Стен Никълс
Воини на бурята (9)

8.

Дъждът ромолеше върху покрива на шатрата.

Дженеста крачеше нервно. Търпението не бе сред достойнствата й и тя никога не се бе старала да го развива. Кредото й бе, че тълпата чака, а водачът действа. Свикнала бе да използва момента и да насочва събитията в желаната от нея посока. Но това, което искаше, засега бе далеч от нейната власт.

Гневът и несигурността я правеха още по-опасна. Което, когато ставаше въпрос за Дженеста, предвещаваше огромни беди.

Едва се сдържаше да не изскочи навън и да издаде някоя напълно безсмислена заповед. Заповед, която щеше да доведе до ненужни загуби и да задоволи жаждата й за кръв. Но в този момент чергилото на шатрата се повдигна и вътре влезе Мерсадион.

Той се поклони и понечи да заговори.

— Готови ли сме за тръгване? — пресече го тя, изоставяйки формалностите.

— Почти, Ваше Величество.

— Мразя, когато си губим времето.

— Армията има нужда от отдих, милейди, а животните трябва да бъдат нахранени.

Дженеста осъзнаваше, че е прав, и махна с ръка.

— Щом не идваш да ми докладваш, че сме готови, тогава защо си тук?

— Има новини, милейди — рече той колебливо.

— И те не са добри, съдейки по израза на лицето ти.

— Отнася се за драконовата укротителка — Глозелан.

— Зная как се казва, генерале. Какво за нея?

Той се опита да продължи предпазливо.

— Ами тя… и двама от помощниците й… заедно с техните дракони… те… са напуснали службата си при вас, Ваше величество.

В мига, когато осъзна какво й казва, в очите й блеснаха гневни пламъчета.

— Напуснали служба — повтори тя бавно, сякаш опитваше вкуса на думите. — Което значи, че са дезертирали? Така ли?

Приличаше му на усойница, готова да удари. Той кимна, не смееше да проговори.

— Сигурен ли си? — Тя замълча и добави: — Разбира се, че си сигурен. Иначе нямаше да рискуваш да ми го кажеш.

— Няма причини да се съмняваме в лоялността на останалите укротители — побърза да вметне той.

— Както нямахме и причини да се съмняваме в Глозелан — подигра му се тя.

— Можем да ги сменим, ако храните някакви подозрения — предложи угоднически той. — Все още разполагаме с достатъчно дракони. Що се отнася до новата придворна укротителка, има няколко кандидатури…

— Всички укротители са бруни. Как бих могла да им се доверявам? Трябва да се проведе чистка сред тях.

— Ваше Величество?

— Първо Върколаците, после ловците на глави, които пратих след тях, сега придворната укротителка. — Тя го фиксира с вледеняващ поглед. — И през цялото това време армията ми се топи. Как стана така, че се заобиколих с предатели и страхливци?

Въпрос, на който той не би посмял да отговори. Мерсадион полагаше отчаяни усилия да избягва погледа й.

— Милейди, приемете го като прочистване на редиците. Тези, които останаха, несъмнено са най-верните ви поданици.

Тя се изсмя. За миг той мярна белите й зъби. Очите й излъчваха злоба.

Генералът си позволи една плаха усмивка.

Дженеста се изправи рязко и, без да скрива усмивката си, рече:

— Мерсадион, не си мисли, че виждам нещо смешно в това.

Лицето му помръкна.

— Говориш с мен като политик. Опитваш се да ме убедиш, че чашата е наполовина пълна. — Тя продължи да го разглежда, но сега от усмивката й нямаше и следа. — Но ти си само един орк. Когато въпросът опре до мислене, не те бива особено. Нека аз ти кажа защо в армията ми има предатели. Защото офицерите не прилагат сурово дисциплината. И всичко в края на краищата опира до теб.

Мерсадион едва сега осъзна, че разговорът е тръгнал в крайно неприятна посока.

— Няма да понасям подобна разпуснатост — продължи Дженеста. — Това ти е последното предупреждение.

Въпреки че очакваше да чуе нещо подобно от нея, генералът не бе подготвен за онова, което последва.

Тя го наплю.

Храчката й попадна върху бузата му, под окото и покрай скулата до ухото. Постъпката й го втрещи и обърка и той не знаеше как да реагира.

Сетне почувства на бузата си топлина. Лицето му от същата страна пламна. Той потрепери и вдигна ръка, но докосването само влоши усещането по засегнатата кожа. След секунди тя стана още по-топла, като хиляди мънички игли, които го бодяха едновременно.

Дженеста го разглеждаше с любопитство. Очевидно се забавляваше.

Паренето се превърна в раздираща болка, сякаш го бяха залели с киселина. Той изгуби самообладание и изкрещя. Лицето му се покриваше с мехури. Замириса на изгоряла плът. Болката стана нетърпима. Писъците му отекнаха надалеч.

— Последно предупреждение — повтори тя, произнасяйки отчетливо думите. — Помисли върху него. — После му махна презрително да си върви.

Превит от мъчителни терзания, с димящо в жълтеникави изпарения лице, той се отправи слепешката навън. За миг, докато падаше чергилото, Дженеста го зърна да тича към близката каца с вода. Околностите се огласяха от неговия вой.

Като че ли след това, което направи с него, малко й поолекна. Но този път генералът почти бе стигнал до границата, отвъд която лесно щеше да се раздели с живота си. Тя въздъхна и се зае да обмисля положението. Малко по-късно бе прекъсната от неколцина изплашени телохранители, които водеха със себе си пленник. Бяха го оковали във вериги по нейно нареждане — поредната възможност да възстанови силите си, макар и само временно. Лошото й настроение се поразсея, когато видя какво й водят този път.

Толкова много и различни раси, които да пробуждат и без това несекващия й апетит.

Никога досега не бе имала възможност да се забавлява с непи. Нимфи от пасищата и горите, тези свенливи същества се срещаха изключително рядко. Екземплярът пред нея бе наистина красив. Женска, висока за своя вид, близо метър на ръст, с лъскава, почти прозрачна кожа и деликатни черти на лицето.

Някои твърдяха, че непите имат по две сърца. Проучването на този въпрос щеше да откъсне мислите й от неприятностите.

 

 

Дъждът най-сетне бе спрял.

Страк разпореди кратка почивка и дружината се разположи на брега на Норентелия. Спускаше се здрач и небето бе забулено в мрак и ниски, буреносни облаци над черния, развълнуван от вятъра океан.

След като се нахраниха, Койла и Страк се отдалечиха от останалите. Приседнаха на конските покривала и започнаха да си подават манерка с вино, което им бяха подарили кентаврите. Отначало заговориха за нападението на гремлините. Но постепенно умората и алкохолът си казаха своето и желанието на Страк да сподели с някого онова, което го измъчваше, нарасна. Той насочи разговора към странните си сънища. Малко след това Койла вече знаеше всичко.

— Сигурен ли си, че не си виждал наяве мястото, което сънуваш? — попита го тя.

— Със сигурност. Казвам го заради промените в климата. Кога сме виждали Марас-Дантия такава, каквато е била някога?

— В такъв случай може сам си го измислил — подметна тя. — Умът ти е създал страна, в която би искал да бъдеш.

— Което е малко по-различен начин да намекнеш, че съм се побъркал.

— Не! Нямах това предвид. Страк, ти не си умопобъркан. Но след като целият свят се е обърнал с краката нагоре, нищо чудно да…

— Не мисля, че е това. Както вече ти казах, тези сънища, или каквото и да са, са толкова истински, сякаш съм буден. Е, почти.

— И всеки път ли срещаш една и съща женска?

— Да. Но не само я виждам. Аз… разговарям с нея. Сякаш е наяве. Повечето от онова, което ми казва обаче, ми звучи напълно безсмислено.

— Това е обичайно при сънищата — успокои го Койла. — И тя не е някоя, която познаваш?

— Щях да си спомня, повярвай ми.

— Казваш, че разговаряш с нея като наяве. Но това са сънища, Страк.

— Така ли мислиш? Наричам ги сънища само защото не се сещам за по-подходяща дума.

— Навестяват те, докато спиш, нали? Какво друго са тогава според теб?

— Ами… свързани са с едно странно усещане. Не зная обаче как да го опиша. Трябва сама да го изпиташ.

— Хайде да изясним нещата — обяви тя, като вдигна ръка. — Искаш да кажеш, че това е нещо, което се случва с теб, така ли?

— То е като… Знаеш ли, когато човек спи, той премахва всички бариери и тогава… тогава допуска случването му.

— Чуй се само какви ги приказваш. В това няма никакъв смисъл.

— Само дето вече ме е страх да заспивам.

— Тези… сънища всеки път, когато заспиш, ли ти се явяват?

— Не, не всеки път. И това само влошава нещата. Все едно, че хвърлям зарове, преди да затворя очи.

Тя обмисли внимателно думите му.

— Щом не са сънища, има само още една възможност. Дали пък не е някакъв вид магьосническа атака?

— От Дженеста ли?

Койла кимна.

— Мислих и за това, разбира се. Според теб в състояние ли е да го направи?

— Кой знае…

— Но защо й е нужно подобно нещо? Какъв е смисълът?

— Да те накара да повярваш, че си се побъркал. Да посее семето на съмнението в ума ти, да срине защитите ти.

— И това си помислих, но не ми се вярва. Както ти казах, в известен смисъл тези сънища са… приятни. Трябва да призная, че дори укрепиха волята ми и желанието да действам. Какъв интерес би имала Дженеста от това?

— Не съм казал, че е тя, споменах го като възможност. Кой знае какви мисли се въртят из извратения й ум.

— Виж, тук съм съгласен. Според мен тя би прибягнала до по-директен подход. — Той погледна внимателно Койла, въздъхна и добави. — Но това не е всичко.

— Хъм?

— Сънищата не са единственото странно нещо. Има и друго.

— И какво е то?

Страк си пое дъх.

— Помниш ли онази история за Хаскеер и звездите. Той твърдеше, че ги чул да „пеят“.

— Това беше от треската.

— Аз нямах треска.

Нужни й бяха няколко секунди да осмисли какво й казва.

— Значи и ти? — попита накрая.

— И аз — кимна уморено той.

— Богове, доста неща си таил в себе си.

— Сега вече мислиш ли, че ми хлопа дъската?

— Ако си луд, значи и Хаскеер е полудял. Така че… — Тя се засмя. — И как по-точно ти пеят? Можеш ли да го опишеш по-подробно?

— Трудно е. И то е като сънищата, нещо, което не подлежи на обяснение. — Той посегна неволно към кесията на колана си. Беше му станало навик да докосва звездите. Като благоговеен жест пред силен амулет. Сигурно щеше да му е трудно да обясни защо толкова много се бои да не ги изгуби.

— Значи дължа на Хаскеер извинение — заяви тя. — Подозирах го. И другите също.

— Откакто стана това, аз също гледам по друг начин на нещата — призна Страк. — Но не му го казвай. Не казвай на никого.

— Защо?

— Едва ли ще прозвучи вдъхновяващо, нали?

— Но защо каза на мен?

— Предположих, че ще искаш да ме изслушаш. И че ще бъдеш откровена с мен, ако сметнеш, че съм се побъркал.

— Казах ти вече, че не си. Нещо странно се случва с теб, в това няма съмнение, но не ми прилича на лудост.

— Дано да си права — въздъхна отново той. — Обещаваш ли да го запазиш за себе си? В името на дисциплината?

— Да, щом така искаш. Но според мен те биха те разбрали. Поне офицерите. Дори Хаскеер. По дяволите, най-вече Хаскеер. Такива неща не могат да се пазят дълго в тайна.

— Ако започне да ми пречи при командването, ще им призная.

— И тогава какво?

— Ще видим.

Тя реши да не настоява повече и каза:

— Насреща съм всеки път, когато искаш да си поговорим.

— Благодаря, Койла. — Той почувства известно облекчение, сякаш й бе стоварил част от бремето си, ала бе и малко засрамен, задето бе признал слабостта си.

Останалите Върколаци вече си събираха багажа. Някои от тях поглеждаха към Страк, очаквайки да чуят заповеди.

Той подаде манерката на Койла.

— Сгрей се с това. Тръгваме веднага.

Тя сръбна от манерката и му я подаде. Докато се изправяха на крака, го попита:

— Какви според теб са шансовете ни в Гривеста гледка?

— Може да са добри. Имам такова предчувствие.

— Досега предчувствията ти не ни мамиха. Дано и този път късметът е на наша страна. Току виж Джъп се окаже прав и наистина развиваш ясновидски способности.

Страк знаеше, че последното е шега. Орките никога не проявяваха магични дарби.

— Да се махаме оттук — промърмори той.

 

 

Яздиха, без да спират, до вечерта, озъртайки се за опасности.

Койла беше на опашката на отряда в компанията на Алфрей.

След като се оглежда известно време разтревожено, той я доближи и й прошепна:

— Безпокоя се за Страк.

Тя го погледна изненадана, все още под впечатлението на по-раншния й разговор със Страк.

— Защо?

— Не си ли забелязала, че напоследък изглежда умислен?

— Да, вярно е, че е малко отнесен на моменти — призна тя предпазливо.

Той я погледна скептично.

— Меко казано.

— Алфрей, той носи огромна тежест. Както и да е, нямаме възражения срещу командването, нали?

— Малцина от дружината биха били на друго мнение — кимна той и пак се озърна. — Знаеш, че аз не съм един от тях. През живота си съм имал много командири. Страк е най-добрият.

Тя кимна, въпреки че опитът й едва ли можеше да се сравнява с неговия. Изведнъж си даде сметка колко по-стар от всички тях е Алфрей. Досега бе приемала това за естествено. Но изведнъж се изненада от липсата си на наблюдателност. Опасността, дебнеща от всички страни, ги принуждаваше да се сближават, караше ги да се виждат в друга, по-интимна светлина.

— Каквото и да е, трябва да му помагаме — рече Алфрей.

— Разбира се, че ще му помагаме, нали сме Върколаци. Най-добрата бойна дружина. Дори тези неколцина несъгласни, които спомена, са готови да застанат зад него. — Не го казваше само защото предполагаше, че Алфрей очаква да чуе от нея точно това.

Той кимна с одобрение.

Продължиха да яздят, всеки погълнат от мислите си и дремливи от продължителното недоспиване. След известно време Койла подхвърли:

— Алфрей, тази битка, която спомена одеве… при Карасчукар.

— Какво за нея?

— Накара ме да се замисля колко зле познаваме историята си. Всичко това е забравено, изгубено. Но ти си видял толкова много… — Тя млъкна, сетила се, че Алфрей не обича да му припомнят възрастта му. Но лицето му оставаше замислено.

— Да, така е — кимна той. — Виждал съм Марас-Дантия в далеч по-добра светлина, когато бях съвсем млад орк. Не такава, каквато е била във времената на предците ни, но пак по-добре от сега. Хората не бяха така многобройни и магията тъкмо бе започнала да отслабва.

— Но древните народи подеха борба срещу нашествениците.

— С течение на времето. Проблемът е, че това, което прави тази земя велика, е и най-голямата ни слабост. Ние сме твърде различни. Старите подозрения и вражди не ни позволяват да се обединим. Някои дори не виждат заплахата, преди да е станало прекалено късно. По дяволите, те не я видяха даже след като стана твърде късно!

— А нещата непрестанно вървят на зле.

— Ето защо е важно да се запазят живи древните обичаи. — Той долепи длан до сърцето си и добави: — Поне тук. Всеки от нас трябва да ги носи в сърцето си.

— Някои биха сметнали този възглед за старомоден.

— Може би. Но спомни си за изгубените другари. Слеттал, Релбид, Меклун, Дариг, а сега и Кестикс. Нито един от тях не можахме да изпратим подобаващо, а това обезсмисля донякъде живота им.

— Нямахме възможност, не друго. Нали знаеш колко е трудно да го сториш по време на бой.

— А беше време, когато щяхме да намерим такава възможност. Когато спазвахме обичаите.

Тя бе изненадана от страстта, с която той говореше.

— Не знаех, че го вземаш толкоз присърце.

— Койла, това, което ни скрепява, са нашите древни обичаи и традиции. Твърде лесно ги забравяме. Благодарение на тях сме различни… сме самите себе си. Виж например как в наши дни потъна в забрава Четворицата — някои от по-младите орки дори се отнасят към нея с презрение.

— Трябва да призная, че понякога дори аз се питам за какво ни е религията.

— Не ме разбирай погрешно, Койла, но беше време, когато нито един свестен орк не би казал подобни думи.

— Аз почитам боговете. Но какво направиха напоследък, за да ни опазят от бедствията, които ни се струпаха? И какво ще кажеш за унистите и техния единствен бог? Какво донесе той, освен нови нещастия?

— А ти какво очакваш от едно лъжливо божество? Що се отнася до нашите богове, те може би ни игнорират тъкмо защото и ние ги игнорираме.

Койла не знаеше какво да каже.

Малко след това разговорът им бе прекъснат от викове от предната част на колоната. Оръженосците сочеха на запад. Там, ниско над морето, едва се различаваше огромна, черна сянка, която се носеше на север. Торсът й закриваше звездите, а нащърбените й крила се поклащаха равномерно. Едно оранжево изригване на пламък от зейналата паст на чудовището разсея и последните им съмнения.

— Как мислиш, дали са ни видели? — зачуди се Алфрей.

— Далече са, а е и тъмно, едва ли са могли. Въпросът е обаче, дали това са съгледвачи на Дженеста, или сподвижници на Глозелан?

— Ако са слуги на Дженеста, скоро ще разберем.

Под смълчаните им погледи драконът бавно се стопи в далечината.