Максим Асенов
Бомба със закъснител (24)

Двадесет и трета глава
Пази се от дребосъка

Може би това беше най-щастливият ден в живота на Венци. След преживяното през последните дни и нощи, на него му се струваше, че това е един невероятен, фантастичен сън, от който скоро, съвсем скоро ще се събуди и отново ще се върне към мрачната действителност. До него беше Силвия, той държеше топлата й длан, а можеше, ако пожелае, и да я прегърне, дори да я целуне по нежните устни, завършващи с трапчинка в ъглите. Точно тези трапчинки най-много го примамваха. Струваше му се, че същото желание е изписано и в нейните очи. Но не бързаше. Искаше да продължи този хубав сън и насладата от нейното присъствие, защото в килията наистина беше започнал да я сънува. Дори когато го разпитваше майор Антонов, той пак си мислеше за Силвия. И сякаш отговорите му диктуваше тя. Искаше му се да е доволна от поведението му, да не го сметне за страхливец.

В предварителния арест толкова много бе мечтал за тази среща, че сега се страхуваше да не пропъди момичето с някой непредпазлив жест или изтървана дума. А в речника му вече се бяха появили неприлични за ухото й жаргонни изрази и по това как Силвия го поглеждаше с укор и недоумение се досещаше, че не бива да ги употребява. А тя си беше все същата и същевременно твърде променена. Сега му изглеждаше и по-хубава, и по-умна, и по-интересна и което е много важно, по-добра и човечна.

Те пресичаха като замаяни улица след улица, влизаха в кафенета и сладкарници, пиеха кока-кола и швепс, ядяха различно оцветен сладолед. Срещаха забързани хора, познати и непознати. Край тях профучаваха коли, мяркаха се бляскави витрини на книжарници и магазини, малки спретнати павилиончета, жилищни блокове и още неразрушени къщички, чуваха се подвиквания на майки, гълчава на дечурлига, някои ги поглеждаха многозначително, други с усмивка, но нищо не беше в състояние да помрачи празничното им настроение.

Колко време са се лутали из града не помнеха, трудно им бе да кажат и в колко сладкарници бяха влизали, и колко сладоледа изядоха. Най-сетне неусетно и за самите тях се бяха озовали на същото малко мостче, на което някога се бяха срещнали, и се облегнаха на перилата. Под мостчето все така течаха бистрите води на ручея, който извираше някъде под върха от едно изворче. Той се спускаше по стръмния хълм и се губеше далече в полето, където се сливаше с други ручейчета в голяма река, която бавно и успокоено се отправяше към морето.

Не приличаше ли и човешкият живот на един планински ручей, който отначало тече немирно по склона, скача от камък на камък, бъбри непрестанно и весело, докато стигне в равнината и се превърне в дълбока и пълноводна река, укротена в своето корито, която само при силни поройни дъждове излиза от бреговете си и залива поля и градини. Но това се случва твърде рядко. Обикновено спокойна и умъдряла, реката стига морето, образувано от много реки като нея. Но странно, там, същите води сякаш отново си спомнят своята младост, планинското си начало и започват да се блъскат в скалистите брегове, закопнели отново да се върнат в планината при извора на своето детство.

И двамата бяха ходили на море и си представяха как то бучи и реве, как вълните му яростно се блъскат в бреговете. Ала напразно. Морето приличаше на огромен звяр, заключен в грамадна клетка, и колкото и да ревеше и да се блъскаше, не можеше да избяга от нея. Само някои по-буйни вълни успяваха да нахлуят на плажа и да измокрят напечения от слънцето пясък. После някаква странна, невидима сила ги дърпаше навътре и те, укротени отново, се връщаха в глъбините, стенейки от безсилие. А топлите лъчи на слънцето бързо изпиваха солената влага от пясъка и само пъстрите раковини и миди отбелязваха като чудна шевица границата, до която са стигали вълните, и напомняха, че морето само за минута е успяло да завоюва една мъничка победа. Но и при тази победа, вместо да спечели, то бе загубило нещо от себе си. Палави деца се втурваха по крайбрежието с безгрижна и весела гълчава, радваха се на чудните подаръци, изхвърлени от морето за тях. И се надпреварваха да събират раковини и миди, крещяха и пълнеха с тях найлоновите си торбички.

Колко раковини и миди бяха събирали някога Силвия и Венци в горещите юлски или августовски дни, прекарани в крайморските пионерски лагери. И колко пясъчни дворци бяха построили с чудновати кули, с красиви украшения и подземни тунели, които морските вълни унищожаваха само с един замах.

Оттогава беше изтекла много вода, много снежни човеци се бяха раждали и умирали, много дървета бяха цъфтели и прецъфтявали… За всичко това мислеха сега някогашните деца, сетнешните пионери и днешните юноши Силвия и Венци.

Изведнъж Венци се сепна от унеса, съгледал близката круша, цялата отрупана с бели цветчета, сякаш беше облечена в булчинска рокля. По клоните й кацаха и жужаха пчели, а бръмченето им сякаш се сливаше с монотонния шум на ручея.

— Гледай, крушата е цъфнала! — Венци дръпна Силвия за ръката и посочи дървото, чиято бяла корона грееше само на няколко метра от тях.

— Да! — прошепна Силвия. — Колко е красива в своята белота.

И отново замълча.

— А помниш ли — прошепна Венци — как се срещнахме с тебе на същото това мостче?

Помня! — усмихна се Силвия. — Но ти не се досети, че тогава аз те мразех, че се плашех от тебе.

— Наистина ли? — изненада се Венци.

— Да! — каза Силвия. — Защото мислех, че ти си онзи тайнствен свидетел, който непрекъснато ме преследва и измъчва, който нарочно ми звъни по телефона, пуска някакъв магнетофонен запис и докато виках „Ало, ало“, казва с дебел и плътен глас: „АЗ ЗНАМ ВСИЧКО“! Да знаеш какъв кошмар беше това за мен…

— Но аз не бях ти се обаждал по телефона — прекъсна я Венци.

— Разбира се, че не си бил ти — отвърна замислена Силвия. — По-късно научих, че Жирафа ме е преследвал… Къде е той сега?

— В ТВУ — каза Венци. — С някаква банда разбил спестовната каса и я ограбили. Но онези излезли по-хитри и му дали той да носи парите…

— Страшен човек беше! — потръпна Силвия и се замисли за нещо. После се разсмя: — А помниш ли как тупах с крак на мостчето и как ти крещях да не ме мъчиш повече, а ти мигаше неразбиращо с очи. Защото наистина нищо не знаеше. Пък аз си бях внушила…

— Помня! — усмихна се Венци. — Тогава много ми се искаше да те утеша, но не знаех как, говорех някакви глупости… А така ми се искаше… Така ми се искаше…

— Какво? — погледна го Силвия.

Но Венци не посмя да й отговори.

— Аз знам какво ти се е искало — усмихна се момичето.

— Не знаеш! — уверено рече гимназистът.

— Знам!

— Не знаеш!

— Знам!

— Е, добре, кажи ми тогава какво? — погледна я Венци.

— Да ме целунеш — прошепна Силвия. — Ето така…

И тя се притисна до него, повдигна се на пръсти и нежно го целуна. Венци искаше да я притисне още по-силно до гърдите си, но тя леко го отблъсна и побягна. Той хукна след нея. И след дълга гоненица по пъстрата поляна най-сетне я настигна, нежно я прегърна и я вдигна на ръце. А Силвия се сгуши до гърдите му.

— Ако ме изнесеш горе чак на върха, ще бъда твоя! — дяволито прошепна момичето. И добави: — Като в легендата.

Венци я погледна многозначително. Шегува ли се или говори сериозно?

Да, имаше такава легенда…

Някога живяла много красива и горда девойка и в нея били влюбени почти всички ергени от селото, защото едно време тук имало село, а не град като днешния. И тя от глезотия ли, от какво ли, един бог знае, казала:

— Който ме изнесе на върха, за него ще се оженя!

Погледнали ергените: върхът бил доста висок. И се отказали. Че тя била съкровище — в това никой не се съмнявал, — но кой можел да изнесе такова ценно съкровище на този висок и стръмен връх? Намерил се един смелчак, а сегашните млади хора го наричаха „ахмак“, който толкова много бил влюбен в нея, че казал:

— Аз ще те изнеса!

— Ти?! — погледнала недоверчиво красавицата. — Добре, опитай! Но чак на върха!

— Чак на върха! — като ехо отвърнал момъкът, взел я на ръце и се затичал нагоре по стръмното.

Останалите ергени гледали със завист как, притиснал скъпоценния товар до гърдите си, тича нагоре. Но колкото по-нагоре се изкачвал, толкова по̀ се задъхвал… Постепенно забавял крачките си. Накрая съвсем капнал, едва влачел крака. А върхът бил все още твърде далеч. Макар и бавно, той продължавал. И когато почти наближил върха, момъкът паднал заедно със скъпоценния си товар. Паднал и не станал повече. Казват, че сърцето му се пукнало. Според легендата там, дето се пукнало то, бликнал извор. И хората го кръстили „Момин извор“…

Този извор и сега съществуваше. От него именна извираше ручеят, който се провираше под мостчето.

Венци си спомни легендата и също погледна Силвия в очите.

— Толкова ли си жестока?

— Ако ме обичаш, ще ме изнесеш! — усмихна се ученичката.

— Добре! — каза Венци и я понесе нагоре.

Но не тичаше като момъка от легендата, а вървеше бавно, като от време на време се навеждаше и я целуваше.

— Защо ме целуваш? — преструваше се на сърдита Силвия.

— За да отпия сили от теб — усмихна се Венци. — Иначе не бих издържал. Виж колко е висок върхът…

И отново, за кой ли път, я целуна по устните, но толкова продължително, че неусетно спря, а и тя беше забравила за какво я е взел на ръце…

Изведнъж Силвия се сепна и скочи на тревата.

— Голям дявол си! — закани му се тя. — Ти ме опи с целувките си, преди да сме изминали и една трета от пътя. А представям си какво би станало с мен, ако ти позволя да ме изкачиш чак на върха. Съвсем ще ме омаломощиш.

— Точно така е трябвало да постъпи героят на легендата — захили се Венци. — И тогава нямаше да се пукне сърцето му…

— Но и този ручей не би го имало — забеляза Силвия. — И тази легенда…

— Важното е, че теб те има — усмихна се Венци.

— Хитрец! — изплези език Силвия и легна на цветната поляна, загледана в бездънното синьо небе.

— Какво чисто синьо небе! — прошепна тя.

Венци също легна до нея, откъсна една маргаритка и започна да я гъделичка с цветето.

— Гъдел ме е! — отдръпна се тя, после се надигна на лакет и го погледна в очите: — Защо звездите не се виждат през деня?

— Защото е много светло — отвърна Венци. — Пречи им слънцето.

— Значи и ти си имал по-рано някое слънце, което ти е пречело да ме забележиш — замислено каза Силвия.

— Какво слънце?

— Някое момиче — загадъчно се усмихна гимназистката. — Може би Светла…

— Светла е влюбена в Боби.

— Време е вече да си вървя — каза Силвия. — Влакът ми тръгва след един час. Трябва да стигна навреме. Ще ме изпратиш ли до гарата?

— Що за въпрос? — възнегодува Венци.

Силвия скочи от тревата. По дрехите й бяха полепнали цветенца и тревички. Венци също стана и започна да я чисти от тях.

— Жалко! — каза той.

— За какво?

— Че си отиваш… А така ми се иска да бъдем заедно… И никога да не се разделяме…

— Случва се хората да са един до друг, а всъщност не са.

— А когато са разделени, тогава са заедно, така ли!

— Да! — уверено отвърна Силвия. — Разстоянието ги сближава, а раздялата ги кара да мислят един за друг, да се търсят… Онова, което някога им се е струвало обикновено, делнично, при раздялата им изглежда красиво и незабравимо. И те закопняват отново да се видят.

— Значи, трябва да бъдем по-често разделени, за да не угасне никога обичта ни — това ли искаш да кажеш? — натъжи се Венци.

— Това! — разсмя се Силвия, като видя тъжната му физиономия. — Да знаеш колко си смешен сега!

— А ти колко си лоша!

— Аз съм много по-лоша, отколкото предполагаш — съвсем сериозно забеляза Силвия. — Ти още не си ме опознал. И по-добре никога да не ме опознаеш напълно.

— Защо?

— За да не престанеш да ме обичаш.

Те вече бяха тръгнали към гарата, хванати за ръце. И двамата мълчаха, всеки замислен за нещо свое.

— Познай за какво мисля? — погледна го Силвия.

— За Брадата! — отвърна Венци.

— Позна! Телепат! — разсмя се тя. — Но защо се нацупи?

— А ти да не искаш да се разпея сега?

— Че защо не?

— А за какво? — ревниво попита Венци. — Че Брадата е първият мъж, когото си целунала?

— О-хо! И това си научил. Кой ти го каза?

— Той!

— Негодник!

— Защо?

— Когато един мъж се хвали, че някоя жена го е целунала, значи е негодник.

— Нима това не е истина?

— Истина е. Но защо ще се хвали?

Настъпи неловко мълчание.

— Силвия — наруши мълчанието Венци, — Брадата също те обича…

— Някога! — отвърна тя. — Но не и сега.

— Защо?

— Защото твърде много е „поумнял“…

— Не те разбирам.

— Решил е да прави кариера — отвърна намръщено Силвия. — Вече е назначен за асистент в Института с посредничеството на Рони и за компенсация навярно ще се ожени за нея.

— За Рони? — изненада се Венци.

— Да, за Рони. Ти не знаеш ли това?

— Не! — отвърна гимназистът. — Пък и те не ме интересуват.

— А кой те интересува?

— Ти! И само ти! — Венци я погледна нежно и докосна косите й с устните си.

Но Силвия се притисна до него и го целуна по устните, а когато той я обгърна с ръцете си, тя се изтръгна от прегръдките му:

— Ще изпусна влака!

И наистина до тръгването на влака оставаха само петнадесет минути, а разстоянието до гарата не беше малко. И те затичаха…

На перона пристигнаха с пет минути по-рано. Но от тичането и двамата бяха задъхани. Особено Силвия.

— Ох, душата ми излезе! — изохка тя и си пое дълбоко дъх. — Трябва вече да се качвам.

Тя се качи във влака и се настани до прозореца. В купето имаше още две момичета, които весело си приказваха.

Венци стоеше на перона и не откъсваше поглед от лицето на Силвия. Влакът бавно потегли.

— Пази се от Петьо! — изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, се провикна Силвия.

— Защо?

— Много е подъл… Чу ли? — продължаваше да вика Силвия, провряла главата си през отворения прозорец. — Обещай ми, че ще се пазиш! Той те ненавижда!

Тя, изглежда, искаше да му каже още нещо, но влакът вече беше се отдалечил на такова разстояние, че Венци не можеше да я чуе. Той продължаваше да маха с ръка, докато и последният вагон не изчезна от погледа му.

Чак когато влакът се изгуби зад завоя, Венци се обърна и бавно потегли към града…