Барбара Делински
Нещо по-различно (9)

Девета глава

Цели две седмици от Оливър нямаше и следа. Това бяха две безкрайно дълги седмици, през които Лесли преосмисляше отново всичко казано и преживяно, всичко, което се беше случило. И докато се взираше в собствената си душа, все още очакваше Оливър да се появи отнякъде. А че той ще се появи, в това нямаше никакво съмнение — беше забелязала как припламна погледът му, когато й говореше за намереното от него щастие, и нейната женска интуиция през цялото време я държеше нащрек.

Отначало изпитваше гняв — ядосваше се на Оливър, че я беше измамил, а и на самата себе си — че се беше хванала на въдицата му. Болеше я много, защото като него беше повярвала, че най-после е намерила щастието, а той я беше излъгал и развалил всичко.

Жалко само, че там, на Сейнт Бартс, наистина бяха преживели… нещо по-различно от всичко, което й се беше случвало досега. Нещо, което можеше да накара сърцето й да бие лудо, нещо, което сега й липсваше.

Всъщност винаги й бе липсвало. Дори когато си мислеше, че най-после се е успокоила с работата, която обичаше, се оказа, че тя не е достатъчна. Лесли имаше нужда от дом, от съпруг, от свои собствени деца. И от любов, най-вече от любов, топлина и близост. Беше вече на тридесет години — не беше ли чакала достатъчно?

Нещо по-различно… Дори да е било само илюзия, то беше дар, истинска благодат. Сияние, неочаквано озарило нейния блед живот…

Към края на първата седмица гневът й почти се беше стопил и бе отстъпил място на тъгата. Толкова й се искаше да повярва на всичко, което Оливър й беше казал последната вечер, но, уви. Не можеше. Страхуваше се отново да повярва и отново да остане излъгана. А бе преживяла нещо толкова хубаво! И сега сякаш губеше завинаги мечтата си, един приятел, жива част от себе си…

И се чувстваше самотна. Страшно самотна. Дори когато беше с децата, в нея пулсираше познатата болка. Единственото хубаво нещо беше, че благодарение на грижите на Оливър, Даян започваше да се оправя. Лесли поддържаше постоянна телефонна връзка с Тони и нея. Бренда обаче подозираше, че с Лесли нещо не е наред.

— Гласът ти е някак странен, Лес — забеляза тя една вечер.

— Знаеш, че се тревожа за Даян.

— Не е само това.

— А какво друго?

— Ами… Оливър?

— Какво Оливър? — приглушено попита Лесли.

— Тони ми разказа всичко…

— Няма право!

— Той ти е брат. И се безпокои.

— Напълно излишно.

— Не личи… Поне по гласа ти.

— Моля те, Бренда! Нямам никакво желание да споря…

Но сестра й не млъкваше:

— Той нещо по-различно ли е… Този Оливър?

Нещо по-различно… Лесли прехапа устни. И Бренда ли можеше да чете мисли като Оливър?

— Да — въздъхна тя. — Поне за мен.

— Тогава му го покажи, Лесли.

— Бренда!

— Добре де, добре. Все пак опитай.

— Опитвам — измърмори Лесли.

 

 

Лесли току-що се беше прибрала, когато на вратата се позвъни. Тя замръзна на мястото си — дали този път не беше Оливър, най-после решил да се върне в живота й? Не, беше само пощальонът, който й връчи някакъв пакет и си замина.

Какво беше пък това? Нетърпеливо разкъса хартията и след малко държеше най-сладкото плюшено коте, което беше виждала, откакто беше на седем години, и едно друго котенце, досущ като това, замина към пералнята, за да не се върне никога повече… Казваше се… Джигс. Тя се усмихна и поклати глава. После зачете картичката, която придружаваше подаръка:

„Не е само детска играчка,

която да гушкаш и мачкаш,

а мъничко коте, което,

знам, ще ти грабне сърцето.

И на което завиждам,

че може все да те вижда.“

С обич,

Оливър.

Краката й отмаляха. Отпусна се на най-близкия стол, притиснала котето до гърдите си, и… заплака.

Мина още една седмица. Вечер Лесли заспиваше сама, прегърнала котето. Всъщност дълго не можеше да заспи.

С течение на времето дори успя да свикне с мисълта, че Оливър е психиатър. Раздразнението й отстъпи място на любопитство. Фотомодел и психиатър — ама че съчетание! Още на Сейнт Бартс винаги й беше интересно да узнае нещо повече за живота на Оливър. Но никога не го разпитваше, защото й беше някак неудобно. А той самият рядко се сещаше да задоволи любопитството й…

Затова Лесли беше принудена да разчита предимно на въображението си и, както преди си го беше представяла да крачи из ателието си, небрежно наметнал халат, така сега го виждаше, облечен в строг костюм, седнал в кабинета си, наведен над бюрото, или заслушан в разказа на някой от своите пациенти…

Тя знаеше, че е еднакво внимателен към всеки от тях, винаги изпълнен със съчувствие и готов да помогне. Той умееше да предразполага хората, умееше да те накара да се почувстваш обичан, нужен, единствен и неповторим… Умееше, и още как!

Лесли успя да отпъди тази натрапчива мисъл и опита да си представи какво ли прави Оливър вечер, когато се прибере у дома. Той живееше в един от най-хубавите квартали, можеше да си позволи почивка на Сейнт Бартс, както и да подарява златни огърлици с аметисти… Значи бе сред преуспяващите. Беше се издигнал с цената на собствените си усилия в един свят, от който тя винаги беше опитвала да избяга.

Дните минаваха, Лесли се люшкаше между надеждата и отчаянието, ту страдаше от отсъствието на Оливър, ту беше благодарна, че си е отишъл, ту се успокояваше, че той не е фотомодел, ту предпочиташе да е… Ту се гордееше с това, че с психиатър, ту настръхваше при мисълта, че това му позволява да знае какво става в съзнанието й. Ту беше готова да му прости, ту си мислеше, че няма да го направи за нищо на света…

И се чувстваше все по-объркана.

Към края на четвъртата седмица мислеше за него не по-малко от преди. А наближаваше пролетта, всичко се пробуждаше за нов живот и любов и Лесли изпитваше по-остра от всякога болка.

Една сутрин Оливър й изпрати букетче теменужки — весело ококорени, нежни и свежи… Картичката, написана с познатия, едър и стремителен, почерк, гласеше:

„Винаги когато видя теменужки, се сещам за теб и… Не мога да им устоя. Ще се погрижиш ли за тях?

С обич,

Оливър“.

Това само влоши нещата. Всички чувства, тревоги, копнежи, съмнения се надигнаха в гърдите й и забушуваха. А тя натопи букетчето и опита да се заеме с всекидневните си задължения.

Вечер се прибираше сама, както обикновено, но сега вкъщи беше някак по-различно. От вазичката на кухненската маса я гледаха теменужките. Оливър я беше помолил да се грижи за тях и тя им даряваше нежност.

Една дъждовна вечер в средата на седмицата, Лесли се прибра от работа и откри, че в мазето е станало наводнение. Опита да пусне старата помпа, предвидена за тази цел, ала напразно. Дълго се бори с нея, все по-отчаяна и обезкуражена. Блъскаше и натискаше проклетата машина.

Точно тогава на входната врата се позвъни. Обляна в пот, Лесли тихичко изруга и се втурна нагоре по стълбите, като изтриваше в движение мръсните си ръце. Изправи се на пръсти, надникна през прозорчето в антрето и видя едра мъжка фигура, застанала пред вратата. Слава Богу, беше спасена! Пребори се с цял куп ключалки и отвори.

Пред нея, в локва от дъжда, стоеше не друг, а самият Оливър. Лесли бързо го пусна да влезе.

— Здравей! — той съблече мокрото си палто. — Брр! Вали като из ведро! Извинявай, че нахълтах така…

— Слава Богу, че дойде, Оливър! Разбираш ли от водни помпи? — пое палтото му.

— Моля?

— Проклетата водна помпа! — поведе го право към мазето. — Имаш ли представа как се задвижва това чудо? Дали пък не се е повредила? — прескачаше по няколко стъпала наведнъж и подвикваше на смаяния Оливър, който я следваше. — В мазето вече е същински потоп, още малко и водата ще залее пещта, тогава ще остана без отопление и…

— Чакай малко. Нека да погледна.

Оливър клекна и се загледа в странната машинария. После съблече пуловера си, подаде й го, нави ръкавите на ризата си, хвана помпата и започна да оправя нещо.

— Просто не мога да повярвам — говореше тя като на себе си. — Два пъти в годината идват техници да проверят помпата. Последния път ми казаха, че всичко е наред… Ти как мислиш? Трябва ли да повикам водопроводчика?

— Мисля — изпъшка Оливър, — че последния път са дръпнали ръчката надолу и сега тя е заяла. Чакай малко… Ето! — едно последно усилие и помпата се задвижи. Оливър се изправи, като изтръскваше водата от ръцете си.

— Значи помпата не е била включена — поклати глава Лесли. — Няма що, хубава първоаприлска шега. Чакай, сега ще ти донеса кърпа — и тя понечи да се втурне към стълбите, но Оливър я задържа.

— Кърпата може да почака. Аз обаче не мога… — и я притегли към себе си.

Едва сега тя действително осъзна присъствието му. Той беше тук. Все пак дойде. Освен ако… не беше още една първоаприлска шега.

— Хей, Лес! Не гледай така страшно. Искам само да те целуна.

Бе смаяна, ала не направи опит да го спре. Дали той подозираше каква борба се водеше в нея? „Обичам го. Не го обичам. Имам нужда от него. Не е вярно, нямам. Вярвам му. Не, не му вярвам. Желая го. И това не е вярно. Вярно е…“

Целувката й върна онези топли, волни като птица дни. Наистина ли бяха минали цели пет седмици от последната й среща с него? В тези първи мигове в нея говореше само сърцето и тя отвърна на жадната му целувка. Той зарови устни в косата й.

— О, Лес, откога мечтаех за това… — после се отдръпна и я погледна.

Очите му си бяха такива, каквито ги помнеше още от Сейнт Бартс — топли и омагьосващи. Лесли извърна глава, сякаш да се предпази от техния огън, и притисна до гърдите си пуловера на Оливър. После се изкашля неспокойно и измърмори:

— Все пак трябва да ти донеса някаква кърпа — и се втурна нагоре по стълбите.

Усмихна се, загледан след нея. Ръцете му бяха вече съвсем сухи, но тя имаше нужда да дойде на себе си. Какъв късмет бе помпата! Беше напрегнат и нямаше настроение да разбива ключалки и да прескача през прозорци. Бе имал дълъг уморителен ден, а навън беше дъждовно и мрачно. Почти се беше надяван да се случи някакво чудо. Лесли бе имала достатъчно време да премисли всичко и беше получила достатъчно доказателства, че не я е забравил. Сега беше настъпил решителният миг…

— Ето, вземи — тя му подаде кърпата. После се облегна на вратата и зачака той да заговори пръв.

Но Оливър не бързаше. Не беше сигурен как ще приеме думите му. Избърса се най-спокойно, оправи ръкавите си, взе пуловера… Лесли го наблюдаваше търпеливо, а сърцето й биеше до пръсване. Бе все така красив, може би дори още повече. От дъжда косата му изглеждаше потъмняла. Като че ли беше поотслабнал…

— Ето — подаде й той най-сетне кърпата. — Благодаря ти.

— Аз ти благодаря. Ако не беше ти…

— … щеше да е водопроводчикът — спокойно довърши той.

— Е — смутено въздъхна тя, като избягваше настойчивия му поглед, — все пак ти благодаря — не знаеше какво повече да каже. А толкова се радваше, че го вижда! Но защо се беше появил така изведнъж след цели пет седмици? Дали защото искаше да я види? Да можеше само да спре да се съмнява, да повярва, че му е липсвала…

— Как си, Лесли?

— Добре — неуверено отвърна тя. — Благодаря ти за котенцето. И за цветята.

Оливър забеляза колко трудно й е да се отпусне и реши да смени тактиката.

— Виж какво — бодро заговори той, — защо не излезем да се поразходим?

— В този дъжд?

— Защо не? Ако искаш, разбира се. Отдавна е време за вечеря, а май забелязах някакво ресторантче на десет минути оттук.

Тя кимна и прехапа устни замислено. И тук можеше да измисли нещо за вечеря. Ала да гледа Оливър Еймс, седнал в нейната кухничка, щеше да й дойде твърде много.

— Е, какво ще кажеш, Лес?

— Не зная…

— Яла ли си нещо от сутринта?

— Не.

Това реши въпроса.

— Да тръгваме тогава. Тъкмо ще ми правиш компания. Ще хапнем и ще си поприказваме. После ще те върна с колата — тя все още се колебаеше и Оливър я подразни: — Хайде, няма да те изям.

— Да не мислиш, че ме е страх?

— Тогава защо да не отидем?

„Защото ме боли да те виждам… — помисли тя. — От друга страна, ме боли, когато не те виждам… Всъщност и аз не знам защо!“ А на глас рече:

— Да отидем, Оливър. Защо не?

В ресторантчето Лесли отново зачака той да заговори пръв. В края на краищата, щом беше дошъл, значи имаше да й казва нещо. И наистина, сякаш в отговор на нейната мълчалива молба, Оливър го направи:

— Винаги съм искал да стана лекар — тихо започна той. — Още от малък. А към края на следването се ориентирах към психиатрията.

— Защо?

— Защо чак тогава ли? — намръщи се и поклати глава. — Ами защото мечтаех за нещо… по-бляскаво. Като например да стана хирург. Щях да извърша невероятни операции, щях смело да експериментирам, щях…

— Какво се случи?

— Какво ли? Пълен провал. Изобщо не ставах за хирург. Открих, че нито мога да оперирам, нито съжалявам за това. Скалпелът е само инструмент — студен и безразличен. А психиатърът няма нужда от никакви инструменти, освен от собствения си мозък. Това ми хареса. Беше предизвикателство за мен. Е, славата щеше да е по-малка, обаче щях да получа вътрешно удовлетворение.

— Запази ли се това… удовлетворение?

— Да, поне до голяма степен. Разбира се, имам и пациенти, на които, поради една или друга причина, не успявам да помогна. Затова пък, когато успея…

— Даян като че ли се оправя — прекъсна го тя, но изведнъж се сети: — Извинявай! Знам, че не бива да говорим за нея.

— Можем, стига с нищо да не накърняваме доверието между лекар и пациент. Наистина има напредък. Тя започва да излиза от черупката си — лекичко се намръщи. — Започна да ми се обажда доста често, което от една страна е нормално за човек в нейното състояние, който току-що е почувствал нужда от доверие… Но от друга страна, се страхувам да не стане… прекалено зависима от мен.

— Често говоря с нея и мисля, че няма причини за безпокойство.

— Да, тя наистина се оправя.

Лесли само кимна, защото изведнъж се замисли — каква ирония на съдбата, че Даян има пълно доверие на Оливър, а самата тя не може да се отърве от съмненията си. Може би точно с нея нещо не беше наред. Изпита нужда да говори, за да не потъне в мрачни мисли.

— Значи ти харесва да се занимаваш с частна практика?

— Да.

— Като че ли не си много сигурен.

— Сигурен съм — този път гласът му звучеше по-уверено, но той замислено въртеше чашата с вино в ръцете си. — Само че не съм сигурен докога ще ми харесва. Виж, Лесли, два пъти седмично преглеждам пациенти в болницата „Белвю“ и като че ли предпочитам това пред частната практика.

— Защо? — знаеше, че частната практика се смята за по-престижна, да не говорим, че беше и по-доходна.

— Заради същото удовлетворение. Случаите са по-разнообразни, проблемите често пъти са по-сериозни. Някак чувствам, че от мен има по-голяма полза. А и тези пациенти никога не биха могли да си позволят да платят висока такса за частен преглед.

— Тогава защо изобщо се занимаваш с частна практика? — настоя Лесли. — В „Белвю“ биха те назначили на драго сърце.

— Така е.

— Тогава?

Той издържа на погледа й.

— Заради парите. Заради парите, които ми носи частната практика.

Значи и той е като другите, помисли си тя. Откритието не я зарадва.

— Колко благородно! — заяде се с него.

— Просто е по-разумно — не се смути от насмешливия й поглед той. — Искам да имам семейство, жена и деца, за които да мога да се грижа. Бих желал да ги водя в хубави ресторанти, да им осигуря хубав дом, да пътуваме, да ходим на театър, да им купувам подаръци… Вече десет години спестявам пари. След още няколко ще мога да си позволя всичко това. Тогава ще приема редовно място в някоя болница, все едно коя, без от това материално да пострада семейството ми.

Лесли почувства, че няма какво да отвърне. Този път не й беше спестил истината. За голямо свое учудване откри, че уважението й към него не е намаляло. Дори напротив.

— Разкажи ми за своето семейство, Оливър — помоли тя.

И той й разказа за родителите си, които цял живот се бяха блъскали, за да издържат него и сестра му, и на които най-накрая и той бе успял да помогне. Разказа й за годините, прекарани в колежа, описа й как преминават дните му, запозна я с някои от най-необичайните си случай. Наблюдаваше го с все по-голям интерес, симпатия и съчувствие. От време на време и двамата избухваха в смях, който още повече ги сближаваше…

 

 

Във вторник, докато седяха в киното, допрели глави, и чакаха филма да започне, Оливър сподели за участието си в разследването на някои криминални случаи и за книгата, която възнамеряваше да напише.

В събота се разхождаха, хванати ръка за ръка, извън града и весело бъбреха. Той й разказа за неколцината си добри приятели, за своята любов към тениса, за мечтата си един ден да обиколи с яхта Средиземно море.

Следващия понеделник Оливър настоя да я заведе на приема, който сестра й Бренда даваше по повод някаква годишнина от създаването на първите компютри в тяхната фирма. Лесли нямаше желание да ходи. Подобни събирания я отегчаваха до смърт. Но под натиска на Бренда и Оливър най-накрая се предаде. Оказа се, че в компанията му дори подобно мероприятие се превръща в истински празник. Единственият по-неприятен момент беше, когато се натъкнаха на Даян и Брад. Даян изглеждаше смутена, потисната и нервна в тяхно присъствие. Оливър се държа любезно и с лекота, а Лесли забрави за случилото се, още щом излязоха от салона…

През тези първи пролетни дни сърцето и преливаше от любов. Оливър беше внимателен и искрен, говореше за всичко друго, но не и за… любов. Изобщо не споменаваше за това. След всяка среща я изпращаше до дома й, прегръщаше я, усмихваше й се нежно и си тръгваше, без дори да я целуне. Като че ли вече не изпитваше физическо привличане към нея.

Иначе се виждаха често. Всяка вечер й се обаждаше, просто за да си поприказват, да чуе как е минал денят й, да й разкаже за своя… Някой път усещаше умората в гласа му, опитваше се да го утеши, да го разведри… Но никога повече не й каза, че я обича. И, разбира се, тя не смееше сама да заговори за това…

— Здравей, мила.

— Здравей!

— Как мина денят ти?

— Ммм… Горе-долу. Три дечица се разболяха и трябваше бързо да ги изпратя вкъщи. Тоест закарах ги. Затова пък днес се срещнах с онази жена, която ще започне от есента. Много ми хареса.

— А дали ще хареса и на децата?

— Така мисля. Оставих я при тях, докато обикалях с колата. И се убедих, че наистина е добра. Много е сърдечна.

— А има ли опит?

— Уха! Отгледала е шест деца! Ей, а ти как я караш?

— Не е зле.

— Какво стана с човека от болницата, онзи, който си блъскаше главата в стената?

— Укроти се. Сега докараха един танцьор на степ.

— И танцува ли?

— Не спира. Слушай, Лес. За уикенда в Бъркшир… Какво ще кажеш, да опитаме пак, а?

— Наистина ли?

— Защо не? Само ако искаш, разбира се.

— Искам! И още как!

— Добре тогава. Петък, в шест.

— Нека да е в шест и петнадесет. Малко съм суеверна.

— Добре. До петък тогава!

— Довиждане, Оливър…

 

 

Този път за малко да стане… Той й се обади в пет и половина. Гласът му беше необичайно напрегнат. Лесли веднага разбра, че нещо се е случило.

— Какво има, Оливър?

— Възникна… един проблем. Страхувам се, че ще се забавя.

— От кабинета ли се обаждаш? — можеше да мине да го вземе.

— Не.

— От болницата?

— Не — за пръв път отговаряше така неохотно. Наистина ставаше нещо сериозно.

— Ще ми кажеш ли какво се е случило?

— Получи се едно усложнение, свързано с Даян, Лес — тихо отвърна той.

— О, не! Какво й е?

— Всичко ще се оправи, мила. Тя просто… се държи малко странно.

— Там ли си сега?

— Да. Виж какво, това може да отнеме доста време. Защо не звъннеш малко по-късно, когато самият аз ще бъда наясно…

— Оливър!

— Моля те, Лес, не ми задавай повече въпроси! — гласът му звучеше настойчиво. — Поне засега. Знаеш откога чаках тази вечер. Едва ли мислиш, че ще ми е приятно, ако заради Даян всичко се провали. Ако искаш, нека ти се обадя аз.

— Добре.

— И, Лесли?

— Да?

— Обичам те!

— И аз те обичам!

Оливър помълча, връхлетян от някакво огромно, необяснимо отчаяние, и глухо повтори:

— Ще ти се обадя.

Когато затвори телефона, в очите й имаше сълзи. Оливър изглеждаше сломен… И й каза, че я обича… Какво се бе случило?

Всичко беше много объркано, но Лесли изведнъж усети, че е повярвала на Оливър безрезервно, веднъж завинаги. Нищо друго нямаше значение. Сега вече знаеше какво да направи.

След половин час пристигна у Даян. За нейно огромно смайване паркингът беше задръстен от коли. Колата на Даян, на Тони, на Оливър, на Бренда… И още една… Прехапа устни и позвъни.

Задъхана, Бренда й отвори вратата със замах.

— Лесли, ти пък какво правиш тук?

— Ами ти?

— Дойдох да помогна.

Лесли мина покрай нея и в движение свали палтото си, като се оглеждаше. Къде бяха всички? Какво е направила пак Даян? Чу гласове в хола и се отправи натам.

— Лесли, моля те, почакай! — опита се да я спре Бренда, но Лесли вече стоеше на прага, а всички погледи бяха приковани в нея.

Това, което видя, на пръв поглед приличаше на мило семейно събиране. Нямаше хаос, нямаше сълзи. Само някакво напрежение бе изпълнило стаята — като предчувствие за буря, която всеки момент щеше да се разрази. Даян, с невъзмутимо и предизвикателно изражение, се бе разположила царствено в едно кресло. Съпругът й стоеше прав зад нея като верен страж и гледаше свирепо. На дивана пък седеше някакъв непознат мъж, зализан и доста неприятен. Той стана противен на Лесли още от пръв поглед. Тони развълнувано крачеше насам-натам, а някак встрани от цялата групичка, до прозореца стоеше Оливър. Лицето му не издаваше нищо. Единствено Лесли забеляза стиснатите му устни, сянката на умора на челото, прекалено изправената му стойка… Тя се обърна към него и прошепна едва чуто:

— Какво става тук?

— Не трябваше да идваш — мрачно отвърна той, но Даян го прекъсна гневно:

— А защо? Тя трябва да знае! Всички трябва да знаят, а най-вече тя! Нали си е изгубила ума по теб! Мисля, че има право да научи.

— Даян! — сряза я Тони. — Достатъчно!

Очите на Даян започнаха да хвърлят мълнии.

— Когато вестниците гръмнат, така или иначе, ще научи! Нали ти е сестра, защо искаш да криеш от нея?

— Какво иска да скрие? — с мъка промълви Лесли. — Какво криете всички? За какво изобщо говорите? — погледът й безпомощно се спря на Оливър. Той мълчеше.

Затова пък Брад отговори:

— Както изглежда, твоето приятелче никак не си губи скъпоценното време. Опитал се е да прелъсти жена ми!

Очите на Лесли се разшириха от изненада.

— Моля? — едва промълвиха устните й.

Тогава се обади Тони с тих, някак равен глас:

— Даян обвинява Оливър, че е злоупотребил със служебното си положение. Твърди, че е направил опит да я изнасили, като го представил за… финален етап от провежданото лечение.

— Що за глупост? — възрази Лесли с учудващо спокойствие. — Оливър никога не би го направил!

— Значи аз лъжа?! — извика Даян. — Слушай, той ти е замаял главата, както направи и с мен! Само че аз не съм хлътнала по него и този път номерът не мина!

Лесли преглътна тежко и отвърна все така спокойно:

— А какво казва в защита самият Оливър?

— Отричам — кратко отвърна Оливър.

— Е, ще продължи да отрича и пред съда! — гневно повиши глас Брад и се обърна към човека на дивана. — Решихме Хенри да ни представя…

— Какво ви става? — Лесли смаяна поклати глава. — Има ли поне един нормален човек сред вас? О, Боже, не че от Даян човек не може да очаква…

— Лесли! — рязко я прекъсна Оливър, после добави по-тихо: — Моля те… — очите му, вперени в нейните, продължиха недоизреченото: знаеш, че тя е болна, остави я да си говори, ще видиш, че всичко ще се оправи, вярвай ми, обичам те…

Тя кимна едва забележимо и се отпусна на най-близкия стол. Щеше да остане докрай.

— Е, добре — уморено въздъхна Тони. — Докъде стигнахме?

Брад заговори, като гледаше жена си с необичайна топлота, от която на Лесли й се повдигаше:

— Даян разправяше как е било от самото начало. Та, както каза, скъпа…

— Какъв е смисълът от всичко това? — избухна Бренда. — Какво всъщност искате вие двамата? Да ви плати за… нанесени щети? За пари ли сте закъсали?

— Въпросът е принципен — намръщи се Брад. — Оливър се опита да разруши брака ни и сериозно влоши състоянието на Даян.

— Чакай малко — обади се Оливър. — Не бъркаш ли нещо? Всичко тръгна оттам, че бракът ви се разпадаше, а състоянието на Даян едва ли можеше да бъде по-лошо. Ако си спомняш, през спалнята ви сякаш беше минала вихрушка… Едва тогава се появих аз. Дойдох, защото ме повикахте.

Брад продължи със същия суров тон на обвинител:

— Сега не говорим за това, което е било, преди да се появиш, а за това, което се е случило заради теб!

— Само че в съда ще искат да знаят как и защо съм се забъркал в цялата тази история — кротко забеляза Оливър. — Ще се интересуват какъв е бил бракът ви, преди аз да се появя, какво е било психическото състояние на Даян… Наистина ли държите жена ви да преживее всичко това?

— Като знам, че след това ще загубиш разрешителното си да практикуваш лекарска професия, наистина държа.

— Това няма да стане, Брад. Никой няма да ми отнеме разрешителното без доказателства и при тези абсурдни показания.

— Жена ми ще свидетелства срещу теб. Какво повече от това? Съдиите днес винаги са готови да защитят една жена, която е била изнасилена, нали, Хенри?

— Жена ти не е била изнасилена! — нетърпеливо възрази Оливър. — Един скандал е всичко, което можете да постигнете! Големи заглавия във вестниците и… куп клюки!

— Да се вдигне шум ще бъде напълно достатъчно — меко отбеляза Даян. Тя се усмихна на Лесли и сбърчи нос. — Не бих желала да ме виждат в компанията на тип със съмнителна репутация и при това без работа, а ти, Лес?

— Съвсем си откачила — прошепна Лесли.

— Даян — намеси се Бренда, — не смяташ ли, че вече е време да спрете? Един такъв скандал ще навреди на компанията и ги го знаеш.

— Не и ако аз съм потърпевшата.

— Но не си! — търпението на Тони също се беше изчерпало. — Бренда е права. Стига с тези глупости!

— Значи глупости?! — закрещя Даян. — Естествено, не ти си изнасиленият!

— А да не би ти да си изнасилената? — осведоми се Тони с медено сладък глас.

— Да! — Даян вирна брадичка. — Той го направи! Може би дори не съм единствената! Може би всяко хубаво момиче, което попадне в ръцете му… Не знам. Това е работа на съда. Но това, което причини на мен…

— И какво точно ти причини? — попита я Бренда най-безцеремонно. — Кажи де, какво? Хайде, разправи ни.

— Той ме прелъсти, за да завърши курса на лечението.

— Пфу! Звучи като изрезка от вестник.

— Но той ме прелъсти!

— Как те прелъсти?

— Бренда! — изхълца Даян.

— Обясни ми! Не ми стана много ясно.

— Той… — за първи път Даян се поколеба — Той… ме облада.

— Къде? — настоя Бренда.

— Почакайте малко — намеси се адвокатът Хенри. Гласът му беше противен като цялата му външност. — Не мисля, че моята клиентка с длъжна да отговаря на въпросите ви.

— Вашата клиентка — войнствено пристъпи към него Бренда — случайно ми се пада сестра. А човекът, когото обвинява, случайно е много близък на другата ми сестра. Така че ще й задавам такива въпроси, каквито намеря за добре! — и тя отново се обърна към Даян. — Кажи сега! Къде те облада!

Даян неспокойно се размърда, без да поглежда Оливър.

— В кабинета си…

— На бюрото ли? — попита я Бренда почти ласкаво.

— Не… На кушетката…

— На кушетката ли провежда той сеансите си?

— Не. Аз… Седях на един стол.

— И как се озова на кушетката?

Даян ставаше все по-неспокойна и раздразнителна. Приличаше на момиченце, което са хванали в лъжа и което се опитва да се измъкне, но само все повече се оплита в лъжите си.

— Той ми каза да легна, за да ми бъде по-удобно…

— И ти легна.

— Нали е лекар! И ти щеше да легнеш.

— И после ти каза да се съблечеш?

— Чакай малко — намеси се Брад, но Тони рязко го прекъсна:

— Остави я да отговори! Започна да става интересно.

— Въпросите станаха прекалено… лични — възрази Брад.

Ноздрите на Тони се разшириха заплашително:

— А чувствата, които засягате, не са ли прекалено лични? — пое дълбоко дъх и се обърна към Бренда: — Давай.

Тя незабавно продължи безмилостния си разпит:

— Какво стана, след като ти легна?

Даян заби поглед в килима.

— Той ми каза… Каза ми… — махна с ръка и потръпна. — Е… Сещате се какво!

— Не се сещам. Кажи!

— Опитай да си представиш, Бренда! Какво може да каже един мъж, когато се опитва да прелъсти една жена?

— Не мога да си представя. В живота ми е имало само двама мъже и никой от тях не се е опитвал да ме прелъсти на… подобно място. Защо просто не кажеш?

Даян се поколеба, намръщи се и стисна дръжките на фотьойла:

— Наприказва ми… разни мили неща.

— Какви например?

Ако търпението на Бренда се изчерпваше, то Даян вече бе напълно изтощена. Тя впери яростен поглед в сестра си и занарежда:

— Каза, че… щяло да ми се отрази добре, че било най-съществената част от лечението… Каза още, че много ме желаел, че… щяло да ми хареса… — постепенно гневът й отстъпи място на горчивина. — Каза, че Брад е бил луд да ме пренебрегва и да си има работа с всички онези жени, които не можели да стъпят на малкото ми пръстче… — скочи от мястото си с насълзени очи, без да забелязва внезапно разкривеното лице на съпруга си. — Каза ми, че още съм млада и… красива! Че ме обича! — огледа се и дръзко заяви: — Наистина беше чудесно! Той беше толкова мил, внимателен и нежен… — погледът й, обърнат към Лесли, беше тържествуващ, изпълнен със злорадство. — Той наистина е добър любовник, Лесли! Много опитен и нежен… Не е егоист… като Брад… — изскърца със зъби тя, после се отпусна в креслото, отметна глава назад и, докато останалите я наблюдаваха със смесица от гняв, отчаяние и съжаление, промълви замечтано: — Кожата му беше стегната и гладка… Беше толкова силен и мъжествен… И ме желаеше. Наистина ме желаеше… И аз го желаех… — затвори очи и пое дълбоко дъх. — Винаги ще си спомням този аромат…

— Какъв аромат? — прошепна Лесли, поразена от представлението на сестра си.

Даян отвори очи и я погледна със съжаление.

— Неговият… На „Ом Премие“… — тя поклати глава. — Не всяко момиче може да се похвали с толкова красив психотерапевт…

— Той не употребява парфюм — тихо изрече Лесли.

— Моля? — извърна се към нея адвокатът.

Тя го погледна право в очите и натърти:

— Казах, че той никога не употребява парфюм. Знам го със сигурност, защото прекарах една седмица с него на вилата в Сейнт Бартс — обхваната от удивително спокойствие, тя се приближи до Оливър и го прегърна, после продължи: — А пък и не виждам причина да си слага парфюм — сълзите в очите й още не бяха изсъхнали, но на устните й играеше усмивка. Прошепна: — Обичам те, Оливър.

Той повтори думите й като ехо и в този миг Лесли разбра, че всичко ще бъде наред…