Пол Андерсън
Delenda est ^[0] (3)

3

— И сега какво? — Ван Сараук се отпусна тежко на нара и зарея поглед в тавана.

— Ще свирим по тяхната гайда — рече мрачно Еверард. — На всяка цена трябва да се доберем до хронокатера и да изчезнем от тук. След като си осигурим свободата, ще търсим и изход.

— Но какво ли е станало?

— Нали ти казах — не знам! Изглежда, гръцката и римска цивилизации са се провалили и, в края на краищата, са надделели келтите. Но подробностите не зная.

Еверард взе да обикаля килията. Осени го печална догадка.

— Припомни си какво ни учеха на теоретичните занимания — заговори той. — Всяко събитие е резултат от взаимодействието на многобройни фактори, а не следствие от една причина. Ето защо е толкова трудно да се измени историята. Ако се пренеса, да речем, в средните векове и застрелям някой от холандските предци на Франклин Рузвелт, той въпреки всичко ще се роди в края на деветнайсети век, тъй като гените му и той самият са наследство от множество предшественици и съществува възможност за компенсация на изгубеното. Но от време на време изникват и ключови моменти. В някоя точка се преплитат толкова много хронологични линии, че полученият възел може да предопредели цялото бъдеще… Изглежда някой в миналото, кой знае защо, е разрязал подобен възел.

— Няма повече сини вечери край канала — промърмори натъжено ван Сараук. — Няма ги градовете на Вечерницата, нито лозята на Афродита, нищо… Знаеш ли, че имах сестра на Венера?

— Млъкни! — Еверард едва се сдържа да не изкрещи. — Знам. Да върви по дяволите всичко. За друго трябва да мислим сега… Слушай, и Патрулът, и данелианците временно са зачеркнати от историята (не ме питай защо не са зачеркнати завинаги и защо точно ние, които се връщаме от миналото, първи попадаме в това ново бъдеще. Ние сме тук и това е всичко). Но каквото и да е станало, управленията и курортите на Патрула до повратната точка трябва да са оцелели. А това са поне няколкостотин агенти, които можем да съберем.

— Ако успеем да се върнем там…

— С тяхна помощ можем да потърсим ключовото събитие и да предотвратим намесата в историята — в каквото и да се е изразявала. Трябва да го направим!

— Чудесна мисъл. Но…

Отвън отекнаха стъпки. В бравата изщрака ключ. Пленниците отстъпиха към стената. След това Ван Сараук внезапно засия и като сгъна крак, се поклони галантно. Еверард зяпна шашардисан.

Девойката, която съпровождаше тримата войници, притежаваше изумителна красота: висока, с дълги медночервеникави коси, спускащи се до самата талия, зелени очи, сияещи върху прекрасно лице, съсредоточило в себе си красотата на не едно поколение пленителни ирландки… Дългата бяла рокля прилепваше плътно към стройната й фигура — това видение сякаш бе слязло тук направо от стените на Троя. Еверард вече бе забелязал, че тукашните жени ползват козметика, но тази красавица не се нуждаеше от нея. Той така и не обърна внимание нито на златните и кехлибарени накити, нито на оръжията на тъмничарите.

— Разбирате ли какво говоря? — попита със смутена усмивка девойката. — Казаха ми, че знаете гръцки.

Говореше по-скоро класическата, отколкото съвременна форма на езика. Еверард, който известно време бе работил в Александрия, разбираше почти без напрежение думите й.

— Да, разбирам — отвърна той, като преглъщаше окончанията.

— Какво дърдориш? — попита Сараук.

— Това е старогръцки — поясни Еверард.

— Трябваше да се очаква! — Очите на венерианеца блеснаха, от доскорошното отчаяние не бе останала и следа.

Еверард се представи и назова името на своя приятел. Девойката се наричаше Дейрдре Мак Морн.

— А, не! — изстена Сараук. — Това вече е прекалено. Менс, незабавно да ме научиш на гръцки!

— Млъкни. Не ми е до шеги.

— Но аз също искам да разговарям с нея!

Еверард престана да му обръща внимание, покани девойката да седне и се настани до нея. Венерианецът се мяташе из тясната килия. Тъмничарите го следяха с видимо безпокойство.

— Нима още се говори гръцки? — учуди се Еверард.

— Само в Парфия, и то доста променен — отвърна Дейрдре. — А аз изучавам класическа филология. Саоран Синит ап Сеорн ми е чичо и ме помоли да опитам да се разбера с вас. В Афалон почти никой не знае езика на Атика.

— Какво пък… — Еверард неволно се засмя. — Много съм признателен на чичо ви.

Лицето й стана сериозно.

— Откъде идвате? И защо от всички съществуващи езици, говорите само гръцки?

— Знам и латински.

— Латински? — Дейрдре се намръщи. — Това не беше ли езикът на римляните? Боя се, че никой не го познава.

— И гръцкият стига — кимна примирено Еверард.

— Но вие така и не отговорихте — откъде идвате? — настойчиво повтори девойката.

Еверард сви рамене.

— Тук не се държаха особено любезно с нас…

— Съжалявам, но всички са толкова напрегнати… особено при сегашната международна обстановка. И когато се появихте, направо във въздуха…

Еверард кимна. Международна обстановка, значи. Познати и не особено приятни думи.

— Какво имате предвид? — попита той.

— Нима не знаете? Всеки момент може да избухне война между Хай Бразил и Хиндураджан, всички се безпокоим от последствията. Когато воюват велики държави…

— Велики? Но, ако се съди по картата, Афалон също не е никак малка.

— Силите на нашата конфедерация се изтощиха още преди двеста години в изнурителната война с Литорн. А заради безконечните спорове и дебати на щатите все не успяваме да изработим единна политика… — Дейрдре го погледна. — Нищо от това ли не ви е известно?

Еверард преглътна болезнено.

— Ние идваме от друг свят.

— Какво?

— Да, от друг свят. Нашата планета… нашето небесно тяло се върти около Сириус. Така наричаме една звезда…

— За какво говорите? Свят, свързан със звезда?

— Нима не знаете? Звездите са слънца, като вашето.

Дейрдре се отдръпна назад и нарисува с пръст някакъв знак.

— Всемогъщи Ваал, опази ни! — прошепна тя. — Вие или сте безумци, или… Звездите са прикачени към кристалната сфера.

„О, не!“

— Кои блуждаещи звезди познавате? — попита Еверард. — Марс, Венера и…

— Тези не са ми познати. Ако говорите за Молох Ашторет и другите — да. Това, естествено, са светове съвсем като нашия, свързани със Слънцето… Единият е заселен от мъртвите, вторият е дом на вещиците, а третият…

„Всичко това плюс парните автомобили“ — Еверард поклати глава.

Дейрдре го гледаше с широко отворени очи.

— Според мен, вие сте магьосници — произнесе тя.

На това нямаше какво да отговори. Еверард зададе още няколко въпроса, но не узна нищо съществено. Градът се наричаше Катувелаунан и беше промишлен и търговски център. Дейрдре предполагаше, че тук живеят около два милиона души, а населението на Афалон не надхвърляше петдесет милиона. Не се знаеше точно — никой не бе правил преброяване.

Неясна бе и по-нататъшната участ на патрулните — в момента по тази тема се водеха разгорещени дебати. Военните бяха конфискували хронокатера и другите вещи, но все още не знаеха как да се оправят с пришълците. Еверард остана с впечатлението, че цялото правителство, включително и ръководството на въоръжените сили, беше заето е безкрайно изясняване на взаимоотношенията. По същество Афалон представляваше конфедерация от бивши колонии на Бритис и индиански племенни територии (индианците изглежда доста бързо бяха възприели европейската култура) и всеки ревниво защитаваше своите права. Древната империя на маите, претърпяла поражение във войната с Тексас (Техан), била анексирана, но потомците й още пазеха спомена за миналото й величие и изпращаха в Съвета на конфедерацията своите най-непреклонни делегати. Те настояваха да се сключи съюз с Хай Бразил — може би защото също бяха индианци. Щатите от западното крайбрежие, опасявайки се от нашествие от Хиндураджан, правеха всячески опити да умилостивят империята, подчинила цяла югоизточна Азия. В Средния Запад (и тук също!) царуваше изолационизма, а източните щати, въпреки дребните различия в политическия курс, се намираха изцяло под влияние на Бритис.

Освен това тук съществуваше и робството. Когато Еверард научи последния факт, той си помисли, че може би тъкмо робовладелците от Юга са изменили историята, но почти веднага се отказа от тази мисъл.

Стигаха му и собствените грижи.

— Идваме от Сириус — надменно повтори той. — Вашите представи за звездите са примитивни. Пристигнахме тук като мирни изследователи и ако с нас се случи нещо, нашите сънародници ще ви отмъстят.

Дейрдре така се изплаши, че чак го досрамя.

— А децата поне ще пощадят ли? — помоли се тя. — Нали те не са виновни?

Еверард веднага се досети каква картина се е разкрила пред очите й: малки плачещи дечица, които водят на пазара за роби в света на вещиците.

— Няма от какво да се безпокоите, ако ни освободят и ни върнат имуществото — побърза да я увери той.

— Ще поговоря с чичо — обеща девойката. — Но дори и да го убедя, той не може да решава от името на целия Съвет. Като научиха за вашите оръжия, хората изгубиха ума и дума.

Тя се надигна. Еверард я хвана за ръката (беше топла и мека).

— Кураж, малката — рече й той на английски. Тя трепна, издърпа ръката си и повтори жеста за прогонване на зли сили.

Когато патрулните останаха сами, ван Сараук се нахвърли върху Еверард:

— Хайде, казвай, какво узна?

След разказа поглади брада и промърмори:

— Рядко съчетание на синусоиди. Но има и по-лоши светове.

— И по-добри — напомни му Еверард. — Тук няма атомни бомби, но съм готов да се обзаложа, че не познават пеницилина, а нашата работа не се състои в това да се преструваме на богове.

— Разбира се, разбира се.

Венерианецът въздъхна.