Елизабет Лоуел
Нежни ветрове (2)

Втора глава

Няколко дълги минути Лара се взираше в Карсън. Очите му изглеждаха съвсем зелени, но тя си спомни, че вечер на светлината на лампата ставаха почти жълти, а страстта ги правеше черни. Дали когато я докосваше и събличаше това наистина беше страст или само съжаление?

— Карсън — беше единственото, което успяха да произнесат скованите й устни. Не можеше да му каже нищо повече, защото всяка дума щеше да е породена от болезненото минало, от образите, които се криеха в най-тъмните кътчета на съзнанието й и от спомените, потискани години наред.

Той не беше променен. Все още беше едър и силен и караше сърцето й да се преобръща в гърдите. Появата му я парализира. Това я изненада, защото грижливо изгражданата броня, в чиято непоклатимост тя бе толкова сигурна, изведнъж падна и тя отново се почувства слаба и уязвима.

Лара го обичаше. Той нея — не. Беше си внушила, че е преодоляла тази любов, но грешеше. Раната все още не беше заздравяла и болеше. Преди да успее да обърне коня си, ръката му вече държеше юздата на Шедоу.

— Спокойно мила, спокойно — успокояваше я той. Първоначално Лара помисли, че говори на нея, но после видя, че потупва кобилата по врата и разбра, че успокоява коня, който усетил неспокойствието на ездачката си се беше развълнувал. Тя го погледна и миналото изведнъж нахлу в главата й. Спомни си как същата тази ръка успокояваше тялото й, как бавно разкопчаваше блузата и се плъзгаше по кожата й. Обожаваше ръцете му — толкова силни, топли и неочаквано нежни. Лара потръпна и извърна поглед, борейки се със спомените. Мислеше си, че отдавна е спечелила тази битка, или че поне е успяла да постигне примирие с чувствата си.

— Тръгвам си — гласът й беше слаб като шепот.

— Погледни ме. — Всяка линия на скованото й тяло издаваше болка. Карсън замълча, после продължи: — Преди четири години направих грешка, Лара. Няма да ти позволя и ти сега да сгрешиш. Погледни ме. — Тя рязко обърна глава към него. Кичурите тъмна коса паднали върху лицето й, не можеха да скрият израза на изненада.

— Какво? — Пръстите му обхванаха ръката й. Той нежно пое дланта й, устните му се впиха в меката част под палеца й в дълга, дива целувка, която възпламени у нея огъня, тлял някъде дълбоко години наред. Езикът му очерта мястото на целувката. Сърцето й направо замря. Устните му продължиха към китката, където бясно туптеше пулсът й.

— Ето за какво ти говоря, малка лисичке — отговори той с поглед вперен в очите й. Тя се опита да освободи ръката си. — Искам да започнем всичко отначало — продължи той като държеше дланта й нежно и решително, както звучеше и гласът му. — Искам всичко да става бавно и хубаво, но ти няма да ми позволиш. Ако можеше би изкопала дупка в земята, за да се скриеш от мен. — Карсън отпусна пръсти и освободи ръката й. — Предлагам ти сделка. Ако престанеш да ми бягаш, ще можеш да работиш върху историята си в Рокинг Би колкото искаш и ще използваш документите и снимките, които са в голямата къща.

Лара не можа да отговори. Мечтаеше да се добере до фамилните архиви, но винаги се беше страхувала да помоли за това. Блакридж бяха първите, които започнаха да правят снимки по време, когато фотографията беше сложен занаят, изискващ камара техника. В къщата имаше снимки, които бяха безценни документи за времето и за начина на живот, който никога нямаше да се върне. През целия си живот Лара искаше да види тези снимки, но баща й ги криеше от всички, дори от непризната си дъщеря, последната от рода Блакридж. Възможността да ги използва за човек като нея, луд по историята, беше истинско щастие. Карсън забеляза изражението й и се усмихна.

— Знаех, че това ще подейства. Харесва ти идеята да получиш снимките, нали?

Тя кимна, не можеше да скрие истината.

— Сега ще престанеш ли да ме отбягваш?

Тя отново кимна обезоръжена.

— Това, което се случи преди четири години, няма да се повтори — гласът му беше дълбок и очите му я пронизваха. — Няма да позволя да се случи втори път.

Лара не знаеше на какво да се чуди повече — на думите му или на това, че току-що прие да се върне там, където беше преди четири години. Нямаше да се съгласи, по никакъв начин нямаше да позволи отново да бъде толкова уязвима. Самата идея всичко да се повтори, направо я ужасяваше.

— Карсън, аз няма да… да… — думите й се изплъзваха.

— Да спиш с мен? — на загорялото му лице блесна усмивка. — Знам. Просто не искам да мислиш, че има някаква причина да бягаш от мен. Миналото си е минало, забравено и погребано. Ще те убедя, че е така.

— Защо? — учуди се тя. Четири години не беше имала никакъв контакт с него, нито той беше проявявал желание да я види. Сега й предлагаше… Какво точно й предлагаше? На лицето му се появи изражение, което издаваше твърдия му характер.

— Както ти казах, направих грешка. Нямам нищо друго за казване. Това е минало Лара и за разлика от теб, аз никога не се обръщам назад. — Думите му бяха категорични, тя разбра, че темата е приключена, независимо от нейното мнение. Чувстваше се по-скоро объркана, отколкото ядосана. Той тръгна напред и отвори вратата на къщата. — Всеки ден след вечеря съм вкъщи, ако искаш да видиш снимките. — Мисълта да прекарва вечерите си с Карсън я накара да проговори.

— Благодаря ти, но не е необходимо. Ако може само да взема кутиите. — Очите му блеснаха под тъмната периферия на шапката. Цветът им беше на бледо зелен кристал, гледан през кехлибарена лупа.

— Ето, вече се измъкваш. Нали се договорихме!

Лара отвори уста, но не успя нищо да каже. Преглътна и с мъка отговори:

— Нямам желание да оставам насаме с теб Карсън, и ти много добре знаеш защо.

За миг той затвори очи, лицето му излъчваше болка и гняв едновременно. Когато отвори очи погледът му беше мрачен.

— Господи, няма да те нападам — каза с равен глас. — С това, което направих преди малко, исках да те предупредя, а не да те съблазня. Аз съм ловец. Ако бягаш, ще те гоня, а аз винаги настигам жертвата си. Престанеш ли да бягаш и аз ще спра. — На устните му се появи хладна усмивка. — Така че можеш да бъдеш спокойна, не съм зажаднял за женска компания, ако това те притеснява. Тук има достатъчно жени, които не хукват в противоположната посока щом ме видят.

Беше глупаво, налудничаво, но Лара не можеше да приеме мисълта, че Карсън би могъл да е с други жени. Тя нямаше никакви права над него, нито беше имала, но само мисълта за това, как големите му ръце галят нечие чуждо тяло, я накара да потръпне от ужас. Нея не беше пожелал, желаеше други жени, а на нея внуши да харесва единствено него. Карсън забеляза едва видимото, издайническо потрепване на клепачите й, когато спомена другите жени. Първоначално я погледна с учудване, но после се замисли. Проследи решителните й движения, докато преминаваше през портата. Преди да успее да каже нещо, Лара пришпори Шедоу и го остави сам с вятъра, който нежно го обгръщаше.

 

 

Лара постави последните съдове на старата пластмасова сушилня. Въпреки че беше седем часа, все още беше топло и светло. Монтана беше достатъчно на север, за да има дълги летни дни и също толкова дълги зимни нощи. Тя еднакво обичаше светлината и мрака, както и различните сезони, всеки от които имаше свое неповторимо очарование.

Докато бършеше ръцете си усети, че къщата е необичайно тиха. Беше свикнала да живее сама, но не и в стара фамилна къща. Непрекъснато имаше чувството, че отнякъде ще се появи дядо й, захапал лулата си, която докторът му забрани да пуши, но той така и не остави. Не можа да се пребори със сълзите, които бликнаха от очите й при мисълта, че никога повече нямаше да види стария Чейен. Предварително знаеше, че връщането й тук ще й донесе много мъка, но също така осъзнаваше, че сълзите ще й помогнат да приема нещата такива, каквито са. Имаше толкова хубави спомени, толкова неща от миналото заслужаваха да бъдат помнени. Това беше една от причините да се върне в ранчото — искаше да чуе шепота на призраците от детството си, те щяха да й разкажат за отминалите години, за предците й, за техните деца и внуци, които идваха и си отиваха като годишните времена.

Наистина беше сама, но не и изолирана, защото се чувстваше част от историята на своя род, на своята нация, на цялото човечество. Тази обща история я свързваше с живота с множество нишки, някои от които невидими, защото засягаха вътрешната й същност.

С бърза стъпка се отправи към спалнята, за да се преоблече. Мисълта, че ще може да види архива на Блакридж цял следобед я държеше в очакване. Не знаеше какво ще открие, но беше сигурна, че за няколко часа ще живее в друго време, ще види света през очите на хора, които отдавна бяха мъртви и ще почувства живота по нов начин. Това беше обаянието на историята, за Лара тя беше като машина на времето, която й позволяваше да се връща назад и да споделя чувства и преживявания, които иначе биха останали завинаги погребани. Не се интересуваше от завоеванията на кралете. Мислите и емоциите й бяха насочени към обикновените хора, които са работили, мечтали, радвали са се и са скърбели, обичали са, раждали са деца и са умирали. След тях е оставала история, известна само на рода и предавана от уста на уста. Именно тези истории я интересуваха и за тях искаше да пише, защото те винаги са били пренебрегвани за сметка на големите исторически фигури и събития. За нея нямаше нищо по-вълнуващо от повторното изживяване живота на някой, който отдавна не е между живите и от разкриването на тайните на едно непознато време.

— И ако продължаваш да си мечтаеш — рязко прекъсна мислите си тя, — ще пропуснеш възможността да се поровиш в архива тази вечер. Това да не ти е градът, тук хората лягат рано и стават рано. — Думите й проехтяха в празната къща и заглъхнаха някъде в тишината отвън. — Трябва да си взема котка или куче, за да има с кого да си говоря.

Тя обичаше животните, но в апартамента, в който живееше нямаше условия за домашен любимец. Беше опитала да гледа рибки, но не беше същото. Наистина, те бяха забавни, но им липсваше топлина. Нищо не можеше да замени ласките на кучето и мъркането на котката в скута ти.

Критичният поглед в старото огледало я убеди, че всичко по нея е закопчано и чисто. Изкуши се да си облече нещо по-различно от стандартната фермерска униформа, която се състоеше от джинси, ботуши и памучна риза. Единственото, което я възпря беше, че Карсън сигурно щеше да си помисли, че се е нагласила заради него и нямаше да сгреши. Когато бяха заедно, тя все още беше повече момиче, отколкото жена. Сега имаше голямо желание да сложи дрехи, които да подчертаят промените, настъпили с тялото й през последните години. Не можа да прогони мисълта, че може би сега няма да я отблъсне. Вече е достатъчно жена, за да го впечатли, когато я съблече.

При тази мисъл Лара усети как страхът се надигна у нея като ледена вълна. Никога повече нямаше да застане гола пред облечен мъж. Никога повече нямаше да стене от удоволствие, когато някой докосне с устни гърдите й, защото това удоволствие е измамно, прави те уязвим и носи само болка.

Лара извърна поглед от огледалото, изплашена от собственото си суетно желание да накара Карсън да я пожелае, след като веднъж грубо я бе отблъснал. Това, което сама не забеляза беше, че въпреки ежедневните си дрехи, изглеждаше изключително женствена. От години носеше джинси и не обръщаше внимание на това, че те подчертаваха дългите й бедра и привлекателните извивки на бедрата й, контрастиращи с тънката талия. Под мекия плат на ризата се забелязваха двете тъмни сенки на гърдите й. На раменете си имаше пъстър шал, който засилваше естествената й руменина, а косата й блестеше като полиран обсидиан. Широката дъга на устните й издаваше твърд и страстен характер. Въпреки обикновените си дрехи, видът й можеше да накара всеки мъж да закопнее да я докосне.

Отдавна беше открила, че чантите и портмонетата са неудобни и затова винаги носеше раница в морско синьо. Вече я беше натъпкала с всичко необходимо, откачи я от закачалката във всекидневната, сложи я на гърба си и затвори след себе си вратата.

Никога не се беше поглеждала в огледалото как изглежда с раница на гърба и не знаеше, че блузата й се опъва плътно по гърдите като леко открива част от презрамката на сутиена и загатва зърната. Платът се обтягаше, копчетата се напрягаха и при всяко нейно вдишване под тях се разкриваше гладката й кожа.

Докато Лара се спускаше по криволичещия, черен път към голямата долина, залязващото слънце обагри полето от зелено в златно, а след това в ръждиво. Можеше да отиде до къщата с кола или с Шедоу, но искаше да се наслади на меката привечер. Един от най-хубавите й детски спомени беше от времето, когато майка й беше жива, двете вървяха нощем по пътя и тя усещаше как земята лежи притихнала под сгъстяващият се мрак. Пак майка й я научи да обича страховитата красота на гръмотевичните бури. Дори след като тя умря, разхождайки се сама тъкмо в такова време, Лара продължи да излиза навън, когато вятърът бясно фучеше, гръмотевиците се виждаха дори ако затвориш очи, а грохотът отекваше в костите ти.

Наближи къщата и забави ход. Преди да замине да учи, беше влизала тук точно осемнадесет пъти — по веднъж всяка Коледа. Не го дължеше на това, че беше незаконна дъщеря на Блакридж. Всички деца, чиито родители работеха или живееха в ранчото, биваха поканени на коледното тържество в Рокинг Би. Обикновено Дядо Коледа беше Чейен, който се дегизираше с помощта на възглавници, хавлии и една неправдоподобна бяла брада. Той заставаше под огромната елха, отсечена високо в планината, и започваше да раздава подаръци на пищящите от вълнение деца.

Лара не си спомняше кога за първи път бе наблюдавала Лорънс Блакридж застанал до елхата, осъзнавайки, че това е нейният баща. Инстинктивно винаги отбягваше Шарън Блакридж, чиито студени зелени очи много подхождаха на вечно стиснатите й устни.

Това е минало. Госпожа Блакридж е мъртва. Когато почукам на вратата няма да има нужда да се моля да не ми отвори тя. Вече съм зрял човек, учен, изпратен да напише историята на Рокинг Би, а не нечие копеле.

Пред къщата стояха подредени колите на фермата, включително един лъскав автомобил с гюрук, който й беше непознат. Едва ли беше на Карсън, вероятно го караше някой от работниците, наети за работа през лятото. Те помагаха при жигосването на животните, израждането на телетата и ремонта на загражденията, повредени през зимата. Къщата беше само на няколко десетки години. Злите езици говореха, че била построена, за да утеши Кралица Кучка, след като разбрала, че няма да може да има деца. Беше голяма, добре укрепена и построена от камък и дърво, за да е в хармония с красивата околност. Вместо чукче на вратата имаше месингова конска подкова обърната на обратно, за да улови в дълбоката си извивка късмета за къщата.

Първият път, когато потропа на вратата толкова се страхуваше, че самата тя едва долови звука от подковата. Вторият път чистият метален звук прониза къщата. Когато чу стъпките, сърцето й отиде в гърлото. Искаше да срещне историята, не Карсън Блакридж. На вратата се появи набръчканото лице и широката усмивка на Йоланта и Лара направо подскочи от радост. Тя толкова сърдечно се зарадва на готвачката, че жената замига от недоумение.

— Ай, Лара, ти си по-хубава дори от майка си! Влез, я да те разгледам. — Лара влезе и прегърна старата жена, която беше любимият партньор за карти на дядо й, а също така икономка и готвачка на къщата. Навремето, за смелите деца, които се промъкваха в задния двор и чукаха по стъклото на кухнята, тя имаше винаги приготвена пръчка. Йоланта работеше в ранчото откакто се помнеше.

— Здравей Йоланта, все същата си, как го правиш?

— Още си малка, за да знаеш — ухили се тя и оголи трите си златни зъба.

— Ами тогава значи ще ми се наложи да остарея — усмихна се Лара.

— Вечеряла ли си?

— Да.

— Сама, в къщата? — Лара кимна. — Отсега нататък ще се храниш тук — поклати неодобрително глава готвачката. — Не е хубаво човек да яде сам.

За момент Лара не можа да повярва на ушите си. Повече от всичко случило се досега, поканата за вечеря я накара да осъзнае, че госпожа Блакридж наистина вече не е между живите. В противен случай, по-скоро щяха да я оставят да умре от глад пред външната врата, отколкото да я поканят на масата. Йоланта сякаш прочете мислите й.

— Si, нещата се промениха, откакто госпожата почина. Тази къща е голяма за един човек, а и мисля, че Карсън се чувства самотен.

Лара издаде неопределен звук, сетне се изкашля и попита:

— Той тук ли е?

— Нареди щом дойдеш, да те заведа в библиотеката. — Изражението на Йоланта се промени. — Мисля, че ще се радва някой да му помогне с la huera, ах, това магаре. — От кухнята се разнесе свистене. Йоланта промърмори нещо на испански и след това обясни, че кейкът е готов.

— Отивай, аз ще те почакам.

— В библиотеката — поклати глава Йоланта. — Стаята в дясно. Хайде, че той чака теб, а кейкът — мен.

За миг Лара се поколеба, гледайки как мощното тяло на готвачката потъна в кухнята. Сетне пое дълбоко дъх, изправи рамене и мина с решителна стъпка през всекидневната. Всичко й изглеждаше някак не на място. Осъзна, че за първи път вижда стаята без огромното стайно цвете, което винаги стоеше в ъгъла срещу камината.

Вратата на библиотеката беше затворена. Тя тихо почука. Отвътре се чу „влез“. Бутна вратата, пристъпи вътре, но замръзна на прага.

Ризата на Карсън беше разкопчана и под нея се показваха черни, къдрави косми. Светлината падаше върху него като милувка, палеше жълти пламъчета в очите му и очертаваше силните му мускули. С едната си ръка разтриваше врата си, сякаш искаше да го отпусне от умората или от нещо друго…

Твърде късно Лара се сети, че „la huera“ означаваше „блондинка“. Точно такава беше жената в стаята — висока, пищна, захаросана блондинка, която протягаше ръце с лакирани в червено нокти към Карсън. Копринената й риза беше разкопчана и отдолу преливаше изобилие от плът. Той гледаше към това, което го очакваше, устните му се изкривиха саркастично.

— Какво има, Йоланта — попита той, затвори очи и отново разтърка врата си. — Някой от работниците ли ме търси.

Лара не можеше да продума. При вида на разкопчаната му риза в главата й нахлуха еротични спомени, потискани години и живи единствено в сънищата й. Карсън я съблича с големите си топли ръце, навежда се над нея и започва да целува гърдите й и тя има чувството, че ще умре от сладкия огън, който гори в тялото й.

Но не умря. Не умря от огъня, защото направо се вцепени, когато той извърна глава от голото й тяло, сякаш се отвращаваше.

Дали и нея би отблъснал в последния момент, както направи с мен?

Лара погледна към пищния бюст и отворените, лъскави бедра. Блондинката не приличаше на жена, на която биха отказали. Изглежда добре знаеше какво би доставило удоволствие на мъжа, надвесен над нея. Лара потръпна, заля я вълна студена пот. От гърлото й се откъсна тих звук на изненада. Карсън рязко се извърна и я вида стояща на прага, с празен поглед и с ръце вдигнати, сякаш искаше да се защити от нещо.

— Извинете…, съжалявам — заекна тя. — Йоланта ми каза да… Тя каза, че…

— Няма нищо, Сузана само намина, за да провери, дали не съм самотен, но тъй като не съм, сега ще си тръгне. — Той отново започна да разтрива врата си, след това размърда глава, за да отпусне мускулите си. — Кафе? — попита я той сякаш блондинката вече не съществуваше и посочи към подноса върху бюрото.

— Остави на мен, скъпи — каза Сузана и се повдигна на пръсти, за да разтрие раменете му. — Знам точно къде ти е старата болежка.

Лара вече им беше обърнала гръб и не можа да види как Карсън нетърпеливо отблъсна ръцете й.

— Ще дойда утре… или може би… — Тя се отказа от опитите си да говори свързано, тъй като въобще не можеше да мисли. Почти на бегом изхвръкна от стаята. Дочу, че той извика след нея, но дори не се поколеба. Йоланта се появи на вратата на кухнята, когато Лара вече излизаше от всекидневната.

— Толкова бързо? — въпросително я погледна тя.

— Карсън… е зает. — Бледото лице на Лара подсказа на готвачката, че вероятно тя е трябвало да отвори вратата на библиотеката и да я въведе вътре.

— Ai, проклетата huera пак го е нападнала, нали!

— Да, нападнала го е и то много успешно.

Йоланта разбра, че е безсмислено да я убеждава да остане.

— Отиди при работниците — бързо предложи тя. — Снощи ми казаха, че с нетърпение очакват да поговорят с теб, отиди и ще видиш.

Лара изхвръкна като стрела през входната врата щом чу, че Карсън отново я вика и продължи пътя си, без да се обръща назад.

— По дяволите! — Той застана на входа с мрачно изражение, разкопчаната му риза се развяваше от вечерния вятър.

— Ай, не се учудвам, че малката избяга — подхвърли готвачката. — Ако искаш да спечелиш съпруга, не се прави така, сеньор.

— Какви ги говориш — ядоса се Карсън.

— Може да съм стара, сеньор, но не съм глуха или глупава. Чувах как вечер старият и жена му се караха. Той искаше това, което щеше да бъде най-добре за кръвната му дъщеря, искаше внуци негова кръв да наследят Рокинг Би. А как може да стане това, освен ако Лара Чандлър не стане твоя жена, verdad? Това беше най-голямото му желание.

— Това ли каза на Лара? — попита той с тих, равен тон. Йоланта вдигна ръце и започна да се моли на испански. — Отговори ми!

Старицата млъкна и се обърна към него.

— Не съм толкова глупава, колкото си мислите, знам как стават тези неща. Нищо не съм казала на малката. Сърцето на момичето не иска и да чуе за това какво трябва да направи и кое е правилното, него го интересува само любовта. Или поне това, което му се струва, че е любов, verdad. Ni modo. Все едно. Когато los ninos се появи, момичето губи наивността си и разбира какъв е мъжът — най-лошото животно, създадено от Бог. — Йоланта се вгледа в Карсън. — Но тя все още не носи твоето дете, hombre. Пипай нежно, говори й хубави неща и се отърви от тази huera. — Той отметна глава назад и се разсмя. Йоланта се опита да остане сериозна, но не успя, усмихна се и поклати глава. Отгледа този мъж от малък, беше му почти като майка и той знаеше, че винаги може да разчита на нея.

— Добре, ще й говоря разни сладникави глупости — съгласи се Карсън. Изведнъж усмивката му изчезна и лицето му стана твърдо. — Но внимавай много да не се изпуснеш за предсмъртното желание на Лари, comprendes? Стой настрана от тази работа, разбра ли!

Старата жена кимна. Тя добре разбираше, че ако не удържи на думата си, ще си навлече гнева му, а той беше не по-малко опасен от гнева на стария Блакридж, който го беше осиновил.

— Карсън — извика го Сузана от спалнята.

— Довиждане — отговори й той небрежно и се заизкачва по стълбата към стаята на втория етаж.

— Мислех си, че ще…

— Не — прекъсна я грубо, без дори да се обърне. — Още преди седем месеца ти казах, че всичко свърши. Връщай се в града при твоя приятел банкера. Йоланта, какъв кейк каза, че обичала Лара?

— Шоколадов — извика готвачката от кухнята.

— Изпечи един.

— Да не би носът ти да е запушен от евтиния парфюм на la huera? Кейкът вече изстива.

— Ти си ангел — похвали я той.

Сузана проследи с поглед дългите, силни крака на Карсън, докато той се изкачваше по стъпалата. После чу шума от затварянето на вратата и каза няколко неприлични думи по негов адрес. Под зоркия поглед на Йоланта тя се качи в колата си и профуча по алеята с най-високата скорост, на която беше способна.

Карсън не забеляза сърдитото заминаване на Сузана. Той застана на прозореца и наблюдаваше забързаното отдалечаване на Лара. Спомни си изражението й, когато го видя с разкопчана риза и се усмихна като шахматист, който току-що е матирал противника. Прокара ръка по бузата си, реши, че брадата му е прекалено остра за нежната й кожа и отиде да се обръсне.

Ще й даде час, може би два. След това ще я последва. Заляха го горещи вълни при мисълта, че скоро ще попадне в ръцете му. Преди четири години не трябваше да я пуска. Винаги я беше желал.

Сега щеше да я има, нея и Рокинг Би.