Ралф Питърс
Залезът на героите (2)

1.

Спяха направо на земята в мизерна барака близо до незавършената клиника, за чийто строеж бяха изпратени. Само един сержант, невъоръжен и беззащитен срещу змиите, патрулираше в мрака. Въпреки че никой не вярваше на измишльотините им, индианците се кълняха, че в Бени^[1] виждали влечуги, достигащи повече от тридесет метра дължина. Така или иначе змиите много приличат на хората — по-малките са по-опасни.

Сержантът — човек, който не очаква вече нищо от живота — не се боеше толкова от неизвестните опасности, колкото беше изморен. Работните нормативи, наложени на отряда, бяха нереалистични и убийствени — резултат от дипломатически игри, прищевки на местните власти и безотговорност. Непосилен труд по цял ден. Сержантът едва се държеше на крака. Ходенето бе единственият начин да остане буден. Войниците бяха толкова изтощени, че за да им даде максимална възможност за почивка, капитанът съкрати смените на караула — по един час и само един патрулиращ. При нормални условия щяха да поставят най-малко по двама часови. Щяха да устроят скрити постове, които да изненадат в гръб евентуалните нападатели. Но тук всички правила бяха различни и много малко неща зависеха от членовете на екипа. Бяха им забранили да носят оръжие — също дипломатически ход. Така че часовите се стараеха да бъдат колкото се може по-лесно забележими, докато патрулират в непрогледната тропическа нощ, с надеждата видът им да обезкуражи всеки нежелан посетител. Засега единственият им проблем бяха кражбите.

Като минаваше покрай бараката, до ушите на сержанта достигнаха звуци, каквито хората издават, когато са изтощени до крайна степен и спят непробудно. Познаваше по дишането всеки един от войниците, както майка децата си. Знаеше кой от тях сънува кошмари. Представяше си ги сгърчени под мрежите против комари, с издрани лица и подути до пръсване ръце, стана му мило — което за миг облекчи болката дълбоко в сърцето му.

Бяха дванадесетима мъже, свързани помежду си от всекидневните несгоди и случайните опасности, особена порода хора, неразбрани от привилегированите им сънародници. Хора, които все още вярваха, че съществуват неща, за които човек си струва да даде живота си. Биха се жертвали един за друг, въпреки че всеки от тях би предпочел да живее. Някои имаха деца, които се обръщат към всеки възрастен с „господине“ или „госпожо“, и съпруги, несравними с онези учени жени, които пишат книги за чуждото щастие. Други се бяха провалили в безнадеждни любовни авантюри. Някои колекционираха жени или оръжия, докато други се задълбочаваха в изучаването на чужди езици и се посвещаваха на религията. Един пишеше стихове, друг се напиваше до безсъзнание, когато започне да се отегчава. Двама бяха бегачи на дълги разстояния, а един войник, който можеше да кара ски и да стреля с нечовешка страст и точност, бе представял страната си на зимните олимпийски игри. Някъде в раницата си всеки носеше смачкано зелено кепе.

Този екип бе един от многото дребни инструменти, използвани за оформянето на американската външна политика. Всеки от членовете му имаше поне смътно усещане за това, но в момента бяха прекалено уморени, за да мислят за нещо друго освен за работа, спане и ядене. Бяха изпратени да строят клиника за бедните от едно градче, разположено на брега на голяма река. Мендоса имаше вече такава клиника, но твърде малка, а в бедността също има привилегировани. Това лечебно заведение обслужваше само избрани — бедняци с връзки. Новата клиника щеше да бъде на разположение на истински нуждаещите се, на тези, които се преселват от буша^[2] в града, като се надяват на по-добър живот в близост до цивилизацията.

По идея на една енергична и амбициозна лекарка и с одобрението на кмета на градчето, който обичаше да разгласява нашироко прогресивните си инициативи, войниците положиха основите на новата клиника извън рамките на селището, на малко възвишение сред равнината, където болестите процъфтяваха в колибите, служещи на мургавите местни жители с плоски лица и нито капка испанска кръв във вените за подслон срещу тропическите дъждове. Лекарката, с изтощен и гладен вид, криеща женствеността си в мръсната фланелка и твърде широките камуфлажни панталони, постоянно минаваше да нагледа строежа. Сержантът й съчувстваше, но както всички останали, я определяше като една от онези светици, които неминуемо въвличат околните в неприятности. Звукът и видът на калния и джип го дразнеше и той се радваше, че жената няма време да ги посещава по-често. Кметът, от друга страна, идваше по разбития черен път поне веднъж дневно с мерцедеса си, за да инспектира свършената работа.

Войниците ненавиждаха колата на кмета. Появата й означаваше загуба на време. Точно когато всяка минута е от значение. Имаха тридесет дни да построят клиниката. Ставаше дума само за малка чакалня, лекарски кабинет, склад и примитивна операционна, но тридесет дена — това бе смешен срок. Макар и с голям опит при странни мисии из целия свят, членовете на екипа бяха войници, а не професионални строители. И за изпълнението на проекта бяха необходими поне четиридесет и пет дена. Но американският посланик беше намалил срока в последната минута. В телеграмата му, копие от която бе изпратено в главния щаб във Враг, се казваше, че в Боливия има вече твърде много американски военни, „излезли извън контрол.“ А и клиниката не бе инициатива на посланика. Наложи се командирът на военната мисия в Ла Пас да направи компромис, тъй като имаше лични причини да желае построяването на клиниката. Според мнението на сержанта това бе типичната бъркотия, която се появява винаги когато Държавният департамент се намеси в работата на военните.

На всичко отгоре обещаните за строежа материали рядко пристигаха навреме. Или бяха с ниско качество. Беше предвидено бригада войници от местния гарнизон да помага, но те работеха само когато командирите им се навъртаха наоколо, а това ставаше доста рядко. Още почти деца, боливийците носеха толкова вреда, колкото полза. Бяха дребни, повечето неграмотни момчета и притежаваха завидно умение да се скатават. Но боливийците трябваше да участват, за да симулират съдействие пред местните жители и пресата. Както бяха казали на работния екип, важна странична задача на проекта бе да се създаде у цивилното население вяра в армията, ползвала се с доста противоречива слава в недалечното минало. И така всеки беше готов да съдейства, поне докато нещата не започнеха да стават сериозни. На тридесетия ден президентът на републиката и американският посланик щяха да долетят от разположената в планините столица за официалното откриване. Събитието щеше да бъде от изключителна важност за кмета, за известни политици и представители на властта, а може би дори и за бедните.

Церемонията, подробно отразена в пресата, трябваше да демонстрира също така положителното влияние на Вашингтон върху демократична Боливия. Между другото, един служител в посолството беше подшушнал на екипа, че американският посланик се надява новият боливийски президент да престане да шикалкави и да унищожи из корен плантациите от кока, отглеждани от селяните в подножието на Андите, както той и съветниците му бяха обещали преди изборите. Както наблегна дипломатът, унищожаването на плантациите от наркотични растения в Южна Америка е ключът за разрешаване на проблема с наркотиците в Съединените щати. Посланикът бил твърдо убеден в това.

Сержантът беше идвал и друг път в Перу. Изкореняването на плантациите от кока бе най-продължителното от дългата серия обещаващи мероприятия, никое от които не беше дало резултати. Този път, разбира се, както ги увери представителят на посолството, всичко щеше да е различно. Беше типичен представител на Държавния департамент, с кожа като мокър гипс и очила, широки колкото раменете му. Сержантът, който беше служил предимно в Латинска Америка и бе преживял достатъчно секретни мисии, знаеше, че изкореняването е сметка без кръчмар и сериозни мерки в тази насока биха означавали политическо самоубийство за боливийския президент. Но шефовете не смятаха така. Изкореняването на плантациите можеше да се измери в цифри, да се документира и да донесе по-висок пост за някого. Сержантът бе участвал в антинаркотични операции в Колумбия, Перу, Еквадор и Венецуела и можеше спокойно да заяви на книжните плъхове във Вашингтон, че изкореняването е абсолютна глупост. Но кой ли го питаше? Тъй че той отиваше, където го изпратят, вършеше голяма част от работата, за която е отишъл, и вече сериозно се замисляше за пенсиониране.

Всеки ден екипът от Специалните части работеше от ранни зори до късен мрак. Всички бяха отслабнали, някои боледуваха. Бяха пристигнали въоръжени само с работни инструменти. Наркотрафикантите контролираха цели провинции, но Боливия е голяма страна и градът не бе в тяхна територия. Личеше си по бедността и калните улици. Във всеки случай основната политика на посланика бе никой американец, назначен да обучава, строи или лекува в „неговата“ страна, да не носи оръжие. Да ходиш въоръжен бе провокативен политически акт. Според общото мнение наркотрафикантите не биха наранили американски гражданин. Това би им донесло само неприятности.

Така че екипът беше изпратен в градчето, разположено на самия край на света, на реката точно срещу бразилския бряг, да построи клиника, където най-бедните сред бедните да могат да потърсят лек или хапчета, или да им бъде изрязан някой цирей. Из буша постоянно върлуваха холера и менингит, денга, а понякога и чума, почти всеки имаше паразити. Истинското ниво на детската смъртност не бе известно никому, защото никой не знаеше каква е раждаемостта. Статистиката бе чудо, което се случва само в столицата. В момент на прозрение един старши сержант описа строежа на клиниката като „да поставиш лепенка на болен от хеморагична треска.“ Но и той бе прекарал повечето от съзнателния си живот в правене на такива безсмислени неща, а когато изказа горното мнение, беше в лошо настроение от непосилния труд.

Клиниката вече бе три четвърти завършена. Трябваха им само малко късмет и още няколко сухи дни, за да приключат задачата си навреме.

Часовият вървеше бавно, потънал в мисли за света, в който живее. Нощта беше тъмна като в рог: без луна, без звезди, огромни облаци се мъкнеха откъм Амазония. При по-ясно време проблясъците от реката, приток на друг приток, посребряваха върховете на дърветата с отразена лунна светлина и животните започваха да говорят. При по-ясно време. Последните лампи в разположения на високото град бяха изгаснали. Човек, който няма опит с тъмнината, не би могъл да направи и крачка.

Сержантът премина покрай спалното помещение към клозета, изкопан при една отводнителна акция. Жена му беше панамка, имаха пикап „Тойота“ с ремарке и фамилна къща във Файетвил, Северна Каролина. Даже сега, изтощен и измъчван от хронична болест, той вървеше изправен — спомен от един учебен скок във ветровит ден. Беше си счупил гръбнака при падането, след което парашутът го бе влачил през целия полигон. Лекарите се чудеха как изобщо проходи. След инцидента бе направил още седемдесет и четири скока и участва в единадесет маратона.

Докато вървеше из сухите треви, си мислеше за най-новия, най-младия член на групата. Хлапакът току-що бе получил прощално писмо от жена, за която вече беше чужд. Сержантът знаеше как се чувства. През деня, плувнало в пот, момчето се опита да се надсмее над съдбата си. Сега, скрит в тъмнината, сигурно щеше да си изплаче очите. Сержантът го разбираше. После се запита за хиляден път в кариерата си защо, по дяволите, някой би се наврял в тази дупка, когато може да си седи в страната на големите възможности, да си кара кефа и да нанка мирно до жена си.

Сержантът се изсмя самодоволно при мисълта какъв глупак е бил той самият. Ботушът му разби буца суха пръст.

После спря.

Счу му се нещо.

Близо.

По дяволите.

За бога, само да не е змия.

Най-много на света се страхуваше от змии, въпреки че не го бе споделял с никого от екипа. Дали пък не му се е сторило?

Мили боже, замоли се той с невинността на дете, само да не е змия. Поне не отровна.

Заслуша се.

Последното, което чу в живота си, бе човешко дишане.