Стен Никълс
Воини на бурята (20)

19.

През целия ден Кимбал Хоброу подкрепяше хората си, появявайки се ту на едно, ту на друго място, за да ги вдъхнови с екзалтираните си молитви. Беше като тяхна сянка във всеки тревожен момент, като черна стена всеки път, когато възникваше опасност да отстъпят. Но сега, вече пресипнал от викане, той се бе прикрил зад един преобърнат фургон.

Някак изведнъж бе останал без поддръжници, които да вдъхновява. Последният блюстител бе рухнал със стон на земята само преди минути.

Лагерът бе разположен от едната страна на долината. Бе сигурно прикрит зад група дръвчета — тихо и спокойно местенце, където човек да се скрие с дъщеря си. Но Хоброу не бе виждал Милост от часове. Един Господ знаеше къде бе тя сега.

За първи път той се усъмни в грижата на Всевишния към него.

Беше се подпрял с изранени длани на грубо рендосаната стена на каруцата, без да обръща внимание на тресчиците, които се забиваха в дланите му. Не помнеше кога и къде бе изгубил меча си, сигурно при един от многобройните сблъсъци с диваците. Бе останал без оръжие.

Зърна двама орки да се прокрадват през лагера. Носеха униформите на Великата Блудница. Кимбал се огледа трескаво, дръпна едно платнище, просна се в калта и се покри с него. Може би нямаше да го забележат и щяха да отминат нататък.

Опита се да задържи дъха си, усещаше как сърцето блъска като лудо в гърдите му. Дали щяха да го чуят? Вече бе ясно, че с нещо е предизвикал гнева на Господа и Той го е изоставил. Но нали винаги се бе старал да изпълнява Божията воля? Нали Го бе обсипвал с безпределната си вярност и обич?

Изглежда не бе достатъчно.

Внезапно платнището над главата му бе дръпнато рязко. Двамата главорези се надвесиха над него. Той примигна изплашено на светлината и зашепна:

— Мили Боже, спаси ме от тези езичници, които искат да посегнат на верния ти…

Един от орките го зашлеви небрежно през лицето и Хоброу млъкна изплашен. Изминаха няколко секунди, преди да осъзнае, че още е жив. Чу другия да казва:

— Пфу! Едва не настъпихме това лайно.

— Чудя се дали има нещо ценно? — попита първият.

Другият зарови в багажа, изпаднал от преобърнатия фургон.

— Само боклуци. — Оркът вдигна Светата книга и я запрати надалеч.

— Не говори така! — провикна се Хоброу и се надигна на лакът. По-ниският го зашлеви отново и сцепи устната му.

— Млъквай, тъпако! Никой не те е питал.

— Хайде да му отрежем езика — предложи другият. — Ще се посмеем малко!

Хоброу преглътна и понечи да се надигне. Ала краката не го слушаха и той изпълзя безпомощно под фургона.

Високият орк пристъпи от другата страна, наведе се и го сграбчи за яката. Хоброу се сви, опитвайки се да се прикрие под провисналите дъски. Но другият орк го подпря отзад с острието на секирата си.

— Стига сме си играли на криеница, грознико.

— Пуснете ме! — развика се Хоброу. — Аз съм Божи служител! Не можете да ми причинявате зло. — Гласът му изтъня до едва доловим писък. — Моля ви, не ме измъчвайте!

Дебелият го сграбчи грубо за косата и го изправи на крака. След това го разтърси като парцалена кукла.

— Хе-хе, погледни го само — посочи той. — Подмокрил се е.

Едва сега Хоброу почувства неприятен хлад между краката му. Затвори очи, унизен и смазан до крайност. Оркът го бутна настрани. Хоброу се спъна и се удари в колелото на фургона.

— Как мислиш, Хракаш, има ли смисъл да го водим при кралицата?

Високият огледа с нескрито презрение Божия служител.

— Ами! Тоз не може да е някой важен. У него няма достойнство и за червей.

Пламнал от срам, Кимбал Хоброу така и не почувства острието на ножа, който се заби в сърцето му.

 

 

С настъпването на мрака войските на Дженеста започнаха да се прибират в лагера. Над бойното поле се възцари неестествена тишина. Сред тъмнината се движеха сенки — оцелели унисти се прокрадваха към билото на хълма. Страк не знаеше, че Милост Хоброу е с тях. В момента го занимаваха други мисли.

— Най-добре да вземем последната звезда и да се махаме — реши той. — Онази там беше Дженеста. Не искам да съм близо до нея, когато настъпи утрото.

— Защо ли ни помага? — зачуди се Джъп.

— Не ни помага. Просто иска да махне от пътя си унистите. Тръгнала е да гони нас. Койла? С мен ли си?

— Разбира се, че съм с теб! — тя се поколеба, защото Алфрей бе положил ръка на рамото й. — Само че… струва ми се, че не бива да постъпваме така с нашите съюзници. И без това не можем да се похвалим с много приятели, нали?

— Те са ни длъжници — обади се Хаскеер. — Мисли за това като за награда.

— Очарователно — засмя се Койла. — Значи сега ще трябва да обера храма на нашите съюзници.

Край тях преминаваха изнурени конници, които бързаха да се приберат в селището.

— Вижте — рече Страк. — Тези хора нямат никакви шансове. Какво мислите ще направи Дженеста с техния магичен гейзер утре сутрин, когато се изправи пред стените с цялото си могъщество?

Този път те като че ли се замислиха. Обърнаха се и поеха надолу към Гривеста гледка.

Алфрей дръпна Страк за ръкава.

— Ти… видя ли онзи човек, Серафейм, по време на битката?

Страк се поколеба.

— Не съм сигурен. Стори ми се, че го зърнах, но…

— И двамата дърдорите глупости — прекъсна ги Хаскеер. — Защо му е на този словоплетец да си пъха гагата в боя? Забравете това и да се прибираме. Хайде да видим колко са ни благодарни онези хора там.

 

 

Зад портала ги посрещнаха с оглушителни възгласи. Напъхаха в ръцете им халби, подаваха им комати с хляб и печено месо. Хората се скупчиха около тях, пееха и отправяха радостни молитви към небесата.

Изправена в един осветен от факли кръг близо до вира, Криста Галби сияеше от щастие. До нея, пъхнал ръка в окачена на шията му превръзка, стоеше главнокомандващ Релстон. Веднага щом ги забелязаха, двамата им махнаха да се приближат към тях.

— Страк, позволи ми още веднъж да ти изкажа благодарността си — рече Криста. — Нямаше да се справим без вас.

— Нека и аз да се присъединя към думите на Криста — наведе леко глава Релстон. — Предполагам, че никой от вас не е срещал онази свиня, Хоброу?

— Не.

Страк понечи да си тръгне, но Релстон, твърдо решен да се реваншира за предишното си поведение, го улови за ръката и поръча да им донесат още ейл. За първи път на Страк се дощя да откаже освежаващата напитка.

Веднага щом намериха възможност да си тръгнат, те се отправиха към приказния гейзер от светлини на хълма. Орките на Кренад ги изпроводиха с подмятания, че не носят на пиене. Хаскеер не беше единственият, който жадуваше да изтрие усмивките от лицата им.

Навсякъде из града се празнуваше и храмът беше изоставен. Върколаците дори не си направиха труда да прикрият следите си. Веднага щом разбиха вратата, те нахлуха вътре, нападнаха пазачите и ги вързаха.

Спряха едва на прага на голямата зала. Вътре мъждукаха няколко кандила, осветяващи звездата върху колоната. Тя блещукаше в тъмнината.

Койла въздъхна и се приготви да повтори акробатичните си изпълнения от предния ден.

— Остави това — изръмжа Хаскеер, после се засили, удари се в масивната колона и я събори.

Колоната рухна с оглушителен трясък на пода. Ала нямаше кой да я чуе заради глъчката отвън.

Звездата се изтърколи и спря близо до краката на Страк. За миг му се стори, че подскача като звездата от съня му. Ако това беше сън наистина. Той се наведе чевръсто, взе я, прибра я при останалите в кесията и въздъхна:

— Така, а сега да се махаме оттук.

 

 

Но когато стигнаха конюшните, Койла го попита:

— Няма ли да вземем Кренад и останалите?

Страк тръшна седлото на гърба на коня си малко по-силно от необходимо. Животното изпръхтя изплашено.

— Съдбата им е в техните ръце — също като нашата. Те искаха свобода. Имат я. Какво ще правят с нея си е тяхна работа. — Той се наведе и завърза отдолу каишите.

— Не и ако Дженеста се появи утре тук — припомни му Алфрей. — Тя ще ги одере живи.

— И какво искате да направя? Да се крия с цяла армия орки? Вижте, и на мен не ми харесва, но нямаме друг избор.

— Нека поне да ги предупредим — предложи Алфрей.

Джъп го подкрепи.

Койла беше по-пряма.

— Все още ли те е страх, че с тях по-лесно ще те намерят?

— И какво, ако е така? — изгледа я гневно Страк. — Да си ме чувала да казвам някога, че възнамерявам да се боря срещу Дженеста? Или въобще да подхващам някаква борба? Всичко, което исках, бе да се измъкнем от тази история живи и невредими. Нека някой друг да развява знамето.

— Значи наистина смяташ да оставиш Кренад на милостта на Дженеста? — произнесе с нескрито отвращение Алфрей. — Не си оркът, за когото те мислех.

Страк пъхна лице в неговото.

— Грешиш. Чуй ме внимателно. Аз съм водач на дружина — ето какъв съм. Ти си този, който се опитва да ме направи нещо друго. Койла, иди да намериш Кренад! Или не, почакай. Аз сам ще го намеря. Само боговете знаят каква ще я оплескате без мен.

 

 

Той откри Кренад в една кръчма, където той пееше гръмогласно пиянски песни.

— Ела тук! — повика го безцеремонно Страк.

Кренад бе на твърде висок градус, за да поиска да се раздели с бъчонката, която прегръщаше.

— К’во има?

Страк го изведе навън и потопи главата му в една каца с дъждовна вода. Когато я извади, Кренад гледаше малко по-съсредоточено.

— Така е по-добре. Чуй ме сега, Кренад. В случай че не си забелязал, водачът на втората армия днес беше Дженеста.

— Ами! Не мож’ да бъде. Беше един глупендер със смешна шапка.

Страк отново му натопи главата и я задържа там, докато онзи зарита с крака.

— Не този бе, идиот! Водачът на другата армия! Онази, която беше на хълма. С харпиите. Спомни ли си?

Кренад изтрезня за секунди.

— Да, капитане. Кога тръгваме?

— Ние тръгваме веднага. А ти можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш.

— Искате да кажете, че ще се разделим и ще се срещнем по-късно, тъй ли?

— Виж, десетник, нямах нищо против да съберем сили за битката. Но искам най-сетне да разбереш едно: аз не събирам армия. Не съм събирал и не възнамерявам да събирам. Всеки орк трябва да се оправя сам. Разбра ли?

 

 

По-късно същата нощ, далеч отвъд хълмовете, под бледата светлина на блещукащите звезди, Страк все още не можеше да прогони от мислите си изражението на Кренад.

 

 

Когато слънцето прехвърли източната стена на селището, лъчите му озариха изправената на площадката пред храма Криста Галби.

Един от пазачите й обясняваше, разтърквайки цицината на главата си:

— … и ето защо не можах да направя нищо.

Жрицата мълча дълго, след като приключи доклада му. Накрая въздъхна и произнесе:

— Предполагам, че никой не е видял кога са напуснали празненството. Но въпреки това не е зле да поразпитаме. — Тя се извърна и огледа лицата на събралите се наоколо мъже. — Трябва да я намерим и да си я върнем. Построихме този храм, за да я държим в него. Звездата беше центърът на моя живот, на живота на майка ми преди мен и на всички Върховни жрици, откакто е била основана Гривеста гледка. Всъщност, ако не бяха открили тази звезда в онзи малък вир, селището въобще нямаше да съществува.

Изплашен от неестественото спокойствие в гласа й, часовоят попита:

— Госпожо, ще наредите ли да съберем войската?

Криста го изгледа мрачно.

— Не. Не искам Страк и дружината му да бъдат наказвани. Не и след като Страк спаси живота на сина ми. — За миг гласът й потрепери, но тя намери сили и продължи: — Изберете ми само онези, които могат да яздят. И ми пригответе кон.

— Но, госпожо, вие не бива да напускате селището! — извика ужасено часовоят. — След като изгубихме звездата, вие сте ни нужна повече от всякога!

— И кой друг освен мен знае защо ни трябва звездата? Не разбираш ли? Аз трябва да отида.

 

 

След по-малко от половин час Криста бе на площада при северната врата. Оказа се, че все пак една старица е зърнала трийсетина орки да се изнизват по тъмно през вратата. Копитата на конете им били омотани с парцали, за да не се чува тропотът. Самият пазач на вратата нямаше какво да добави. Единственото, което си спомняше, бе че нечия приятелска ръка му подала манерка с вино и сетне — вероятно същата тази грижовна ръка — го хлопнала по главата.

Криста прегърна нежно сина си. Макар че той все още едва ходеше, сестрата, която го наглеждаше, бе помолила един от строителите на храма да го донесе на раменете си.

— Искам да слушаш, Айдан, и да правиш каквото ти каже Мерилис. И като се върна вече да си оздравял — обещаваш ли?

Момчето се притискаше към нея.

— Мамо, не тръгвай. Остани при мен. Навън се случват само лоши неща.

— Случват се и хубави неща, сине. Освен това разполагам с най-добрата охрана, която може да предложи селището. Не се безпокой за мен, миличък. Ще се върна, преди още да си се затъжил за мен.

Криста погледна старата сестра и дърводелеца.

— Моля ви, грижете се за него. Ах, Айдан, забравих да ти кажа. Скоро ще дойде кралицата. Можеш да я посрещнеш. Няма ли да е чудесно?

Началникът на храмовата охрана й подаде юздите. Криста Галби целуна сина си на прощаване и се качи на седлото.

След това препусна, следвана от конницата, която се носеше зад нея като приливна вълна.

 

 

Колесницата на Дженеста бе обсипана с цветя.

Тя беше наредила да махнат страничните ножове от колелата. Нямаше да е добре, ако отсече някой и друг крак на потенциалните си съюзници. Сега тя кимаше величествено, докато строеното в шпалир от двете страни на вратата простолюдие я посрещаше. Как се казваше това жалко, забутано градче? Някаква си гледка. Какво префърцунено и романтично название за скупщина колиби толкова далеч от нейната столица. Зад нея бе подредена малка част от армията й, само колкото да се напомни кой — кой е.

Мъжете крещяха и подскачаха, момичета хвърляха цветя, които конете стъпкваха. Дженеста погледна крадешком Мерсадион, който яздеше редом с нея. Нека види как тези немити селяни посрещат кралицата.

И тогава слънцето се показа през облаците и докосна магичния изблик, превръщайки го в огромен пламък. При вида на това огромно енергийно богатство очите й засияха със зъл блясък. Ръцете й отпуснаха юздите и конете забавиха ход.

Пръхтенето им я накара да се върне към действителността. От портала пред нея излизаше неголям конен отряд. Без да промълвят нито дума, без поздрав дори, те се разминаха с нея и препуснаха към долината.

Но посрещачите при вратите започнаха да крещят още по-възторжено и Дженеста бе принудена отново да си придаде триумфиращ вид. Колесницата премина бавно през портала и излезе на неголям площад, където я очакваше мъж на кон. Мъжът бе заметнат с лъснало наметало. Въпреки всеобщото веселие лицето му имаше мрачен вид.

Релстон се сепна и побърза да се поклони ниско. Дженеста забеляза, че усмивката му не е по-искрена от нейната. Но Релстон сигурно бе чувал разни неща за нея.

— Добре дошли! — рече той с глас, в който липсваше какъвто и да било ентусиазъм. — Благодарим ви за навременната помощ.

Мерсадион посочи с брадичка Дженеста и сведе глава.

Релстон схвана намека.

— Ваше Величество — добави той.

— О, това беше дребна работа — махна небрежно с ръка кралицата, ала гласът й бе като отровен мед. — Да има при вас една дружина орки? Защото, ако е така, бих искала да… им благодаря лично.

— Имаше, Ваше Величество, но са си тръгнали.

— Какво разочарование — просъска кралицата. — Да знаете случайно накъде?

— Не, милейди. Потеглили са през нощта.

Мерсадион отстрани едва забележимо коня си от Дженеста, очаквайки страхотен изблик на гняв.

Но изблик нямаше. Дженеста стисна зъби и произнесе, като се владееше с видимо усилие:

— А къде е вашата Върховна жрица? Защо не е тук, за да ме посрещне?

Релстон замръзна. Не беше очаквал подобен въпрос.

— Тя натовари мен с тази задача, Ваше величество. Боя се, че се наложи… да замине по важна работа. Много важна работа.

Кралицата се огледа намусено. Изведнъж от тълпата излезе едър старец, понесъл на гърба си момче. Двамата се приближиха към нея, без да проявяват и следа от боязън. Изглежда момчето бе дете на някой от важните хора в селището.

— И кой е този палавник на гърба на едрия мъж? — поинтересува се тя.

— Това е синът на Върховната жрица, Ваше Величество — отвърна неохотно Релстон.

— Тъй ли? Наистина?

Релстон никак не хареса внезапния интерес, с който Дженеста оглеждаше момчето. Стомахът му се сви, като зърна усмивката, с която тя надари Айдан — беше като похотливата усмивка на придворна куртизанка.

 

 

Скрит в една гъста горичка на хълма, самотен конник наблюдаваше селището.

От двете му страни разпокъсани унистки отряди се изтегляха обезсърчено от долината, но никой не го забелязваше. Не го зърнаха и съгледвачите, които бе разпратил Мерсадион.

Мъжът имаше прошарена коса, която сияеше на слънцето. Той не сваляше замислен поглед от тълпата, струпала се за триумфалното влизане на кралицата в Гривеста гледка.

Сетне извърна белия си жребец и изчезна в гората.