Стен Никълс
Воини на бурята (5)

4.

Беше се качила в черна колесница, украсена с тайнствени сребърни и златни символи. Теглеха я чифт врани коне с черни кожени маски на главите и железни кабари на гамашите. Лъскави остриета стърчаха от колелата на колесницата.

Зад гърба на Дженеста крачеше десетхилядна армия, състояща се от орки, джуджета и разнородна сбирщина от човеци, привърженици на пантеонизма. Над ордата стърчаха знамена и щандарти. Отзад се поклащаше обоз от теглени от биволи каруци, а на фланговете препускаха конни ескадрони.

Бяха заобиколили Таклакам, голямото вътрешно море, а след това прекосиха Великите равнини, като се стараеха Дроган да остане далеч на юг, а Бевис на север. Скоро щяха да излязат на бреговете на Скарокския полуостров. В това мочурливо царство на ниядите, доскоро управлявано от Адпар — сестрата, която бе убила с магия, — тя възнамеряваше да издири и залови Върколаците.

Дженеста знаеше, че са там, поне доскоро. Беше го научила благодарение на последния изблик на умиращата душа на Адпар.

Беше изпратила напред Глозелан с трима от най-добрите й разузнавачи. Освен това очакваше и нови подкрепления, които скоро щяха да се влеят в нарастващата й армия. Идваха прочути дружини от Каменна могила, средището на властта й. Изглежда всичко бе под неин контрол. Бяха предвидени всички възможни обрати. Никога досега Дженеста не се бе намирала толкова близо до своята победа и жадуваното отмъщение. Армията, която предвождаше, бе доказателство за нарасналата й мощ.

Ала въпреки това я глождеше безпокойство.

Една от причините за недоволството й яздеше редом с колесницата. Генерал Мерсадион, пълководецът на ордата, бе изтъкнат военачалник, но въпреки това не успяваше да задоволи постоянно нарастващите изисквания на своята господарка. Това си личеше и по мрежата от бръчици, опасващи челото му. Ако възрастните орки имаха коса, неговата щеше да е прошарена.

Дженеста продължаваше да му нарежда.

— Искам да смазвате всякаква съпротива по пътя. Изменниците в нашите редици да бъдат подлагани на изтезания преди заслужената си смърт.

— С цялото си уважение към вас, господарке, не бива да се безпокоите. В нашите редове вече няма изменници.

— Все ми го повтаряш, ала въпреки това зная, че имаме дезертьори и размирници. Нареждам да действате с цялата сила при най-малкия намек за съпротива и бунт, дори прошепнатите възражения да се смятат за военно престъпление. Без никакви изключения — независимо от ранга.

— Следваме всяка ваша заповед, Ваше Величество — увери я той.

— В такъв случай не го правите с необходимата строгост — изгледа го тя с блеснал от гняв поглед. — Рибата се вмирисва откъм главата, генерале.

Имаше предвид, разбира се, него самия, но Мерсадион долови иронията и си позволи само да склони глава и да промърмори:

— Господарке.

— Тези, които ми служат вярно, ще бъдат възнаградени. Неверниците ще заплатят скъпо и прескъпо.

За първи път ставаше въпрос за награда и Мерсадион я погледна учудено. Досега не бе получавал никаква, освен повишението до един изпълнен с рискове и опасности за живота му пост. Повишение, за което никога не бе мечтал.

— Необходимо ли е да ти припомням каква бе участта на Кустан и неговото протеже капитан Делорран? — продължи тя.

— Не, Ваше Величество, няма нужда.

— В такъв случай не забравяй никога какво стана с тях.

Не беше забравил. Всъщност припомняше си го твърде често. Понякога му се струваше, че живее на ръба на клокочещ вулкан. Започваше да разбира дезертьорите. Ала веднага щом тази мисъл мина през ума му за пореден път, той се сепна и я прогони. Знаеше, че е глупаво, но понякога му се струваше, че кралицата може да чете мислите му.

Тя заговори отново и генералът едва не подскочи на седлото.

— Когато получа онова, което искам — рече Дженеста, — вече никой от вас няма да може да ми измени. — След това добави с по-ясен глас: — Накарай тези мързеливци да се размърдат. Омръзна ми да се влачим.

Камшикът й изплющя върху гърбовете на конете и колесницата подскочи напред. Мерсадион предвидливо се дръпна встрани, за да избегне остриетата. Докато пришпорваше коня, за да я застигне, за миг спря поглед върху „сцената за назидание“, подготвена по нейна заповед.

Четиринайсет „изменници“, заключени в железни клетки, висяха, окачени с вериги, върху разпалени огньове.

Армията трябваше да премине покрай тях, за да получи нагледна представа за правосъдието, което раздаваше тяхната господарка. Някои отместваха поглед настрани. Мнозина притискаха кърпи към лицата си, за да се предпазят от отвратителната смрад.

Вятърът разнасяше черна пепел. Облаци оранжеви искри се извиваха към небето.

 

 

Орките не бяха създадени да летят.

Страк се увери в това за втори път, докато Глозелан го откарваше в Дроган. Духаше свиреп вятър, а полъхът на гигантските драконови криле непрестанно заплашваше да го събори. Задникът му изтръпна от твърдия люспест гръб, шибащите го в лицето снежинки караха очите му да сълзят и беше толкова студено, че не чувстваше пръстите си. Опита се да заговори Глозелан, но не чуваше думите й заради воя на вятъра.

Не му оставаше нищо друго, освен да се наслаждава на гледката. Ледниците на север приличаха на огромно, разлято върху земята млечнобяло петно и той бе изненадан от размерите им. След време драконът смени плавно посоката и под тях се показаха планински вериги с побелели от сняг върхове. Следваха по-ниски хълмове и обрасли с шубраци равнини. Езера с равна като огледала повърхност се подаваха иззад завесата на стелещи се мъгли. Срещаха се и отделни горички. Още по-нататък Страк зърна просторите на Великите равнини и сребърната извивка на Калипарския залив, а до него тъмнозеленото петно на Дроганова гора.

Драконът изрева. Звукът го оглуши и разтърси. Глозелан извика нещо, което той не можа да разбере.

Стори му се че падат, след това се гмурнаха още по-стремително надолу и шумът на вятъра се усили в тътнеж. Почувства, че драконът разпъва криле и полетът им постепенно се изравни. Земята ги притегляше към себе си, върховете на дърветата нараснаха до естествената си големина. Ята от изплашени птици се разбягваха от пътя им.

Сега вече летяха успоредно на земята. Отдалечаваха се от гората, но в полукръг, за да я заобиколят. Страк предположи, че Глозелан разузнава за блюстители или други враждебно настроени сили, и също забоде поглед долу.

Полукръгът, който описваха, ги изведе над океана. Страк мярна разпенени около скалите вълни, каменист бряг, щръкнал навътре полуостров, трева и дървета. Сетне отново се озоваха над равнината, завършвайки обиколката.

Още преди да се приземят, от гората се подадоха посрещачи — към тях тичаха и препускаха кентаври и орки.

Драконът се спусна с едва доловим тропот. Страк побърза да се изхлузи от люспестия му гръб и скочи вдървено на земята. Глозелан остана горе.

Той вдигна глава към нея.

— Благодаря ти, Глозелан. Каквото и да правиш оттук нататък, желая ти успех.

— И на теб, капитане. Но искам да ти кажа още нещо. Дженеста се приближава към Скарок и води със себе си цяла армия. Само на няколко дни път оттук е и лесно може да ти влезе в дирите. Така че не си мисли, че си в безопасност.

Преди той да успее да отговори, Глозелан прошепна нещо в ухото на дракона. Чудовището разгъна бавно криле, отблъсна се с яките си крака и литна нагоре. Вихърът, предизвикан от излитането му, едва не събори Страк.

Капитанът на Върколаците отстъпи назад, засенчи очи с длан и погледна нагоре. Левиатанът се издигаше плавно в небето, описвайки широк кръг. Глозелан помаха с ръка на Страк. Той й отвърна. След това драконът се насочи на изток и скоро се изгуби от погледа му.

Страк продължаваше да гледа натам, когато другите го заобиколиха.

Първи бяха Алфрей, Джъп и неколцина оръженосци. Следваше ги Койла, яхнала Гелорак. Имаше и други, непознати кентаври, а след тях идеха и останалите орки. Те се струпаха около него, а лицата им сияеха от радост. Вдигна се шум.

Той им махна с ръка да замълчат.

— Нищо ми няма. Всичко е наред!

Койла скочи от гърба на кентавъра.

— Какво стана, Страк? Къде се изгуби?

— Важното е какво научих — че един наш враг се е превърнал в приятел.

— Какво…

— После ще обясня. Първо искам да хапна и пийна.

Дадоха му кон и всички се отправиха назад към гората.

Краткото пътуване му позволи да обмисли новината, която бе научил от Глозелан. Изглежда отново нямаше да имат време за отдих.

 

 

Недалеч от гората се издигаха ниски хълмчета, обрасли с горички. В една от тях, скрити сред дърветата, се спотайваха трима мъже, които наблюдаваха събитията долу. Бяха скрили конете си в шубрака отзад.

— Тези копелдаци! — злобно прецеди през зъби единият от тях.

Беше по-нисък от спътниците си. Имаше рядка жълтеникава, подобна на козина коса и прогнили зъби. Онова, което му бе отнела природата и нечистоплътният начин на живот, се допълваше от белезите, оставени му от враговете, с които се бе срещал — черна превръзка скриваше дясното му око, по-голяма част от лявото му ухо бе откъсната, а дясната му ръка бе омотана нескопосано с мърлява кърпа.

— Направо ми се повръща, като ги гледам тия животни — продължи той, проследявайки с поглед отдалечаващите се кентаври и най-вече орките. — Гадни, дребни…

— Ще млъкнеш ли най-сетне, Грийвър? — скастри го мъжът, който лежеше до него. — Не мога да мисля заради непрестанното ти хленчене.

При други обстоятелства първият не би допуснал да му говорят така, но самопровъзгласилият се водач на групата не бе от хората, с които да си правиш шеги. Беше висок и мускулест, а луничавото му лице бе разсечено от закривен белег, който тръгваше от дясната му скула и стигаше края на устата. Мазната му черна коса бе полепнала върху темето, а над горната му устна стърчаха рошави мустаци. Очите му бяха черни и злобни.

— Нъл’ ти не загуби к’вото аз, Мика — озъби се по-дребният шепнешком и посочи окото, ухото и пръста си. — И всичко зарад оназ оркска кучка.

— Не и окото, Грийвър — припомни му третият.

— К’во?

— Не и окото. Тя не ти го извади.

— Така е, Джабез, прав си — отвърна му първият сякаш разговаряше с глупаво хлапе. — Беше един… друг… орк. Голяма разлика, няма що!

На третия му бяха необходими няколко секунди напрегнат размисъл, за да осмисли чутото.

— Да бе, вярно — рече накрая той.

От тримата той бе най-едър. Ако имаше начин другите двама да се смесят в едно същество, щеше да се получи нещо с неговите размери. Но по огромното му тяло нямаше и грам тлъстина. Носът му бе чупен повече от веднъж и бе наместван нескопосано. Устата му бе като цепка — сякаш някой бе прокарал нож през лицето му. Искрата на разума едва трепкаше в очите му.

— А за последната рана… — поде той, но зърна изражението на първия и млъкна.

Грийвър Олей и Мика Лекман отново насочиха вниманието си към сцената в покрайнините на гората. Последните орки и кентаври тъкмо изчезваха зад дърветата. Джабез Блаан се понамести на земята.

— И какво ще правим сега, Мика? — поиска да знае Олей. — Ще нападаме ли?

— Да нападаме ли? Да не ти се е прищяло да пукнеш? Разбира се, че няма да ги нападаме! — отвърна Лекман.

— Но те са само едни проклети орки!

— Само проклети орки? Говориш за най-добрите войници в цяла Центразия — след нас! Помисли си само какво направиха с теб! — Той се захили злобно. — За тези орки имаш предвид?

Олей му хвърли убийствен поглед.

— И преди сме ги трепали на купчини.

— Да, но никога не сме излизали срещу цяла дружина — не и в открит бой. Знаеш го добре.

— Добре де, Мика, все пак, к’во ще праим? — обади се Блаан.

— Размърдайте си мозъците. — Той погледна едрия мъж и въздъхна. — Поне тези от вас, които имат такъв. Ще се придържаме към изпитаната тактика. Ще чакаме търпеливо и ще ги издебваме поотделно или на малки групи. Ако играем по нашите правила, накрая ще натъпчем джобовете си със злато.

— Вече не става въпрос за злато — изръмжа Олей. — Аз си искам отмъщението.

— Хубаво де — все тая. Аз също бих искал да сложа ръка на онези животинки. Но защо да не получим и наградата? Отмъщението е сладко, но храната и пиячката също.

— Че кой друг освен Дженеста ще ни плати за онази реликва? А предполагам, че вече не сме сред любимците й, след като я изиграхме.

— По-точно е да се каже, след като напуснахме служба при нея — поправи го Лекман.

— Както и да му викаш, не беше никак умно да го правим.

— Внимавай, Грийвър, опитваш се да мислиш, а това е моя територия. Аз ще се оправя с Дженеста.

Спътниците му го погледнаха със съмнение.

— Може и да можеш, а може и не — рече Олей. — Но мен това хич не ме интересува. Искам само онази гадинка — Койла.

— Ама няма да се откажеш, ако паднат и парици, нали? — присмя му се Лекман, сетне добави с по-твърд глас: — Само да не развалиш работата. Защото и тримата сме в един кюп.

— Не ме заплашвай, Мика — озъби се другият и вдигна дясната си ръка. Или по-точно онова, което бе останало от нея, защото на китката му бе надянат железен ръкав, който завършваше със заострена кука. — Нека само да ми падне онази кучка и ще си получи заслуженото.