Ралф Питърс
Залезът на героите (14)

13.

В богатите северни квартали на Богота, където момичетата от бутиците пронизват с погледи всеки минаващ мъж и първият, който излиза от всеки мерцедес, е бодигардът, има много нови луксозни постройки. С раздвижената си архитектура те са паметници на стремежа на всеки човек да бъде по-различен от другите. И най-малкият от апартаментите има специална стая за прислугата, в страна, където да станеш прислужница е една стъпка нагоре по социалната стълбица. Много от апартаментите са празни и така остават понякога с години. Но това няма значение. Бизнесмените, които строят тези замъци с мраморни коридори и опушени стъкла, могат да си позволят да загубят част от парите си само и само след няколко правителства те или децата им да притежават нещо ценно и законно. Много от парите, благодарение на които са издигнати тези постройки, са натрупани на жестока човешка цена в доста по-малко привлекателни райони на север от Рио Гранде, но бизнесът си е бизнес.

В една дъждовна сутрин американският военен аташе в Колумбия влезе в една от тези постройки. Косата му бе къса и зле подстригана и се беше загърнал с шлифер, купен от жена му на евтина разпродажба в родината. Под връхната си дреха аташето носеше костюм, чиито едри, нескопосани шевове никак не бяха в тон с квартала, където и въоръжените шофьори носеха габардин, прилепващ по телата им като дланта на любовница. Аташето каза на пазача, че е господин Смит и е дошъл да огледа апартамента, който се дава под наем на осмия етаж. Портиерът му връчи плик, в който се усещаше тежестта на ключ.

Аташето, сам и невъоръжен, беше малко нервен, но от дълги години бе войник и не издаваше чувствата си освен пред хора, които го познават добре. Качи се с остъкления асансьор до осмия етаж, на който имаше само два апартамента. Аташето извади ключа и го пъхна в ключалката на вратата със съответен номер. Изпъна се и влезе.

Апартаментът беше празен и огромен. Мраморен праг, под, постлан с килими, меки като кашмир, с цветове, убити от оскъдната светлина, процеждаща се през облаците, после през големия прозорец. Още се усещаше миризмата на боя, само парче вестник загрозяваше пода. Аташето премина бавно през фоайето, достатъчно, за да побере цял роял.

Когато влезе в салона, пригоден за огромни приеми, той усети, че не е сам. Спря. След миг някакъв глас каза:

— Бъдете добре дошъл, полковник Ламон.

Аташето не отговори. От сянката изникна мъж с посребрена коса и двуреден костюм с подплънки на раменете. Отзад, в дългата сянка на коридора, чакаше друг силует, бръкнал с ръка под сакото, сякаш го боли сърце.

— Съжалявам, че не мога да ви поканя да седнете.

— Мога да стоя прав. — Гласът на аташето беше твърд и безизразен. — Какво искате?

Колумбиецът потърка брадичката си и погледна настрани. Като че аташето бе задал много интересен въпрос. Профилът на домакина изглеждаше героично на бледата светлина. Но аташето знаеше, че събеседникът му не е герой. Никой от тях не беше герой. Въпреки че някои бяха смели до лудост.

— Искам — каза накрая колумбиецът — да ви кажа истината.

Аташето чакаше.

— Тази работа в Боливия. С убийството на вашите войници. Искаме вашето правителство да разбере… абсолютно ясно… че нямаме нищо общо с това. Опитахме всичко, за което се сетихме, но вие продължавате да не ни вярвате.

— Къде сте учили? — неочаквано попита аташето. Стар трик. Да зададеш неочакван въпрос, който предполага искрен отговор, за да разчупиш леда.

— Университета ли имате предвид? Или юридическото училище? Станфорд и Пен. Искате ли да научите още нещо за мен?

Аташето отново замълча.

— Да се върнем на Боливия. Не знаем какво да правим. Опитахме се да помогнем. Не знаем как да ви убедим, че не сме замесени. Даже ви казахме кой е убиецът. — Гласът му стана остър като бръснач. — Малък боклук от градското бунище. С едно-единствено умение, като курва или клоун. Даже насочихме местните власти към него, въпреки че те, както винаги, се провалиха. Сега никой не може да го намери. — Домакинът се обърна с цялото си тяло към аташето, с гръб към широкия прозорец, лицето му потъна в мрак. Американецът прекоси стаята, сякаш се разхожда замислено, така че колумбиецът да се обърне към светлината. — Можехме и сами да убием хлапето — продължи колумбиецът, като че сам на себе си. — След като му зададем някой и друг въпрос.

— Всички улики сочат към вас.

— Това не ви ли се струва съмнително? Не ви ли се струва, че има твърде много доказателства? А фабриката, която вашите хора нападнаха в Чапаре. Вестниците твърдят, че е колумбийска. Нека споделя нещо. Това е отчасти вярно. Наистина беше една от нашите собствености. Но я зарязахме преди няколко месеца. Нали знаете, че постоянно се местим. — На светло домакинът изглеждаше на около четиридесет, посребрените коси по слепоочията му — като септемврийски сняг. — Нека ви кажа още нещо. За този кокаин, дето хората ви твърдят, че са намерили. Това е невъзможно. Рафинерията никога не е имала такъв капацитет. Освен това ние никога не складираме такива огромни количества до самата лаборатория. Би трябвало добре да го знаете.

— Ако не са ваши хора, тогава кой?

Колумбиецът се приближи. Ризата му, синя отдалече, имаше фини бели и сини ивици. Дебелата му като от брокат вратовръзка преливаше в лилаво и кремаво.

— Не сте ли мислили за бразилците? Знаете, че се опитват да се наместят навсякъде. Не ви ли е идвало наум, че бразилците може да си играят с вас, като се опитват да ви накарат да им свършите мръсната работа? Съединените щати изгонват — или се опитват да изгонят — колумбийците от Боливия. И кой, мислите, чака от другата страна на границата да ги замести? — Колумбиецът направи физиономия, като че е настъпил изпражнение. — Всъщност те дори и не чакат. Трябва да го знаете. Бразилците се включват във всяка възможна дейност в Боливия, законна и незаконна. Даже политиците в Бразилия са хвърлили око на Източна Боливия. Погледнете бразилските инвестиции в Санта Крус. Провинцията се е превърнала почти в колония.

Аташето погледна през големия прозорец, печелейки няколко минути за размисъл. Отсреща гледаше друг жилищен блок с тъмни стъкла и гранит, почернял от дъжда. Големи облаци настъпваха към близката планина, където се разпадаха на оловносива мъгла. Долу, по мократа улица, една жена с бързи бели крака се показа изпод розов чадър; едно такси профуча през локвите.

— Добре — каза аташето, — ако са бразилците, кажете ми имена. Дайте следата.

— Не можем. Там е работата, че не знаем. И ние сме толкова затруднени, колкото и вие.

Аташето изпръхтя презрително.

— Не ми се вярва. А сега. Нека приемем един друг сценарий. Бразилците започват много да се бъркат в работите на Кали. Какво по-хитро от това, да обвините конкурентите си точно в тези грехове, в които ги обвинявате? Насъсквате „чичо Сам“ срещу момчетата в Рио и Сау Паулу. Така че да свършим вашата мръсна работа.

Колумбиецът направи скептична физиономия.

— Хайде. Ако беше така, щяхме ли да използваме колумбийци? Колумбийски наемен убиец. — Стисна юмрук, като че да смачка някакъв невидим боклук. — Можехме да наемем бразилци, ако искахме. Хем са евтини, хем са много.

— Ако имате някаква реална информация, дайте ни я. Но не очаквайте да повярваме и на една ваша думичка.

Веждите на колумбиеца се събраха като борещи се гъсеници.

— Така ли? Върнете се тогава към действителността, полковник. Знаете, че ако пожелаем, можем да убием всеки ваш човек, който работи срещу нас в онази страна. Знаем кои са, къде живеят, къде работят, кого чукат, колко често ходят по нужда. — Усмихна се злобно. — Най-често един върху друг. Но чуйте. Как да ви докажем, че не искаме да се бием с вас? Повишават ли се продажбите на кокаин в Далас и Бостън? Не. Имаме утвърден пазар в Северна Америка. Това е пазарът, който ни оставяте. Вършим ви услуга. Държим латиноамериканците, черните и бялата паплач доволни, далеч от жилищата ви. Не продаваме на вашите деца. Ако някой от тях се забърка, то е, защото си го търси. — Вдигна ръка към големия прозорец и света зад стъклото. — Огледайте се. Ние сме навсякъде. Имаме възможности навсякъде. Можем да ви направим услуга, като приобщим десет или двадесет милиона руснаци към кокаина на намалени цени. — Приближи се още по-близо, заплашвайки да задуши аташето с одеколона си. — Не искаме война с Вашингтон. — Стисна устни, после му дойде още нещо наум. — Това ще е война без победители.

— Освен бразилците?

— Освен бразилците.

Аташето поклати глава.

— Не приемам твърденията ви. В тях има нещо гнило. Съединените щати се грижат за всеки свой гражданин. И ще ви победим.

— Не бъдете наивен, полковник. Наистина ли вярвате, че някой сенатор се интересува дали един негър е застрелял друг? Или дали състоятелните ви хора се забавляват с наркотици. Вие нямате една страна. Те са две. Една, в която хората благоденстват, хора със семейства, къщи, коли и образование. И друга, която всички искате да изчезне.

— Нямам време за философски спорове.

— Нито пък аз. — Внезапно домакинът хвана аташето за ръкава. Първата реакция на военния бе да го удари, но лесно се овладя. Погледна строго колумбиеца и той бавно отхлаби хватката си.

— Моля ви. Това ще свърши лошо за всички ни. — Човекът изглеждаше искрено разтревожен. Зад ледения си професионализъм аташето слушаше внимателно, наблюдаваше, преценяваше. Едно бе сигурно — колумбийците бяха изпаднали в пълна паника.

— Трябва да ни покажете още някоя следа — каза полковникът. — Ако са бразилци, докажете го. Имате възможности. Посочете истинските злосторници. — Погледна колумбиеца със строго изражение, научено по време на службата му като командир. — Сега, кажете ми нещо, което искам да знам. Защо се обадихте на мен? Защо не на представителя на ЦРУ? Знаете кой е. Онзи с директната връзка към Вашингтон.

Колумбиецът отново направи физиономия, като че е настъпил изпражнение с най-хубавите си обувки.

— ЦРУ Те са некадърници. А тукашният им представител е най-некадърният от всички. Ако си върши работата наполовина от това, което приказва, ще имате голям напредък. Вярва само в това, в което смята, че шефовете му искат да вярва. Той е като лош свещеник. — Колумбиецът скръсти ръце върху скъпото сако. — Както и да е, и без това никой в сегашната администрация не обръща внимание на вашия ЦРУ-агент. Всички го знаят. Но този генерал Парнъл. Той е способен. И има връзки. По-добри, отколкото се смята. В нашия свят от него щеше да стане чудесен бизнесмен.

— Ще му предам комплимента.

— Не. Предайте му, че не щем война. Че не искаме да убиваме ваши хора. Че се опитваме да правим добър бизнес. Ще ви уведомим за всичко, което открием за бразилците. Само генерал Парнъл да накара правителството ви да не предприема нищо радикално.

Аташето кимна. Но имаше много несигурност в жеста му.

— Ще предам думите ви. Само това мога да обещая.

— Да. Предайте ги.

Въпреки че по лицето му не си личеше, аташето се забавляваше. Чудесно е да гледаш наркотрафикантите да се боричкат помежду си.

Колумбиецът подаде ръка, но аташето се направи, че не забелязва. Кимна отново и се отдалечи към помпозното антре.

На прага му щукна още нещо. Обърна се към домакина си за последен път.

— Кажете ми, за колко върви един такъв апартамент?

Облегнат на големия прозорец, колумбиецът отговори:

— Повече, отколкото печели един полковник. — Гласът му изразяваше злобно задоволство. Бързо обаче колумбиецът се усети и добави: — Разбира се, Колумбия е страна на неограничени възможности… за един амбициозен мъж…

Аташето излезе, без да се обръща повече.

 

 

Анхел седеше на леглото и слушаше госта си. Зад потрошените стъкла на остъкленото помощно помещение работници кастреха неизброими розови храсти: червени, жълти, бели, посадени на гъсто под стъкленото небе. Оранжерията бе огромна, една от многото в зеленината на Богота. Анхел харесваше новото си жилище, защото миришеше добре, а малката му стая имаше хубав изглед и представляваше добра отбранителна позиция. Никой не можеше да го изненада.

Харесваше му тук, но не разбираше смисъла. Работниците режеха цветята, поставяха ги в кашони и ги товареха на камиони. След това, така му бяха казали, камионите ги закарваха до летището, там ги товареха на специални самолети, които отлитаха по целия свят, и така хората можеха да си купят рози по всяко време на годината. Анхел харесваше цветя, би искал майка му да има къща с двор и рози, но не можеше да разбере защо хората ги късат, като знаят, че след няколко дни ще увехнат и ще засмърдят. Можеха да ги имат за по-дълго време, като просто ги оставят да си растат. Да убиваш хора има смисъл, защото повечето си го заслужават, но да убиваш цветя и после да ги разнасяш със самолет му се струваше безсмислено и глупаво.

— Ето човека — каза посетителят, като му показа снимка. — Трябва да убиеш този мръсник.

Анхел погледна снимката. Възрастен мъж с тревожни очи. В квартала му момичетата имаха по-решителен поглед.

— Прилича на свещеник или нещо такова.

— Не е свещеник, а скапан офицер, гринго. Безполезен мухльо като всички тях. — Посетителят хвърли голям пощенски плик на леглото, после пусна снимката върху него. — Има още четири снимки. От различни ъгли. Само гледай да убиеш когото трябва.

— Винаги убивам когото трябва — каза спокойно Анхел, като че казваше името на любимите си цигари.

— Има още материали вътре. Информация. Прочети я.

Хладнокръвно, внимателно, да не се издаде, Анхел взе плика и извади листата. Разлисти ги.

— Буквите са дребни. Не мога добре да ги прочета.

— Как така дребни? — посетителят взе листата от ръцете на Анхел и погледна текста. — По дяволите. Печатни букви.

— Много са малки.

Посетителят го погледна.

— Нещо да не би да недовиждаш? — После разбра. — О, Господи! Тъп боклук. Даже не можеш да четеш!

„Някой ден — помисли си Анхел — ще те убия. Когато ти дойде времето.“

— Много си досетлив. Хайде, като си толкова умен, прочети ми ги ти.

Посетителят поклати глава. Дънките бяха прекалено тесни за шкембето му, а ръкавите на фланелката — твърде тесни за бицепсите му. Беше хвърлил коженото си яке на един счупен стол и всеки път когато се обръщаше, Анхел виждаше дръжката на револвера, болезнено втъкнат в колана му отзад. Чудно, къде такъв неудачник се е научил да чете?

Някой ден и Анхел щеше да се научи да чете. Когато има свободно време. И когато има достатъчно пари да плати на някого да го научи и да си държи устата затворена.

Посетителят започна да чете нетърпеливо бележките. Беше настанил големия си задник на една скамейка, по която безразборно се суетяха мравки. Анхел слушаше описанията на навиците на жертвата, дома му, службата му, семейството му. Имаше добра памет и когато гостът го попита дали да прочете всичко отново, отговори:

— Вече знам каквото ми трябва. — После добави: — Има ли си любовница или нещо такова? Някакви забавления. Някъде, където да ходи сам?

Гостът направи физиономия на човек, който знае как да живее.

— Гринго е. Не умее да се забавлява. Нито знае какво е добро за него. — Вдигна задника си от скамейката и дъската видимо възстанови формата си. — Слушай сега. Ще дойде един човек да те вземе. Веднага ще го познаеш. Има червена коса и се казва Адолфо. Да не вземеш да го застреляш. Ще те измъкне оттук. Ще направиш още едно пътуване. Докато стане време да действаш.

— Къде ще ходя?

— По дяволите. Откъде да знам? Не е моя работа. Големите шефове решават. Ще станеш известен, момче. Много хора търсят нещастния ти задник. И не за да го целунат.

— Тогава си търсят белята — каза спокойно Анхел.

— Да. В днешни дни всеки си търси белята. Сигурен ли си, че разбра това, дето ти прочетох?

— Само остави снимките.

— Нещо друго трябва ли ти?

Анхел поклати глава. Искаше му се да поиска лекарство за корема си. Нощните му колики ставаха непоносими и не можеше да спи. Но не искаше този човек, или кой да е от тях, да знае нещо за него, което би прозвучало като слабост.

— Добре — каза посетителят, като си вдигаше якето. Шкембето му провисна над колана и това накара Анхел да го презира още повече. — В края на краищата искат този човек да умре на всяка цена. Без значение къде е или къде ще отиде. Искат го мъртъв.

— Да го накълцам ли като останалите?

Посетителят се замисли, докато си обличаше якето.

— Не споменаха нищо по този въпрос. Може да кажат по-късно, като ти известят плана за покушението. — Погледна Анхел. — Защо? Да не ти е харесало?

Анхел го погледна презрително.

— Аз съм професионалист. Правя това, за което ми плащат.

Гостът понечи да каже нещо, после си промени мнението и Анхел почувства, че го е страх. Този човек беше от онези нещастници, дето се молят и плачат, и се напикават, като разберат, че дните им свършват.

Посетителят отвори вратата и стъклата издрънчаха. Ароматът на рози, тежък като падаща вода, нахлу в малката стаичка.

 

 

Рут приключи с поредния кашон с книги и уморено избърса чело с ръка. Гърбът започваше да я наболява и тя седна на облегалката на дивана и погледна през прозореца. Виждаше хълмовете от другата страна на долината и ясното планинско небе. Гледка, която Джон много обичаше. Още нещо, което щеше да им липсва.

Но имаше и неща, които нямаше да й липсват. Незаинтересована от интриги и клюки, тя никога нямаше да бъде добра съпруга на дипломат. Бе започнала да съжалява дори за това, но сутринта я излекува.

Група съпруги на служители в посолството — познати, а някои минаваха и за приятелки — бяха организирали малка прощална закуска в нейна чест и тя с удоволствие отиде. Но не беше стояла и пет минути, когато си даде сметка за глупавото положение. Някои приятелки не си направиха труда да дойдат, сега, като Джон беше изхвърлен. Други очевидно бяха дошли да видят знак на слабост в поведението й. Даже най-близките й приятелки нямаха много съчувствие в очите си. Думите им бяха остри като парчета ламарина. Но тя се опита да изтърпи всичко, като се правеше на глупачка, докато не стана дума за Ан Плимут.

Ан не беше сред най-обичаните. Жената на посланика бе съумяла да остане привлекателна до такава степен, която другите жени смятаха неподходяща за възрастта й, за тяхната възраст, а оттам и за опасна. Ан Плимут, със стройните си крака с гладка кожа и тънки устни на френска актриса оставаше вечно привлекателна за мъжете. Привличаше ги като неделен мач по телевизията. Още по-зле, Ан беше самотница. Вършеше всичко, което се очаква от една посланическа съпруга, и то добре; но нищо повече. За Рут, която живееше в собствения си затворен свят на семейство, музика и книги, Ан изглеждаше интересна, по-различна и Рут си мислеше, че биха могли да станат приятелки, ако някоя от двете го пожелаеше. За другите Ан беше кучка.

— Разправят, че се разкарва с някакъв боливийски плейбой.

— Отвратително — възкликна друга жена, за която Рут знаеше, че е спала с двама от войниците към посолството, достатъчно млади, за да й бъдат синове.

— С кого? Знае ли някой?

— Чувала съм, че всички са заразени. А как само миришат…

— Винаги съм казвала, че е уличница — каза жената на един отблъскващ служител на американския червен кръст. Съпругът й бе известен с похотливостта си през честите си полеви командировки. — И как си фръцка задника, щом някой мъж мине край нея!

— Да имаше поне малко уважение към положението си.

Рут спокойно остави чашата от китайски порцелан на края на масата и каза:

— Винаги съм харесвала Ан. Харесвам я много повече, отколкото клюките. Така или иначе тя се грижи за себе си. — Даде си сметка колко смешно звучи и се опита да замаже положението с малко хумор. — Ако аз се събудя някоя сутрин и се окаже, че съм жена на Етан Плимут, и аз щях да използвам всяка възможност да кръшкам.

Но сгреши. Не промени ничие мнение с тази реплика. Само настрои всички срещу себе си. Направи се на глупачка, защото очевидно никой мъж нямаше да тича след нея, както след Ан Плимут. Даже оскърби Джон по този начин.

Още една неприятност, помисли си тя, като отмести поглед от непроменената долина. Докато се навеждаше да вземе поредната купчина книги, направо й се искаше да заплаче. Но някой трябваше да запази самообладание. Прислужницата беше безкрайно разтревожена за напускането им, а децата, които постоянно се оплакваха от Боливия, изведнъж откриха безценни приятелства и съдбоносни възможности, които щяха да загубят заради непредвиденото заминаване. Карла даже призна, че може би е влюбена, и за момент разтревожи майка си, но следващата й реплика убеди Рут, че в света е останала поне малко невинност.

Тревожеше се за Джон. Не бе получила никакво известие за него, а като си го представяше да борави несръчно с инструментите, господин Ръцете-ми-пречат, веднага се сещаше за рани и смърт. Помисли си, че може би не е трябвало да го пуска. Питаше се дали не е трябвало да му се противопостави, да му влее малко здрав разум. Джон приличаше малко на Дон Кихот.

Искаше да го чуе. Страхуваше се да не й се сърди за историята с пресата. Само искаше да му помогне. Да застане до мъжа си. Внимателно прибра една разкъсана „Панаир на суетата“ с кожена обвивка и си помисли, че Беки Шарп сигурно би се оправила добре със съпругите на служителите от посолството. Щеше да ги направи на пух и прах. После дойде ред на рафта с поезия с любимите на Джон: Уилфред Оуен и Пабло Неруда, първата книга — тънка и кафява, втората — с огненочервена обложка. Джон може да носеше униформа, но вкусовете му не бяха никак едностранни. После сложи своите Емили Дикинсън и Ан Секстън. Реши за пореден път, че двамата с Джон са родени един за друг.

Изненада се, когато попадна на малко томче с еротични стихове. Двамата с Джон се бяха забавлявали да си ги четат в леглото. После бяха забравили книгата на някой рафт. Толкова дълго, че децата им да пораснат достатъчно, за да почнат да разбират. Чудеше се дали не са я открили. Реши, че не са, и се постара да я постави така, че да не излезе на видно място, когато разопаковат.

Ето още един проблем. Всичко бе толкова объркано. Реши, че е най-добре да прати децата при нейните родители, докато Джон уреди всичко с военните и докато наемателите напуснат къщата им. Родителите й бяха готови да помогнат, въпреки това, първата седмица щеше да е много тежка за всички. Учението на децата щеше да се обърка. Но не виждаше друг изход.

Стига да успеят да се съберат за Коледа, тя се зарече да уреди всичко останало.

Разкъсаната корица на разказите на Джон О’Хара, забравени като самия автор, я накара да се сети за Ан Плимут минути преди телефона да звънне.

Лутър Дарлинг се обаждаше от посолството. Беше звънял два пъти да си предлага помощта, но сега звучеше по друг начин.

Помоли я да не се притеснява и каза, че има лоши новини.

Рут го изслуша с постоянно променящи се чувства. Остана права, с една ръка хванала слушалката, другата — застинала във въздуха. Отначало чуваше с кристална яснота, после престана да разбира думите и те само прелитаха монотонно край ушите й. Мускулите на лицето й потръпваха, клепачите й запримигваха по-бързо. Брадичката й започна да трепери. Внезапно ръката, вдигната във въздуха, като че да спре времето, се устреми към лицето й. Пръстите й несъзнателно започнаха да дращят бузата, докато острите й нокти не разраниха ъгълчето на устата, после се свиха в юмрук. Не проля нито една сълза.

 

 

— Много ли е болен? — попита генерал Парнъл.

Старшият му помощник поклати глава.

— Лутославски казва, че е зле. Лекува го с всички средства. Но няма големи възможности за диагностика.

Парнъл се облегна на стола. Лицето му бе мрачно.

— За бога. По дяволите.

— Лутославски казва, че доколкото разбира, може да е просто някаква дизентерия. Или холера. Но като се има предвид мистериозната епидемия в района, мисли, че е най-добре да евакуираме Чърч. — Помощникът се вторачи в носа на обувката на генерала, която стърчеше над бюрото. — И то бързо.

Парнъл свали крака си и се доближи до бюрото.

— Ами да го направим.

— Сър, не е толкова лесно. Не и в този случай. Като се има предвид, че имат огнище на неидентифицирана болест, трябва да се вземат специални предохранителни мерки. За да не разпространим световна епидемия.

— Да се вземат мерки тогава.

Помощникът се размърда.

— Работим вече по въпроса, сър. Но за да го направим както трябва, ще се наложи да докараме преносим изолатор от Атланта. За самолета.

Генералът кимна нетърпеливо.

— Можем ли да се справим със случая тук? В Панама. Искам да го задържа на наша територия. Да е под мой контрол.

Помощникът кимна.

— Изолаторът в тукашната болница е достатъчен. Центърът за епидемиологичен контрол ще изпрати двама специалисти. За да изследват епидемията. Помагаме им да получат необходимите визи и митническо освобождаване на апаратурата. Ще погледнат Чърч. В Боливия или по пътя. Където се засекат.

Парнъл направи физиономия, която предупреди помощника да избира думите си с изключително внимание.

— Това започва да ми прилича на цирк. Просто евакуирайте болния оттам. Не искам да умре заради някакво скапано бюрократично забавяне.

— Слушам, сър.

Генералът отново поклати глава и започна да рови из документите по бюрото, като че търси нещо. Но това беше само нервен навик.

— Колко време ще отнеме?

— Сър, Роб Морино каза, че може да го уреди днес и C-130 с необходимата апаратура да кацне в Боливия утре сутринта. Рано.

Парнъл кимна.

— Ако брат Чърч е още жив. — Вдигна поглед. — Дай зор на Лутославски. Кажи му, че искам Чърч да оцелее.

— Сър… той прави каквото може, но…

— Кажи му, че искам Чърч да остане жив. Може ли C-21 да кацне в Мендоса?

Помощникът отвори уста, но не каза нищо.

— Не ме гледай като теле на железница, Тим, а отговори. Може ли C-21 да кацне там?

— Сър… съмнявам се, че онова малко летище има необходимите условия. Може би може да се приземи. Но разпоредбите на военновъздушните сили…

— Да. Разпоредбите. — Парнъл направи физиономия, показваща, че ще мине и без това. — Да забравим C-21. Само кажи на Морино, че на C-130 ще има още двама пътници. И си стягай багажа.

Помощникът го погледна.

— Точно така — каза Парнъл. — Отиваме на място. Аз и ти. Двама души от командването. Край.

— А пресата?

— По-късно. След като отъпчем пътеката.

Помощникът се сети още нещо.

— Сър, имате предвиден полет за Вашингтон утре. За съвещанието при началника на Генералния щаб. За операционната дейност.

— Той ще разбере. Началникът също е бил войник, дори по-дълго от мен.

— Сър… може да стане опасно. Наистина. С тази болест, наркотрафикантите…

Твърде енергичен, за да стои зад бюрото си, докато вън наближава битка, Парнъл приглади косата си назад и изпъна крака. Подпря брадичка на пръстите на двете си ръце.

— Знаеш ли, Тим… никога не съм харесвал Наполеон. Бил е звяр. Вероломен. И се е провалил. Но е бил добър при Яфа^[1]. Най-великият момент в живота му идва, когато посещава умиращите си от чума войници в болницата. — Парнъл се усмихна вяло, но очите му не спираха да блестят. — Не искам да се сравнявам с Наполеон. Искам само да кажа, че един офицер трябва да знае кога да командва от фронтовата линия. А в днешно време фронтът невинаги е ясен.

— Сър… трябва да получим разрешение. И боливийците…

— Просто звънни на военния им министър. Кажи му, че отивам на посещение. Да изслушам мнението му за отбранителната стратегия на континента. И уреди нещо с оня другия, генерала, за когото се шушука, че подготвял преврат. Ще го поставя на мястото му веднъж завинаги. Нека прозвучи, като че посещението в Мендоса е случайно. Отбивка за поддържане на бойния дух на войската.

— Слушам, сър… значи кацаме в Мендоса, качваме Чърч в самолета…

— Не. Оставам през нощта. Самолетът може да откара Чърч и после да се върне. Имаме още незапълнени летателни часове за тази година. Искам да се запозная с обстановката. Не съм спал в палатка от доста време.

— Слушам, сър. Това ли е всичко?

Парнъл имаше още един въпрос, но гласът му вече показваше, че е приключил.

— Нещо ново за колумбийчето, наемния убиец?

— Не, сър — отговори помощникът, нетърпелив да се върне в кабинета си. Чакаха го много телефонни разговори и знаеше, че трябва да оспори цял куп дяволски основателни аргументи защо това или онова не може да се направи. Понякога му се струваше, че измислянето на извинения беше главното му професионално призвание. Но така или иначе, един добре екипиран C-130 трябваше да се приземи на следващата сутрин в Мендоса. С един нетърпелив, бляскав генерал на борда. — Не, сър — повтори помощникът, преди да се обърне и да излезе. — Вторият казва, че на кокаиновия фронт няма нищо ново.

 

 

Чърч сънуваше зелени стълби. Удължаваха се под краката му, докато слизаше, потъваха в тъмна празнота. Той се затича надолу по-бързо, като едва пазеше равновесие. Не искаше много да се засилва, защото щеше да падне в нищото. Но трябваше да върви в крачка с умножаващите се стъпала. После полетя в пространството, гледайки как стъпалата потъват без него. Летеше все по-надолу. Чудеше се как ще успее отново да се изкачи.

Като дойде за кратко в съзнание, се почуди дали умира вече.

Рут беше толкова стара. Стара и тъжна, толкова посивяла, че вече едва се познаваше, че е тя. А той бе отново лейтенант. Млад. Жив. Тя не го разбираше. Младостта му я изпълваше с тъга и това го възмущаваше. Той чувстваше, че е задължен да я обича, но имаше друга, чиято любов беше заразна. Ужасна жена, която стоеше в сянката. Ако не тръгне сега с нея, нямаше да му се отвори повече такава възможност.

Но ако остави Рут, нямаше да може повече да се върне. А той се страхуваше от това. Защото наистина я обичаше, въпреки всичко, и чувстваше, че ще бъде ужасно да я загуби. Рут бе състарена, прекалено реална. Новата му любов беше цялата в мрак и го викаше. Страхуваше се да мине през вратата; но там нямаше врата…

Несигурен, че е буден, той с мъка се опита да диша, задави се, присъниха му се глухи гласове. Тялото му се бунтуваше като море, коленете му се издигнаха като вълни, за да удавят болката в корема му. Вътрешността му изтичаше и той беше в достатъчно съзнание, за да чувства срам. Но очите му не искаха да се отворят и устата му се изпълни с мръсна вода. Давеше се.

Те спореха за някаква малка статуя на бог, имитация на онези стари съкровища от планините на Перу. Ева молеше да й я даде, но Рут не искаше. Чърч искаше да каже на Рут, че фигурката е безполезна вещ, че ще й купи друга. Но спорът се водеше на друго място и те не можеха да го чуят. Много съжаляваше Рут, която се страхуваше без причина, и внезапно го изпълни безкрайна любов към жена му. Но Ева беше само едно малко момиченце, дете с ръце като щипци на рак. Трябваше да й отстъпи статуетката.

Малката златна фигурка се изплъзна от ръцете на Рут и падна на земята. Статуетката, прилична на Буда, падаше от небето, от самолет, пръсна се на парченца още преди да срещне земята. Червата на Чърч закипяха.

Искаше си раницата. В един от страничните джобове имаше салфетки и можеше да се избърше, преди да са го забелязали. Не искаше никой да го вижда в такова състояние.

Но всички го гледаха, униформите им бяха черни. Не си спомняше в армията да са сменяли цвета на униформите. Но всеки офицер във военния съд беше облечен в черно от глава до пети. Вместо вратовръзки носеха високо закопчани яки. Никой нямаше пагони и не можеше да разбере чиновете им. Беше го страх. Искаше да им разкаже всичко, защото не го беше направил, а те бяха убедени, че той сам е убил войниците. Не можеше да повярва, че го обвиняват в това, сигурно беше грешка. Ако не успееше да ги убеди в невинността си, щяха да го осъдят до живот, а Рут щеше да се натъжи и той никога вече нямаше да види децата си.

Един от мъртвите, войник с вид на индианец, му показваше вестниците. Там бе описана вината му. Но той не беше убиец. Никога не бе си помислял да нарани някого. После разбра, че тайно искат да го убият, че е виновен въпреки всичко. Той започна да лъже съдебните заседатели, лъжеше, лъжеше, но след миг не си спомняше какво е казал. Отчаян, той внезапно се сети, че не могат да го съдят в Боливия, беше против разпорежданията. Опита се да им обясни, че грешат, но те не го оставиха да говори. Един от мъжете държеше нож.

— О, Господи… моля ви… боли!

Нечии ръце го сграбчиха и той започна да се съпротивлява. Кървави трупове го дисекцираха. Живи трупове с ледени очи бъркаха в червата му и той закрещя.

Не знаеше дали наистина е крещял. Почувства влага там, където преди малко гореше. После зелените стълби се върнаха. Продължаваха да потъват.

— Не мен — изкрещя. — Не мен!

Сгърчи се, помисли си, че болката може да изчезне, ако се свие като змия.

Без да знае на кого говори, му се стори, че чува собствения си глас:

— Обичам те.