Стен Никълс
Воини на бурята (11)

10.

Непрогледен мрак. Никакъв звук, нито мирис. Празно пространство.

Точица светлина. Тя започна да се увеличава така бързо, сякаш той летеше към отвора на бездънен кладенец, от скоростта му се зави свят.

Изведнъж го заля вълна различни усещания.

Ярка светлина, топъл бриз върху кожата, миризмата на мокра от дъжд трева, плясък на вълни.

Осъзна, че стиска нещо в ръка. Погледна надолу и установи, че държи тояга. Беше стъпил върху червеникави, грубо издялани дъски. Вдигна глава и се огледа.

Намираше се в самия край на малък пристан, отвъд който се простираше равна водна шир. Слънчеви лъчи трепкаха върху огледалната повърхност и отблясъците им го заслепяваха. Брегът на езерото бе обрасъл с надвиснали дървета и храсти. Денят бе ясен и ведър, огласян от песни на птички.

— Добре дошъл отново, мечтателю.

Той се извърна бързо.

Тя стоеше там. Изправена, с горда осанка, великолепна. В ръката си стискаше тояга като неговата. На устните й трепкаше хладна усмивка.

Той понечи да отвърне нещо.

Неочаквано тя зае бойна стойка. Беше насочила тоягата си към него и я държеше на височината на гърдите, сякаш бе копие, разтворила широко крака. Тялото й бе като изопната струна.

Ударът дойде, преди той да го забележи. Само благодарение на инстинкта си успя да вдигне ръка и да го парира частично.

Беше втрещен.

Тя отстъпи назад, размаха тоягата и нападна отново. Той отново отби удара, като този път почувства сътресението от сблъсъка в цялото си тяло. Тя приклекна, опита да го нападне ниско, но и този път той успя да я спре.

— Събуди се! — извика тя, докато подскачаше извън обсега му. Сега вече се усмихваше и очите й блестяха. Изведнъж се досети, че атаката не е преднамерена. Женската му оказваше огромната — според представите на техния народ — чест да участва в престорен дуел. Макар че никоя друга раса не би го сметнала за чест, при орките не беше рядкост по време на подобни двубои да получават сериозни счупвания и дори фатални наранявания.

— Спри да се защитаваш и започни да се биеш! — извика му тя, потвърждавайки подозренията му. — Не съм те поканила само да ми парираш ударите!

С дефанзивната си игра той почти я бе обидил. Сега най-сетне беше наясно с положението.

Хвърли се напред и я подкоси през краката. Ако я беше уцелил, щеше да я повали. Но тя подскочи пъргаво, високо над тоягата му и незабавно отвърна. Размина му се по чудо.

Двамата започнаха да обикалят в кръг, стараейки се да не се разкриват пред противника.

Тя замахна от високо към главата му. Той парира с единия край на тоягата, рискувайки да я строши, но за щастие краят на нейната тояга отскочи от неговата. Почти веднага той я мушна с другия край в гърдите и щеше да й изкара въздуха, ако тя не бе съумяла да отбие удара.

Отговорът й бе дъжд от тежки удари, които го принудиха да развърти тоягата си като полудял, за да успее да ги отбие. Всичките му опити за контраатака бяха потушавани в зародиш.

Двамата отново се разделиха.

Играта започваше да му харесва. Вълнението от боя изпълваше тялото му, ускоряваше мислите му и превръщаше краката му в пружини. Женската беше изумително добра, мечта за всеки орк, търсещ подходящ партньор за упражнения.

Отново се срещнаха. Той клекна и повтори опита си да я помете. Тя подскочи и се завъртя. Тоягите им се срещнаха във въздуха. Той размаха своята, удари и отстъпи. Тя се топеше под ударите му като сняг, сетне се възстановяваше светкавично и на свой ред го засипваше с удари. Двамата притичваха напред-назад по пристана, ту печелеха територия от противника, ту я връщаха обратно.

После тя замахна към рамото му. Той се отдръпна, тоягата й удари един от стърчащите колове на пристана и се строши в него.

Той я улови за ръката и двамата се разсмяха.

Тя захвърли настрани строшената тояга.

— Да речем, че сме наравно?

Той кимна и захвърли своето оръжие.

— Ама и теб си те бива с оръжието — рече запъхтяно тя.

— А ти си истински воин — отвърна той.

Двамата се измериха с погледи, в които се четеше нараснало уважение. Той намери за особено привлекателни изпъкналите й мускули и лъскавата от пот кожа.

Мигът отмина.

— Постигна ли най-сетне целта си? — попита го тя. — Целта, за която говореше?

— Не. Има твърде много препятствия по пътя ми.

— Би могъл да ги заобиколиш.

Той не виждаше как.

— На орките по им отива да вървят направо.

— Истина е. Но понякога перцето тежи повече от меча.

Объркването му беше очевидно.

Нещо шляпна наблизо. На повърхността на езерото се показа златистооранжева риба с дълги черни мустаци. Тя премина, криволичейки, между тръстиките под пристана.

Орката кимна към нея.

— Ето едно същество, което не познава ограниченията на своя свят и живее в щастливо невежество. — Тя коленичи и потопи ръка във водата. Рибата се стрелна встрани. — Бъди като риба, и онова, което ти се изпречва на пътя, ще се превърне във вода.

— Не мога да плувам.

Тя се разсмя, но в смеха й нямаше и следа от подигравка.

— Защо всеки път, когато се срещаме, имам усещането, че не съществувам реално за теб? — попита го тя, докато се изправяше.

— Какво искаш да кажеш?

— Че сме в различни светове. Ти си тук, но не напълно. Спомням си срещите ни като сънища наяве.

Поиска му се да й каже, че той се чувства по същия начин, но не успя.

Пространството го погълна.

 

 

Той подскочи и се събуди.

Държеше в ръцете си юзди. Яздеше начело на дружината, по пътя за Гривеста гледка.

Беше късна сутрин. Денят бе облачен и дъждовен.

Той разтърси глава, след това се почеса по носа.

— Добре ли си, Страк?

До него яздеше Койла. Имаше загрижен вид.

— Да. Само дето…

— Пак ли сън?

Той кимна.

— Но ти затвори очи за не повече от половин минута.

— Сигурна ли си? — попита я объркано той.

— Може и по-малко да е било. За няколко секунди.

— А ми се стори толкова… дълго.

— И какво стана този път?

— Срещнах онази… женска — мислите му все още бяха объркани. — И тя ми каза неща, които си мислех, че разбирам… поне до известна степен. — Той улови погледа й. — Не ме гледай така.

— Беше ми интересно, нищо повече. Какво друго?

— Ами, призна ми… че съм й се струвал някак… нереален.

— Какво пък, може да се сънувате взаимно — каза тя.

Това му се стори прекалено сложно, затова само добави:

— Освен това ме покани на престорен дуел.

Тя вдигна многозначително вежди. Нерядко престореният дуел между мъжкар и женска бе прикрит начин за флиртуване.

— Зная какво си мислиш — рече й той. — Но това е само сън!

— Може би — рече тя предпазливо. — Създал си в ума си идеалната женска.

— О, казваш го, сякаш съм превъртял.

— Не, не, не исках да кажа това. Но ти никога досега не си се чифтосвал. Пък и кой от нас го е правил, като се има предвид какъв живот водим. Не можеш твърде дълго да загърбваш… естествените нужди. Ето откъде се пораждат и сънищата.

— Как бих могъл да се чифтосам с някой, който дори не съществува? Освен ако не ми хлопа дъската?

— Напълно здрав си, повярвай ми. Исках да кажа, че в този сън срещаш женската, която би желал да имаш, нищо повече.

— Не ми се вярва, но пък от друга страна… — Той не можеше да обясни какво има предвид. — Има нещо, което ужасно ме изнервя. Все не успявам да науча името й.

 

 

Изминаха няколко часа, през които не се случи нищо особено.

В ранния следобед Страк даде заповед да спрат за почивка и храна. Оставаше съвсем кратък преход до Гривеста гледка. Разпратиха няколко групи на лов. Други тръгнаха да събират из гората диви плодове.

Двамата с Койла се присъединиха към последните. Страк се постара да се отдалечат от останалите и те се настаниха върху един паднал дънер, от който се виждаше заливът.

— Какво има пак? — попита тя, очаквайки отново да стане дума за сънищата.

— Забелязах нещо по-рано. Не зная обаче какво може да означава. — Той бръкна в кесията, извади звездите и ги подреди една до друга на тревата. — Разглеждах ги и… чакай да видим дали ще стане отново.

Тя беше учудена и заинтригувана.

Той взе седемлъчната звезда, която бяха открили в Роднопол, и постави до нея четирилъчната от Прокоп. След това ги допря с напрегнато изражение на лицето. Изминаха няколко секунди.

— Не зная дали… — изведнъж се чу глухо изщракване. — А, ето!

Звездите се бяха прилепили една за друга, придържани от лъчите, макар да не се виждаше как точно бе станало.

— Как го направи? — попита тя.

— Честно казано, не зная. — Той й подаде двете звезди.

Дори от съвсем близо тя не бе в състояние да установи по какъв начин звездите се бяха прикрепили една за друга. Ала въпреки това изглеждаха като едно цяло.

— Не може да бъде — промърмори тя, докато ги въртеше в ръце.

— Зная. И аз си рекох така първия път.

— Знаеш ли, този, който ги е направил, е бил доста умен — рече тя. — Лесно ли е да ги разделиш?

— С малко сила и разклащане става. Но може би защото не знам как точно се прави. — Той протегна ръка и тя му ги върна. — Но като ги гледаш така, си мислиш, че са били създадени точно за това.

— Да, и аз си го помислих. — Тя не можеше да свали очи от тях. — Случайно ли го откри?

— Донякъде. Разглеждах ги и изведнъж… го разбрах. Струваше ми се съвсем очевидно.

— Притежаваш скрити таланти. На мен никога не би ми хрумнало. — Тя погледна съчленените звезди. Имаше нещо във връзката им, което противоречеше на всякаква логика. — Какво ли означава това?

— Не зная — сви рамене той.

— Разбира се, след като си осъзнал, че две от тях могат да се съчленяват…

— Същото важи и за останалите. Да. Но нямах време да опитам.

— Сега имаме.

Той посегна към една от другите звезди, но спря. Беше дочул шумолене от шубрака пред тях. Двамата се изправиха.

Храстите се разтвориха и от там пристъпи една фигура. Беше само на няколко крачки от тях.

— Ти! — възкликна Койла и ръката й се стрелна към дръжката на меча.

— Какво е това, по дяволите? — изрева Страк.

— Нали ви обещах, че пак ще се срещнем — припомни им Мика Лекман.

— Хубаво — кимна навъсено Койла. — Сега ще мога да си свърша работата.

Ловецът на глави не обърна внимание на заканата й. Беше се втренчил в звездите.

— Много мило, че сте се досетили да ми ги донесете.

— Ако ги искаш, ела и ги вземи — озъби му се Страк.

— Чу ли това, Грийвър? — подвикна Лекман.

От храстите встрани от Страк и Койла се появи втори човек. В едната си ръка държеше нож, а другата завършваше с метална кука.

— Какво имаме тук, сбирка на негодници? — обади се Койла.

Олей я надари с поглед, изпълнен с омраза.

— Виждаш ли, Грийвър? — попита Лекман. — Разделяй и владей.

Олей посочи с върха на меча си Койла и изръмжа:

— Време е за разплата, кучко.

— Когато си готов, еднооки. Или трябва да те кръстя едноръки? Едноухи?

Лицето му се изкриви от гняв.

— А къде е тъпакът? — зачуди се Страк.

Храсталакът отново се разлюля и сред дъжд от листа се подаде Блаан. Носеше яка сопа с обгорена дръжка и шипове на края.

Нямаше и следа от останалите Върколаци.

— Искаме само главичките ви — увери ги Лекман. — Нищо повече. А и тези — той посочи звездите. — Да не вдигаме голяма врява, а?

— Ще ги получиш на куково лято, гаднико — рече му Койла.

Оръжията се хлъзнаха навън от смазаните ножници.

Страк и Койла опряха гърбове. Тя се извърна към Олей, а Страк пое Лекман и Блаан.

Ловците на глави пристъпиха към тях.

Страк с лекота отби първия удар на Лекман. Още три пъти остриетата им се срещаха опипващо. Веднага щом водачът на ловците на глави отстъпи назад, Страк се метна и изрита Блаан в корема. Големият мъж се преви и за кратко бе вън от играта. Страк се извърна и отново кръстоса меч с Лекман.

За да е наравно с Олей, Койла се бе въоръжила с меч и нож. Двамата си разменяха светкавични удари, преминавайки от отбрана в нападение. Остриетата им свистяха на сантиметри от целта. Мушкащите удари се отбиваха настрани, замахващите се парираха със сила и умение. Мечовете им се заклещиха и тя запъна крака в земята за по-голяма устойчивост. Той се дръпна назад, все още под въздействие на гнева си. За миг мечът му изсвистя към шията й и тя едва успя да отскочи.

Блаан отново се прокрадваше към Страк. Капитанът избегна поредния удар на Лекман, обърна се и замахна срещу него. Не можа да го удари, но успя поне за кратко да го накара да отстъпи.

Изгубил търпение, Олей скъси дистанцията с Койла. Един обратен удар на кинжала му едва не разсече лицето й и само късметът й помогна да избегне мушването в гърдите. Веднага след това Койла премина в контраатака, принуждавайки го да отстъпи отново. Той се препъна и изгуби равновесие. Койла забеляза удобния миг, подскочи и замахна вертикално с меча — удар, който би трябвало да го разсече на две. Но острието се плъзна по металния обков на изкуствената му ръка. Бликнаха искри, а болката само засили още повече гнева му.

Страк бе изправен пред избор. И двамата му противници бяха достатъчно близо, за да му създадат сериозни проблеми, а трябваше да избере с кого да се справи първо. Блаан сам поднесе решението. Сопата му се стовари в смазващ удар, който щеше да разбие черепа на Страк, ако краката на гиганта не го бяха издали. Мечът на капитана се стрелна като усойница и разпори ръката на Блаан. Големият мъж изрева от болка и отстъпи.

Койла и Олей бяха стигнали до пълно равновесие на силите. И двамата бяха подтиквани от жаждата да приключат с противника си, но не намираха подходяща възможност да го сторят, преди да са се изморили.

Възползвайки се от това, че вниманието на Страк е погълнато от Блаан, Лекман се хвърли в атака, въртейки меча с невероятна бързина. Страк успя да задържи позицията си, като отбиваше ударите. После на свой ред премина в атака и принуди Лекман да заотстъпва крачка по крачка под ураган от страховити удари. Възможността да приключи двубоя бе съвсем близо, ала Блаан развали всичко. С шуртяща от раната кръв, размахал високо сопата, той нахлу помежду им, обладан от неистова ярост. Неочакваната му поява можеше да наклони рязко везните, ако не се бе случило нещо изненадващо. Внезапно тялото му се разтърси. Той се отдалечи бавно от храстите, като крачеше вдървено, с изцъклени очи. След още една крачка стана ясна причината за странното му поведение.

От гърба му стърчеше секира.

Сцената накара всички участници в схватката да застинат на местата си. Койла и Олей, Страк и Лекман заотстъпваха един от друг, втренчили изумени погледи в Блаан, който все още стискаше сопата.

Магията бе развалена от появата на Хаскеер, който изхвърча от храсталака с бързината на банши. Джъп и още неколцина оръженосци го следваха.

Лекман и Олей се обърнаха и хукнаха направо през шубраците. Джъп и оръженосците ги последваха. Койла също се присъедини към преследвачите.

Само Страк и Хаскеер останаха на малката полянка, насред която продължаваше да стърчи Блаан. Секирата бе хлътнала дълбоко между плешките му и от раната се стичаха кървави ручеи, ала въпреки това той продължаваше да върви. Погледът му бе втренчен в Хаскеер. С неимоверни усилия вдигна сопата си и се хвърли напред с очевидното намерение да разбие черепа на внезапно появилия се орк.

Хаскеер и Страк реагираха едновременно. Единият заби меча си в гърдите на Блаан, другият — в хълбока му. Веднага щом издърпаха оръжията си, краката на гиганта се подгънаха и той се олюля. След това рухна по очи на земята.

От другата страна на шубраците се дочу тропот. Яхнали коне, Лекман и Олей препускаха право срещу преследващите ги орки. Страк и Хаскеер се хвърлиха на земята и конниците профучаха покрай тях. Дотича Койла, зае позиция и метна един нож. Оръжието изсвистя покрай ухото на Олей. Ловците на глави пришпориха конете си и се понесоха към брега на залива.

— Ще ги последваме ли? — попита задъхано Койла.

— Докато стигнем при нашите коне, вече ще е безсмислено — отсъди Страк. — Оставете ги. Пак ще се срещнем.

— Разчитам на това — озъби се Койла.

Страк събра звездите, после се обърна към Хаскеер.

— Добра работа, стотник.

— Удоволствието бе мое. Пък и му го дължах. — Той се приближи към трупа на Блаан, опря безцеремонно крак в гърба му и изтегли секирата. След това се наведе и взе да я бърше в тревата.

Джъп се приближи и се загледа в гигантската купчина плът.

— Е, поне за днес осигурихме прехраната на лешоядите.

— Не зная какво мислите, но на мен ми се струва, че тези места са ужасно населени — оплака се Койла.

— Така е — съгласи се Страк. — Напоследък непрестанно срещаме гости.

— Не очаквай положението да се подобри — предупреди го Джъп.