увери я той. — След всяка трансплантация е малко объркан. Но този път няма нищо чудно, тъй като му инжектирах повече от миналото на Конада, отколкото от другите донори.

— Колко?

— Инжектирах му няколко месеца. Всеки разтвор на пептон съдържа верига аминокиселини, които се равняват на спомени за около една седмица. Не можем да рискуваме да инжектираме повече от няколко месеца от всеки донор. Събират му се прекалено много чужди спомени, които трябва да изживява.

Тя се взря с широко отворените си сиви очи във вратата, през която бе излязъл Париш.

— Колко души е той едновременно?

Маклин се поколеба, замисли се над въпроса й. Представи си зле фокусиран холографен образ — няколко сенки на един силует, наслагани една върху друга.

— Тази е втората по-значителна инжекция за две седмици. На първата ми асистира Джери Келог. Трансплантирахме му няколко спомена от човек, който живее в Сан Франциско, мъж на шестдесет години, който за разлика от Конада е запазил непокътната паметта си. — Той остави спринцовката и се зае да пише нещо в една тетрадка.

— Сега човекът от Сан Франциско вече не може да си спомни онова, което си припомня Дел, нали?

— Точно така. Но това не е голяма загуба, Лин. Той е преживял много лета като това, което дадохме на Дел. Господи, с парите, които получи за този спомен, той ще може несъмнено да си купи голямо количество адреналин и да започне отново.

— Дел това ли прави със заплатата си? — усмихна се тя.

Маклин остави тетрадката и се отправи към вратата, а Лин вървеше след него.

— Мисля, че не. Според досието му той плаща значителна издръжка. Парите, които получава, за да ни служи за морско свинче, стигат да издържа дете и себе си… може би малко повече.

В коридора — тъжна действителност — се разнасяха шумовете на прекалено голям брой изследвания, провеждани в толкова малка сграда: тракане на стъкленици, шепот, понякога експлозивна ругатня. Институтът Лабио беше малък център, носна кърпичка в бюджета за изследвания на правителството, голямата част от който поглъщаше НАСА; агенцията винаги търсеше повече средства за непопулярните си програми. В резултат Маклин разполагаше с малоброен персонал, разчиташе на случайни консултанти и медицински персонал от други проекти — помощници като Лин, повечето от които изпитваха известно неудобство или любопитство, като си задаваха въпроса, какво ли, по дяволите, фабрикуваше Маклин.

— Значи сега той има двойно минало — подхвърли сестрата замислено.

— Тройно. Не забравяйте и неговото собствено.

— Той сякаш иска да го забрави. Освен това защо ще участвува доброволно в подобен проект, ако не с тази цел?

Правилен въпрос, на който засега Маклин не изпитваше желание да търси отговор. Той зави по друг коридор, каза „довиждане“ на Лин и веднага се отправи към кабинета си на втория етаж.

Там намери да го чака Конада.

Старият човек седеше в чакалнята, може би изпитваше удоволствие от неудобството на секретарката заради присъствието му. Почернелите и набръчкани ръце на Конада почти се сливаха с кожата на креслото, в което седеше. Лицето му също беше набраздено от възрастта. Всяка година го беше обвявала бурно, дълбала плътта му и белязала времето с малки черти. Устните му бяха опънати върху жълти зъби и караха долната му челюст да прилича на дървена кутия. Но очите му, макар да бяха загубили блясъка си, гледаха бодро. Нямаше съмнение, че човекът е жив. Но също така нямаше съмнение, че умира.

Той вдигна очи и видя Маклин да влиза.

— Доктор Маклин — заговори той отривисто. Гласът му беше груб като шкурка.

— Сенаторе?

Конада се помъчи да се усмихне.

— Как е вашият човек?

— Моят пациент, сенаторе. Той принадлежи само на себе си. Конгресът ли задава този въпрос, или вие?

— Ако ви отговоря, че е конгресът, едва ли ще ми повярвате.

— Не съм сигурен дали това ме интересува.

— А ако ви кажа, че това е личен интерес?

— Бих могъл все пак да го разбера.

Конада се изсмя.

— Вие нямате точно определен план, докторе. Добре, да кажем, че е от личен интерес. — Той внезапно загледа с широко отворени очи, много внимателно. — Бих искал да видя човека, който притежава моите спомени.

Маклин седна на едно малко канапе пред него.

— Защо?

— От любопитство. Интересува ме да се уверя дали наистина моето минало е в съзнанието на друг човек.

— Оставам с впечатлението, че не става въпрос само за обикновено любопитство — подхвърли Маклин. — За бога, сенаторе, не ме убеждавайте, че вашата роля във всичко това е чиста случайност. Вие свалихте звезди от небето, за да бъдат трансплантирани вашите пептони на Париш. Когато ми съобщиха, че вие сте следващият донор, съвсем ясно ми обясниха, че нямам никакъв избор. Тъй като търсех човек в първия стадий на… — Той замлъкна, но Конада не беше глупак. Сенаторът се усмихна.

— На сенилност? — подсказа му той.

Маклин продължи леко смутен:

— … загуба на паметта. Тъй като се нуждаехме от човек, който не може да си спомни собствените спомени, за да установим дали Париш е в състояние да го направи… аз ви приех. Но това означава доста усилия за вас само с цел да подпомогнете напредъка на науката. Така не става! Какво очаквате от Париш?

Известно време Конада го гледа втренчено и очите му сякаш загубиха съзнателния си строг поглед; после ги сведе.

— Какво бихте си мислили, ако не можехте да си спомните за своята младост… за миналото си… за важни неща? — Той отново погледна Маклин. — Той може. Искам да срещна тази част от собствената си личност, която той сега притежава, само да я срещна, не да си я възвърна. Това е всичко. — Този път в очите му проблесна молба.

Маклин го гледа известно време, после се изправи.

— Съгласен съм. Елате с мен.

Маклин поведе Конада по дългите коридори до стаята на Париш. Всъщност не знаеше защо удовлетворява желанието на стария мръсник; но все пак въпросите, които Конада вероятно щеше да зададе на Париш, трябваше рано или късно да му се зададат, за да се провери дали трансплантацията е била успешна. Помисли си, че Конада би могъл да свърши работата не по-зле от всеки друг. По дяволите! Дори по-добре от другите.

Маклин почука на вратата. Отвътре се чу гласът на Париш, този вечно и понякога дори неприятно търпелив глас, малко уморен, но спокоен.

— Влезте.

Те влязоха. Париш беше полегнал върху антисептично чистото легло; щорите бяха спуснати и в стаята цареше полумрак. Поради бюджетните ограничения стаята беше много малка, само с метални мебели. В нея цареше стерилна тишина. Париш седна на леглото.

— Здравей, Мак. Кого ми водите? — той разтвори широко очи, докато разглеждаше Конада, и сякаш не вярваше на онова, което вижда.

— Какво има, Дел? — попита Маклин.

— Чичо ми — отвърна Париш с глух глас. — Кой…?

— Да ви представя сенатора Джоузеф Конада. Той даде част от паметта си.

Париш се отпусна.

— Съжалявам. — Погледна Конада. — Вие приличате много на моя… на вашия чичо. Това ме стресна. — Той протегна ръка и спусна крака от леглото. — Казвам се Дел Париш.

Сенаторът му стисна ръката и се усмихна с опънатите си като кожени ремъци устни.

— Щастлив съм да се запозная с вас, мистър Париш. Предполагам, че вие в известно отношение вече ме познавате.

— В известно отношение — съгласи се Париш. Тонът му не беше нито приятелски, нито студен.

— Сенаторът ще ми помогне при разпита, Дел.

Париш му хвърли най-лошия си поглед, както не го бе поглеждал откакто се познаваха.

— Така пи? По чие нареждане?

— По негово искане — отвърна Маклин след кратко колебание.

Конада изгледа ядосано биолога.

Париш интуитивно веднага разбра подбудите на сенатора.

— Искате да си възвърнете миналото. Не успявате да си го спомните, когато е във вашата глава, и си мислите, че можете да ме използувате като магнитофон, за да ви го представя.

Конада се приближи предпазливо към него.

— Мистър Париш, признавам, че се възползувах от положението си, но ми се струва, че не изисквам прекалено много. Не сте ли на същото мнение? — изрази се доста самонадеяно той.

Париш го изгледа гневно.

— А ако сметна, че сте прекалено настоятелен?

— Сенаторе, Дел — намеси се Маклин като умиротворител. — Сенаторе, той въобще не е длъжен… Не се опитвайте да говорите за дълг, защото той няма такива задължения. — Обърна се към Париш. — Дел, признавам, че не му дължите нищо. Но все пак ще трябва да минем през този разпит, а може би той ще ни бъде от полза. Съвсем просто е, моля ви да го изслушате, нищо повече. Ако след това пожелаете да си отиде, ще се отървем от него. Но му предоставете възможността да се изкаже, съгласен ли сте?

Париш свъси вежди, после вдигна рамене.

— Добре.

Конада се загледа в Париш, като търсеше с какво да започне или с каква лъжа да го заблуди. Накрая въздъхна и реши да се придържа към истината.

— Какво да ви кажа, мистър Париш? — поде той спокойно. — Спомените на един старец нямат никаква стойност, освен за самия него. Аз съм на осемдесет години. Забравил съм началото на живота си, спомням си само края му. Вие притежавате нещо скъпо за сърцето ми. Моята младост. Искам само да се докосна до нея. Може би това ще разбуди някои спомени, които са още у мен, преди да… — Той се опита да оближе устните си. — Много ли искам?

Видът му беше искрен. Париш вдигна глава.

— Не — той въздъхна. — Е, добре, какво очаквате от мен? Аляска през зимата по Коледа… шейната, теглена от кучета, чичо Март. Притежавам само една от вашите зими, сенаторе. Какво желаете? — Гласът му звучеше съвсем уморено.

— Спомняте ли си за… спомняте ли си за Рая? — попита бавно Конада.

За миг погледът на Париш се замъгли, после той потвърди с кимане и каза:

— Да.

— Разправете ми. Всичко, което успеете да си спомните.

Париш затвори очи. Звученето на гласа му не се измени много, нито усмивката; но все пак по лицето му личеше някаква промяна.

— Седемнадесет години… седемнадесетгодишна и много красива. Дълги черни коси, които падат върху гърдите й. Широка и чувствена уста, когато се усмихва. Очите като камъни, изригнати от вулкан — черни, горещи. Когато се разгневи, се подпалват… подпалваха се и когато се любехме…

— Да — потвърди Конада, но Париш не го чу.

— Една зима — тонът му се промени, той дори започна да се подсмихва. Отвори очи; те блестяха. — Една зима се връщахме с кола от щатския университет на Аляска… беше много студено и… господи, по пътищата не можеше да се пътува нощно време. Беше ми дошло до гуша да карам, а и на нея. Спряхме и прекарахме нощта край пътя. Нямаше къде да се приютим, а до дома беше още далеч. — Той се разсмя. — Младите се любят на задната седалка също като своите родители. Тогава това ни се видя толкова забавно!

Гласът му постепенно заглъхна. Престана да се смее, лицето му помръкна. Продължи да гледа в празното пространство с отворена в глупава усмивка уста. После отново погледна Конада.

— Не — каза сухо Париш, наблегна на отрицанието. — Не, това не е моята младост. На седемнадесет години аз все още вярвах в американския мит за чистотата и морала. Никога не съм се любил в кола на пътя в Аляска. Може би и на мен ми се е искало… но никога не ми се е случвало. — Очите му заблестяха, а белезите се оцветиха в яркочервено. — Не, по дяволите, никога не ми се е случвало.

Говореше твърдо с ускорен тон. Конада се отдръпна и Маклин му направи знак да излезе от стаята.

— Съжалявам — рече старецът най-напред на Париш, а след това и на Маклин. — Съжалявам.

— На мен ми е лесно — изръмжа Маклин. — Получихте, каквото искахте, а сега се разкарайте.

Той затвори вратата след Конада и остана в стаята, като дълго гледа как Париш клати глава, свива юмруци, скърца зъби със сълзи в очите, предизвикани от чуждо минало.

* * *

Спомням си морето и скока към слънцето; изскочих от водата, извиших се, проникнах в небето, обичах солта, обичах живота. Спомням си също, че като се гмурнах отново, вълните покриха гръбните ми перки; гмурках се към спокойната растителност на океана… колкото по-надълбоко се спусках, толкова по-тъмно ставаше… от морето извличах живот… дъх…

Но аз не можех да зная това, защото винаги съм бил само човешко същество. Никога не съм бил делфин; никога не съм имал такива спомени, но зная, че съм ги преживял.

Но, ох! Спомням си за морето!

* * *

— Обаждат се от НАСА, докторе, по първа линия.

Маклин натисна копчето на интерфона.

— Кой, по дяволите, е търсил НАСА?

— Никой оттук.

— О, господи! Включете ги, Ан. — Той се отпусна в креслото зад бюрото си. Опасяваше се да не би космическата агенция да му е отнела още един от съветниците. Господи!

Екранът светна и върху него се появи лицето на млад мъж с мрачен поглед, стиснати устни и класическо облекло. Усмихна се, но Маклин разпозна принудената усмивка на всички бюрократи, които познаваше.

— Доктор Маклин? Казвам се Кейнфилд Уолис и съм вицепрезидент на Изследователското бюро на НАСА.

— Какво мога да направя за вас, мистър Уолис? — попита предпазливо Маклин.

— Обаждам ви се от името на президента Колани. Нашият отдел за биологични науки се интересува живо от вашите изследвания.

— Изглежда, тази болест е на мода напоследък. Сигурно има лекарство за нея.

— Не ви разбрах?

— Не, нищо. Какъв по-точно интерес се проявява към нашите изследвания?

— Твърде практичен. Бихме искали да ви предложим един донор за вашата програма.

Господи, значи е заразително!

— Не мисля, че ролята на космическата агенция се състои в това да дава съвети за изследвания в областта на биологията.

— Може и да не е, докторе. Но по всичко изглежда, че и двамата сме от същата страна на бариерата по отношение на публиката — по-точно, стремим се да дадем принос за напредъка на науката.

— Целта на този проект — отвърна спокойно Маклин, — не е толкова да допринесе за познанията, а по-скоро за по-доброто разбиране. Разбирането на други човешки същества и други животински видове на нашата планета.

— Всичко това е доста неясно, докторе — засмя се Уолис.

Мръсник.

— Преди две седмици, мистър Уолис, инжектирахме на човек паметта на делфин. Днес този човек разбира поне отчасти какво означава да си делфин. Той притежава по-голяма способност да разбира, отколкото всички други в нашия свят. Не е чак толкова неясно. — Говореше с леден тон.

— Моля да ме извините — рече Уолис с почти разкаян вид. — Но съм убеден, че ще разберете нашите нужди.

— Които са?

— Необходими са ни сведения. Трябва да разчетем паметта на един човек, а вие притежавате средствата, с които да ни помогнете. Излишно е да ви припомням, че нямаше да ви тревожим, ако не беше изключително важно.

— Нямаше да ми искате подобно нещо, ако си нямахте неприятности. Чия памет искате да разчетете?

Уолис се поколеба за миг.

— На полковник Лойд Санчес.

— Какво? — Маклин вторачи поглед в екрана. — Не говорите сериозно! Да се вземат пептони от мъртвец, за да се трансплантират на жив човек?

— Ние намерихме навреме мозъка му и го поставихме в криогенна инсталация. Освен това, струва ми се, че това беше част от програмата ви за експериментите.

Как можеше този…

— Но не, преди да измине доста време и не със сегашния ни пациент.

— Нали не е опасно? — Това не беше въпрос, а по-скоро констатация.

— Може би физически не е, но…

— Разбира се — продължи спокойно Уолис, — ние сме готови да предложим на мистър Париш каквато и да е сума пари, която ще му позволи да понесе… психологическите ефекти на експеримента.

Откъде, по дяволите, бяха научили името на Париш? Или дори за опитите на Маклин? Само Бюджетната комисия на Биологическия отдел беше в течение на напредъка на неговите изследвания и…

… а НАСА всъщност контролираше изцяло Бюджетната комисия. Прекрасно!

— Искаме само — започна да обяснява Уолис — доклад за всичко, което се е случило с полковник Санчес, докато е изследвал Ганимед.

Трябваше да спечели време.

— Според информационните бюлетини той е умрял от липса на кислород в космически скафандър, пълен с въздух.

— Точно така. Системата за осигуряване на живота в скафандъра му имаше два резервоара за въздух: основен и резервен. Обикновено, когато главният запас се изчерпи, подналягането в резервоара включва автоматично един клапан и в системата се включва резервният запас. По този начин нищо не може да включи допълнителния резервоар, докато не стане нужда от неговия кислород. Когато намерили Санчес, главният резервоар на скафандъра му бил празен, но той разполагал с въздух за още два часа в допълнителния, а и самият скафандър бил пълен с въздух. Въпреки това абсолютно сигурно е, че е умрял от липсата на кислород.

— А това показва, че е убит от нещо друго, а не от системата за осигуряване на живота?

— Точно такова е убеждението на конгреса. Всякаква дейност по експлоатацията на залежите на Ганимед беше прекратена, докато открием какво е убило Санчес. Не са малко хората, които чакаха подобен случай, за да прекратят програмата.

Маклин си придаде любезен вид.

— Разбирам напълно вашия проблем, мистър Уолис, но много съжалявам. Не бих рискувал да изложа моя пациент на травматизма от смъртта дори в спомен. Шокът може да разруши всичко, което се опитвам да постигна с него.

— Имате и други пациенти, докторе.

— Подготовката на нови пациенти отнема много време.

— Точно затова се нуждаем от Париш незабавно.

— Кой ви е казал, че ще приема…

— Докторе — поде бавно Уолис с изключително твърд тон, — ако програмата за експлоатация на мините се провали, мога да ви уверя, че другите изследователски програми ще бъдат преустановени.

Маклин се поколеба. Дали това беше заплаха? Те са способни на подобно нещо, мръсниците… ако се съди по това, как успешно бяха наврели носовете си в работите на Маклин. Никакви скрупули нямаше да им попречат да прекратят изследванията му, ако бяха убедени, че по този начин ще спасят програмата за експлоатация на мините на Ганимед.

— Ще предам предложението на Париш — се чу да казва Маклин. — Това е единственото, което мога да сторя.

— Надявам се, че ще успеете да направите и нещо повече, докторе. Взимам първия самолет, за да дойда да обсъдим… някои аспекти. Благодаря ви. — Екранът загасна.

Маклин се ядоса, че дори бе помислил за възможността да изложи Париш на подобна опасност. Но… дали Париш се намираше в опасност? Човекът не беше в много добро психологическо състояние, но евентуалният шок, предизвикан от прехвърлянето на смъртта, вероятно щеше да промени само наскоро придобитите спомени. Не, самият проект се намираше в опасност, мечтата на Маклин да подобри разбирането, да приближи човека към други живи, извънземни форми… сближаване, което би могло да доведе до помъдряване.

Но… ако откажеше да сътрудничи, тази мечта сигурно щеше да бъде провалена. Ако Париш загуби всичко, което бе придобил досега… е, добре, Уолис беше прав; имаше и други пациенти. И все пак трябваше да изложи проблема пред Дел. Той натисна копчето на интерфона.

— Ан, свържете ме с Дел Париш в апартамента му.

Няколко секунди след това секретарката му го повика.

— Изглежда не си е у дома, докторе, но автоматичното устройство, което монтирахме, съобщава, че щял да прекара деня в парка… „Грифит“, струва ми се.

Разбира се. Беше събота. Всяка събота и неделя Париш получаваше разрешение да излиза, за да вижда децата си. Само че въпросът не можеше да се отложи до понеделник, когато щеше да се върне в лабораторията за нови изследвания.

— Благодаря, Ан. Излизам и няма да се върна до края на деня. Ако искате, можете и вие да си вървите.

* * *

— Това ли? Мечка от Кодиак.

Париш и двете му дъщери се бяха облегнали на стената, ограждаща леговището на мечките и гледаха как една голяма кафява мечка се поклаща лениво в жегата. На няколко метра от тях Маклин позна децата, които вече бе виждал на снимки. Бети, по-малката, беше руса и спокойна; Лора, по-голямата, беше с кафяви коси, бъбрива и пакостлива, косите й бяха къси, а на сестра й — дълги. И двете бяха по на шест години, разликата им беше само десет месеца.

— Изглежда, че й е топло — подметна Лора.

— Възможно е — отвърна Париш. — Тя живее в Аляска.

— Аляска ли? Къде е това?

— Много далеч, мила — усмихна се Париш. — Много, много далеч.

На Маклин не му се искаше да наруши приятния им следобед и остана по-надалеч, като се питаше как да постъпи. Но Париш се обърна, видя го и му махна с ръка.

— Мак! Елате. Искам да ви запозная с бабите си.

Момичетата се заусмихваха.

— Това са Лора и Бети, ако не го знаете вече от досието ми — каза Париш, когато Маклин се приближи. — Я се усмихнете, вие двете, това е началникът ми — доктор Лорънс Маклин.

— Титлата е по-голяма от заплатата, Дел. Момичета, наричайте ме Мак; баща ви обръща прекалено внимание на йерархията.

— Нали вие сте човекът, който слага разни работи в главата на татко? — попита Бети, като го гледаше с любопитство.

Париш се разсмя.

— Бети не си придавай такъв трагичен вид. Това е най-обикновена работа.

— Дел — усмихна се неловко Маклин, — съжалявам, че се намесвам така и прекъсвам семейната ви разходка, но… има нещо ново…

— Трябва да дойда в Института?

— Не, можем да останем тук. Налага се да поговорим.

Париш кимна разбиращо с глава. Той посочи на момичетата накъде се намира продавачът на сладолед и им даде няколко монети.

— Доктор Мак говори с гласа си, запазен за големи катастрофи, мили мои. Вървете да си подсладите езика с хубав сладолед, докато аз се опитам да разбера коя част на света се готви да се сгромоляса днес. Съгласни ли сте?

Момичетата грабнаха монетите и се втурнаха към количката със сладолед. Париш се загледа след тях, а после се обърна към Маклин.

— Е? Да не сте попаднали под гръмотевиците на Конада или нещо подобно? Съжалявам за лекия инцидент, Мак, но…

— Не, няма нищо общо със сенатора — Маклин се отдрълна от другите хора край оградата. Двамата мъже се наведоха към мечото леговище. Слънчевите лъчи се опитваха да пробият мъглата, покрила Лос Анжелос. Във въздуха се усещаше лека противна миризма.

— Днес ми се обадиха от НАСА. Искат да ви използуват, за да възстановят някои загубени данни. Възнамеряват да използуват мозъка ви също като Конада.

— Мислех, че ще продължим трансплантациите с животни.

— Така трябваше да бъде. Това е работата ни. Но НАСА иска да разбере какво се е случило с мисията Санчес. Настояват да ви инжектирам пептони от полковника, за да проследите пътуването му.

Париш подсвирна.

— Паметта на мъртвец? Господи! И при това космонавт… Толкова е странно, че почти се изкушавам. — Той изгледа внимателно Маклин. — Но все пак не това ви опечалява толкова. Какво са направили? Нима са ви заплашили, че ще спрат средствата за вашия проект?

— Как, по дяволите, отгатнахте?

Париш се усмихна горчиво.

— Интуиция. Четиридесет и пет години опит. Сега познавам всички комбинации на хората, които, за да постигнат целите си, ви карат да вярвате, че първи сте пожелали онова, което те искат да получат. — Той се загледа в мечките. — Вече съм изживял един такъв живот… хора, които мечтаят вместо вас. Няма ли го в досието ми?

— Нашите досиета са значително по-скромни.

— Разбира се, но това си личи. Живот сред висшата буржоазия, регулиран като по ноти и с малко или никакви възможности да излезеш извън нормите.

— Професията на борсов посредник?

Париш кимна с глава.

— Предава се от баща на син. Господи, това е идиотско… естествено, бих могъл да откажа и да си избера друга професия, но просто не пожелах да го сторя. Толкова лесно е да вървиш по добре белязания път. Дори не съм помислял за друг начин на живот, а когато това стана, вече беше твърде късно, бях хванат в капан.

Не можете да си представите какъв удар е, когато осъзнаеш, че си прекарал най-хубавата част от живота си в затвор, без да си го забелязал… и че един от тъмничарите е собствената ти съпруга. Има две възможности — или никога не е разбрала, че сме сключили брак по сметка, или това й е било безразлично. Може би й е харесвала картината: мъж, две деца, никакви проблеми. В това общество на луди за мен всичко е било предвидено още от раждането ми… а аз доброволно се оставих да ми сложат окови на краката. — Той се усмихна. — Всичко свърши малко банално… обикновено този начин на живот залинява, но проявява и тенденцията да се увековечи. Моят живот се пречупи внезапно. Би трябвало да съм възхитен.

Погледна към децата си, които на няколко метра от тях унищожаваха огромни двуцветни сладоледи.

— Те… също бяха увлечени от течението. Струва ми се, че няма да се оставят да попаднат в същия капан като мен, Мак… и е излишно да ги предупреждавам. Но… по дяволите, имам толкова нужда от тях. Те са последното нещо, което притежавам и което не е било приготвено специално за мен. — В гласа му прозвуча известна гордост. — Господи, те сами се оправят.

Доста време Маклин не проговори. После поде с мек глас.

— Това е причината, поради която вие реагирате по-добре от предишните пациенти на трансплантациите, нали?

Париш повдигна рамене.

— Предполагам. В началото не беше толкова лошо да си спомням неща, които никога не съм познавал по този начин… любовта, лятото, природата, празниците в места, където никога не съм стъпвал… спомени за минали събития, неизживени от мен. Но аз познавах същите неща по различен начин и в други места. — Той помълча. — Сега си спомням неща, които въобще не бих могъл да познавам. Удоволствието да дишаш и живееш в морето, да скачаш над вълните, под слънчевите лъчи… образи на неща, които никога няма да опозная. Но които съм изживял! По дяволите, това ме вълнува, макар да смятах, че е невъзможно. — Той изгледа студено Маклин. — А сега искате не само да си спомня за живот, който не съм живял, но и за свят, който никога няма да видя? Планетата Ганимед! И какво още?

Маклин извърна поглед.

— Съжалявам. Не трябваше да ви го съобщавам. Струва ми се, че зная много добре всичко, което разправихте, но… е, по дяволите, Дел, трябваше да ви питам.

Двамата се чувствуваха неудобно и мълчаха цяла минута. На Маклин му се искаше да офейка… но не можеше. Струваше му се, че ако избяга сега, неговият свят щеше да се срути веднага, както биха загинали мечтите и проектът му.

— Очевидно — заговори пръв Париш — те са предложили пари.

— Да.

— Колко?

— Празен чек. Държат много на този експеримент.

Дел помълча малко, после каза:

— Сто хиляди долара.

Маклин се обърна бързо към него.

— Какво?

— Казах, че ще приема за сто хиляди долара — заяви той със спокоен, умерен глас.

— Но…

— Мислите, че няма да се съгласят на такава голяма сума?

— Не виждам защо ще откажат. В сравнение с техния общ бюджет това не е много. Но защо? Защо да се вплетете в такова дяволско начинание?

— По същата причина — усмихна се Париш, — поради която приех да участвувам в настоящото дяволско начинание, доктор Мак. Нуждая се от пари за издръжката, за тях. — Той кимна с глава към Бети и Лора. — Сто хиляди долара ще ми позволят да сключа окончателно споразумение с бившата ми съпруга… и не ще се налага повече да продавам мозъка си. Опасявам се също, че това ще означава да напусна проекта за изследвания, Мак. Но, господи, ще си намерите други пациенти.

— Струва ми се, че това е най-добрата реплика за деня — въздъхна Маклин. Опита се да се усмихне. — Добре, съгласих се. Уолис ми каза, че ще дойде веднага. Предполагам, че ще донесе със себе си тялото на Санчес. Мръсниците са толкова самоуверени!

— Имат право да бъдат такива — отвърна Париш тъжно. — Те винаги постигат целите си.

* * *

Спомням си звездите.

Без блясък, толкова слаби, колкото се наблюдават от Ганимед. Невъзможно е да се види нещо подобно на онова, което се намира по небето на Юпитер. Неговият блясък къпе Луната във вечен полумрак, миг, замръзнал между деня и нощта, за който знаем, че продължава хилядолетия. Затова звездите изглеждат замъглени и не се вижда нищо друго, само планетата.

Освен ако се обърнеш и погледнеш в обратната посока, към другия хоризонт. Тогава звездите се появяват в тъмнината с бледия си образ. Също и планети, и една жълта точка — Слънцето, смалило се в далечна искра.

После отново се обръщаш към Юпитер и забравяш всичко: Слънцето, Земята, космическата станция, която лети в орбита над теб.

Какво? Да… Спомням си всички подробности. Юпитер се беше наклонил върху хоризонта като огромен пияница със зачервени очи, в които блестеше празен и безумен поглед. Пръстените обграждаха планетата като колани — жълти, зелени, кафяви. Накъдето и да обърнеш поглед, все тях виждаш…

Трябваше да започна операцията по триангулация с Матърс и Кенин. Разположих апаратурата на място, без да преставам да гледам гиганта в небето като малко дете в църква, уплашено от окото на господа. Юпитер беше единственият бог в този свят.

Гледах надалеч. От край до край този свят се състоеше от камъни. Далечните планини приличаха на паметници, издигнати в чест на някакъв загинал воин или на някакъв полубог, свален, победен и подчинен от гиганта Юпитер. Не успявах да се отърва от религиозните сравнения. Оставах с впечатлението, че ако човек или група хора решаха да живеят тук, те непременно щяха да издигнат олтар, за да се молят на огромното дяволско тяло в небето. Това изглеждаше някак… естествено.

Започнах да се занимавам с триангулацията… ако някоя от отличителните точки на местността не ми вършеше работа, винаги можех да използувам онова, което летеше в орбита над мен… и сега си дадох истинска сметка за красотата на този свят. Наблюдавах огромните скалисти равнини, морените от амонячен сняг и тундрата, която ми припомняше забравената земя, зимите в Аляска…

Искам да кажа в Аризона. Искам да кажа…

Всичко беше така прекрасно запазено в рядката атмосфера; пукнатините в почвата бяха белези от твърде отдавнашни земетресения. Красотата на Ганимед беше вечна, красота на девствен свят. Чувствувах се чист в скафандъра си, сякаш не се готвех да замърся тази красота, като разравям повърхността с чуждестранните си крака; около мен витаеше ореол на святост.

Всичко беше толкова красиво. Също както в Аризона навремето. Преди петролната криза, преди масовата експлоатация на откритите мини, които бележеха повърхността на Земята, също както киселината разяжда кожата. Спомням си за бавното обезобразяване на равнините, на индианските земи, за протестите на планините, от които измъкваха вътрешностите им, също както огънят на неприятеля поразява войниците. Стари войници, загинали отдавна.

А сега тези планини-войници, тази горда земя… отново ще започнат да ги нараняват, да ги разрушават, дълбаят, за да извличат минерали и енергия за Земята, а тя не знаеше нито как, нито кога да престане да върши зло…

… спомням си петролните петна по водата, когато плувах свободно под водата…

Не, съжалявам, не е това… аз не съм…

… Спомням си мъжете, разрушили къщата и градината ми, мъже, които повдигаха рамене и казваха, че нищо не може да се направи, мъже, които смятах или за лоши, или за слаби. И тук, върху повърхността на Ганимед, когато се готвех да забия лопатата, внезапно разбрах, че е по-скоро слабост, отколкото жестокост…

Боже Юпитер, това е твоето царство! Твоят рай, а не нашият ад!

… петролопроводът, който прекосяваше безбрежния простор на Аляска, огромна змия с тяло, пълно с черна отрова…

Спрете! Конада, делфина, Санчес…

Лойд Санчес — малкото ми име беше английско…

Аз… гледах почвата, изпитвах някаква странна любов към нея и в същото време тя ме плашеше. Не беше Земята, не беше Аризона, а аз бях по-важен от онези безсилни мръсници, надупчили пустинята. Тук бях голяма клечка. Нали?

Не. Един сам човек не беше способен нищо да промени. Той можеше да промени нещо само когато неговата сигурност поставяше в опасност сигурността на проекта. Той ставаше важен само когато… умре.

Божа майко, какво можех да сторя?

Не, нито той, нито тя.

Боже Юпитер, какво трябва да правя?

Под блестящия мрак на моя бог чаках дълго, разхождах се с препъване до далечните хълмове и се връщах, дишах дълбоко, за да изразходвам все по-бързо запаса от кислород. После се върнах при инсталацията и започнах триангулачните измервания, със закъснение съобщих координатите си на моите колеги в орбиталната станция.

Хвърлих поглед върху манометъра; основният запас кислород беше почти свършен. Пет минути преди намаляване на налягането. После има резерв от кислород за три часа. „Совалката“ трябваше да дойде да ме прибере до един час.

Много внимателно легнах върху най-равното място, което можах да намеря. Жизнеосигуряващата ми система беше притисната силно към скалите. Приличах наистина на обърната по гръб костенурка. Зачаках… като много добре знаех, че клапанът на системата не може да се задействува в това положение… и че щом налягането в скафандъра не спадне, резервният кислород нямаше да бъде включен.

Знаех, че промяната на налягането в скафандъра ще промени положението ми и при слабото притегляне тялото ми лесно ще се измести, вероятно ще се преобърне… и налягането в системата все пак ще спадне. По-късно. Но не преди мозъкът ми да загине от липсата на кислород. По-ниското налягане ще включи подаването на резервния кислород и скафандърът ще се изпълни с въздух, а системата ще изсмуче въглеродния двуокис, който вече започваше да се натрупва. Матърс и Кенин ще ме намерят умрял от липса на кислород в пълен… с въздух скафандър. Това ще прекрати програмата поне докато открият причината на произшествието… докато то предизвиква безпокойство…

Господи, не…

Юпитер!

Рая!

Моето море!

Моята зима!

Лора! Бети!

* * *

— Дел!

Маклин потупа дясната буза на Париш. Той престана да вика и продължи да мълчи, като стискаше очи и разклащаше глава, за да прогони спомените си. Беше се свил в креслото, започна да поотваря очи, сякаш постепенно свикваше с действителността на лабораторията. Уолис спря магнетофона и твърде развълнуван се вгледа в Маклин и Париш.

— В какво състояние е? — попита той бавно, като кимна към Париш.

Маклин го изгледа студено, без да мигне.

— Не се безпокойте, мистър Уолис. Ако не е добре, НАСА ще може да облекчи прословутите „психологически последствия“. Нали сам ми го казахте?

Уолис сбърчи вежди и пъхна магнетофона в джоба си.

— Предвидената сума ще бъде изплатена незабавно. Много, много сме ви благодарни, докторе.

Маклин не отговори и даде на Дел успокоително лекарство. Уолис пое дълбоко дъх.

— Скафандърът на Санчес е бил дефектен.

Маклин се обърна към него с подигравателна усмивка на устата.

— Така си и мислех, че е било.

Те се разбраха напълно.

— Така ще изглежда, когато пуснем записа за прослушване от конгреса — обясни Уолис. — Възможно е резервният кислород да се е включил случайно, наситил е скафандъра и е предизвикал еуфория. — Той млъкна, като видя израза на отвращение върху лицето на Маклин. — Това е напълно възможно, доктор Маклин. Все нещо трябва да го е подтикнало към самоубийство…

Маклин кимна с глава.

— Наистина нещо трябва да го е подтикнало. Предполагам, че не може и дума да става за съзнателна постъпка, нали?

Уолис го изгледа строго.

— Не. И това няма да го има в магнетофонния запис. — Обърна се и си тръгна, но спря и погледна Маклин. — Излишно е да ви напомням, че договореността ни по отношение на… хм… експеримента се отнася и за нашия разговор.

— С други думи, ако проговоря, кредитите ще ми бъдат спрени?

— Точно така.

Маклин го изгледа разгневено.

— Добре, по дяволите! Вие получихте, каквото искахте, и знаете точно какво да разправяте. А сега се разкарайте!

На вратата Уолис се спря за последен път.

— Много сме ви признателни, докторе.

Маклин не отговори. Уолис излезе, като затръшна вратата на лабораторията зад себе си и наруши тишината в помещението.

— Дел, как сте?

След известно време Дел кимна с глава.

— Почувствувахте ли, че умирате? — попита бавно Маклин.

Париш поклати глава отрицателно.

— Не — говореше с прегракнал глас. — Но усетих, че той умира заради нещо. Почувствувах, че изоставя нещо, което обича, заради нещо друго, което обича не по-малко. Ново чувство, каквото не съм изпитвал досега. Никога не съм давал нещо от себе си… освен може би на мойте хлапета. Това чувство беше още по-тежко, отколкото красивата гледка на онази планета.

— Но Санчес е бил леко разстроен психически. Експлоатацията на мините на Ганимед няма нищо общо със завземането на индианските земи. Той е слязъл в една напълно непозната среда и е пренесъл на Ганимед родната си територия.

— Зная — съгласи се Париш, — но понякога спомените могат да променят по неочакван начин възприятията. Във всеки случай той е умрял за нещо, което е вярвал, че наистина съществува. Загинал е в името на своя, а не на чужда мечта.

Маклин му помогна да стане.

— Сигурен ли сте, че нищо ви няма?

— Напълно. Къде са парите ми?

— НАСА ще ги приведе на ваше име.

— Много добре — Париш започна да се облича и изтри потта от челото си.

— Дел — запита го Маклин с някакво странно безпокойство, — къде ще отидете сега?

Париш повдигна рамене.

— Не зная. Вероятно ще попътувам. Ще отида в новия Сан Франциско, за да се повозя на трамваите… не, днес там има само превоз на въздушна възглавница. Е, по дяволите! Може би ще се заема с леководолазен спорт… за да видя морето от другата му страна. А може да отида в Ноум. — Той се усмихна. — Вероятно ще прескоча до Луната, за да разгледам отново звездите. — Видя Маклин да сбърчва вежди. — О, господи! Отново гледате сърдито. Какво има?

Маклин се поколеба.

— Знаете ли, Дел, че всъщност вие нищо не променяте? Преди следвахте мечтите на други хора, а сега следвате спомените им.

— А ако остана тук, ще разполагам само със спомени. — Той се усмихна леко. — Вие сте напълно прав, Мак, убеден съм, че никога не съм бил решителен човек, дори когато е ставало въпрос за собствения ми живот. Аз съм човек, предопределен да следва някого. — Той заговори по-сериозно. — А ако вие продължавате по вашия път, Мак, ще свършите като мен.

Маклин се изправи рязко, но не отрече.

— Оставихте се Конада да ви използува, след това НАСА и дори аз — продължи Париш. — Можехте да ми наредите да участвувам в този последен експеримент, имахте всички права. Щях да ви пратя по дяволите, но трябваше поне да опитате. Сега нещата няма да спрат дотук и вие го знаете. Всички правителства, всички политически партии, всички хора на планетата ще се опитат да присвоят вашия труд. Паметта на един шпионин в мозъка на друг. Миналото на висш чиновник, откраднато от съперника му. Ще се опитат да ви откраднат всичко, всичките ви мечти за по-добро човешко разбирателство… — Париш заговори по-меко. — Така ще стигнете до моето положение, Мак — изчерпан и съзнаващ, че сте пропилял мечтите си. Ще ви останат само спомените за онова, което бихте могли да изживеете. — Той облече сакото си и протегна ръка. — Довиждане, Мак.

Маклин не стисна ръката му. Париш се усмихна, обърна се и излезе. Маклин удари с юмрук по дланта на другата си ръка. И усети как се задълбава канавката, която ги разделяше.

Бележки

[1] Китайският квартал в Сан Франциско. — Б.пр.

Край
Читателите на „Зимен спомен“ са прочели и: