Ралф Питърс
Залезът на героите (16)

15.

Ева тръгна по черния път към реката, далеч от клиниката и града. Рут Чърч беше права. Лекарката не правеше нищо, което съпругата да не може. Дългът я зовеше другаде.

Колко неочаквано тежко й беше да се види такава, каквато е. Да открие в себе си любовта към лъжата. Питаше се дали наистина се е опитала да отнеме Джон от жена му. Може би тази подлост беше в кръвта й.

Следобедът бе мъглив и светъл, дъждът щеше да изчака. Чувството за нещо изгубено я изпълваше цяла. Хората казват, че усещат празнота в такива моменти. Но тя имаше чувството, че се надува, че всеки миг ще се просне на земята и ще се пръсне, заразявайки целия свят. Беше толкова уморена. Краката й бяха отмалели и безсилни, гърбът я болеше. Нуждаеше се от дълъг сън. Но се боеше да се отпусне. Като че машиналните движения на краката й пречеха на разпадането на тяло и душа.

Сега щеше да отиде до реката. Трябваха й съвсем близки цели. Възстановяването започваше постепенно.

На един завой краката й сами спряха. След известно време очите й забелязаха движение в прахта. Змия с дължината на човешка ръка, на кафяви и черни шарки пълзеше към нея. Придържаше се към средата на пътя, както и Ева, като че си бяха уредили среща. Сърцето на Ева заби по-бързо, но тя не се отмести. Продължи да гледа животното, грациозните му, премерени движения. Бяха й казвали, че змията избягва човека, ако има възможност, само водните змии правеха изключение. А тук не беше далеч от реката.

Може би, помисли си, влечугото не я усеща. Нали змиите не виждаха добре? Не си спомняше. Животното не бързаше, продължаваше да пълзи напред, вече достатъчно близо, за да може да я прогони с камък.

Ева продължи да стои неподвижно.

Беше създала такава бъркотия, пропуснала бе съществени неща, беше навредила на околните. В този траурен, слънчев следобед й се струваше, че е причинила само беди. Може би беше убила съпруга на още една жена с егоизма си. Има ли справедливост на този свят?

Змията имаше непогрешимо чувство за посока. Приближи се на разстояние колкото дължината на една кола. Ева виждаше тъмните й очи, острата глава, опипващия език.

Някаква птица с разноцветни пера се стрелна с отворени нокти от едно дърво. С точност, каквато някога имаха и ръцете на Ева, тя сграбчи змията и се вдигна отново във въздуха, пърхайки с крила. Ева почувства скрита сила под суетата на перушината. Птицата й се стори толкова голяма, като че можеше да избере нея за храна вместо змията.

Птицата — със зелени крила и жълти гърди — прелетя съвсем до главата на Ева. Лекарката почувства вятъра от махащите крила и различи дребните люспи по белия корем на гърчещата се змия. В последния момент се наведе, за да избегне удара от опашката на влечугото.

Ева се обърна, за да погледа още този спектакъл, и установи, че журналистът стои непосредствено зад нея.

Стресна се. Лицето му изглеждаше гладно и слабо на фона на крещящите цветове на облеклото му. Дългите му пръсти бяха насочени към нея, като че готови да я издърпат от пътя на птицата.

Той отпусна ръце и се усмихна. Ева се загледа зад него.

Двамата проследиха как птицата се гмурва в клоните, с крака, оплетени от живото въже. Крилата й правеха елегантни движения. С крясък като шум от трошене на кокали птицата изчезна заедно с жертвата си.

— Природа — каза журналистът.

Ева не отговори. Мислеше си, че иска да остане сама, че присъствието му й е неприятно. Продължи към реката с походката на малък, ранен войник, журналистът я последва. Несръчно нагаждаше крачките си към ситните й стъпки.

— Няма ли да се присъединиш към екипа, който отиде да огледа селата?

Ева продължи да върви. Очакваше всеки момент голямата река да се появи зад дърветата. Сякаш единственото, което искаше да види в живота си, бе водата.

— Бих искал да те придружа. Ако нямаш нищо против.

— А какво ще стане с репортажа ти? — попита остро Ева.

Той вдигна рамене.

— Предполагам, че вече няма смисъл от него. С Джон и всичко останало. — Сенките им вървяха пред тях, тази на журналиста — значително по-дълга. — Сега, като армията е тук, ще има интерес и от страна на Щатите. Публичността може да бъде много полезна.

Ева беше сигурна, че просто иска той да се махне. Но нещо я спираше да му го каже. Може би, както казват на север, споделеното нещастие е по-леко. А журналистът, изглежда, познаваше мизерията. С хепатитните си очи. Изглеждаше патетично сериозен и хронично болен и тя не искаше да го наранява.

— Жената на полковника ми се струва много силна личност. Зад тази външност на домакиня се крие истинска фурия.

— Тя обича съпруга си.

— Да. Веднага си пролича. — Сянката му се поклащаше с всяка стъпка. — Ще оживее ли, Ева?

— Бог знае. Вече не мога да преценявам.

— Аз мисля, че ще оздравее.

— Благодаря, „докторе“.

— Не бъди жестока. Исках само да кажа, че имам едно такова необяснимо чувство. Че Джон Чърч ще доживее да дундурка внуци на коленете си.

Изненадана от себе си, Ева каза:

— Бих умряла заради него, ако това ще го спаси.

Продължиха да вървят из червения прахоляк. Реката беше близо, а небето назряваше с идващите дъждове. Пътят бълваше малки облачета около глезените им.

Внезапно Ева се изсмя. Прозвуча като случайно изкашляне сред симфонията на щурците.

— Виждаш ли, тук все някой трябва да умре. Не е като в твоята страна. Смъртта е голямо решение. Това е последният начин за избягване на отговорността. — Загледа се в мръсните крака и износените сандали на журналиста. — Смъртта е заложена в кръвта ни.

— Смъртта, скъпа докторке, е заложена във всеки човек.

Тя упорито поклати глава. Все още не можеше да види блестящата кафява ивица на реката. Чакаше я, нетърпеливо като дете.

— В твоята страна е различно.

— „Моята страна“.

Вървяха през воала на мъртвия въздух.

— Стига сме говорили. Много е горещо.

Тя забеляза реката през листата и забърза крачка. Гърбът й беше мокър, устата — пресъхнала.

Ето я, с цвят на млечен шоколад. Даже с голите си, жадни брегове беше достатъчно дълбока, та по нея да плуват кораби. Но най-близкото море бе на половин континент оттук и този участък на реката беше изолиран с бесни бързеи и водопади малко преди да се влее в притока на Амазонка. Но и това беше страшно далеч. Ева искаше да изтича, да се хвърли във водата. Но като разумна, учена жена знаеше, че ако обитателите на брега не я изядат, то тези във водата ще я заразят и напълнят с отрова.

Двамата спряха на едно възвишенийце. Обля ги хлад, Бразилия се простираше тъмнозелена зад водната ивица. Чу се бръмчене на самотна лодка. Риболов, контрабанда или и двете.

Останаха загледани за цяла вечност. Накрая, когато очите й преляха от красота, Ева отпусна юмруци и вдигна поглед към спътника си. Сивата му опашка изглеждаше нелепо, дрехите му — костюм на безработен клоун. Единствената му обеца блестеше и бе най-хубавата част от похабеното лице. Речният бриз донасяше миризмата на умората му към Ева. Като че журналистът нарочно се стараеше да запази този отблъскващ вид. Провален, почти безполезен, лъжлив, самопровъзгласил се светец, който е допуснал всички възможни грешки в живота си. Но на Ева не й беше жал за него. Отвращаваше се от самата себе си.

 

 

Когато се прибра в резиденцията, Ан завари седем съобщения от Рафаел. Нареди на прислужницата да не приема повече и се зае да събира багажа си. С убеждението, че така ще й бъде по-лесно, реши да вземе само два куфара. Но това ограничение като че само влошаваше и без това тежкото положение. Не беше безчувствена и имаше вещи, които не можеше да остави на Етан. Малките подаръчета от Рафаел. Първоначално беше решила да зареже всичко, но скоро промени мнението си. Искаше поне да вземе сувенирите от най-добрите моменти в живота си.

Телефонът иззвъня. Не му обърна внимание, прислужницата вдигна. Ан ревнуваше само при мисълта, че друга жена ще чуе гласа му. Искаше да грабне слушалката, да поговори с него, помисли си, че както се е сбогувала с Етан, така би трябвало да се чуе за последно и с Рафаел. Но се усети навреме. Такива добри намерения щяха да й създадат само неприятности.

Телефонът звънна отново и Ан започна да опакова нещата си още по-яростно. Оставаха й още два часа, след което трябваше да тръгва за летището. Вече си беше взела билет от туристическата агенция към посолството. За полета в девет за Лима, където бе запазила стая в местния „Шератон“ с кредитната си карта. На следващия ден щеше да продължи за Маями през Богота. Никой от двамата нямаше да може да я намери.

Прислужницата почука.

— Какво има?

Момичето влезе плахо, като остана до вратата.

— Сеньора Плимут, този мъж. Казва да ви кажа, че идва тук. Ако вие не говори с него, той идва.

— Мръсник!

— Моля?

— Нищо. Това е всичко. Todo. Gracias.

Прислужницата изчезна, като че потъна в миналото, оставяйки Ан сама. Не, не го искаше тук. Защото, дори сега, нямаше желание да причинява на Етан ненужно унижение. Нека го остави в малкия му патетичен свят. Рафаел много добре знаеше, че не го иска тук.

Колко непристойно от негова страна. Некавалерско. А тя го мислеше за джентълмен. Стана й смешно. Като че вече нямаше нито един. Мъжете се бяха превърнали в чудовищни егоистични деца.

От мисълта, че повече няма да го види, няма да го почувства до себе си, вътре в себе си, я заболя и тя седна на края на леглото. Защо му трябваше да разваля всичко? Всичко беше толкова прекрасно. Защо мъжете винаги разваляха всичко?

Знаеше, че той си има и лоша страна. Цялото му семейство беше замесено с много тъмни сделки в Боливия, повечето от които нямаше да се погледнат с добро око от търговската камара в родината й. Но тя не се интересуваше от това. Както не я интересуваше перченето на Етан пред всеки безвластен бюрократ и управниците на нищожни държавици. Това й бе толкова далечно. А сега всичко можеше да й се стовари на главата.

Трябваше да си признае, че я е срам. Не искаше скандал. Искаше просто да затвори вратата, да се качи на самолета и да отиде на някое място, където няма да има опасност да се сблъска с някой мъж, който вече е смачкал живота й, който ще се умори от компанията й след няколко седмици или месеци и който ще разруши малкото достойнство, което й е останало.

Обичаше го, никога не беше предполагала, че е способна на такава любов. Преди смяташе, че това е възможно само в романите, които жените четат, докато пътуват. Може би преди петнадесет-двадесет години щеше да рискува, да повярва, че тази връзка може да продължи завинаги. Но сега беше видяла твърде много от живота, за да си мисли, че която и да е любов може да надживее срока за даване на апартамент под наем.

Страхуваше се както никога преди. Седнала на леглото от страната, където спеше Етан, тя набра номера. Знаеше го наизуст.

Заето. Това я ядоса.

Набра отново.

Пак заето.

Часовникът до леглото показваше шест и пет. Ан стана и затвори куфарите, движеше се механично. Сети се, че си е забравила гримовете, а бе достигнала възраст, в която гримът е крайно необходим. Отиде в банята, която постоянно гъргореше, и свали всичко от полиците си.

Опита се за последен път да се обади. Все още даваше заето. Вече нетърпелива, тя повика прислужницата да й помогне. Имаше намерение сама да отиде до летището. Етан можеше да прати после някого за колата.

Все още бе рано за полета, но беше решила да се отбие за малко по пътя.

 

 

— Да, чичо Кристиан. Да. Тук е. В другата стая. Или може би в тоалетната. — Рафаел се усмихна злорадо, като потропваше с пръсти по телефонния апарат. — Тоя идиот изпил цяла опаковка разслабително. За да убеди Плимут, че е болен, и да не участва утре в нападението.

— Но Плимут му заповядал да отиде при всяко положение, прав ли съм? — попита далечния глас в слушалката.

— Да. В един или друг смисъл. Така или иначе Васкес ще води утре акцията. Макар и малко неразположен.

— Кажи му да облече червената си риза.

Рафаел погледна картината на крилат светец с облекло на придворен от седемнадесети век. Светецът бе нарамил мускет с дуло като високоговорителя на стар грамофон.

— Ще им бъде трудно да не го уцелят. Не съм убеден, че тези момчета са много добри стрелци. И са инструктирани да избият всички, които слязат от хеликоптерите, и то бързо. С автоматично оръжие…

— Рафаел. Какво ти казах преди малко?

Рафаел замълча, объркан от резкия тон, и отговори внимателно:

— Каза… „Кажи му да облече червената си риза.“

— Точно така. Какво друго казах? — Тихият глас бе рязък и безмилостен.

Рафаел не разбра отведнъж.

— Чичо Кристиан… може да не съм чул, но…

— Не. Много добре си чул. Не съм казал нищо повече.

Рафаел бавно отвори уста. Сега вече разбра.

— Кажи му да облече червената си риза — повтори Фон Райнзее. — Нека се успокои. После го отпрати. Вече знае твърде много. Наистина, цяло щастие е, че се случи така. Иначе щеше да се наложи да се занимаваме специално с него.

През няколко стаи се чу пускане на вода и недоволно гъргорене на тръби.

— Има още нещо — каза Рафаел неохотно. Искаше да се чуе с Ан отново, преди да направи някоя глупост. — Нещата стават много сложни. Знаеш ли, че полковник Чърч е болен? Васкес каза, че ще го откарат в Панама; полетът вече е разрешен.

— Кога?

— Утре сутрин. Това значи, че нашите хора вероятно ще го изпуснат. Трябва първо да свършат с участниците в акцията и после да отидат в Мендоса. Ще се наложи да се придвижват през буша, за да изненадат американците в клиниката.

— Добре. Ако не го убием тук, ще го направим в Панама. Нека момчето го направи.

— Чичо Кристиан… толкова ли е необходимо да убиваме Чърч? Васкес предлага нещо по-добро. Техният генерал Парнъл. И той ще пристигне. Първо в Мендоса, после в Ла Пас. Можем да го убием на едно от двете места. Ако очистим някоя едра риба, американците наистина ще се ядосат…

— Чудесно. Прекрасно. Рафаел, винаги съм имал забележителен късмет. Направо се чудя как е възможно. Да. На всяка цена. Убийте Парнъл. За бога, разбира се. — На Рафаел му се счу леко хихикане от другата страна на линията. — Нека нашите „колумбийци“ го направят. Наистина, страхотна възможност. Съвсем сигурно ли е, че идва?

— Чичо Кристиан.

— Да, момчето ми?

— Да оставим ли Чърч?

В гласа на Фон Райнзее нямаше и капка несигурност.

— В никакъв случай. Като започваш нещо, трябва да го докараш докрай.

— Отнасяше се добре с Ева. Той…

Фон Райнзее повтори отчетливо. Всяка дума като изсечена от камък.

— Като започваш нещо, трябва да го довършиш. Колумбийчето да очисти Чърч. Ако трябва, да го последва и на луната.

— Може и без това да умре. Много е болен.

— Е, това няма да е много изгодно за нас. По-добре да си мислят, че колумбийците са го убили. А сега… за Ева.

— Всичко е готово. Само кажи кога.

— Сега.

— Нищо няма да й се случи. Ще я задържат в едно от селата, докато стрелбата свърши.

— Добре. Грижи се за нея.

— Няма нужда да ми го казваш, чичо Кристиан.

— Да се върнем тогава на бизнеса. Колко американци ще има утре при нападението?

— Васкес каза четирима, включително и той. И един инструктор-пилот от Санта Крус. Новият подполковник. А Плимут изпраща и един капитан, негър. Посланикът му има зъб.

— Виждаш ли? Ще направим и услуга на посланика. А колко са в клиниката?

— Днес следобед са били тридесет и осем, въпреки че някои от медицинския персонал може да работят по селата. Утре сигурно ще пристигнат още. Със самолета на Парнъл.

— Какво мисли Васкес?

— Мисли, че ако дойдат още, ще са малко. Телохранители на генерала. Може някой журналист.

— Твоите хора ще се справят ли с толкова?

— Ако ги изненадат. Но може да се разрази истинска битка.

— Няма значение. Дори американците да победят, твоите хора ще са убили достатъчно, за да се вдигне шумотевица в печата. Няма да се изненадам, ако американците се нахвърлят направо върху Колумбия. — Старецът замълча за момент. — А ти. Искам да останеш в Ла Пас. Да се набиваш на очи. Докато всичко свърши. Разбра ли?

— Значи да не се връщам в Санта Крус?

— Стой си там. Разхождай се. Срещай се с хора. Посети един-двама министри.

— Добре, чичо.

— Имаш ли още нещо да ми кажеш?

— Не, чичо.

— Добре. Аз имам. — Гласът на Фон Райнзее стана леден. — Слушай, Рафаел. Искам да спреш да правиш глупости с онази жена. Още сега. Стига толкоз. Опитах да съм търпелив. Но нещата излязоха вече от контрол.

— Чичо Кристиан…

— Край. Иначе аз ще го спра вместо теб.

 

 

Хенри Васкес никак не харесваше как вървят нещата. Опита се да си състави ясен план, да използва целия си дългогодишен опит, но сега събитията му се изплъзваха. И не можеше нищо да направи.

Гутиерес, това конте, този надут глупак, нарече стаята, в която остави Васкес, „свой кабинет“. Фалшив като всичко, което го заобикаляше, Рафаел Гутиерес беше просто едно лайно. Васкес познаваше този тип хора. Единственото, което отличаваше Гутиерес от стотиците и хилядите като него, беше късметът, че се е родил в семейство, което сравнително рано се е намърдало в престъпния бизнес. Преди четири и половина века, когато всичко можело да се оправдае в името на Испания.

„Кабинетът“ бе натъпкан с кич на космически цени и нищо общо с Боливия. Книги в луксозни кожени подвързии, които вероятно никой не е отварял. И компютър, който собственикът му сигурно не знаеше даже как да включи. Всичко беше само декор, безкраен карнавал.

Карантиите на Васкес отново се разбунтуваха. Но този път бе само предупреждение. Господи. Надяваше се да се оправи до сутринта. Нещата и без това вървяха зле.

Не искаше да участва в нападението. Но беше стигнал твърде далеч. Ако акцията се провалеше, щеше да плати с главата си. Немецът бе абсолютен негодник. Най-голямото лайно от всички. Както си го представяше Хенри Васкес, ако участва в нападението, поне щеше да има някакъв шанс. Ако провалеше плана на Фон Райнзее, щеше със сигурност да се прости с живота. Какъв избор!

Задните му части го заболяха и той стана. Започна да крачи из стаята, твърде нервен, за да си даде сметка за истинското състояние на нещата. На бюрото бяха разхвърляни пътеводители на английски за чужди страни: Испания, Италия. Да, всеки иска да се махне от Боливия. А той бе пропилял десет години от живота си в тази дупка.

Беше пристигнал с големи планове. Решен да уреди всичко. Преди години, когато работеше по операция „Горяща пещ“, все още можеше да се самозалъгва, че трудът му има някакъв смисъл. Но с годините препоръките и програмите, в които бе вложил сърце и душа, се загубиха из кабинетите във Вашингтон, а тези, които бяха одобрени — неохотно, — не можеха да се приложат в боливийската действителност. Нужни му бяха години да разбере, че никой в el Norte не го е еня за пресичането на потока от наркотици.

Беше работил залудо. Други мъже и жени, с по-добро усещане за посоката на течението, бяха лансирани вместо него и единственото, което се увеличаваше с годините, беше обиколката на корема му. Докато косата му посребряваше и оредяваше, хора, които убиваха безнаказано, си купуваха луксозни къщи и се разкарваха с жени, които нямаха време за него. В крайна сметка всичко му стана ясно. Така не можеше да спечели. Лошите бяха много по-напред в играта, на която те самите определяха правилата. Командваха правителствата, въпреки че все още им позволяваха да се занимават с по-неизгодните дела в страните им. А те събираха каймака. Наркотрафикантите се бяха превърнали в робинхудовците на Андите, като връщаха богатствата, изтичали от континента с векове. Децата на бедняците не се блазнеха да стават полицаи или политици. Искаха да са наркотрафиканти. Защото наркотрафикантите имаха всичко. А във Вашингтон и на малките американски островчета, наречени посолства, бюрократите все още твърдяха, че всички световни проблеми могат да се решат с преговори, съглашения и законни средства. Действителността изтика дипломатите на задна линия. Борбата между Съединените щати и наркотрафикантите приличаше на състезание между каруца и ракета. На всичкото отгоре палячовците във Вашингтон наистина вярваха, че могат да убедят бедните да си останат такива, защото така трябвало.

Хенри Васкес беше останал беден доста дълго време, докато най-накрая не се осъзна. Можеше да умре глупав, но със сигурност нямаше да умре като неудачник.

Но това беше краят. След като свърши с тази акция, щеше да се оттегли. Вече имаше достатъчно пари. Изплатена къща в хълмистите покрайнини на Остин. И разчистен път към държавна служба, без опасност да получи куршум в главата заради някой бизнесмен, който не харесва влиянието на кокаина върху цените на недвижимите имоти във Вашингтон.

Коремните му мускули се сгърчиха. Но в червата му вече нямаше нищо. Затвори очи и изчака болката да премине. После случайно избра една туристическа брошура от бюрото.

Снимки и картини. Църкви, Ватикана. Загорели от слънцето жени на плажове, тънки като бикините им.

— Бил ли си там?

Васкес се стресна. Не беше чул стъпки, не бе усетил чуждо присъствие. Беше вече стар за такива неща.

— Моля?

— Бил ли си в Италия? — попита Рафаел Гутиерес.

Васкес остави брошурата и вдигна рамене.

— Не е за мен. — Вгледа се по-внимателно в домакина си, беше недоволен, че са го изненадали. Недоволен от много неща.

— Голям пропуск. Много красива страна. Страна за живот.

— Човек може да живее на много места.

— Да.

— И какво стана? Какво каза?

Гутиерес бавно отвори очи. Винаги бе напомнял на Васкес за флегматично влечуго.

— Каза да си сложиш червената риза.

— За бога, Рафаел. Там ще е като Иво Джима^[1] на бързи обороти. Ще има яка пукотевица.

— Чичо ми не се тревожи за това. Не се ли е грижил винаги за теб?

— Сега е по-различно.

— Да. По-важно е. — Рафаел се приближи и Васкес подуши одеколона му. — Не смяташ ли, че в наш интерес е да те пазим?

Васкес изпухтя.

— Напълно си прав. Хенри Васкес е златната кокошка.

— И сме ти благодарни. — Рафаел му направи знак да седне. — И ти плащаме добре.

Васкес седна на най-меко изглеждащото кресло.

— Никога не съм получил пари даром. Само ти казвам, Рафаел. Там ще е жестока касапница.

— За това говоря и аз.

— И не си представям как ще обясня оцеляването си. — Погледна настоятелно красивия си събеседник. — Ако предположим, че оцелея.

— Да не се съмняваш в думите на чичо ми?

— Не, не. Нямах това предвид. Но винаги стават нещастия. Неточен огън. Нали знаеш.

— Да не те е страх?

— Точно така, страх ме е. И не ме е срам да си го призная. Тези мачо-истории^[2] са пълна глупост.

Гутиерес се усмихна.

— Е, много храбро от твоя страна да участваш. Чичо ми ти е много признателен. Щеше да е ужасно неприятно, ако посланикът беше отменил нападението. Чичо ми щеше да е… разочарован.

— Рафаел. Стига глупости. Знам правилата. И изпълнявам задълженията си. — Вътрешностите му се разтресоха. — Искам само твоите хора да изпълнят вашата част от договора.

— Да съм те мамил някога?

— Какъв по-подходящ случай?

— Хенри. Знам, че днес беше труден ден за теб. Но искам да повдигна още един въпрос.

Васкес го погледна. „Какво нищожество!“ — помисли си агентът.

— Беше много неразумно да идваш тук. Рискуваш…

— Боже Господи. — Васкес се изправи. — А какво трябваше да направя? Да ти пратя писмо? Не искаш ли да знаеш какво става?

Гутиерес махна с ръка — женствен според Васкес жест.

— Знам, знам. Въпреки това. Трябва да спазваме дисциплина. Как например ще обясниш на шефовете си, ако някой те види да идваш тук?

— Имат ми доверие. Знаят, че се налага да обикалям от време на време.

— Да. Въпреки това чичо ми беше крайно разтревожен, като научи, че си тук. Обича да върши нещата перфектно. Немец е, както знаеш.

— Добре. Ясно.

— Уважава те и ти се възхищава, Хенри. Но искаше да ти кажа, че ако пак компрометираш семейството ни по такъв начин, ще бъдеш убит. Това, естествено, не включва случаите, когато чичо ми поиска да те види. Има доверие само на собствените си мерки за сигурност.

Васкес погледна пода с болка в тялото и в душата. Като че усещаше миризмата на собствения си страх.

— Просто така, а? Седиш си и се усмихваш и в същото време ми обясняваш как ще ме убиете.

— Бизнесът си е бизнес — отговори приятелски младият мъж.

Като си тръгваше, Хенри Васкес се чувстваше почти в безопасност. Явно очакваха да оцелее след събитията от следващия ден. Едва по-късно — твърде късно — той си даде сметка какъв двуличник е домакинът му.

 

 

Тъй като Рафаел не знаеше, че идва, Ан паркира колата си на улицата. Кучетата започнаха да лаят и като стигна до желязната порта, тя видя пъргавите животни да тичат към нея. Тъкмо протягаше ръка към звънеца пред подаващи се през решетките муцуни, когато вратата на къщата се отвори. Един прислужник извика кучетата и Ан си помисли, че Рафаел или някой от прислугата, който я познава, я е забелязал по камерите на охранителната система. Грешеше.

Тъмен силует припряно слезе по стълбите, нетърпелив да напусне имението. Посетителят мина отстрани на алеята, за да избегне светлината и Ан успя да го познае едва когато портата избръмча и се отвори.

Беше Хенри Васкес, представителят на Управлението за борба срещу наркотиците към посолството.

 

 

Ан не спомена пред Рафаел, че е срещнала агента. Никога не обсъждаха такива неща, освен това си даде сметка, че видяното не е предназначено за нейните очи. Ако Рафаел искаше да говори за това, сам щеше да започне. Съвсем други неща я вълнуваха.

Все пак срещата беше изненадваща. Ан замръзна от удивление, объркана от срещата с познатото лице. Трябваше й доста време да осъзнае, че и агентът се чувства като в небрано лозе. Васкес промърмори нещо неразбираемо, после бързо се измъкна покрай нея, като едва не я събори на земята. Отдалечи се, без да се обръща.

Тя искаше само да се махне от тази страна, където нищо не вървеше както трябва. Всъщност не се интересуваше какво прави Хенри Васкес. Нямаше, не можеше да има значение за нея. Не я засягаше вече.

— Любов моя — възкликна Рафаел. Пристъпи напред да я прегърне, без да освободи преди това прислугата. Но тя се отдръпна.

— Не. Дойдох само… да поговорим за минута.

— Разбира се, Ан. — Посочи към стълбите. Към спалнята.

— Не.

Той се усмихна много тъжно. Детска усмивка.

— Да влезем тук тогава. — Прекоси хола и отвори вратата на кабинета си, помещение, което тя бе посещавала много рядко. Спалнята беше нейната стая.

След като затвори вратата, той настоя да я прегърне, но тя пак го отблъсна. Не искаше да си позволи никакви чувства.

— Опита се да ме заплашваш. Това беше подло.

— Какво искаш да кажеш?

— Тези глупости, че ще дойдеш в резиденцията. Не бях подозирала, че си такъв грубиян.

Той я погледна с искрена изненада.

— Ан…

— Не. Слушай сега. — Беше й ужасно трудно да го гледа, но по различен начин, отколкото при срещата със съпруга й. — Всичко, което преживяхме заедно, е много красиво. По-красиво от всичко в живота ми. Но вече свърши. Край. Напускам Боливия.

Той протегна ръка, но тя се отдръпна. Рафаел поклати глава, като че беше изненадан и объркан.

— Ан… добре… идвам тогава с теб.

— Стига. Не разбираш ли? Всичко свърши. Край.

Той отиде до бюрото бавно, сякаш секундите му бяха скъпи. Взе купчината брошури и ги занесе при нея.

— Ан… четох, търсих. Място, където да идем заедно. Милано може би. Там имам кантора. И законен бизнес. Или Мадрид. Била ли си в Мадрид? Можем да останем заедно завинаги. Ти и аз.

Тя замахна и го удари. С все сила. Толкова силно, че той изпусна брошурите, отдръпна се назад, вдигна ръце, за да се предпази от следващ удар.

— Стига! — изкрещя Ан. — Не можеш повече да ме разиграваш. Това вече не е игра. Това е моят живот.

Той поклати глава. Израз на ужасно разочарование.

— Ан. Моля те. Mi corazon^[3]. И за мен не е игра.

— Не. Не! Не ме интересува. Дори да си мислиш, че говориш искрено. Защото няма да търпя повече.

— Обичам те, Ан.

— Мълчи. Не разваляй това, което все още ми остава. Няма да го понеса. Няма да избягам с теб като някаква застаряла глупачка само за да се събудя някой ден и да открия, че си ме напуснал. Или да преживея униженията, когато започнеш да ходиш с по-млади жени, и да слушам лъжи и извинения. Не. Няма да понеса добрите ти намерения и съжалението ти. Докато мисълта да си легнеш с една старица не ти стане отвратителна. — Представяше си го много ясно. Беше ужасно. — Край. Беше страхотно. Но вече свърши. Заминавам.

Но не си тръгна. Не можеше още да го напусне. Искаше да го погледа още малко, да запомни лицето му. Мисълта, че никога вече няма да го види, никога вече няма да я докосне, й се струваше невероятно грешна и несправедлива. Искаше да закрещи.

— Ан… ще зарежа всичко заради теб.

— Романтични глупости. Самозалъгваш се. Недей.

Лицето му помръкна. И гласът му се промени.

— Мисля, че вършиш голям грях.

— Кой си ти, че да ми говориш за грехове, господин Търговец на наркотици?

— Грях е да убиваш нещо толкова хубаво, толкова рядко.

— То беше мъртвородено от самото начало.

— Ан.

Тя се обърна. Не издържаше вече. Но той я последва и я сграбчи за рамото, преди да е стигнала вратата. Прегърна я, впи устни в нейните. Отначало тя се опита да се измъкне. Но той беше много по-силен. Така че тя остана хладна, остави го да търси целувката й безрезултатно.

Той се предаде и леко я отблъсна.

— Грешиш, Ан. Много грешиш.

— Сбогом, Рафаел.

Тръгна си, отначало бавно, като че с мъка преодоляваше съпротивлението на въздуха. Но тъй като той не я последва, ускори крачка. Когато стигна входната врата, вече тичаше и плачеше, не обърна внимание дори на кучетата. Затича се по алеята, опитваше се да избяга, но все пак се надяваше, против волята си, че ще чуе други стъпки зад гърба си. Кучетата залаяха яростно, но някой ги държеше. Тя заблъска портата, изливайки яда си върху студеното желязо, докато някой не благоволи да й отвори с дистанционното устройство.

Едва виждаше през сълзи, повдигаше й се. Задъха се от разредения въздух. Продължи да върви и да плаче.

Когато бръкна в чантичката си за ключовете от колата, някой я хвана за ръката. За момент на животинска радост тя си помисли, че е Рафаел. След миг обаче друга ръка запуши устата й.

 

 

Хенри Васкес прекоси старите квартали към възвишенията, където се издигаше нов, мрачен град. Премина бързо покрай затвора, остави зад гърба си летището със светлини по пистите и бетонните му полета. Зад последните колиби и съборетини, осветена от луната, се простираше високопланинската пустиня, по далечните върхове се белееше сняг. От време на време пред фаровете се мяркаше някоя набита индианска фигура или скитащо куче лениво пресичаше пътя. Тъмни камиони, натъпкани с работници, профучаваха покрай тях. Един късен автобус изпълни въздуха с отровни газове. Но с всяка минута пътят ставаше все по-пуст, по-празен. Кара повече от час. Веднъж спря да почине, с готов пистолет, в случай че Ан се опита да избяга.

Преди езерото Титикака зави надясно, премина през едно спящо село, после превключи на двойна предавка, за да се изкачи по черен път, през дупки и канавки. Целта му беше място, което и преди бе използвал: група постройки, които местните избягваха заради поверията за призраци.

Тук щеше да витае още един дух.

Премина последните няколко километра със загасени фарове. Лунната светлина посребряваше линията на пътя, през периферното му зрение преминаваха странни твари. След като преодоля последното малко възвишение, продължи да кара с повишено внимание, тъй като веднъж си беше откъртил ауспуха по тези камънаци.

Спря до постройка без покрив, чиито бледи стени имаха син оттенък. Вдигна Ан от задната седалка, все още в недоумение от спокойствието й, и я изправи сред камъните и изсъхналия тор от лама. На нейно място щеше да се съпротивлява като луд.

Като че не й беше ясно какво я очаква. А може би наистина не знаеше. Да не би тъпата кучка да си мисли, че постът на съпруга й ще я спаси и в този случай?

Беше й запушил устата с един парцал, който използваше да си проверява маслото, бе омотал китките и глезените й с тиксо, но тя все пак можеше да се съпротивлява. Очакваше да се опита да го удари или ритне, но тя не направи нищо. Сякаш животът вече не й беше скъп.

Беше хубава жена и в началото си помисли, дали да не я изнасили преди това, но се опасяваше, че ако случайно намерят тялото, могат да направят някакви ДНК-тестове. Не си заслужаваше. Затова опря пистолета в гърба й и каза:

— Ще ти развържа краката, че да можеш да ходиш. Ако се опиташ да ме ритнеш или нещо друго, си мъртва.

Тя не помръдна. Той коленичи и отлепи тиксото с няколко резки движения, по-груби от необходимото, едва не я повали на земята. Краката й бяха хубави. Похабени с Плимут. Васкес знаеше за връзката й с Гутиерес от няколко седмици, но пазеше информацията за себе си, в случай че се окаже полезна. Не искаше да подхвърли някой намек на Плимут само за да го засегне. Не беше толкова подъл.

— Тръгвай. Върви напред.

Тя се подчини, тръгна, препъвайки се с градските си обувки. В пространството между две постройки той я хвана и я спря. Изненада се колко е топла и дръпна ръката си, като че е пипнал някакво опасно създание.

Сама си беше виновна. Тъпата кучка. Просто се озова на неподходящо място в неподходящо време. Съдба. Ясновидките по пазара можеха да я предупредят. Васкес знаеше, че тя никога не си държи устата затворена. А и без нея си имаше достатъчно проблеми. Беше твърде близо до голямото разплащане, за да рискува. И в края на краищата какво значение имаше. Всъщност кое има някакво значение.

Тя издаде сподавен стон. Но не звучеше уплашена. Като че искаше да каже нещо.

Добре. Дори да се пръсне от крясъци, никой няма да я чуе.

Васкес разхлаби възела зад врата й.

Тя отвори уста и парцалът падна.

— Исках само да си поема въздух.

— Ами дишай.

Застана зад нея, силуетът на главата и раменете й се очертаваше на фона на светлото небе. Стисна пистолета, но не можеше да го направи.

Останаха така дълго време в мълчание. Вътрешностите на Васкес къркореха и се бунтуваха. Знаеше, че трябва да го направи. Но му беше по-трудно, отколкото очакваше. Даже започваше да се пита дали не може да го избегне.

— Не исках така да стане — каза внезапно той, изненадан от собствения си глас.

Рамената на Ан потръпнаха. После се успокои. Отпусна се на земята. Бавно и тромаво, с вързани зад гърба ръце. Почвата беше твърда и покрита с камъни.

Застана на колене и погледна небето. Отзад той виждаше бялото й чело и върха на носа й. Тя си пое дълбоко въздух, после каза:

— Хайде, свършвай най-после.