Ралф Питърс
Залезът на героите (8)

7.

— Колелата се въртят — каза Хенри Васкес, — решавайте: ще се качвате ли на борда или не? — Погледна бригадния генерал с униформа на националната полиция. Модата не се беше променила от времето, когато хората с пагони са взимали всички решения в Южна Америка. — Говоря ви като на приятел, Луис. Ако хората ви не ни подкрепят, ще се наложи да потърся помощ при военните. А доларите отиват при този, който върши работа.

— Времето не е подходящо — каза генералът. Оплешивяваше и беше оставил оскъдните резерви от косата си да извършват сложни маневри из бойното поле на голото си теме. — Положението не може да бъде по-лошо.

Васкес изпухтя. Можеше да говори рафинирания испански на местния елит, но когато се наложеше, лесно прибягваше до грубия хюстънски жаргон от детството му.

— Времето не беше толкова неподходящо за онези дванадесет войника.

Генералът вдигна ръце. Изказа на Васкес съболезнованията си, увери го във вечното си приятелство.

— Случилото се е ужасно. Когато хванем злосторниците, ще съжаляват, че не са вече мъртви.

— Луис, стари приятелю. Нека ви разкажа как работят във Вашингтон. Когато се случи нещо такова, Вашингтон иска резултати. Това означава, че резултатите трябва да са адекватни. И то не както ние с вас като хора на реда бихме ги видели. Трябва да дойдат бързо и да могат да се измерят. Фотогеничните резултати са най-добри. Във Вашингтон искат да видят някой наказан за всичко това. Чудесно би било, ако идентифицираме преките виновници и ги изправим на съд преди неделните телевизионни дискусии и сутрешните издания в el Norte. Но и двамата знаем, че това няма да стане. Затова трябва да сринем няколко нарколаборатории. Заедно. И никой няма да може да ни попречи.

Васкес си представяше как в момента събеседникът му би желал да даде воля на гнева си, да го върже и да го пребие с юмруци. Но генералът се владееше.

— Не съм осведомен за никакви нарколаборатории. Ако бяха известни на националната полиция, отдавна нямаше да ги има.

— Аз ще ви помогна. Просто ми осигурете най-добрите си хора. Където и когато ми потрябват.

— Ако има нарколаборатории, искам да знам за тях. Като най-висш офицер, ръководещ антинаркотичната стратегия на националната полиция, те са в моята компетентност. Къде са тези лаборатории?

Васкес го погледна. Знаеше доста повече за боливиеца, отколкото генералът си представяше. Знаеше например, че макар да държи млада любовница за пред обществото, бригаден генерал Луис Сандовал е импотентен от години. В Боливия тази информация бе като скрит коз за краен случай.

— Първата, която ще нападнем, е в Чапаре.

Генералът се намръщи и отново вдигна ръце.

— Там. Разбирате ли? Не можем да отидем в Чапаре. Президентът едва се отърва от кокалеросите. Никой не иска повече ядове в Чапаре.

— Там е коката, Луис.

— Чух, че може би има няколко лаборатории в Бени. Не можем ли да направим нещо там?

Васкес се усмихна.

— Луис, ако имаше лаборатории в Бени и знаехте за тях, сигурен съм, щяхте да се погрижите. Но на мен ми трябват големи. Не боливийски. Трябва да са сто процента колумбийски, отмъщението на Хуан Валдес.

— Кой?

— Ето защо няма от какво да се притеснявате. Лабораториите, които ще нападнем, са колумбийска собственост.

— Колумбийците са партньори на боливийците.

— Ние преследваме само колумбийците.

Генералът поклати глава.

— Знаете ли, имам една много красива млада жена, която е готова за среща с вас. Ако не бяхме приятели, щях да ви изхвърля през прозореца.

Васкес се усмихна.

— Ако е истинска жена, ще иска мъж като вас, Луис.

И двамата се усмихнаха.

— Направете най-доброто за себе си, Луис. Участвайте с мен в тази акция. Когато нещата се поуталожат, моите хора ще си спомнят за услугата, която им е направила националната полиция. Така ще помогнете и на страната си. От вас зависи да измъкнете президента си от немилостта, в която е изпаднал пред Американския конгрес.

— Президентът не иска неприятности с кокалеросите. Между нас казано. Разбира се, той е твърд противник на наркотиците. Но не иска неприятности.

Васкес кимна.

— Посланик Плимут ще му помогне за това. А сега, Луис, да поговорим за нещо, което няма никаква връзка с досегашния ни разговор. Следващия месец във Вашингтон ще се проведе конференция по антинаркотичната стратегия в района на Андите. Ще спонсорират участието на по един представител от всяка страна. — УБН-агентът се усмихна съзаклятнически. — Смятам, че най-логично е вие да представяте Боливия. Това е тридневна конференция. Но мога да ви уредя някои допълнителни срещи. С хора, които могат да помогнат за обогатяване на професионалните ви знания. Ще се наложи да останете във Вашингтон поне една седмица, може би десет дена. За наша сметка, естествено.

Генералът го погледна победоносно.

— Бих искал да взема и една секретарка — каза след кратък размисъл.

Васкес се усмихна.

— Естествено, че ще се наложи да вземете секретарка, която да разнася славата на Боливия на официалните срещи.

Генералът също се усмихна.

— Обещавам, тя ще бъде жива реклама за красотите на Боливия.

Васкес стана и подаде ръка. Генералът се изправи и я пое. Докато стискаше ръката на събеседника си, Васкес каза:

— Една рота с добре обучени бойци. И способни командири. Мъже, които изпълняват каквото им се заповяда.

— Един взвод ще е достатъчен.

— Добре. Това може би ще стигне. Но искам сам да избера хората. И останалата част от ротата да е в готовност. Първокласна рота, Луис.

Генералът кимна.

— След изтощителната стратегическа конференция аз и секретарката ми ще се нуждаем от неколкодневна почивка в Маями.

Васкес се усмихна на суетата и алчността на събеседника си. Естествено, можеше да откаже на последното, ако реши. Но каза само:

— Опитайте се да не забъркате някой скандал. С тази ваша секретарка.

 

 

— Кой или какво са „Диаблос рохос“? — попита Зигер секретарката на Чърч, красива боливийка на около тридесет, с вид на разведена и студен херпес на устните.

— О — отговори тя, — Червените дяволи. Това са хеликоптерите. Капитан Дарлинг работи с тях.

— Дарлинг?

— Чернокожият. Разляхте си кафето върху него сутринта.

Зигер си спомни. Не му беше приятно, че секретарката е запомнила случката. Виждаше главата на Дарлинг зад един компютър в съседното помещение. Не бе успял да научи още всички имена. Чърч имаше десетки постоянни и временни сътрудници, разпръснати из малките помещения. Униформени и цивилни. Зигер не бе запомнил имената им веднага и знаеше, че няма да може да навлезе бързо в работата. Още не.

— Как му е малкото име? Не мога да се обръщам към мъж с „Дарлинг“^[1].

— Казва се Лутър.

Зигер прекоси кабинета. Пред очите му все стоеше лицето на Васкес. Васкес бе предявил серия от искания към военния екип на сутрешното заседание при посланика. Единствените други присъстващи бяха Зигер, вицеконсулът, представителите на ЦРУ и на УБН. Всички се съобразяваха с Васкес и посланикът го подкрепяше за всичко.

Капитан Дарлинг, който приличаше на герой от сапунена опера, работеше на компютъра, докато двама негови колеги бъбреха за среща, от която единият от тях се беше възползвал пълноценно предишната нощ. Когато Зигер се появи на прага, бърборенето секна.

Да, аз съм ангелът на смъртта, помисли си подполковникът.

— Лутър?

Капитанът вдигна поглед.

— Слушам, сър?

— Кафето изчисти ли се от панталоните ви?

— Без проблеми, сър.

— Вижте, нуждая се от малко помощ. Бихте ли дошли в кабинета на полковник Чърч за няколко минути?

— Слушам, сър. Само да запомня файла.

Зигер тръгна отпред към външния офис покрай чернооките секретарки. Стройна жена с тесни дънки и шарен пуловер ругаеше ксерокса.

Чърч знаеше как да избира секретарките си, реши Зигер. Почуди се дали е много трудно да им се издействат разрешителни за работа.

— Есмералда, ще използваме за малко кабинета на полковника. — После влезе в помещението. Не беше виждал Чърч от миналия следобед и си представяше, че полковникът се е скрил и ближе раните си.

— Затворете вратата, Лутър. И седнете.

Зигер също седна. Вместо сцени от гражданската война и благодарствени грамоти, които украсяваха повечето офицерски кабинети, Чърч бе закачил литографии на южноамериканските бонапартовци и семейни снимки, направени сред развалини в гъстата джунгла. Раздърпан ръчно изработен ковьор висеше зад бюрото на полковника. Друг, по-нов, покриваше пода. Много книги, на испански и на английски. Малък бронзов лафет с гравирано оръдие. Но Зигер не можа да прочете посвещението, а само името: „майор Джон Чърч“. Запуснати жилищни блокове закриваха хълмовете и небето зад матовите, бронирани стъкла на кабинета.

— Разкажете за Диаблос рохос.

Капитанът направи физиономия, която казваше: „Разбира се, каквото поискате.“

— Това са нашите хеликоптери „Хюи“, сър. Фактически сме ги подарили на боливийците. Те летят на тях. И се справят доста добре. Не може да се говори за нощни полети и операциите се провеждат на доста примитивно ниво. Но са по-добри, отколкото бихте очаквали. Все още ние се занимаваме с по-голямата част от поддръжката, въпреки че и боливийците започват да се оправят.

— Кой ги командва?

— Ние. Въпреки че се опитваме да не сме много твърди.

— Значи в крайна сметка имаме хеликоптери с боливийски пилоти. И можем да правим каквото си поискаме с тях.

Капитанът се поправи:

— Не точно. Според споразумението могат да се използват само за борбата срещу наркотиците. Разбира се, това може да се тълкува по много начини.

— Но ако изпълняваме специална мисия, ще се появят където им наредим и ще правят каквото им кажем.

— Тъй вярно, сър. Разбира се, трябва да им дадем малко време за планиране. Имаме американски инструктори, които им помагат. На срочни договори, пенсионери. Но въпреки това става по-бавно, отколкото ако екипажите се състояха само от американци. И базата им е на военното летище в Санта Крус. Ако искаме да ги използваме, това също отнема време. — Погледна Зигер и подполковникът усети едва скрито негодувание в очите на капитана.

Вицеконсулът бе минал сутринта през централата и обяви на всеослушание, че по заповед на посланика Зигер поема командването. Точно тогава подполковникът разля кафето си върху капитана.

— Ако ви потрябват, сър, кажете на мен. Аз ще уредя всичко.

— Ами очакват ни две мисии. Хенри Васкес трябва да ме запознае с детайлите.

Дарлинг контролираше много добре мимиките си. Но очите му бяха тревожни и враждебни.

— Имате нещо наум, Лутър. Какво е то?

Капитанът отвори уста да проговори. После реши да запази думите за себе си.

— Хайде, Лутър. Да поговорим като мъже. Какво си мислите?

— Сър, внимавайте с Хенри Васкес. Полковник Чърч казва… имам предвид, в службата смятаме, че Васкес е въздух под налягане.

— Изглежда, че върши работа.

— Тъй вярно, сър. Но може би невинаги най-правилните неща.

— Имам чувството, че не се разбират с полковник Чърч.

— Васкес много мрази полковник Чърч. Полковникът е единственият в посолството, който му се противопоставя. Васкес е тук открай време и знае всякакви хитрини. Върти всички на малкия си пръст. Не искам да прозвучи неуместно, сър, но по-добре внимавайте с него.

„Не, помисли си Зигер. Не е никак неуместно. Даже не ми е ясно къде съм попаднал. Всеки честен съвет е добре дошъл.“

— Изглежда, посланикът му има доверие.

— Това е друга история, сър.

— Май не си падате много и по посланика.

Капитанът се изпъна на стола във военна поза, подчинен, който дава знак, че откровенията са свършили.

— Сър, полковник Чърч има своя политика. Никой не е казал нищо лошо за посланика. И ако имаме да казваме нещо лошо за някой от нас, правим го на четири уши. Далеч от боливийците.

Зигер си поигра с оръдието на топа-сувенир. Доста груба изработка.

— Имам чувството, че имате много високо мнение за полковник Чърч, Лутър.

Капитанът кимна. Правилните черти на мургавото му лице говореха сами, но той замени езика им с думи:

— Сър, полковник Чърч е най-добрият офицер, когото познавам. И не мисля, че съм единственият, който мисли така.

— Това означава… че аз не съм добре дошъл.

— Сър… — Младият мъж се опита да намери по-мек начин да се изрази и Зигер почувства, че се двоуми: какво да каже, без да прояви неуважение към по-висшестоящия. Как да се измъкне от ситуацията и в същото време да запази достойнство. Накрая капитанът намери желаните думи. Бяха по-остри, отколкото Зигер очакваше. — Сър, според мен вие сте само един благоприятен повод. Посланикът просто ви използва. Ако Хенри Васкес се провали, вие ще поемете отговорността. Вие и полковник Чърч, и целият военен екип.

Зигер се убеди окончателно в собствените си мисли, след като ги чу изказани от друг.

— Откъде сте, Лутър?

— От Вашингтон, сър. Дойдох тук като доброволец. Исках да работя за премахване на наркотиците. Виждал съм отблизо какво причиняват.

Зигер замълча за момент, после попита:

— Вие сте пилот на хеликоптер, нали?

— Тъй вярно, сър. Обучен съм да управлявам „Хюи“ и „Блекхоук“. Затова полковник Чърч ми повери Рохос.

— Добре ли се оправяте с тях?

— Тъй вярно, сър. Пилотите са доста добри момчета. Понякога някой тръгва по лошия път. Парите от наркотиците са съблазнителни. Но повечето искат просто да докажат, че не са по-лоши от американските пилоти. — Капитанът се усмихна. — Тук всеки иска да е американец, независимо дали викат: „Янки, ходете си вкъщи.“ — После с лукава усмивка се обърна към затворената врата и секретарките зад нея. — Или да се омъжат за американец. Момичетата вече знаят, че сте ерген. Това е първото, което проверяват за всеки новодошъл. Така или иначе аз се разбирам много добре с Дяволите. Предполагам, че ме намират за по-малко опасен от белите. Мисля, че в известен смисъл им давам някаква надежда, въпреки че, общо взето, не си падат много по чернокожи. Но аз съм американски чернокож и всичко е наред. Нещо такова.

— Сложен свят.

— Тъй вярно, сър.

— Лутър, ще ми трябва помощта ти.

— Тъй вярно, сър.

— Даже да не одобряваш присъствието ми тук, мисли за успеха на мисията.

— Тъй вярно, сър.

— Искам да ме предупреждаваш винаги, когато видиш, че навлизам в минно поле. Преди да вдигна всички във въздуха.

Капитанът поклати бавно глава.

— Сър, вие вече сте влезли. Цялата антинаркотична дейност е едно минно поле. Нещата не стоят както си мислят в родината.

Точно така, помисли си Зигер. Сещаше се за цял куп въпроси, които не би могъл да зададе на някой обикновен подчинен, но не бяха свързани пряко със службата.

— Имате ли представа къде е полковник Чърч? Не съм го виждал днес.

Капитанът го погледна изненадано.

— Полковник Чърч си взе отпуска, сър. — После, като видя реакцията на Зигер, добави: — Мислех, че знаете.

— Отпуска ли? Кога?

— Тази сутрин, сър. Рано. Сам си подписа молбата. Като дойдох, вече си тръгваше.

— Каза ли къде отива? Да прекара отпуската си.

Капитанът направи безпомощна физиономия.

— Сър, не попитах. Преди да изпия три чаши кафе, не мога да върша нищо.

— По дяволите.

— Сър — капитанът се наклони напред, с войнишка солидарност дори към нежелания си колега, — трябва да пише на заповедта. Вижте при Есмералда — тя се грижи за административните дела.

Зигер стана и се насочи към вратата, следван от капитана.

Секретарката си слагаше червило пред малко огледалце.

— Есмералда, имате ли копие от заповедта за отпуска на полковник Чърч?

Тя кимна, като стисна устни. Избърса си пръста в една кърпа и се обърна към шкафчето за папки до бюрото. Чекмеджето изглеждаше като след природно бедствие, но секретарката намери документа за секунди.

Зигер прегледа набързо номерираните графи, капитанът надничаше над рамото му.

— Какво, по дяволите, е решил!? Защо, за бога, иска пак да се върне там?

— Защото някой трябва да я довърши — отговори Чърч, докато крачеше из незавършената клиника. Крадци вече бяха изтръгнали кабелите и прозорците, които бе видял при предишното си посещение, липсваха. В единия ъгъл на приемната имаше две изпражнения.

Лейтенантът от националната полиция поклати глава, недоволен от отговора. Когато Чърч му се обади от летището, след като бе пристигнал с необичайно късен полет от Рибералта, лейтенантът веднага се отзова и му предложи да го закара, като мислеше, че става дума за официално посещение. След като полковникът му разкри плановете си, полицаят използва останалите десет минути, докато караше към строежа, да го разубеждава, да спечели малко време, докато капитанът се върне от следобедната си лична работа. Чърч остана непоклатим, въпреки че сърцето му се сви при вида на незавършената клиника, изоставена и разграбена.

— Но защо вие, mi coronel^[2]? — настояваше лейтенантът. Беше твърде стар за чина си, дори за полицай, и заемаше твърде ниска длъжност. — Това не е работа за полковник.

— Може вече да не съм полковник. Чуйте, Едуардо. Познавате този град. От кого мога да купя строителни материали на най-изгодна цена? — Чърч забеляза как събеседникът му започва да пресмята собствената изгода от цялата работа. — Правителството не ме финансира. Всичко идва от собствения ми джоб.

Лейтенантът изглаждаше искрено загрижен. Чърч харесваше сериозното изражение, което придобиват лицата на боливийците дори при най-незначителни решения.

— Обърнете се към сеньор Агопян. Той е най-честен. Но, mi coronel, защо вие да се занимавате с това? Не дължите на тези хора нищо. Те дори не си мърдат пръста, за да подобрят собственото си положение. Кметът е една богата свиня, ако позволите да се изразя така. Може сам да финансира завършването на клиниката и няма да усети.

Да, помисли си Чърч, благородният кмет. Истинска героична личност.

— Едуардо, мислите твърде много. Светът няма да се свърши само защото един полковник ще получи някой и друг мазол на ръцете. Католик ли сте?

— Разбира се.

— Тогава приемете, че това е моето покаяние. Аз изпратих онези момчета да строят тук. Това, което стана с тях, е моя грешка. В известен смисъл. Най-малкото, което мога да направя, е да завърша започнатото от тях. Не е голяма работа. — Опита се да събере с крак няколко откъртени парчета мазилка, да започне да почиства. — Можете ли да ми заемете някоя метла от казармата?

— Разбира се. Но вие не сте католик. Мислех, че протестантите нямат покаяние. Мислех, че сте като мисионерите, които минават оттук. Чисти, спретнати, но без нищо отвътре. Ако мога така да се изразя.

— Понякога си мисля, че щеше да ми е по-лесно, ако бях католик. Всичко е малко по-подредено и винаги знаеш какво трябва да правиш. — Чърч се усмихна. — Бихте ли помолили господин Агопян да се отбие оттук. — Погледна тавана, който бе разбит от крадците заради един-единствен кабел. Бедна страна.

— Разбира се. Но да не смятате да спите тук? Не и през нощта.

Чърч се огледа в празното помещение.

— Мисля, че така ще е по-добре. Не искам още нещо да изчезне.

— Можете да спите в участъка. Там ще сте на сигурно място.

Чърч вдигна рамене.

— Не, благодаря. Ще рискувам.

— Глупаво постъпвате, mi coronel.

Чърч си даде сметка, че лейтенантът мисли за собствената си кариера. Почуди се колко ли е изтърпял вече заради убийствата. В националната полиция званието „капитан“ бе достатъчно високо, за да позволи на началниците да прехвърлят отговорността си изцяло върху подчинените. Но лейтенантите си остават лейтенанти. Чърч започваше да се колебае в решението си за нощуването само от съчувствие към лейтенанта, но си спомни колко бързо бяха изчезнали вещите на убитите въпреки охраната. Полицията не бе направила нищо да опази и самата клиника.

След като Чърч не отговори, лейтенантът продължи:

— Ще поставя пост за през нощта. Така няма да има повече нещастни случаи.

Чърч вече оглеждаше за подходящо място за хамака си. В никакъв случай не искаше да спи в бараката. Все още вонеше на смърт. А Чърч бе прекарал достатъчно време на юг, за да вярва в духове. Понякога призраците от Ел Салвадор идваха да го навестят.

— Мерси за предложението, Едуардо. Ще се оправя и сам. Но моля ви, намерете господин Агопян. Искам да започна веднага. Ще ми трябват инструменти, материали…

Лейтенантът вдигна ръце с траурно изражение на лицето. „Чист съм пред съвестта си, направих всичко възможно да ви спася.“

— Нищо няма да ми се случи — увери го Чърч.

Лейтенантът си тръгна. Чърч остави нещата си в един ъгъл и се захвана да изхвърля по-едрите парчета мазилка и дърво навън.

Мургаво момченце по шорти и потник спря на пътя да го погледа. Дойдоха още две деца. Застанаха неподвижни, с безизразни лица, любопитни, гладни за всякакъв вид развлечения. Чърч остави една счупена дъска, усмихна се и им помаха.

Децата му отговориха с широки усмивки, показвайки все още здравите си зъби. Започнаха да си шушукат и да се подхилкват.

Все още с усмивка най-високото от трите обърна глава към Чърч, вдигна брадичката си и прекара пръст пред гърлото си.

 

 

— Това е планът ми — заключи Хенри Васкес.

Ужасен, Зигер огледа останалите трима мъже, събрани в кабинета на посланика. С надежда, че поне по едно от лицата ще прочете някакво съмнение. Но посланикът, който винаги имаше изражение като за пред невидими камери, само кимна, последван от вицеконсула. Представителят на ЦРУ който би трябвало да разбира най-много от такива неща, дъвчеше изгасналата си лула и се усмихваше разсеяно като насън.

Според Зигер планът беше непростимо лекомислен и аматьорски. Очаквал бе нещо много по-добро и заговори, уверен в правотата си, с доброто желание да бъде част от екипа, да помогне:

— Хенри, планът наистина е радикален… но, честно казано, не е тактически издържан. Не можете да приземите хеликоптерите върху самата цел. Ще ви избият като пилци.

Васкес сви устни и пусна няколко кръгчета дим през масата към Зигер.

— Показах ви разположението. Обясних всичко. Няма къде другаде да се кацне в района. Само това място до лабораторията. Така или иначе целим да ги изненадаме. Не искаме да им дадем време да избягат.

— Тогава — каза Зигер, като се опитваше да намери най-подходящите думи, от които да не проличи колко тъп всъщност намира целия план, — ако нямате хубави „Ел Зет“ и целите изненада, трябва да нападнете по земята. Да се промъкнете през джунглата.

Васкес поклати глава и се усмихна снизходително. Зигер си помисли, че човекът сигурно е имал добър вид, когато е бил по-млад и по-слаб.

— Курт, това не е военна операция. Запомнете го най-после. Това е акция на силите на реда. Аз съм ченге. Влизам с взлом. А и боливийските полицаи не обичат много да се провират из храсталаци. Ето защо нямам време да се мотая из джунглата.

— Може би трябва да опиташ — отвърна Зигер, стараейки се да се овладее и да не повишава тон. — Да се приземиш на покрива на самата цел е най-добрият начин да рискуваш нечий живот. Може би живота на много хора. А според картата там не е истинска джунгла. Погледни собствените си снимки. Това е планинска местност. На такъв терен придвижването може да стане много бързо. Да се спи през деня, да се върви през нощта. Ще сме при тях, преди да заподозрат нещо. — Погледна посланика в търсене на съюзник, но срещна само безизразен поглед и веднага се обърна отново към човека от УБН. — А няма ли да разиграем акцията предварително? Да репетираме нещата, които може да не протекат по плана. Няма значение дали е полицейска акция или Третата световна война, все пак става дума за въздушно нападение. Може да не знам много за борбата с наркотиците, но разбирам от тактика.

— Сигурен съм в това — прекъсна го посланикът. Няколко черни трохи висяха от ъгълчето на устата му. — Но Хенри е запознат с обстановката тук. Има богат опит. Мисля, че трябва да му се доверим. Въпреки че всички оценяваме желанието ти да помогнеш, Курт.

— Господин посланик — започна Зигер, но като погледна лицето на Плимут, разбра, че вече е загубил спора. Затова реши да пренасочи усилията си. — А защо да нападаме първо тази лаборатория? Защо не онази, която е по-близо до мястото на убийството на нашите войници? По-вероятно е истинските виновници да са по-близо до местопрестъплението.

Посланикът обърна очи към Хенри Васкес.

— Тактика — отговори Васкес. — Политическа тактика. Ако ударим първо лабораторията в северния район, боливийците може да решат, че цялата афера вече е приключила. Но ние трябва да се възползваме от ситуацията и да нанесем наистина сериозен удар на колумбийците. Да им покажем, че не се шегуваме. Затова първо ще ударим Чапаре. После можем да кажем на боливийците, че е най-вероятно виновниците за убийствата да са на север. Тактика, Курт. Тактика.

На Зигер поне това му се стори логично. Но имаше още много въпроси, толкова много, че почваше да ги забравя.

— Ами ако първото нападение уплаши онези от севера? Така ще изпуснем вероятните извършители на убийствата.

Васкес го погледна спокойно.

— Не. Ще ги хванем. Предвидил съм всичко. Ще изненадаме онези копелета.

— Хенри — попита посланикът, — ти каза, че боливийските ни приятели ще участват, нали?

— Да, сър. Ще ни изпратят първокласна рота за поддръжка. С добри командири.

Като изтри устата си с ръка, посланикът се обърна към Зигер.

— Курт, предполагам, че вече ти е ясно, че имаме някои затруднения с полковник Чърч. Точно при такива операции. Ето защо натоварих теб с командването. Искам да се погрижиш Хенри да получи цялата подкрепа, от която се нуждае. Помагай му през цялото време в тази операция. В случай че нещо се провали и се наложи намесата на военен.

Зигер извърна глава и погледна скептично посланика.

— Господин посланик, мислех, че е незаконно американски военни да взимат участие в антинаркотични операции.

— Точно така. Ето защо няма да си въоръжен. Ще участваш като наблюдател. Да дадеш оценка за участието на боливийците. — Посланикът се обърна към Васкес: — Кажи, Хенри, кога смяташ да започнеш тази малка операция?

— Утре.

Зигер отвори уста. Искаше да каже на посланика, че това е невъзможно. Че боливийците се нуждаят от повече време, за да подготвят хеликоптерите. Но си даде сметка, че е безсмислено, че го използват, че има само две възможности — да участва или да избяга от отговорност. Почти беше решил да се оттегли, да откаже да участва в такава лудост, но си даде сметка, че той ще бъде може би единственият, който при евентуално лошо стечение на обстоятелства ще е в състояние да оправи нещата. Освен това идеята за оттегляне от отговорност не му допадаше. Отстъплението не е достойно за един мъж.

Усети, че посланикът го пита нещо. Но не успя да осмисли думите му. Чувстваше, че много неща му се изплъзват.

— Курт — повтори посланикът, — попитах дали Чърч ти създава някакви проблеми.

— Не. Никакви, господин посланик. Даже не е тук.

Посланикът смръщи вежди.

— Какво искаш да кажеш?

— Подписал си е заповед за отпуска. Казахте му да си вземе малко почивка, сър. Върнал се е в Мендоса. Предполагам, че за да се опита да открие нещо повече за случилото се. Може би чувства…

Посланикът скочи на крака. Беше висок мъж, а диванът и креслата, в които седяха другите — ниски. Плимут ги погледна отвисоко.

— Това копеле! Това… Вече достатъчно бели направи. Искам веднага да се върне. Не. Да се маха от страната. — Обърна се към Васкес. — Можеш ли да се свържеш с този негодник? Без да намесваш боливийските власти. Не искам да разберат, че в посолството имаме разногласия.

Васкес се наведе напред, готов да помогне.

— Като ченге бих го направил чрез жена му. Жените винаги знаят как да влияят на съпрузите си. Освен в несполучливите бракове. А Чърч и жена му са щастливо семейство. Поговорете с Рут Чърч.

Плимут прекоси стаята — учудващо безлично помещение, обзаведено със скучни, официални мебели. Интериорът имаше същия ефект като музиката, използвана за фон в някой магазин, и нямаше никаква връзка с континента, където се намираше. Посланикът вдигна един от телефоните на полицата зад бюрото.

— Дона, свържи ме с жената на полковник Чърч. Да. Рут Чърч. Ако не е вкъщи, намери я. — Затвори и се обърна назад към голямата, бездушна стая. — Зигер, всички в едно посолство трябва да действат в екип. А полковник Чърч не обича да работи в екип. Имам по-добри очаквания за теб. — Тръгна към малката група служители, но очите му останаха фиксирани върху военния. — И още нещо. Чух, че те очаква обещаващо бъдеще. Но нека ти кажа нещо. Този континент е гробище за обещаващи кариери от повече от пет века. Той поглъща хората цели. Освен ако няма някой с много власт, който да се грижи за тях. — Русите му вежди се събраха. — Аз се грижа за хората си, Курт. Докато не ме разочароват.

— Да, сър. — Зигер имаше чувството, че пада, без да може да се спре.

Един от телефоните иззвъня. Плимут се върна до бюрото и вдигна слушалката.

— Посланик Плимут. Да. Госпожо Чърч. Слушайте ме внимателно. Като се чуете със съпруга си, кажете му, че съм заповядал незабавно да се върне в Ла Пас. — Направи пауза. — После искам двамата заедно със семейството си да напуснете страната до края на седмицата. Персоналът на посолството ще ви помогне с изнасянето. За да сме сигурни, че няма да има забавяне. Някакви въпроси, госпожо Чърч?

Посланикът рязко отдалечи слушалката от ухото си, сякаш е чул болезнено силен шум. Отвори уста и веждите му се събраха.

Накрая бавно остави слушалката и се обърна към празното пространство между бюрото и събеседниците си.

— Не мога да повярвам, че такава жена… може да изрече… това.

 

 

Рут Чърч не можа да повярва, че наговори такива неща на някого, още повече на самия посланик. Никога не го беше харесвала, смяташе го за разглезен, самовлюбен и никак не умееше да губи на тенис. Въпреки това се изненада — не, беше шокирана — от внезапния прилив на омраза срещу този човек.

Беше много разтревожена, че съпругът й заминава за провинцията съвсем сам, като се има предвид случилото се. Знаеше, че държането й към Плимут не се дължи само на нервите. Чувстваше, че този човек напада съпруга й по много нечестен начин, удряше в слабото му място и Джон не можеше да се защити. Чувстваше се поне толкова ядосана, както ако някой се опита да нарани децата й.

Но сега съжаляваше за това, което каза. Седеше до големия прозорец на любимото кресло на съпруга си и гледаше къщите, накацали по стръмните склонове на долината. Съжаляваше, защото знаеше, че така само е направила нещата по-лоши и Джон ще трябва да плаща за нейната липса на дисциплина.

Заплака. Мислеше си за Джон, който се прави на глупак (какъвто винаги твърдеше, че е), като се опитва с голи ръце да довърши проклетата клиника, за която никой не даваше пукната пара. Плачеше тихо, с отворени очи, както правеше от време на време, когато нещата не вървяха добре и Джон не можеше да я види. Знаеше, че мъжът й постъпва понякога глупаво, като се вслушва повече в гласа на сърцето, отколкото в разума. Но не можеше да го промени. Нито частица от него. Нямаше да се промени за нищо на света. Знаеше, че е много щастлива, че е дарена с такъв съпруг. Горкият Джон. Той бе най-добрият мъж, когото познаваше. А сега му беше докарала неприятности.

— Сеньора? — Беше прислужницата, вечно преметнала кърпа на ръката си. — Нещо лошо ли се е случило?

Трябваше да намерят добра къща за Мария. Хора, които да се държат достойно с нея.

— Не. Наистина нищо.

— Не се тревожете за полковника. Господ ще го закриля.

— Да.

Не. Рут реши, че не може лесно да приеме каквото й каже Плимут. Посланикът бе свиня. Абсолютна свиня. Горката Ан. Омъжена за този звяр. На Етан Райе Плимут нямаше да му се размине толкова лесно.

Рут стана, избърса малко смутено очи.

— Всичко е наред, Мария. Благодаря ти. Трябва само да звънна по телефона.

Прекоси стаята, пълна със спомени от скитанията им, и отиде до телефона в коридора. Разлисти тефтерчето с номера на роднини, приятели и познати. Забави се за момент с ръка върху слушалката, смръкна, за да прочисти носа си и да може да говори нормално. Чудеше се дали така няма да направи нещата по-лоши. Реши, че по-зле не може да бъде. Набра номера.

— Сеньор Габриел Ортис, ако обичате. Да, ще почакам.

И зачака, като продължи да обмисля решението си. Отново и отново. Никога не бе предприемала такова важно нещо, без да се посъветва със съпруга си. Да се намесва в неговия свят — нещо, което не бе правила от времето, когато той служеше като ротен командир и общуването с жените на другите офицери беше нейно неофициално задължение.

През тесните прозорци на коридора с черните им метални решетки се виждаха зелена трева и рози на фона на бяла ограда.

В слушалката прозвуча глас. Стресна я.

— Да. Благодаря. Обажда се Рут Чърч. Жената на полковник Джон Чърч. От американското посолство. Бяхте ни на гости преди няколко месеца. Говорехте смешки за нашия посланик.

Гласът от другата страна на линията я увери, че никога не може да забрави такава жена и че смешките не са били на сериозно.

— Нуждая се от помощта ви. Съпругът ми се нуждае от помощта ви. Нали знаете за мъжете, които бяха убити? Американските войници. Те строяха клиника. Да. Е, съпругът ми се върна там. Сам. Иска да завърши строежа. Да. Съвсем сам. Благодаря. Вижте, проблемът е в американския посланик. Този, дето не харесвате. Иска да попречи на Джон да завърши клиниката. Да. Джон се опитва да завърши клиниката по време на отпуската си, със собствени сили и средства. А посланик Плимут се опитва да го спре. Заповяда на Джон да напусне страната. Можете ли да помогнете по някакъв начин?

— Съпругът ви е много добър човек. — Като фон на гласа Рут чуваше звъна на офис, който още не е влязъл в ерата на електрониката.

— Да. Много добър човек. Но се нуждае от помощ. Помислих си, че можете да напишете някоя статия, да разкажете на хората. Така че Джон да успее да довърши започнатото. Това е единственото, което иска. Да завърши клиниката.

— Естествено. Това е страхотен сюжет. Чудесно. Но ще се наложи да ви задам още някои въпроси. Между другото, имате ли хубава снимка на съпруга си, която да можем да използваме?

— Да — отговори Рут, като се чудеше дали просто не усложнява още повече ситуацията. — Имам много снимки. Можете да си изберете, която ви харесва.

— Това е добре. Много добре. Между другото, съпругът ви спомена ли нещо за епидемията там? Носят се слухове.

— Спомена нещо. Не си спомням как точно се изрази. Мисля, че е в индианските села. И той не знаеше много.

— Но се е върнал там, в разгара на епидемия, за да построи клиника за бедните на Боливия. Докато самото правителство на Боливия не обръща внимание на такива проблеми.

— Може и така да се каже.

Събеседникът й се изсмя. Но добронамерено.

— Така ще кажа. Това е голям сюжет. Но, сеньора Чърч, трябва да ви призная нещо. Не съм свикнал да пиша за американците като за добри герои. Искам да кажа, харесах съпруга ви от пръв поглед, но тази статия ще е нещо необичайно. Американски герой в Боливия. Казвам го съвсем доброжелателно, разбира се.

— Да. Разбира се.

— Мисля, че това ще разгневи много вашия посланик. Чувал съм, че много се ядосва, когато вестниците го описват по друг начин освен като велик дипломат.

— Да. Точно така. Значи ще отидете ли да вземете интервю от Джон?

Мъжът се изсмя, този път по-остро.

— Няма да е необходимо. Ние, журналистите в Боливия, имаме много развито въображение.

 

 

Когато се свести, кръвта по лицето й беше засъхнала. Нямаше представа къде се намира. Връщането й към съзнание продължи дълго, цяла вечност, инстинктивна борба за живот. Лежеше облегната на деформираната врата на колата си в тъмнината, с подута глава, но без сериозни рани. Опита се да седне, да намери начин да остане седнала.

— По дяволите — възкликна Ева.

Не можеше да си спомни какво се е случило. Но беше в джипа. А джипът стърчеше забит в някаква канавка. Главата я болеше. Паметта бавно започна да се възвръща.

Караше. Обратно към града. Беше страшно изморена.

Тялото й бе като смазано и тя раздвижи крайниците си. Всичко беше наред. Но рамото й бе отекло. И главата й бучеше. Предположи, че е заспала, докато е карала. Била е твърде уморена, за да кара. Беше стигнала твърде далеч.

Беше си направила извода, че епидемията се е ограничила само в малък брой селца, далеч от големите пътища, и се надяваше да се задържи така. Но някои от обитателите бяха успели да избягат. Тези, които са отвели животните си със себе си, щяха да изчакат в гората, докато нещата се оправят. В това нямаше нищо страшно. Но тя се страхуваше за онези, които просто бяха изчезнали, за да отидат в града или у роднини в други поселения. Може би носеха болестта в себе си.

Нуждаеше се от помощ. Трябваше военните или националната полиция да затворят пътищата. Трябваше да й изпратят здравен екип от столицата. И повече от всякога бе убедена, че експертите трябва да дойдат и да изследват болестта, даже епидемията да заглъхне от само себе си. На връщане към града й се прииска да си вземе душ, да поспи няколко часа, да допълни медицинския си комплект и ако има късмет, да намери някой, който да й помогне с пренасянето на труповете. Чувстваше се малка, слаба, изхабена.

Като се съвзе, Ева се опита да запали джипа с надеждата да го върне отново на пътя. Но акумулаторът се бе изтощил. Даде си сметка, че може да е седяла дълго време така със запалени фарове. Не й оставаше нищо друго, освен да тръгне пеша.

Въпреки че не беше казвала на никого, тя често изпадаше в отчаяние. Имаше дни, когато се чудеше защо живее. Защото в крайна сметка не виждаше полза от усилията си. А сега и това.

Вървейки по пустия път под чистото небе, толкова светло, като че раят бе страшно близо, тя се замисли за дванадесетимата убити американци. И за Чърч. Съжаляваше, че са мъртви, но това бе много егоистично съжаление. Ако не се беше случило това, Чърч щеше да може да й помогне. Беше роден да помага на другите и го правеше (както тя подозираше) по-добре от нея, а нейното самолюбие бе толкова голямо, че ако беше някой друг, щеше да му завижда за това.

Мислеше си за него сега, когато при всяка стъпка болката пронизваше натъртения й гръбнак. Представяше си го заедно със семейството му в Ла Пас. Беше му гостувала два пъти. Седяла бе до огъня, отпиваше вино, опитваше изтънчени ястия и разговаряха с онова прекрасно чувство, което човек получава от дълга, гореща баня. Беше се потопила в тази благодат на интересни книги, добре възпитани деца и нежни междучовешки отношения. Сега й се искаше да откъсне Чърч от всичко това, само за малко, колкото да й дойде на помощ. Чувстваше, че никога не се е нуждаела повече от някого, както в този момент.

Ева се препъна в поредния камък и рамото й я прониза с болка при рязкото движение. Надяваше се да няма сериозна травма от катастрофата. Не можеше да си го позволи. Не и сега. Имаше прекалено много неща за вършене. Изтощена, тя погледна отвъд тъмните дървета и нощните шумове. Светлините на Града на Господ блестяха над долините на безкрая. Не се страхуваше от мрака и съществата, които го обитаваха. Боеше се само, че е твърде слаба за мисията, която си е избрала, твърде слаба за това, към което я подтиква гордостта й.

Представи си пак Чърч, седнал в удобно кресло, с интересна книга в ръка в тихата компания на жена си. Спомни си за времето, прекарано в Съединените щати, за луксозната болница в ленивото градче на границата на Пенсилвания и Ню Йорк, далеч от световноизвестните центрове на богатство и култура, от символите на цивилизацията. Тук, даже в Ла Пас, нямаше нищо, което дори малко да напомня удобствата в онзи свят. Но тук въпреки бедността тя бе в състояние да осигури на полуграмотните, зле облечените и безработните медицински грижи, които й се струваха забележителни. Надарена с талант, тя се беше наслаждавала на професията си да се рови в човешкото сърце и в същото време това й даваше чувство, че държи хорските души в ръцете си. Този прекрасен, безопасен, чист свят на машини, които могат да направят всичко, дори да създадат живот, свят на сложни умения, които й се струваха вечни. Беше го изоставила, както и един колега, лекар, който обичаше секс, джаз, спагети и нея, за да върви съвсем сама по това шосе.

Дълго време Ева бе смятала, че е направила този избор, за да даде урок на баща си. Но след време си даде сметка, че е била щастлива в онова малко градче в Пенсилвания с работата си и страстния си любовник. А щастието бе нещо, което тя не можеше да понесе за дълго.

 

 

Чърч лежеше в хамака и се чудеше дали не би трябвало да го е страх. Въпреки случилото се мисълта, че животът му може да е в опасност, не му беше минавала през главата, докато не видя жеста на детето. Повече се бе страхувал от бюрократичните последствия на действията си.

Знаеше, че всеки жив човек изпитва страх от нещо, и се опита да направи равносметка на това, от което се страхува. Страх го бе да не загуби Рут. Или децата. Не беше ли егоистично да ги подрежда по важност? Но такава бе истината. Като се замисли за загуба, първо си представи живота без Рут. Децата, които обичаше извънмерно, идваха на заден план. Спомни си как го прегърна жена му на тръгване — толкова силно, че гръбнакът малко го заболя. Не му каза нищо банално или обезкуражително, просто: „Обаждай ми се, когато можеш.“

Предполагаше, че се страхува от болката и смъртта не по-малко от всеки друг, но тези неща не бяха толкова реални за него. „Може би, помисли си, имам бедно въображение.“ Когато американските войски нахлуха, за да сложат край на безчинствата на Нориега, той попадна в улична престрелка, докато невъоръжен се опитваше да убеди банда ужасени панамски хулигани да се предадат, преди да са попаднали под обстрела на артилерията. Усилията му имаха успех и стрелбата спря в този район на града. Чърч остана изненадан, след като по-късно хората твърдяха, че е действал храбро. Когато го правеше, всичко изглеждаше съвсем нормално, като да попълваш формуляр.

Във въздуха се носеха миризмите на нощта. Недовършената клиника стоеше на едно възвишение в равнината, където блатните растения загиваха, гниеха и пак порастваха и постоянно вонеше на застояла вода. През един прозорец проникваше звездна светлина, бяла като мляко, последна ясна нощ преди големите дъждове. Светлината падаше върху торбите вар и цимент, закупени сутринта, и инструментите втора употреба, които търговецът му бе заел, след като видя, че е честен. Човекът допадна на Чърч — един от онези разпръснати из целия свят арменци, които въпреки усиления труд и променливите успехи никога не достигат състоянието на своите събратя, избрали да продават различни стоки в други градове и в по-добри времена. Погледът му бе привлечен от блясъка на една лопата. Каза си, че ако се наложи, може да се отбранява с нея.

Помисли си за Ева фон Райнзее. Надяваше се скоро да се срещнат, искаше да й помогне. Не искаше да й се случи нищо лошо, но това не беше сигурно в този свят, където съдбата на хората много често зависи от чужда воля. Не видя никакви признаци за епидемия или паника, когато минаваше през града. Само обикновените провинциални младежи с детинските им мечти за други светове, безделничещи работници и хора, седнали в нечовешко мълчание пред входовете на колибите си. Жени разнасяха кошници насам-натам. Един местен Ромео профуча с мотора си. Животът течеше в нормалното си русло. А през това време Ева скиташе из буша и облекчаваше страданията на хората с хапчета и инжекции.

Като мислеше за Ева, се сети за баща й. Беше го срещал веднъж. В германското посолство, където му бяха организирали честване като жив пример за това, което може да постигне един тевтонец сред латиноамериканци. Човекът притежаваше смъртоносен чар. Това чувство лъхаше от маниерите му, от вида му — едновременно мъжествен и смъртноблед. Херберт фон Караян се среща с краля на вампирите. Усещането за смърт лъхаше от всичко, което Чърч знаеше за основните занимания на Фон Райнзее, неща, за които никой нямаше доказателства, но бяха известни на всички. Като гледаше как немецът се разхожда из залата, полковникът си помисли, че Фон Райнзее играе на пазара на наркотици, както други залагат на покер — предизвикваше съдбата, защото животът не му предоставя достатъчно емоции. Когато Чърч го попита как върви кокаиновият бизнес, немецът се усмихна чаровно, с блестяща на светлината от лампите бяла коса, и отговори:

— Чудесно, полковник, върви чудесно. Най-доброто нещо, което се прави в Боливия. Жалко, че и аз нямам дял в него. И благодаря, че се грижите за Ева. Тя е малко грубовата, но е прекрасен човек. — И с лек поклон се обърна към жената на руския посланик, която лакомо се тъпчеше.

Фон Райнзее накара Чърч да се чувства неадекватен, завинаги неподходящ за обществото на немеца.

Докато се люлееше в хамака си, Чърч не можеше да си представи, че Фон Райнзее е замесен в убийството на войниците му, защото германецът изглеждаше много над такъв род неща. Фон Райнзее работеше на нивото на стотици милиони, може би милиарди. Чърч си даваше сметка, че Фон Райнзее изобщо не го е грижа за глупавата шумотевица на американското посолство около противонаркотичния кръстоносен поход. Може би даже това го забавляваше.

Някаква птица с грозен глас изкряка. Като не получи отговор, изкрещя отново. Вероятно беше от онези пъстрокрили същества, които туристите умират да занесат вкъщи, но Чърч си я представи по-скоро като лешояд.

Много му се искаше да зареже антинаркотичните истории зад гърба си. Знаеше, че е важно, дейност от голям интерес за националната сигурност. Но отговорните лица във Вашингтон не се интересуваха, а в такъв случай нищо съществено не можеше да се направи. Чърч даже подозираше, че има най-добра представа за важността на противонаркотичната дейност от всеки друг в посолството. Освен Дарлинг, който се бе сблъскал по-отблизо от когото и да било друг с проблемите. Със сигурност по-отблизо от посланика, който за Чърч бе пример за типична незаинтересованост от ежедневните проблеми на съгражданите му. Даже Хенри Васкес, господин Смърт-на-дрогата, изглеждаше несериозен, въпреки всичките си зрелищни акции и фотогенични клади. Имаше нещо много гнило около този Хенри, но Чърч не можеше да разбере какво. Може би агентът на УБН просто не беше негов тип. Или се дължеше на собственото му наранено самолюбие, като се има предвид колко го презираше Васкес.

Трудно се понася провалът, особено ако си носил униформата повече от две десетилетия от живота си, само за да видиш парадът да завършва зле. Чърч знаеше, че всичко, което страната му прави в Боливия или където и да е другаде на юг от Панама, няма никакъв смисъл. На едно място разорават няколко ниви, на друго изкореняват няколко хектара с кока. После всички участници се нареждат за снимка. Но като резултат пострадва само някой селянин с лош късмет. Арестите нямаха никакъв ефект. Няколко неграмотни нещастници отиваха в затвора, но влиятелните хора, които бяха най-важните, се измъкваха. Даже случайните успешни нападения над лабораториите за наркотици нямаха никакъв ефект, защото те бяха стотици, даже хиляди, както се навъждаха все повече престъпни организации, които не обръщаха никакво внимание на ревматичните правителства, сочени с пръст като модели за демокрацията. Легнал в хамака си, Чърч имаше чувството, че си е купил билет за първия ред на бъдещето. Можеше отблизо да наблюдава невидимите нови империи да проникват през границите, които правителствата все още твърдяха, че са неизменими. Реалността вече не се съобразяваше с картите на дипломатите.

Помисли си отново за Хенри Васкес, енергичен и гръмогласен. Вярно, той получаваше резултати. Но те нямаха никаква стойност. И от боливийските си източници полковникът знаеше, че наркобароните просто му се смееха. Понякога даже подхвърляха на агента от УБН някоя следа, за да държат американците доволни.

После, за пореден път, Чърч си спомни, че Васкес не е убивал дванадесет от хората си. Всичко изглеждаше толкова несправедливо. Полковникът пак погледна през празния прозорец и прегракналата птица изкряка отново.

Когато легна целият мръсен в хамака, Чърч мислеше, че ще заспи веднага, смачкан от умората. Но изтощението на тялото бе лъжливо, а сънят — страшно далечен. Налегнаха го отчаяни мисли. Спомняше си за стари, загубени неща и измъчваше душата си с нерешими проблеми, докато най-накрая не се измъкна бос от хамака, без да се притеснява от тъмнината. Започна да рови в раницата си и измъкна малък пластмасов транзистор.

Беше компактен късовълнов приемник, стар другар в скучни моменти. Извади антената и се върна в хамака, като въртеше копчето. Празнични ритми, вероятно бразилски. Далечен глас на някакъв славянски език, после френски с ленивия, тъжен акцент на Западна Африка. Френски като горещ сироп и звук от камбани сред пращенето от лошата връзка. Насочи антената към прозореца.

Внезапно, като улучено по часовник, чу първите дълги акорди на „Парсифал“. Нагласи станцията, увеличи звука и остави приемника до ухото си, благодарен за слабия, далечен звук.

Послуша, после се унесе в лека дрямка, не истински сън, докато Доброто не надделя над Злото.

 

 

Кристиан фон Райнзее седеше в едно старо кресло, което сърце не му даваше да изхвърли, и слушаше „Парсифал“ по радиото. Все още смяташе Германия за своя родина, въпреки че нямаше желание да се връща там освен през ваканцията или при постоянните си делови пътувания. Даже последното му ходене там не го развълнува, въпреки че му бе предоставена възможността да прекоси границата с Полша и да посети семейното имение след петдесет години, да се изложи на болезнената дневна светлина заради старите спомени.

Автомобилното пътуване, граничните формалности и лошата храна предизвикаха известно разочарование. Пътищата, оградени с дървета, си оставаха все същите, селата му бяха много познати, макар и малко погрознели. Главната постройка на имението все още стоеше на края на пъстрата алея. Но сега тя не представляваше нищо повече от обикновена полска селска къща, verkommen^[3], обитателите излезли на полето. Не достигаше и половината на размерите, които живееха в представите му. Фамилният герб все още стоеше над входната врата и домакинята позна името му; изненадана и уплашена се вгледа в дебелите му черни очила. Не знаеше немски, но той си спомняше достатъчно полски, който в детството си бе използвал е работниците във фермата, за да разбере, че жената се страхува, че е дошъл да предяви претенции за собствеността. Но земята сега бе полска. Той го приемаше за разлика от други не толкова преуспели и живеещи в не толкова отдалечени страни като него, а и не искаше да дойде тук само за да умре на родна земя. Домът му в Санта Крус бе далеч по-голям и удобен. Боливия бе страната на съзнателния му живот.

След като я увери, че няма никакви претенции, полякинята, която явно е била die Dorfschdnheit^[4], преди ражданията и долнопробната храна да развалят фигурата й, въздъхна с облекчение, после със странно разочарование попита дали въпреки всичко няма желание да купи собствеността на изгодна цена. Покани го вътре, но той малко се страхуваше и само се усмихна, като попита дали може да се разходи из имението. Поне до бистрото езеро от детството му, което сега представляваше зеленясало блато; покрай трънака, който едно време бе забележителна градина с рози; и разораните нивя — някога ливади, из които пасяха конете на баща му.

Там, където в блатото все още се виждаше вода, едно момче ловеше риба. Фон Райнзее се изложи на слънцето, толкова познато и много по-нежно от това в новата му родина. Душата му се оживи при звука от непромененото бръмчене на пчелите и все същите августовски аромати. Усещаше уханието на майка си — смес от миризма на пот и евтин парфюм, призрак от далечното минало. Дори вонята на оборите, където сега се отглеждаха само кранти, извикваше духа на сестра му от гористите равнини. Тя яздеше към него с енергия, на която само не й бе достигнало време, за да се превърне в женска грация. Сестра му, която прави гримаси в отговор на неговите закачки. Никога нямаше да дойде нейното време. И все пак тя бе жива, тук и сега, в горещото лято…

Събитията, които му се случиха през този ден, бяха много по-малки и незначителни от очакваното. Все пак красотата от детството оставаше. Домът на младостта му беше като преоткрита стара любов, загубила страстта, но все още дълбоко запечатана в паметта му.

„Парсифал“ също му харесваше с най-хубавите пасажи, бавни като онези лета от детството му, макар и много по-сложни. По-скоро възвърната невинност, отколкото истинско преживяване. Фон Райнзее не понасяше обикновения Вагнер от „Пръстена“, с островърхите шлемове и фанфарите, цялата тази евтина германщина. Но „Парсифал“ го вълнуваше безкрайно. Както и „Тристан“. „Летящият холандец“, разбира се, нещо като разказ за собствения му живот. Въпреки цялата си натруфеност. Вагнер бе типичен германски композитор: противоречив, самовглъбен, немалък самохвалец, лесно съблазняван от отвлечени понятия, маскирани като идеи… и способен на неочаквана, разрушителна красота.

Седнал изправен, както правеше от дете, застаряващият немец докосваше въздуха с ръка в такт с музиката, галеше я, помагаше й. Записът бе почти на негова възраст, изкуствено подмладен от чудесата на техниката. Под диригентството на Ханс Клапертсбуш. Фон Райнзее си спомняше диригента, червените му бузи, замечтаните му очи. Беше го виждал веднъж по време на войната у леля си Цецилия в Дрезден, преди терора, преди светът му да се срине. Спомняше си розово-белите персийски килими в къщата, голямото огледало в антрето с бронзова фигура на крилата жена с нежни гърди, гравирана на рамката, разноцветните стъкла на прозорците в стълбището. Леля Цецилия, вдовица, някога — красавицата на рода, мрачна и тържествена като въздуха в гостната на апартамента й, жена, забравила слънчевата светлина (може би и това бе родова черта), с властната си ръка върху рамото му, го представя на среброкос мъж с бяло официално сако. Клапертсбуш бе изпаднал в немилост пред Гьобелс, в голяма степен благодарение на мудния си характер и още по-бавните си реакции, което караше леля Цецилия да го харесва още повече.

Спомняше си всичко толкова ясно. Беше наказан с добра памет. „Парсифал“ беше великолепен. Музиката се изливаше в ушите му като мед. Но това бе също ехото от един отминал свят. Забравил чашата с вино на облегалката на креслото си, Фон Райнзее се чудеше дали някой друг не слуша в момента и не чувства същото като него. Със сигурност някой някъде се наслаждаваше на тази музика. Иначе нямаше да я излъчват. Някой някъде изпитваше същата евтина, банална, непоносима, възторжена тъга. Но не и тук, на това дивашко място, където никой не уважава истинските ценности.

Как бе възможно онзи свят да изчезне? Да се изгуби завинаги. Когато тази музика все още звучеше в нощта. Когато леля Цецилия все така разсеяно галеше перлената си огърлица, гледайки как се отдалечават гостите й. Паметта е най-жестокият наркотик.

Беше посетил и Дрезден, съвършено реставрираната „Земпер опера“. Но градът толкова го натъжи, че той успя да чуе съвсем малко от представлението. Огромен, олющен жилищен блок се издигаше на мястото на елегантния дом на леля Цецилия. Лицата по улиците бяха грозни и измъчени. Веднага щом успя да събуди шофьора си, той избяга в отново свободната от руснаци провинция.

Винаги ставаше нетърпелив при второто действие, когато Вагнер започваше да звучи по вагнеровски. Този път мислите му се насочиха към дъщеря му. Толкова различна от Кундри от второ действие. Ева. Понякога го докарваше до отчаяние. Искаше да има внуци. За да продължат рода, разбира се. Но искаше също така да им разкаже какво е видял и научил, да им предаде каквото не трябва да се забравя, да дари на загубения си свят малко безсмъртие. Ева щеше да навърши тридесет и шест през ноември. Колко години й оставаха, преди да е станало твърде късно?

Надяваше се да се върне, уморена от всички тия селски глупости. Но тя се оказа упорита, не беше наследила нищо от майка си, боливийката. Той се усмихна на себе си. Германският ботуш бе смачкал испанското цвете. Но не можеше да го преглътне толкова леко. Чувстваше, че Ева вече е загубена за него, а времето лети бързо. Ако можеше, сега би си пожелал да върне времето с шест-седем години, Ева да се омъжи за северноамериканския си доктор и да се примири с щастието. Невъзможна жена, ужасна дъщеря и както си мислеше с нескрита гордост — потомка на героичен род. Но от рода му бяха излезли достатъчно герои и героини и всички бяха завършили зле — голи в снега, с консерва варено месо за спомен.

Музиката премина в особено кресчендо, което винаги раздразваше Фон Райнзее, и той се замисли за бизнеса. Вечерта бе водил преговори за увеличаване на чилийските си холдинги. Чили бе бъдещият ключ към законните пазари в Северна Америка. Много харесваше чилийците заради стремежа им да бъдат толкова близо до германския манталитет, колкото им позволяваше испанската кръв. Чили имаше бъдеще.

А какво бе бъдещето на Ева? Не можеше да не си задава този въпрос. Сега с тази епидемия. Не обърна внимание на опасността, когато племенникът му повдигна въпроса, но тайно се тревожеше. Ядът му се увеличаваше в такт с музиката. В Ла Пас го ядосваха и щяха да си платят. Беше се обадил лично в опит да осигури медицински екип, да помогне малко на Ева. Но те бяха толкова невежи, че не знаеха откъде да започнат. Не знаеха кой трябва да се занимае с това. Държавният апарат бе жалко, болно нищожество, което не си струва да убиваш.

А дъщеря му си пропиляваше живота за тези хора. Може би това беше отмъщението на Боливия. Искаше му се тя да е на сигурно място, далеч оттук, а в същото време да е до него. Наистина, съпруг от Съединените щати щеше да е идеалното за нея. В почти всяко едно отношение. Не можеше да иска да я омъжи за боливиец. Бе сигурен, че такъв мъж ще пропилее цялото й състояние по любовници и за костюми, които никой истински аристократ не би облякъл. С тънка усмивка Фон Райнзее си спомни за досието на новопристигналия американски офицер, Курт Зигер. Даже носеше германско име. На снимката към досието изглеждаше като онези руси красавци, които в Холивуд обичат да обличат с германски униформи, карикатури на истинските войници. При други обстоятелства би бил идеален за Ева с нейната самодисциплина и самота. Можеха да имат чудесни деца.

Мислите на Фон Райнзее се изместиха от един северноамериканец към други. Съединените щати щяха да му бъдат съюзник, благодетел и във Вашингтон никога нямаше да разберат. Америка щеше да се заеме с колумбийците вместо него. Те бяха минало, некоректни партньори. Време беше да се насочи към по-големи, по-перспективни неща. Преди да скъса с тях, янките щяха толкова да им се разярят, че да ги изгонят от Боливия, ако ще да започнат война.

Ева, разбира се, се сработваше добре със северноамериканците. Бяха неин тип. Пуритани. Кръстоносци. И безкрайно наивни. Фон Райнзее беше далновиден човек и бе уредил ужасяващата сцена с дъщеря си, за да представи на янките достоверна следа. Беше сигурен, че Ева ще сподели с Чърч. Но имаше и друга цел. Надяваше се, че така ще я сплаши, ще я накара да стане по-разумна, да започне собствения си живот, преди да е станало твърде късно. Поне да се махне от граничния район. Беше само въпрос на време преди Пандо да се превърне в земен ад.

След кратка пауза за бележки по сюжета на немски, започна последното действие, от шумен безпорядък до триумф на душата. Фон Райнзее отново се заслуша.