Ралф Питърс
Залезът на героите (9)

8.

Когато пътят стана твърде стръмен и разбит за таксито, Анхел плати на шофьора и взе багажа си — кутия, опакована със сребриста хартия и украсена със златни топчета и пластмасови звънчета. Беше лека. На душата му бе още по-леко и неравните коловози, които водеха нагоре по хълма вместо улица му се струваха като пътеката на щастието.

— Анхел — извика със страхопочитание едно момче, — Анхел, имаш ли нужда да ти свърша някаква работа?

Анхел се усмихна снизходително и му махна леко за поздрав. Не отговори.

— Дай да ти понося кутията — настоя кандидатът за работа. — Всичко, което поискаш, Анхел.

Анхел продължи мълчаливо нагоре по криволичещата улица. Чувстваше се добре, господар на своя свят. Бе спал дълбоко и се надигна, готов за работа, преди светът около него да започне да се разбужда и да раздава миризмите си. Отиде пеш до града в утринната прохлада; пеша, защото така искаше, уверен, че може да махне на всяка минаваща кола и да я купи. Още не бе решил какво да прави с всички пари, спечелени от последната задача.

В сърцето на града обаче изпадна в характерната си тромавост. Нещо в начина, по който хората ходеха, говореха и купуваха с такава лекота, сякаш нарочно му напомняше, че е просто едно хлапе, което едва се е измъкнало от тинята и което не знае тайните, които другите хора, избраните, пазеха от чужди уши. Тази негова експедиция бе особено трудна и болезнена. След като дълго време продавачките се правиха на много важни и не му обръщаха внимание, той тръсна една пачка банкноти на гишето. Тогава жените станаха любезни като курви.

Сега си беше отново вкъщи. Където познаваше всички тайни кодове.

Малко дете, за което ходенето все още бе новост, прекоси пътя му с походката на пиян моряк и се запъти към склона, който стръмно се спускаше към колибите от долната част на хълма. Бърз като стрела, Анхел се огледа и след като установи, че никой не го наблюдава, хвана хлапето за ръка.

— Не трябва да правиш така — каза той като на равен. — Мама ще плаче, ако паднеш.

Детето се усмихна, показвайки розовите си венци и език.

— Даже не те е изкъпала както трябва — продължи неодобрително Анхел. Като забави крачка, той поведе детето към една колиба, която направо загрозяваше съседните съборетини, чиито обитатели поне правеха някакво усилие да живеят по-достойно. Спря на прага, намръщи се и сведе очи към новия си другар. — Смърди. Как можеш да живееш тук?

После извика:

— Мадона! Ставай, мързелано. Ела си прибери детето. — Тонът му можеше да предизвика асоциации за жесток властелин или инквизитор.

След малко — твърде дълго според Анхел — от тъмното помещение се появи жена с парцалив пеньоар, като сънено си заглаждаше косата.

— К’во?

— Детето ти за малко да падне по склона. Що за майка си? И облечи се, за бога.

— Не е твоя работа, Анхел. Да не си кмет или к’во?

Анхел не отстъпи.

— Като искаш дете, трябва да се грижиш за него. Гледай. Има въшки.

— Я си гледай работата. Не ми се прави на светец. — Хвана детето за ръка и го завлече в мрачното жилище.

Анхел поклати глава. Обичаше децата и се чувстваше добре сред тях. Не можеше да разбере как като пораснат, се превръщат в такива безполезни същества, хора без достойнство. Човек не е нищо, ако няма чест. Трябва да се самоуважаваш. Анхел се огледа. Имаше чувството, че светът върви към провал, че живее в лошо време.

Зави на следващия ъгъл и видя сестра си в компанията на банда квартални хлапета, от тези, дето с нетърпение чакат да пораснат и да станат лоши. Мотаеха се като тълпа безделници насред едно празно пространство, предназначено за баскетболно игрище.

— Роса — извика. — Хей, Росалита.

Когато момчетата от компанията го забелязаха, си плюха на петите, едно от тях стискаше някакъв пакет, увит в кафява хартия. Прескачайки купчини пръст и парчета бетон, те изчезнаха в лабиринта от колиби и кал като изплашени плъхове. Роса остана сама с две други момичета на малко повече от десет. Анхел се запъти към тях и махна презрително с ръка.

— Махайте се, безделници. Айде. И стойте далеч от сестра ми.

Едно от момичетата изсъска нещо и трите се изхилиха злорадо. После двете избягаха.

— И к’во има в таз’ кутия? — попита Роса с презрителен глас. — Друг компютър?

— Не е твоя работа. А ти ще се научиш да работиш на компютъра, дето ти подарих. Знаеш ли колко струва?

Очите й бяха дълбоки и горяха от желание да каже тайната, която е научила току-що.

— Няма да уча компютър. Не мога. К’во си въобразяваш, а?

— Можеш да се научиш на компютър. Виждал съм всякакви бездарници да го правят. Ти си ми сестра. Умна си.

Тя го погледна.

— Като теб ли?

Той се изпъчи.

— Аз съм достатъчно умен. Не като тия боклуци.

— Те са ми приятели.

— Да. Дишат лепило. Като онази курва Мадона ли искаш да станеш?

— А ти за к’ъв се мислиш? За президента?

— Не искам да се мотаеш с тях. Те са безделници.

Тя го погледна с неизчерпаемата дързост на момиче, което още няма тринадесет.

— Че к’во ще направиш? Ще ги убиеш или к’во? Мислиш си, че можеш да убиеш всеки.

— Не говори така. Внимавай с кого говориш.

— Всички знаят за теб. Искаш да убиеш и тях. Искаш всички да те мислят за голям пич.

— Аз съм уважаван мъж. Кой ти е наговорил такива неща?

Роса се изсмя и две черни птици прелетяха под една неизолирана електрическа жица.

— „Уважаван“ ли? Ще се пръсна от смях.

— Уважават ме много. Много. Хората знаят, че не могат да ме закачат безнаказано. Нито сестра ми. Не можеш да си представиш колко ме уважават. И не само в тази дупка. Уважават ме на места, за които не си и сънувала.

— Хората ти се присмиват — каза Роса студено.

Той едва се сдържа да не я удари. Вдигна свободната си ръка, като че беше божията десница. Но се спря. Никога не удряше жени. Още по-малко роднини. Човек трябва да се грижи за семейството си. Това бе едно от правилата му.

— Кой ми се присмива? — попита той с жестокия глас на инквизитор. — Кой се присмива? — Бърз като съдбата, той я хвана за ръката. — Кажи… ми… кой… се… присмива.

Роса се изхили — безгрижно дете, което е успяло да ядоса някого.

— Всички ти се смеят — каза весело. — Кармелита разказа на всички.

Анхел я погледна с очи на убиец. Но тя като че не забеляза промяната. Изхили се отново.

— Какво? — попита той. — Какво е казала?

Роса се изкикоти.

— Пусни ми ръката. Голямо прасе си.

— Какво каза тази кучка? — попита той, без да я пуска.

Лицето на сестра му придоби изражението на вечната женска противоположност на мъжа.

— Разказа на всички как не можеш да го направиш като нормален мъж, как не можеш да задоволиш една жена.

Анхел погледна ужасѐн сестра си.

— Нарече те „Трисекундния вулкан“.

Анхел пусна ръката на сестра си. Удари я по бузата — нещо, което никога не бе правил. Това някак си не я изненада. Едва по-късно, когато размисли над случката, той си даде сметка какво означава тази липса на реакция.

Все пак сестра му реагира физически. Отскочи и се обърна. Стисна юмруци, готова да се защитава. Отстъпи крачка назад. После още една, държейки се за бузата. По устата й се появи кръв. В очите й се четеше омраза.

— Кармелита казва, че онази работа ти е съвсем мъничка. — После се обърна и избяга.

Анхел дишаше тежко, като че е тичал през целия път от града. Така дишаше, когато е свършил някоя работа и вече се е отдалечил от мястото, където я е направил. Механично отиде до една скала от другата страна на пътя, под която се въргаляха боклуци и животински скелети. Височината бе достатъчна, та човек да си счупи нещо, може би дори да се пребие, ако падне.

Анхел хвърли подаръка.

 

 

Сутринта на генерал Парнъл бе заета от серия брифинги за бюджетно планиране, всеки по-обезсърчителен от предишния. Всички очакваха резултати, но никой не искаше да плаща за тях. През следващата бюджетна година средствата за заплати щяха да се редуцират. Ученията щяха да намалеят, летателните часове — да се съкратят, боеспособността — да спадне. Парнъл бе прекарал голяма част от кариерата си в Европа, готов да се бие с враг, който се победи сам, и сега смяташе, че Латинска Америка е най-важната част на света за в бъдеще. С болка наблюдаваше как страната му се отдръпва точно когато регионът става все по-опасен.

Тежко беше да достигнеш четири звезди само за да станеш участник в упадъка. И после далечните господа, които държат ключа от сейфа, ти нареждат да водиш война с наркотрафика при спазване на мирновременните закони. Така загиват способни мъже, за нищо. Събитията в Боливия го бяха разстроили безкрайно. Данните от аутопсиите показваха, че едва ли не го е извършил някой супермен. Един пистолет — дванадесет мъртви войници. Накара бригадния си генерал да изрови информация независимо от средствата, само и само да намери убиеца. Началникът на разузнаването го изгледа с отворена уста, ужасен от перспективата да търси един-единствен стрелец в цял континент. След като се опомни, двузвездният генерал започна да се оправдава, че разузнавателната система не била пригодена за такъв тип задачи. Парнъл остана непреклонен.

Генералът седеше на бюрото си в оскъдните минути преди предвидената обедна реч пред панамския „Ротари клуб“. Подписа кореспонденцията си, после се опита да прегледа камарата от доклади, с които подчинените му го засипваха всеки ден. Мислеше си колко се е променил светът от времето, когато служеше като ротен командир в горите на изток от Фулда. Беше ли станал по-добър?

Старшият му помощник се показа на вратата с някакви документи в ръце и почука предпазливо.

— Какво има?

Полковникът се приближи.

— Сър, току-що получих факс от Ла Пас. От един от подчинените на полковник Чърч. Капитан Дарлинг, авиационният му експерт. Помислих, че ще искате да го погледнете.

Бяха два листа и генералът ги постави един до друг на бюрото, за да сглоби факса. Беше вестникарска статия. На испански. Шрифтът бе дребен и светъл, така че се наложи Парнъл да си сложи очилата. Не обичаше да ги носи, защото издаваха възрастта му. Наведе се над страниците и зачете бавно, като се опитваше да си преведе всяка отделна дума. Накрая вдигна очи.

— Испанският ми не е много на ниво. Правилно ли го разбирам?

Помощникът кимна.

— Да, сър. Старият Джон Чърч е тазмесечната сензация.

— За какво става дума? Чърч някакво представление ли изнася?

Помощникът вдигна рамене.

— Представление или не, това е първият случай в историята на Боливия, когато американски офицер получава положителен отзив в пресата. Тамошните журналисти са по-лоши и от болшевики.

Парнъл се загледа в листата и се замисли.

— Старият Джон Чърч прилича на свети Франциск от Асизи — добави помощникът.

Генералът изпухтя.

— Затова пък нашият приятел, посланикът, не е описан в много добра светлина.

Старшият помощник знаеше задълженията си и не направи коментар.

Парнъл се изсмя късо.

— Плимут е глупак. Този човек е жив каталог на всички недостатъци на Държавния департамент. — Генералът погледна над очилата си. — Смята се за непогрешим. Но нека ти кажа нещо, Тим. Етан Райе Плимут има етикет с цена на задника. Стреми се към някое от големите посолства. А после ще иска да управлява света.

— Сър, да направя ли нещо по този въпрос?

Парнъл погледна полковника, надежден, умен и способен войник.

— Кажи ми пак, Тим. Какво мислиш за Джон Чърч? Неподправеното ти лично мнение.

Помощникът се замисли.

— Само веднъж съм го виждал. На последната среща с военните аташета. — Офицерът погледна към синия плюшен килим, после пак срещна погледа на командира си. — Изглежда умерен. Здравомислещ. Знае Латинска Америка на пръсти. И работи добре с местните. Мисля, че бих му се доверил, сър.

Парнъл се загледа през полковника, като че да види половин континент.

— Но за какво точно би му се доверил? За това, което е правилно според него ли? Ами ако то се окаже неправилно за всички останали? — Генералът намести пак очилата си и се вторачи в статията. Накрая се усмихна. Почти виновно. — Този джентълмен от пресата нарича посланик Плимут „фашистка отрепка и глупак без никакво разбиране за човещина“ — правилно ли си го превеждам?

— Тъй вярно, сър. Освен че думата, използвана за „глупак“, има по-грубо звучене на испански.

— Мили Боже. Журналистите постоянно се усъвършенстват. Знаеш ли, Плимут смята, че съм мек с наркотрафикантите. Както и дружката му, Макколи, спасител на Москва и арканзаски пътешественик. Защото не им давам отчет за всеки самолет, получен от военновъздушните сили. И така нататък. Не съм срещал досега дипломат, който тайно да не иска да е генерал. Поне не тук. Смяташ ли, че съм мек с наркотрафикантите, Тим?

Заместникът замълча за момент, после каза:

— Сър, мисля, че се занимавате с твърде много задачи…

— Дипломатичен отговор. Което означава, че даже ти смяташ, че не се занимавам достатъчно с тях. Нека ти кажа нещо, полковник. Да го знаеш, ако някога станеш командир на корпус. Няма половинчати военни решения. Ако искаш да използваш военните, трябва да обявиш война. — Парнъл се изсмя горчиво. — „Война на наркотиците“, глупости. Ако онези празноглавци отвъд „Белтуей“ наистина искаха война срещу наркотиците, щяха да променят правилата. Да започнат истинска война. Да спрат да твърдят, че шепа войници ще разпердушинят за нула време картела в Кали и всички корумпирани политици от Ларедо до Ла Пас. Тогава може би ще има напредък. Но отказвам да рискувам живота на мъже и жени в униформа само и само някой мекушав лигльо като Плимут да се гледа на първата страница на „Пост“ и да му осигуря трамплин към някое посолство с повече екстри и по-добра вода. — Генералът се облегна на стола си, но ядът му не намаляваше. — Наистина мразя наркотиците. И всички мръсници, които ги продават. Но не мога да твърдя, че подобряваме положението, когато само разместваме столовете на палубата на „Титаник“.

Полковникът стоеше и чакаше. Парнъл мислеше, като барабанеше с пръсти. После каза:

— Три неща. Първо — искам тризвездният генерал да намери и подготви най-добрия инженерен взвод, който можем бързо да осигурим. Да ми намери добри строители. Второ. Да събере спешен медицински екип с добър епидемиолог и няколко души да раздават хапчета и инжекции. Трето. Да се подготви един C-130 за отлитане, когато наредя. Нека да са два. Да се осигурят всички разрешителни, така че да могат да кацнат направо при брат Чърч, без да минават през Ла Пас. И да могат да останат там, докато разберем какво точно става.

— Слушам, сър. Да го координирам ли с военния екип на посолството?

— В никакъв случай. Изобщо не ме слушаш. Ако прибегнем до тази акция (решението ми не е окончателно) — нямаме работа с Ла Пас. Ще се наложи да действаме бързо. Ще спечелим малко точки за Южния корпус, не за хората с вратовръзки. Ще поставим нашия приятел, посланика, пред свършен факт, но само това. Нека види как изглежда светът извън кабинета му. — Парнъл се сети още нещо. — Какво стана с балистичните тестове? Ще разберем ли накрая дали наистина е стреляло само едно оръжие?

— Резултатите не са готови още, сър. Лабораторията работи. Изглежда…

— Добре, пришпори ги. — Генералът погледна факса. — Светец във военна униформа; посланик, който иска малките деца да страдат; и епидемия пред вратата. С кокаинови долари навсякъде. — По устните му се появи малката студена усмивка от времето, когато срази с дивизията си цял иракски корпус, без да загуби един-единствен човек. — Чудя се какво точно става там.