Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sweet Wind, Wild Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 50 гласа)

Информация

Сканиране
ganinka (2011)
Разпознаване и корекция
Еми (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2012)

Издание:

Елизабет Лоуел. Нежни ветрове

ИК „Коломбина прес“, София, 1999

Редактор: Теодора Давидова

ISBN: 954-706-058-9

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Успокой се, каза си наум Лара Чандлър, Карсън никога не е идвал в чифлика и няма да го направи. Той мрази дори мисълта за това. Тук съм на сигурно място.

Тя мрачно се усмихна на собствените си мисли. Нямаше смисъл да се притеснява, че ще срещне Карсън Блакридж точно тук, на това малко парче земя, заобиколено от тучна гора. При последната им среща той ясно й показа, че му е омръзнала до смърт. Дори години по-късно споменът за това, как я беше отблъснал, я караше да се изчервява. Опитваше се да го забрави, но напразно — след това щом някой посегнеше да я целуне, тя направо се сковаваше.

Лара пое дълбоко дъх и се опита да се освободи от напрежението, което я стискаше за гърлото, откакто се беше съгласила да се върне в Рокинг Би, за да напише историята на фермите в Монтана. С треперещи пръсти започна да разопакова багажа си; движенията й бяха пестеливи, като на човек, свикнал да пътува. Обикновено се справяше много бързо, но днес ръцете не я слушаха. След като изчисти туша, който рядко слагаше върху естествено гъстите си, черни мигли, тя въздъхна облекчено. Онзи унизителен случай с Карсън беше преди четири години. Вече трябваше да го е забравила, но все още не успяваше. Тя принадлежеше към род, за който миналото винаги е било част от настоящето и затова бъдещето едва ли щеше да й помогне да се скрие от спомените. Независимо дали иска или не, случилото се завинаги щеше да остане дълбоко в нея.

Израснала бе с приказките на дядо си за живота на Рокинг Би отпреди век. Като дете бариерата, която я разделяше от миналото, сякаш беше по-висока от планините, заобикалящи ранчото. С годините тази дистанция намаля и сега миналото й изглеждаше съвсем близко и почти осезаемо.

Лара се наслаждаваше на хода на годините, които минаваха и след това отново се връщаха в лицата на децата и внуците. Историите на рода се разказваха и преразказваха, докато се превърнеха в митове. Тя се удивяваше на фактите, които откриваше в бита на хората, в техните ритуали, в радостите и скърбите им, предавани от поколение на поколение.

Историята беше част от живота й, а ранчото на Блакридж Рокинг Би живо я интересуваше. Тя се беше съгласила да направи изследването, преди всичко, защото чувстваше необходимост от това.

Лара стоеше по средата на стаята, обзаведена от прадядо й за първородното му дете, стиснала в ръце няколко чифта ефирно бельо. За Джедая Чандлър след триста годишна аренда, земята вече беше като собствена. Договорът със собствениците Блакридж беше изтекъл преди две години, но Лари Блакридж го удължи за времето до смъртта на дядо й, Чейен Чандлър.

След неговата смърт, чифликът премина в ръцете на собствениците си. Чандлър никога повече нямаше да живеят в тази широка, многократно ремонтирана, но обичана къща, разположена в центъра на чифлика. Въпреки това, малката долина продължи да носи името на Чандлър, което се беше наложило преди век и щеше да се запази стотици години напред. То щеше да се предава от уста на уста, също както легендарните истории за миналото. Имената Блакридж и Чандлър вече бяха станали част от самата Монтана, което означаваше, че тя и Карсън имаха нещо общо, независимо от нейното желание да забрави за него, особено тук, в сърцето на Рокинг Би. Всеки път, когато се връщаше назад, тя виждаше образа му и си спомняше това, което й бе сторил. Той беше част от нейния живот и то най-важната.

Добре, помисли си тя, запомни веднъж завинаги, че Карсън за теб означава „Грешка“, „Нещастие“ и всичко от този род. Въздъхна и се отказа да търси други определения. Колко лесно щеше да бъде да го откъсне от сърцето си, ако не беше преживяла с него такова пълно блаженство. Да бъде до него, да вижда усмивките му, които все по-често се появяваха на устните му, когато беше с нея, да разговарят, да се докосват, да се смеят… Нима това наричаше тя „Нещастие“? Едва ли. Няколко кратки месеца Лара живя в облаците, където слънцето обливаше протегнатите й ръце с реки златна светлина.

Естествено — сама прекъсна мислите си тя. — Тогава и прасетата ми изглеждаха като жерави.

Припряно продължи да разопакова багажа си. Може би направи грешка като се върна тук. Нищо не я свързваше с това място, освен спомените и историята, с която вече нямаше нищо общо. Дядо й не беше между живите, майка й почина, мъжът, който никога не я нарече „дъще“, също не беше жив.

Ръцете й потрепериха, когато си спомни един разговор в дома на леля й преди два месеца. Телефонът иззвъня, отсреща беше Карсън, който й съобщи, че Лари Блакридж е починал. Дълбокият му дрезгав тембър, който не беше чувала от четири години сякаш я хвърли в огън. Кръвта й нахлу в главата и тя едва чуваше думите му. Внезапно осъзна смисъла им — мъжът, който беше осиновил Карсън и който никога не прие нито нея, нито него за свои деца, човекът, когото майка й беше обичала до полуда — Лорънс Блакридж, беше мъртъв.

До ден-днешен Лара не си спомняше какво беше отговорила на Карсън и дали въобще беше успяла да каже нещо. Единственото, което остана в паметта й, беше мартенският здрач и плачевният сигнал от телефонната слушалка показващ, че разговорът е приключил. За момент си беше помислила, че телефонът оплаква баща й, но после осъзна, че просто отсреща бяха затворили, а тя все още стоеше замръзнала със слушалката в ръка.

Не отиде на погребението. Пред себе си се оправда, че толкова скоро след смъртта на дядо си нямаше да може отново да издържи срещата със смъртта. Но сама знаеше, че това не беше истина. Чейен Чандлър живя и умря точно както искаше, в ранчото, което обичаше. След години на лошо здраве, смъртта дойде като желан приятел. Той щеше да й липсва до края на живота, но нямаше за какво да го оплаква. Веселият му смях, нежността и любовта му останаха запечатани дълбоко в нея. Не тъгата, Карсън беше този, когото не искаше да среща.

Не се и налага да говори с него, помисли си тя, затвори големия куфар и го бутна под леглото.

Проучването й обхващаше периода от 1860 до 1960 година, а Карсън едва ли имаше спомени за това време, тъй като е бил още съвсем малък. Не можеше да възприеме идеята, че и той някога е бил дете. За нея винаги е бил възрастен, а разликата от девет години й се струваше направо пропаст. Дори когато станаха любовници, тя го гледаше със страхопочитание като по-малката по-големия. С времето, когато сляпото й увлечение се превърна в любов, това отношение се промени. Тогава си мислеше, че тази любов е взаимна.

— Грешка, запомни го!

Лара безцелно обикаляше стаята доволна, че след смъртта на дядо й, Карсън не беше пипнал нищо в нея. Разглеждаше дреболиите от детството си. Панделката на медала, спечелен на местното родео беше избеляла. Кварцовите кристали, които намери преди години тънеха в прах. Снимката, поставена в рамка, на гърба на първия й кон, също беше покрита с прах. Тя безучастно избърса стъклото с ръкава на старата си червена риза и се замисли дали и Карсън има подобна снимка, захвърлена някъде в къщата, на по-малко от миля в долината и в същото време на цяла вечност разстояние от ранчото на Чандлър.

Опита се да си го представи като малко момче, но въображението й не я слушаше. В съзнанието й изникна образът му на зрял мъж, по-висок и по-силен от останалите. Крайниците му бяха силно издължени и на пръв поглед изглеждаше слаб, но когато я поемаше в обятията си, усещаше колко е силен. Юмруците му бяха два пъти колкото нейните и раменете два пъти по-широки; цялото му тяло бе обточено с гъвкавите мускули на роден атлет. Очите му, в рамка от дълги, гъсти мигли, променяха цвета си от зелено до кехлибарено. Косата му преливаше от кафяво до черно, а когато беше мокра, краищата й се навиваха. Тя обичаше нежно да прокарва пръсти през нея и да си играе с жилавите кичури.

Лара обуздаваше мислите си като се затрупваше с работа. Вече така беше свикнала да потушава емоциите, които пораждаха спомените й, че почти не ги забелязваше. След като Карсън категорично я беше отблъснал тя се опита да излиза с други мъже, но не успя да обикне никого. Щом се стигнеше до по-голяма близост, тя се сковаваше и накрая реши, че по природа е студена. С Карсън никога не е била хладна, но той беше изключение от всички правила — в него се беше влюбила, преди да познава горчивината на любовта. Сега нещата бяха съвсем различни след урока, който й даде той, тя се затвори в черупката си, където се чувстваше неуязвима.

Изведнъж Лара реши, че няма сили да влезе в пълната със семейни албуми спалня на дядо си. След смъртта му всичко там стоеше непокътнато. Грижливо подредените снимки, събирани години наред, я чакаха да продължи работата върху тях, но вече не като внучка, а като изследовател.

Щеше да го направи, но малко по-късно. Все още не можеше да погледне на собственото си минало със задължителната за учения обективност. Нямаше защо да бърза. Карсън беше предложил на университетския й наставник човекът, който ще извършва проучването, да живее в чифлика Чандлър колкото му е необходимо, тъй като никой не използваше старата къща. Тя така и не разбра, дали след като е научил името на историка, който смятаха да изпратят, той е съжалил за предложението си или може би предварително е знаел, че ще бъде тя.

Във всеки случай ръкописните дневници на Чейен можеха да почакат. Беше прекрасен следобед, духаше топъл и нежен летен вятър, а тя не беше яздила от седмици. На горното пасбище сред конете на Блакридж имаше и няколко на Чандлър. Щеше да възседне Шедоу и да препуска през обширните поля и потайните долини на Рокинг Би. Искаше да поздрави родната си земя, в която можеше да остане само до края на лятото, защото до тогава щеше да е събрала необходимия материал и нямаше да има причини да остане повече.

Навън Лара забеляза първите следи на разрушение, които се бяха появили през последните шест месеца, откакто почина дядо й. Портата беше увиснала, до пролетта сигурно щеше да опре влажната земя и посетителите трудно щяха да минават. Най-долното стъпало на верандата беше хлътнало и скоро щеше да стане капан за невнимателните. Това не я притесняваше, защото след нейното заминаване, в къщата нямаше да живее никой.

На подсвирването й се отзова грациозна, темпераментна, полуарабска кобила, чиято грива беше със същия синьо-черен цвят като косата на Лара. Дядо й често се шегуваше като казваше, че я купил, за да му напомня за нея, след като тя замина да учи. Може би беше истина, защото Чейен се грижеше за този кон по-добре, отколкото за другите.

— Помниш ли ме, Шедоу? — попита тя и я погали по ушите. Кобилата нежно потърка нос в яката на ризата й и изпусна струя топъл въздух във врата й, после задъвка кичур от косата й. — Ей — засмя се Лара и се отдръпна, — това е мое. — Шедоу кротко подхвана друг кичур. — Трябваше да използвам шампоан „Лимон“ — отново освободи косата си тя.

Бръкна в джоба си и извади връзката, която винаги носеше у себе си. Сръчно прибра косата си в опашка и я отметна назад. Няколко палави кичура останаха да се вият около лицето й и я правеха да изглежда по-млада от нейните двадесет и две години. Очите й бяха бистро сини като високопланинско езеро и също толкова загадъчни и дълбоки. В тях се криеха тайни и емоции, които рядко излизаха на повърхността, също както рядко се забелязваха женствените линии на гърдите и бедрата й, които само един мъж беше докосвал.

Лара сложи юзда на кобилата и я поведе към хамбара. Докато я водеше постоянно се оглеждаше, сякаш очакваше някой. Не изпитваше напрежение или страх, просто имаше чувството, че не е сама, но наоколо виждаше само коне и добитък.

Когато влезе в обора, това усещане я напусна. Започна да четка коня и забеляза, че е много добре поддържан. Гривата му беше гладка и лъскава, дългата опашка сресана, а подковите — скоро подменени.

— Кой от старите приятели на дядо те е глезил така? — попита тя. — Боб или Уили, а може би Дъстин? — Шедоу изхриптя и пристъпи от крак на крак, разлюля опашка и раздвижи мухите. — Не искаш да ми кажеш, нали? И аз ако имах някой, който да ми дава бонбони, нямаше да издам кой е.

Тя затегна седлото и автоматично започна да проверява ремъците, както правеше в началото на всяко лято, когато се връщаше във фермата. Забеляза, че една от токите на стремената беше сменена. Самото седло беше с ново покривало. Изненадано възкликна и внимателно продължи да оглежда такъмите. Вратите на къщата висяха, но конят беше идеално поддържан.

— Е, Шедоу, дължим на някого двойна порция шоколадови бонбони. — Кобилата я побутна с копринената си муцуна, нетърпелива да излезе навън. И тя като Лара обичаше да скита из полетата. — Добре, добре, ей сега. Разбрах те, тръгваме.

Лара я изведе от обора, ловко възседна седлото и се настани удобно. Очакваше, че първите няколко минути кобилата ще е неспокойна, тъй като беше отвикнала да я яздят. Вместо това Шедоу веднага влезе в ритъм, очевидно някой не само се беше грижил за нея, но и беше я яздил. Този някой я беше възпитал много добре, защото животното послушно откликваше на всяка команда, но не беше загубила желание да бъде яздена.

— Трябва да е Мърхинсън — каза си Лара на глас и потупа коня по черната грива. — Той е добър човек, но има твърда ръка. — Внезапно животното наостри уши. Лара погледна нагоре и видя силует, който се появи на хребета отдясно. Оттам се виждаха малката падина, в която беше къщата на Чандлър и по-долу долината на реката, където беше голямата къща на фермата Рокинг Би. Кобилата улови миризмата на другия кон и изцвили за поздрав. Лара не се зарадва толкова на срещата. Тя веднага разпозна любимия жребец на Карсън Апалоса. Самият ездач никога не можеше да сбърка, защото никой не яздеше като него. Той имаше характерна осанка — седеше толкова спокойно на седлото, сякаш беше роден върху него и излъчваше едновременно сила, гъвкавост и мъжествена грация.

Без колебание тя насочи коня в противоположната посока. Притисна пети о корема на кобилата и я накара да ускори ход. Реакцията й беше напълно несъзнателна. Като разумен човек и достойна дъщеря на Лорънс Блакридж тя се беше примирила със смъртта на майка си, изживя скръбта по дядо си и прие раздялата с родния си дом. Единствено не успя да преодолее мисълта, че се бе предложила на мъж, който не я искаше. Лара добре познаваше местността. Скоро долината щеше да се стесни в клисура, която свършваше чак при пасбището на къщата Рокинг Би. Другата пътека, която водеше до там, беше тази, по която се движеше Карсън. Много преди да стигнат до обширната поляна, двете пътеки се събираха и нямаше начин да не се засекат. Щеше да й се наложи да го срещне, да говори с него, а все още не се чувстваше готова за това.

Точно в този момент, току-що завърнала се у дома, нямаше сили за подобна среща. Може би утре, или следващата седмица, следващия месец, само не сега. Чувстваше се твърде уязвима, винаги е била уязвима за Карсън.

Тя подаде команда, която не можеше да бъде забелязана отдалеч. Шедоу внезапно сви вляво и се понесе в галоп по тревистия хълм. Лара се приведе напред, плътно до гривата на коня, тъмната й коса се вееше от вятъра като черен копринен воал.

Без да се обръща назад, съвсем точно усети момента, когато кобилата я изведе от полезрението на Карсън. Бавно започна да забавя ход, освободена от присъствието на мъжа.

Едва по-късно се запита какво го беше довело в земите на Чандлър. Доколкото знаеше, той рядко идваше да язди тук. Може би искаше да огледа новите си владения? Такъв си беше Карсън, независимо какво мислеше за него, несъмнено добре управляваше фермата. След като баща му получи удар, той пое нещата в свои ръце и доказа способностите си. Животът тук се оживи и бизнесът тръгна по-добре. Той беше Блакридж до мозъка на костите си.

За съжаление кръвната връзка беше единственото, което интересуваше човека, който го осинови. Но от друга страна за Лари Блакридж тя не беше достатъчна, за да се разведе с жена си и да се ожени за тази, която му роди дъщеря. Това винаги предизвикваше у нея недоумение. Баща й беше известен с това, че много държеше на кръвното родство, но не я призна за свое дете. Лара никога не попита дядо си, защо любовникът на майка й беше постъпил по този начин, нито успя да си обясни нейната любов към човек, който така и не пожела да приеме детето си. Тази тема със сигурност щеше да изтрие усмивката от повехналото лице на Чейен.

Накрая Лара престана да мисли за това и просто прие преплетените съдби на родителите си, както приемаше слънцето през лятото и снегът през зимата. Тя виждаше слънчевите лъчи и снежните кристали, но тайната им оставаше недостъпна.

Без да усети беше стигнала до реката, разположена в сърцето на Рокинг Би. Почувства се напълно спокойна и дори малко засрамена от бягството си. Вероятно Карсън е бил не по-малко изненадан от срещата и сигурно е изпитал облекчение, когато тя пое в обратната посока и не се наложи да провеждат формален, любезен разговор. Едва ли имаше голямо желание да я види. Великодушното му предложение да подслони представителя на университета със сигурност се дължеше на ораторския талант на академичния й наставник. Можеше да си представи какво е мнението на Карсън за написването на историята на Рокинг Би от незаконното дете на Лари Блакридж.

Едно дълго „Ехо-о-о“ прекъсна мислите й. Тя се обърна и видя мъж, който препускаше, изправен в стремената и размахал шапката си. Тя позна Уили и бързо обърна коня. Щом се изравниха, той се наведе и я прегърна.

— Всеки път, когато те виждам си все по-хубава. Имаш очите на майка си — най-бистрото синьо на света. Как ти се отразява градът?

— Тук ще си отдъхна от бетона — усмихна се тя, изправи се в стремената и го целуна по тъмната буза. — Ще остана, докато търпението на Карсън се изчерпи или докато изстискам и последната стара история от пастирите.

— Историите ни никога няма да свършат, така че оставаш тук завинаги. С нетърпение чакаме да включиш касетофона си и да ни направиш известни.

— Не искам да преча на работата ви. — В гласа й прозвуча същият страх, който усети, когато разговаряше за проучването с наставника си. Не искаше да прави нищо, което би привлякло вниманието на Карсън, а още по-малко да го ядосва.

— Не се притеснявай за Карсън. — Той я потупа по ръката с напуканата си, похабена от работа длан. — Той ни каза да ти помагаме за всичко, от което имаш нужда. И без да ни напомня щяхме да го направим. Внучката на Чейен е истинско съкровище за нас и той го знае много добре.

Лара го погледна с подозрение.

— Карсън ви е казал да ми помагате! Дали говорим за един и същи човек — Карсън Харингтън Блакридж?

— Точно за него става дума — закима Уили. Лара издаде звук, който можеше да означава всичко и нищо. — И той си има кусурите — намигна с разбиране той, — труден характер е, но по дяволите, това място не е виждало по-добър стопанин от него, дори дядо ти надминава. — Лара го погледна изненадано. Мъжът кимна утвърдително. — Да, да, самият Чейен го призна. Дядо ти нямаше нерви да се занимава с компютри, които да казват какво да правиш с добитъка когато завали, нито пък се грижеше кравите да раждат, без да са виждали бик. Карсън също не е луд по компютрите, но знае от какво има нужда стопанството и прави всичко възможно, за да го осигури.

Лара замълча за миг, след това каза с тих, треперещ глас:

— Радвам се, че е толкова полезен за фермата. Тя има нужда от някой, който да държи на нея и да си разбира от работата. Тук животът кипи, ако се грижим за земята, тя ще ни се отплати богато, така казваше дядо.

Уили присви очи, забелязвайки тъгата, която се изписа върху лицето й.

— Ако ме питаш, Карсън няма да има нищо против да останеш колкото искаш. След смъртта на Кралица Ку…, а, исках да кажа след смъртта на майка му, успях да го опозная много добре. — Лара се усмихна, тя добре знаеше, че работниците наричаха Шарън Харингтън Блакридж Кралица Кучка, защото беше свадлива и никой не можеше да се разбира с нея. Но тя е имала основателни причини да бъде такава. Едва ли й е било лесно да живее с мисълта, че любовницата на мъжа й с незаконното му дете живее на по-малко от миля от къщата й. Лара не можеше да си обясни, защо госпожа Блакридж не се разведе със съпруга си. Със сигурност между тях не беше останала никаква любов, дори след смъртта на Беки Чандлър. Бракът на Блакридж беше другата мистерия от детството на Лара, която тя така и не разгада дори когато порасна, това беше още една част от личния й живот, потънала в дълбоко мълчание.

— Ако не ми вярваш, попитай самия него — продължи да настоява Уили.

— Не — рязко отговори тя и след това се усмихна, за да смекчи отговора си. — Преди повече от сто години Чандлър спасил живота на Едуард Блакридж от гризли. Този дълг вече многократно е изплатен.

Уили изсумтя и накриви шапката си с жест, който тя помнеше от детството си. Явно не беше съгласен, но не искаше да спори.

— Сигурно — промърмори той. — Но не съм споменавал нищо за нови дългове, нали?

Лара се направи, че не е чула и не отговори. Никой от работниците не отваряше дума за обстоятелствата около нейното раждане, нито за баща й. Уили й правеше комплименти за сините й очи, които беше наследила от майка си, но не казваше нищо за черната й коса и пълните устни.

— Това, което мисля да направя — започна тя ведро, — е да говоря с работниците след вечеря. През деня ще преглеждам дневниците на дядо, ще правя снимки, ще ровя из документите и ще свалям записите от касетите. — За последното тя дълбоко въздъхна — щеше да й се наложи да седи пред машината часове наред, когато можеше да е навън и да язди, да язди.

— Никога не съм държал писалка, затова пък добре си служа с въжето, навремето бях шампион — усмихна се Уили. — Можех да уловя всичко, което се движи. — Той се намести удобно в седлото, бръкна в торбата си и извади тютюн за дъвчене. — Разказвал ли съм ти как се обзаложих с момчетата, че ще хвана най-дивия бик на Лари, едно старо добиче, което беше много силно и подло. — Уили изведнъж млъкна и погледна нанякъде. — Интересно, какво иска Карсън? — каза той. Лара забеляза, че към тях приближава Апалоса.

— Сигурно ще ми се скара, че ти преча да работиш. Ще се видим по-късно Уили. Сега е по-добре да се връщам вкъщи. — Лара пришпори кобилата и се понесе през огромната ливада. Три прохода я деляха от дома й по пътя, който припряно беше избрала, за да избегне Карсън. Последният проход беше тясна гънка, минаваща през усамотените места над къщата. Там винаги духаше вятър с равен и нежен звук. Той образуваше гъвкави вълни по тревата, сякаш ръка галеше гъста козина.

Лара заобиколи хълма и навлезе в прохода. Тогава видя, че там я чака ездач. Първата й мисъл беше да побегне галоп в обратната посока. Щеше да направи точно така, но тялото й не се подчини на отчаяните команди на мозъка.

Карсън Блакридж беше на по-малко от десет фута от нея. От години не се бяха приближавали толкова, по-точно от четири. Тогава тя беше съблечена. Сега също се чувстваше сякаш е гола.

— Здравей Лара, добре дошла у дома.