Стен Никълс
Воини на бурята (6)

5.

Докато ровичкаше из кесията си, Страк за момент се притесни, че купичката може да се е счупила. Но миниатюрното керамично бурканче беше здраво и капачката му бе на място.

Той го сложи в протегнатата ръка на Кеппатаун. Кентавърът се втренчи в него. Изглеждаше погълнат от емоциите си.

— Благодаря ти — едва промълви той.

— Постарахме се да спазим обещанието си — отвърна Страк.

— Никога не съм се съмнявал. Съжалявам, че трябваше да загубите един от вашите.

— Кестикс знаеше на какво тръгва. Всички останали също. Тази мисия беше от полза и за нас.

Койла кимна към купичката и попита:

— Какво ще правиш с нея?

— Добър въпрос — отвърна Кеппатаун. — Ще трябва да се посъветвам с шамана. Но както и да е, първо да приключим с нашата сделка. Гелорак, повикай Хеджест.

Заместникът му се отдалечи към клетката на пророка.

Страк се радваше, че поне за известно време мислите му ще са заети с текущи дела. Бяха го нахранили и напоили. След това разказа на многолюдната си публика всичко, което му се бе случило. Пропусна да спомене само странната среща със Серафейм и причудливия си сън. Не призна и че звездите са му „пеели“, въпреки че сигурно щеше да намери разбиране у Хаскеер. След разказа повечето оръженосци се разпръснаха и при него останаха само офицерите, Кеппатаун и Гелорак. Страк нямаше нищо против, че публиката понамаля. Не знаеше как ще възприемат новината за приближаването на Дженеста.

Скоро към тях се приближи Гелорак, следван от стария шаман. Гелорак притискаше към гърдите си малко, покрито с орнаменти ковчеже.

Хеджест поздрави орките, а Кеппатаун взе ковчежето. Отвори го и им показа звездата. Ала Страк вече знаеше какво ще види вътре — сивкава топка с два лъча, изработена от същия непознат материал.

— Ние също държим на думата си — рече Кеппатаун и му подаде ковчежето.

— Никога не сме се съмнявали — увери го Страк.

— Но преди да го вземеш — спря го Кеппатаун, — сигурен ли си, че го искаш?

— Какво? — подскочи Джъп. — Разбира се, че сме сигурни! Защо иначе щяхме да си слагаме главите в торбите!

— Страк знае какво имам предвид.

— Знам ли?

Кеппатаун кимна.

— Така мисля. Чашата може да е отровна. От тази реликва може да дойдат повече неприятности, отколкото добрини. Така се говори за тези предмети, поне сред нашия народ.

— Вече го знаем — увери го Койла. — От личен опит.

— Ние сами избрахме този път — обади се Алфрей. — И връщане назад няма.

Колкото и да бе странно, Хаскеер не даде воля на никакви възражения. Страк обаче мислеше, че знае причината.

Той протегна ръка и взе звездата.

— Както вече някой от хората ми каза, не сме дошли чак дотук, за да се отказваме. Нямаме нито други планове, нито възможности.

— Имаме — обади се ненадейно Хаскеер. — Бихме могли да хвърлим тези неща. И да избягаме надалеч.

— И къде ще избягаш? Навсякъде дебнат опасности — озъби му си Койла. — Освен в някой сън.

Страк замръзна, сетне реши, че Койла го е подметнала случайно.

— Койла е права — рече той на Хаскеер. — Няма къде да се скрием в цялата Марас-Дантия. Никога няма да се отървем от Дженеста. Все пак звездите ни дават някакво предимство.

— Да се надяваме — прошепна Джъп.

— Вече го обсъдихме с дружината — продължи Страк. — И всички се съгласиха. Ще съберем звездите на едно място.

— Никога не ми е харесвала тази идея — изръмжа Хаскеер.

— Имаше много възможности да си тръгнеш.

— Не искам да напускам дружината. Но мразя тези проклети джаджи. Има нещо сбъркано в тях.

— Има нещо сбъркано в теб — промърмори Джъп.

— Какво каза? — изгледа го Хаскеер.

— Че непрестанно хленчиш.

— Не е вярно — кипна Хаскеер.

— О, я стига! Пък и онази смахната история, дето звездите ти пеели…

— Кого наричаш смахнат, бе?

Изглежда, че наблюдаваха пробуждането на предишния Хаскеер. Страк нямаше нищо против това, но от друга страна не биваше да позволява на свадата да ескалира.

— Достатъчно! — викна им той. — Ние сме гости тук.

Той насочи вниманието си към Кеппатаун, Гелорак и Хеджест, които изглеждаха малко объркани.

— Все още сме напрегнати заради преживяното — опита се да им обясни.

— Разбирам — увери го Кеппатаун.

Страк развърза кесията и прибра звездата при нейните посестрими. Усещаше, че другите го наблюдават и най-вече Хаскеер, на чието лице се четеше недоволство.

За изненада на Страк Кеппатаун въздъхна, когато той пристегна кесията.

— Отървахме се.

Джъп повдигна учудено вежди и размени погледи с останалите, но никой не коментира странната забележка.

— Ето — обърна се Кеппатаун към шамана и му показа купичката. — Сълза от Адпар.

Старецът я прие с видима неохота.

— Да ви призная, смятах го за невъзможно. Имам предвид, че не вярвах тя да е способна на нещо такова.

— Беше от самосъжаление — успокои го Койла.

— Аха.

— И какво трябва да правя сега? — попита Кеппатаун.

— Ще се опираме на сходни случаи от миналото. Като имаме предвид кръвта на върколака или заровените кости на магьосниците, логично е да предположим, че тази есенция е много силна. Би трябвало да се прилага разредена, в комбинация от десет хиляди единици пречистена вода.

— Която трябва да изпия?

— Не и ако цениш живота си.

— Или пикочния си мехур — изпусна се Джъп.

Страк го изгледа ядосано, но Кеппатаун схвана хумора и се засмя.

Хеджест се покашля многозначително.

— Отварата се прилага външно върху засегнатия крайник — продължи той. — Не цялата наведнъж, а в продължение на три дни. И за по-добър ефект това се прави само по тъмно.

— И това ли е всичко? — попита Кеппатаун.

— Е, има и някои определени ритуали, които трябва да се спазват, а също едно малко чародейство, което…

— Което ще напълни гората с маяучкане.

— Всички тези ритуали са много важни — увери го Хеджест. — Те са…

Кеппатаун се ухили и махна с ръка.

— Спокойно, спокойно. Знаеш колко обичам да те дърпам за опашката, стари хитрецо. Ако наистина има надежда да излезе нещо от тази история, можеш да виеш колкото си искаш из гората.

— Благодаря — отвърна пророкът с нескрито съмнение.

— И кога започваме?

— За подготовката на отварата ще ми трябват четири-пет часа. Значи първата процедура ще е още тази вечер.

— Чудесно! — Кеппатаун потупа радостно пророка по рамото. Хеджест видимо се олюля и се наложи Гелорак да го подкрепи. — А сега да празнуваме! Храна, напитки и сладки приказки! — Той огледа лицата на присъстващите. — Страк, изглеждаш ми малко угрижен. Зная, че си изгубил войник, но това няма да е проява на неуважение. Такива са нашите обичаи.

— Не в това е въпросът.

— А в какво? — попита Койла.

— Трябваше да ви кажа по-рано. Дженеста идва насам, начело на цяла армия.

— По дяволите! — изруга Джъп.

— Откъде го знаеш? — попита Алфрей.

— Глозелан ми каза. Нямаше никакви причини да ме лъже.

— И след колко време ще пристигне? — поиска да узнае Кеппатаун.

— След три, може би четири дни. Съжалявам, Кеппатаун. Тя ни преследва заради… — той се тупна по кесията — ей тези нещица.

— Няма вражда с нас, нито ние с нея.

— Това няма да я спре.

— Щом е така, свикнали сме да се защитаваме. Но защо смяташ, че и ние може да сме заплашени?

— Защото докато ни търси, тя не жали никого по пътя си. Ще провери в Скарок и като не ни открие, ще се озове на вашия праг.

— А ние ще й обясним, че ви няма тук. Ако Дженеста реши да се увери със сила, скъпичко ще си плати.

— Ще се бием редом с вас — обеща Хаскеер.

— Да — съгласи се Страк, — трябва да останем и да се бием. Да не забравяме и блюстителите на Хоброу. Те също може да се върнат.

Кеппатаун обмисли всичко това, преди да отвърне:

— Благодаря ви за предложението, но… ще ви откажа. Звездите са важни, не се съмнявам в това. Ако се наложи да се бием, ще се справим и без вас. А вие трябва да си тръгнете оттук.

— И накъде? — попита Джъп.

Страк въздъхна.

— Това е следващият ни проблем.

— Сега не е време да се безпокоите за това — рече му Кеппатаун. — Присъединете се към нас, похапнете, пийте до насита ейл, забравете грижите поне за няколко часа. Наречете го празненство или помен, няма никакво значение.

— Въпреки че врагът се приближава насам?

— Нима в единия или другия случай нещо би спряло Дженеста? Съмнявам се. Ако ще се бием, поне да е с пълни тумбаци.

— Прав си — подкрепи го Алфрей. — Дружината има нужда от малко разтуха.

Страк се обърна към Кеппатаун:

— Нашият народ също обича да празнува, било то победи или загуби на близки другари. За нас ще бъде чест да го направим заедно с вас.

 

 

Следващите няколко часа допринесоха значително за разведряване настроенията сред дружината.

Не след дълго около масите се издигнаха купчини дивечови кокалаци, рибешки гръбнаци и пилешки костици, огризки от плодове и остатъци от хляб. Изпити бяха огромни количества подсладен ейл. След това поднесоха половници с подгрято вино, наблизо бяха запалени огньове, за да прогонят настъпващия вечерен хлад. По предложение на Страк Алфрей извади и раздаде на орките по малко от пелуцида. През цялото това време наблизо свиреше оркестър от кентаври с флейти и малки арфи, чиято успокояваща музика допринасяше за атмосферата. Както и следваше да се очаква, виното и кристалният прашец допринесоха за развихрянето на празненството. Сред всеобщата шумотевица Кеппатаун удари с чашата си по масата. Глъчката и музиката утихнаха.

— Ние не сме по дългите речи — подхвана той. — Затова позволете ми да вдигна тост за нашите съюзници Върколаците. — Останалите вдигнаха бокали и половници, подкрепяйки го с кресливи викове. Той насочи поглед към Страк. — И да е вечна паметта на падналите.

Страк се изправи, поклащайки се.

— За изгубените другари Слеттал, Релбид, Меклун, Дариг и Кестикс.

— И нека сега празнуват в залата на боговете — добави Алфрей.

Този път всички отпиха притихнали.

Пред Страк бе поставена нова половница. Сипаха в нея вино, пуснаха няколко зрънца от тукашна подправка и накрая натопиха нагорещено до червено желязо, което мигом загря виното и вдигна ароматни пари из въздуха.

Страк повдигна чашата.

— За теб, Кеппатаун, и за твоя клан. И в памет на почитаемия ти баща…

— Мулкастер — прошепна Кеппатаун.

— … Мулкастер — останалите орки повториха благоговейно името, преди да отпият.

— А сега за нашите врагове! — обяви Кеппатаун, всявайки смут сред орките. — И нека боговете замъглят сетивата им, притъпят остриетата им и затапят задниците им! — Последното предизвика всеобщ смях, особено сред оръженосците. — Отдъхвайте днес, а от утре бъдете отново нащрек.

Отново засвири музика. Разговорите се възобновиха.

Но лицето на Кеппатаун изглеждаше помрачняло, когато се обърна към Страк.

— Баща ми — въздъхна той. — Като си помисля само в какви времена живееше. Сигурно няма да познае сега земята, която обитаваме. Всичко толкова се промени. Сезоните се смесиха, войните не спират, магията отмира…

— И нашествието на хората.

— Да, всичките ни беди сякаш дойдоха с тази проклета раса.

— Е, поне тук, в гората, сте си съвсем добре — отбеляза Алфрей.

— По-добре от други. Гората ни храни и защитава, тя е нашата люлка и гробница. Но ние не се стараем да живеем в изолация. Все още трябва да общуваме с външния свят, пък дори и там всичко да е тръгнало към пъкъла. Не можем вечно да задържаме хаоса да не пристъпи границите ни.

— Никой от нас няма да е свободен, докато не прокудим човеците — отвърна Алфрей.

— Може би дори и след това, приятелю. Защото промените стигнаха твърде далеч.

— Точно това имахме предвид, когато ти предложихме да останем и да се бием — кимна Страк. — Достатъчно е да се съгласиш.

— Не. Вие трябва да продължите и да завършите онова, което сте започнали.

Страк не искаше да му признае, че не знае как да го направи.

— Щом е така, нека поне ви помогнем да построите укрепления — предложи той. — В случай че Дженеста ви нападне. Разполагаме с още няколко дни.

— Виж, на това бих се съгласил. Имате опит в тази област, който ще ни дойде добре. Но не бих искал да се задържате прекалено тук.

— Разбрано.

— А през това време ние ще ви изковем нови оръжия — обеща Кеппатаун и добави усмихнато: — Защото, струва ми се, че бяхме малко немарливи към предишните.

— Свикнали сме често да меним оръжията си — отвърна Джъп. — За нас те са като хляба и водата.

— Благодаря, Кеппатаун — рече Страк. — Радвам се, че можем с нещо да ви помогнем. Все ми се струваше, че вземаме от вас повече, отколкото даваме.

Кентавърът махна с ръка.

— Оръжията са дреболия, пък и без това ги изработваме непрестанно. Що се отнася до даването, ако наистина ми помогнете да излекувам болния си крак… — той положи ръка на бута си, — ще получите повече, отколкото някога сте мечтали.

Откъм далечния край на масите се вдигна глъчка. Появи се малка група пеещи кентаври. Водеше ги Хеджест, подкрепян от Гелорак, с четирима-петима клисари отзад. Те си проправиха път към масата на Кеппатаун.

— Ах, моментът на истината — рече Кеппатаун и даде знак на музикантите да спрат.

Пред погледите на всички останали процесията доближи неговата маса, където песента им утихна. Двама от клисарите носеха на пръти малко каче с извити железни дръжки. Почистиха масата и поставиха отгоре качето. Беше пълно на две трети с течност, бистра като вода.

— Нищо особено на пръв поглед, а? — подхвърли Хаскеер.

Страк опря пръст на устните си и го изгледа строго.

— Хайде — подкани Кеппатаун шамана, — да започваме.

Донесоха столче и вождът на кентаврите положи отгоре недъгавия си крак. Хеджест протегна ръка. Един от клисарите сложи в нея морска гъба. Шаманът я потопи в течността, изстиска я внимателно и се наведе, за да я положи върху крака на Кеппатаун. В същия момент клисарите отново подхванаха монотонната си песен.

Ако зрителите очакваха някакъв резултат, бяха разочаровани. След две-три намазвания Хеджест забеляза присмехулното изражение на Кеппатаун.

— Трябва да бъдем търпеливи — посъветва го той. — Чародейството има нужда от време, за да подейства.

Кеппатаун направи опит да си придаде сериозен вид. Шаманът продължи с лечението. Песента на клисарите не секваше.

Постепенно зяпачите започнаха да се разотиват. Алфрей си тръгна с неколцина оръженосци. Прозявайки се сънливо, Хаскеер се оглеждаше за още пиене. Джъп бе подпрял брадичката си с две ръце, втренчил празен поглед напред.

Койла, с блеснали като въглени очи, улови погледа на Страк. Двамата се отдалечиха към гората.

— Бях започнала да се безпокоя за теб — призна тя, — след като изчезна така ненадейно.

— Честно казано, аз също. — Двамата разговаряха за първи път насаме. Но Страк нямаше нищо против подобно сближаване.

— Помислих си, че този път наистина сме те изгубили — рече тя. — Не знаех дали си се качил на онзи дракон доброволно, пък нали и звездите бяха при теб.

— Но сега вече имаме четири — той опипа неволно кесията. — Никога не съм вярвал, че ще стигнем толкова далеч.

— На мен ли го казваш! — засмя се тя.

— Но все още нямаме никаква представа какво трябва да правим.

— Или накъде да тръгнем.

Той кимна. След малко продължи:

— Случи се нещо странно на онази планина. Онзи човек, Серафейм, беше там.

— Глозелан е докарала и него?

— В това е въпросът. Не го е правила. Той просто… се появи по някакъв начин. И после изчезна също толкова загадъчно. А повярвай ми, няма никакъв начин да се качиш или слезеш от онова плато без помощта на дракон.

— Ти говори ли с него?

— Да. Но това, което ми каза, бе доста объркано. Струваше ми се, че разбирам накъде бие… — Той се замисли за миг. — Каза, че трябва да продължа да търся звездите.

— Защо му е притрябвало да го казва? Кой е той?

Страк повдигна рамене.

Койла се втренчи в него.

— Не изглеждаш добре — рече тя. — Какво има? Освен говната, в които сме затънали, разбира се.

— Нищо ми няма. Само дето… — Той се чудеше дали да й разкаже за сънищата, но реши, че ще го сметне за луд.

— Да? — подкани го тя.

— Само дето понякога…

До тях застана един оръженосец.

— Капитане! Десетник Алфрей иска разписание за утрешните работни групи.

— Добре, Орбон. Кажи му, че идвам веднага.

— Слушам. — Оръженосецът си тръгна.

— Какво щеше да кажеш, Страк? — попита Койла.

Моментът бе отминал.

— А, нищо. — Тя понечи да заговори, но той я спря. — А междувременно ни чака работа. Като свършим, ще си плюем на петите. Дженеста идва.