Барбара Делински
Нещо по-различно (6)

Шеста глава

Много по-късно Оливър си позволи да отбележи, че е направо ненаситна. Но това му допадаше и желанието му никак не бе намаляло, въпреки огромното задоволство, което бяха изпитали преди малко на плажа. Проникваше в нея с такава жар, сякаш се боеше да не я изгуби.

Отпуснаха се в шезлонга, останали без сили, и мина доста време, докато лениво се надигнаха, събраха дрехите и се прибраха във вилата. Загърнаха се в халати, влязоха в библиотеката и Оливър се разположи удобно, като се приготви да слуша.

— Е, Лесли — заяви той непоколебимо, — можеш да започваш.

— Не си ли уморен?

— Не съм. И кой беше той?

— Мисля, че няма значение — подви крака под себе си и го погледна умолително.

— Аз пък мисля, че има.

— Това си е моето минало. Разпитвам ли те за твоето?

Лицето му придоби онова насмешливо изражение, което беше виждала неведнъж.

— То е доста скандално и потресаващо, а жените в него са толкова много, че няма да знам откъде да започна.

— Ами да приемем — подхвърли тя, — че и моето също. Да предположим, че съм водила двойствен живот и… неволно съм успяла да те заблудя.

— Не би могла лесно да ме заблудиш. А и… — лукаво присви очи — ти сама ми каза още в началото, че не спиш, с когото ти падне… Помниш ли? Така че, Лес — наведе се към нея и разроши косите й, — целият съм в слух! Да се върнем на въпроса за искреността. Защо винаги, когато говориш за миналото си, долавям в гласа ти горчивина? А преди малко усетих направо ожесточение. Казваш, че ти е необходима единствено искреност, ала защо… — говореше й като на дете — тихо, търпеливо. Обаче личеше, че за нищо на света няма да отстъпи.

— Няма никаква връзка с нас двамата, Оливър.

Той седеше срещу нея, отпуснат небрежно, но погледът му я следеше изпитателно…

— Как да няма връзка, щом все още не ти излиза от главата? За мен е важно да знам какво те измъчва. Не виждаш ли, че се опитвам да те разбера?

Последните му думи удариха право в целта. Свела глава, Лесли дълго размишляваше върху тях. Възможно ли бе и те да са част от илюзията? А толкова й се искаше да повярва, че Оливър действително държи на нея… Накрая тя се предаде и заговори бавно, с усилие, приковала поглед в земята:

— Историята е съвсем обикновена. От малка винаги са се отнасяли с мен като с една Париш. Живеехме в най-хубавата част на града, посещавах частно училище, дружах само със… себеподобни, тоест хора, които могат да имат всичко, което пожелаят. О, не, че нямах приятели! Някои от тях запазих и досега. Но повечето ме разочароваха. Бяха някак… повърхностни. Отегчителни. Опитваха се да извлекат полза от всичко. И може би беше напълно естествено един ден да се разбунтувах срещу такъв живот. Бях последната издънка на големия род Париш и някак… живеех в сянката на другите. А бях седемнадесетгодишна и имах свой поглед върху нещата. Винаги съм била материално обезпечена и тъй като винаги щях да бъда, лесно обърнах гръб на материалната осигуреност.

— И стана… хипи, едно от децата-цветя… — намеси се Оливър, който я слушаше с огромен интерес.

— Не стигнах чак до там. Просто тръгнах по свой път. Непрекъснато се опитвах да докажа своята… индивидуалност — станах вегетарианка, участвах в бойкота на абитуриентските балове, дадох зрелостната си стипендия на приюта в Оксфам и… с трима приятели проведохме голяма експедиция с колела.

— С колела? — повтори той с весело учудване.

— По-точно… с мотори.

— А останалите трима?

— Най-добрата ми приятелка от училище и… двамата й братовчеди.

— Братовчеди ли?

— Да — заговори бързо и някак оправдателно: — Не мисли, че между нас е имало нещо. Бяхме прост… добри приятели. И не се опитвахме да си го изкараме на света. Бунтът ни се състоеше в това да живеем колкото се може по-просто и по-близо до природата. Хранехме се в разни долнопробни заведения, нощувахме в най-евтините хотели или на открито. Всичко, което можеше да стресне нашите родителите, ни доставяше огромно удоволствие. И все пак, не съжалявам, че поживяхме сред природата… И преди бях излизала извън града, но това беше нещо… съвсем различно.

— Сигурно е било забавно — изрече Оливър без особен ентусиазъм.

— Беше! Наистина! Презирахме всичко, получено наготово. После… Лятото свърши и тримата ми приятели се завърнаха у дома, при мама и при татко.

— Ами ти?

— Отидох в колежа Бъркли — Оливър неволно потръпна и тя се разсмя. — Не беше чак толкова зле. Въпреки бунтарската си жилка, нямах нищо против да науча нещо. Чувствах се спокойна и сигурна в себе си, а и самата мисъл, че ще поживея далеч от къщи и от всички Париш, много ми допадаше.

— Не те ли държаха изкъсо?

— Не. Имаха ми доверие.

— А ти оправдаваше ли го?

Тя помълча за миг, после кимна.

— Поне никога не съм мислила да ги лъжа. Не бях пропаднала, по-скоро бях идеалистка и исках да намеря своето място в света. Каквото и да ми струва. Но никога не бих опозорила семейството си. Поне в смисъла, който аз влагам в тази дума.

Известно време помълчаха. Чуваше се само плисъкът на вълните и шепотът на вятъра отвън. Лесли за миг се заслуша унесено, после продължи, нетърпелива да стигне до края, очевидно неприятен за нея:

— Първата година мина направо чудесно. Обичах да уча и се справях добре — обясни тя някак стеснително. — Открих, че човек може да бъде едновременно сериозен и независим. Постигнах някаква вътрешна хармония. Дори — смирение. По онова време собственото ми аз ме интересуваше повече, отколкото заобикалящият ме свят. Харесваше ми да бъда това, което съм — очите й се присвиха от болка, сякаш след всичко това следваше едно горчиво „но“.

— И какво се случи после?

От известно време Лесли сякаш беше забравила за присъствието му и сега се стресна. Потръпна, а пръстите й нервно мачкаха полите на халата.

— Запознах се с един… студент по медицина — извърна глава, за да не срещне съсредоточения му поглед. — Беше висок, красив, забавен… И много интелигентен. Беше си поставил високохуманни цели… — в гласа й зазвуча подигравка. — Готвеше се да става лекар, спасител на света.

— Познавам този тип мъже — подхвърли Оливър. Почти можеше да отгатне какъв ще е краят.

— Както и да е — въздъхна Лесли, — продължихме да се срещаме и нещата се задълбочиха. Не се виждахме често. И двамата бяхме доста заети, особено той. Дори си мисля, че ако прекарвахме повече време заедно, всичко това нямаше да се случи. Бях млада, изпълнена с мечти, а той беше… благородният принц, за когото по цял ден мечтаех… — понижи глас до шепот. — Мечтаех за чудесния живот, който ни чака… нас двамата… Той искаше да се присъедини към Корпуса на мира. И аз му се възхищавах — такава смелост, такова човеколюбив… Представях си как двамата ще заминем за Южна Америка или някъде в Африка… Как той ще лекува хората, а аз ще уча децата… Струваше ми се толкова хубаво… — затвори за миг очи, после поклати отчаяно глава. — Но всичко се разби на пух и прах…

— И защо?

— Той беше женен…

— А ти не си знаела?

— Разбира се, че не знаех! — пламна тя. — Не бих го направила с женен мъж! Въпреки всичките ми приказки, че искам да предизвикам света, разбиранията ми за морал винаги са били доста… старомодни. Когато той си тръгваше, винаги мислех, че отива да учи — в гласа й се появи язвителна нотка. — Нали знаеш, един студент по медицина е най-заетият човек на света. Нищо чудно, че дори най-бездарните карат пациентите си да ги чакат с часове…

— Не всички лекари са такива, Лес, и ти го знаеш. Някои наистина отиват в Корпуса на мира, други дават допълнителни дежурства безвъзмездно, а повечето преглеждат пациентите си навреме, доколкото е по силите им. Често пъти какъв лекар и какъв човек си са две съвсем различни неща.

— Не съм толкова сигурна — горчиво отвърна тя, — въпреки че имаш известно право. Доколкото знам, Жо е станал първокласен лекар. Освен това, аз имах не по-малка вина за случилото се — като забеляза учудения поглед на Оливър, поясни: — Бях толкова наивна, че приемах всичко за чиста монета. Той ми беше обяснил, че когато приключи с четенето, му се иска да се измъкне от цялата тази обстановка… Затова винаги той идваше при мен, а аз… не го посещавах никога. Била съм една… наивница — безмилостно заключи тя.

— Обичаше ли го?

— Обичах… човека, за който го смятах — устата й се присви сурово. — Връзката ни продължаваше вече шест месеца, когато изведнъж реших да го изненадам… Да му занеса вечеря в квартирата… Знаех адреса — преглътна буцата, заседнала в гърлото й, и продължи с усилие: — Той живееше в едно много хубаво общежитие, недалеч от медицинския институт. Общежитие с кокетни балкони, цветни алеи и тук-таме… детски люлки. Намирах се в едно семейно общежитие… Видях табелката „Сем. Жо Дюран“. Нямаше грешка. Прибрах се в квартирата с изстиналата вечеря и разбитите си илюзии…

— А той? — Оливър хвана ръката й.

— Той ли? — остро се изсмя тя. — Не знаеше, че съм ходила дотам и съм разбрала всичко. Мислеше си, че така може да продължава до безкрай. Появи се след няколко дни — аз вече се бях посъвзела. Доколкото бе възможно… Успях да се овладея и… Беше много забавно. Хвърлих се в прегръдките му, уверявах го, че винаги ще го обичам, че много ми е липсвал… Той ми отвърна нещо в същия дух… И тогава му съобщих, че ми е хрумнала чудесна идея — защо не се пренесе да живее при мен? Чудех се как не се бяхме сетили по-рано — имаше толкова предимства — той щеше да спести пари, а аз щях да му готвя, да се грижа за него… И най-важното — щяхме да сме заедно, а нали толкова много се обичахме…

Оливър я погледна с нескрито възхищение, но въпреки това не се сдържа и отбеляза:

— Била си способна на такова коварство?!

— Бях способна на всичко — погледна го Лесли без капка разкаяние. — Той беше разбил сърцето ми. Чувствах се омърсена и никому ненужна. Трябваше по някакъв начин да му го върна, а нямах желание да го изнудвам. Реших да го поизмъча…

— И успя ли?

— А ти как мислиш? — отвърна тя някак уморено, без гордост и без злорадство. — Той започна да мънка какво учене щяло да бъде това, трябвало да ме отпраща всеки път, когато искал да чете сериозно, а това никак нямало да му бъде приятно, нито пък на мен… Казах му, че що се отнася до мен, ще ми бъде много по-приятно да го виждам над книгите, отколкото да не го виждам изобщо… — очите й искряха. — Той опита да отклони въпроса. И тъй като предложението ми го било сварило съвсем неподготвен, се опита да ме люби.

— А ти…

— Разбира се, че не можех да се любя с него! Дори го ритнах в… слабините. Казах му да се прибере вкъщи при жена си и да… прави любов с нея.

— Наистина ли му го каза?

— Разбира се. И изобщо не съжалявам. Бях отчаяна и наранена. Видях на лицето му безкрайно учудване, после — огромно объркване и най-накрая — истински ужас. Изпитах известно удовлетворение. И приключих цялата тази история с твърдото решение никога повече да не се оставям да ме правят на глупачка… — след като изля натрупалото се ожесточение, Лесли заговори по-кротко: — Това е всичко. Въпросът е приключен и, както виждаш, дори не умрях от мъка. И бях по-разочарована от себе си, отколкото от него. Нали аз допуснах да хлътна така по него! А наистина си вярвах, че го обичам. Мислех си, че най-после съм срещнала мъж, който е по-различен, който се стреми да изживее пълноценно живота си, а не се катери бясно по стълбичката към успеха. И се излъгах… Знаеш ли, кое го притесни най-много, когато разбра, че съм узнала истината — да не вдигна шум до Бога и да проваля плановете му за кариера в Бостън. Бостън! Никаква Кения или Сомалия! Господи, как се излъгах…

Известно време Оливър не продума, вперил поглед в нея, подпрял брадичка на юмрука си. Когато тишината стана непоносима, Лесли стана и се приближи до прозореца.

— Сега вече знаеш защо съм толкова предпазлива — подхвърли през рамо.

Босите му крака стъпваха по килима съвсем безшумно и Лесли не усети кога се е приближил до нея. Едва когато ръцете му я обгърнаха, тя се стресна и опита да се освободи. Но той не я пускаше. Накрая тя се предаде и отпусна глава на гърдите му.

— Толкова съжалявам — промълви той.

— Защо ти? — сви рамене Лесли. — Вината не е твоя.

— Но се чувствам… отговорен. Заради твоя Жо.

— Първо, не е мой, и второ, откъде го измисли? Единственото общо между вас е, че и двамата носите панталони. Той беше лъжец и голям лицемер. А ти не си. Ти никога не си ми давал празни обещания. Никога не си опитвал да се представиш в по-благоприятна светлина. Дори напротив.

— Ти нищо не знаеш за мен! — започна той с дрезгав глас.

— Зная достатъчно. Тони също те познава. Мислиш ли, че щеше да остави сестра си насаме с някакъв… съмнителен тип? Освен това… не ми се присмя, когато чу разказа ми.

— Нима някой е посмял да ти се присмее? — неволно повиши глас той. Верен рицар в блестящи доспехи, готов да брани честта й… Така ли беше в действителност?

— Никой не ми се е присмивал, защото на никого не съм дала подобна възможност. И ако се окаже, че някой е разбрал за тази история — предупреди го полушеговито-полусериозно, — тозчас ще те сваля от блестящото ти седло, рицарю!

Той се разсмя и й отвърна в същия тон:

— Все пак по-добре е да паднеш от коня, отколкото да те сритат в слабините. Хей, ти си била опасна жена, Лес!

— Само когато ме предизвикват. Иначе не държа да съм опасна.

Той я прегърна и се вгледа в любимите черти, сякаш искаше да ги запечата завинаги в паметта си.

— О, Лесли — прошепна, — така бих искал…

— Шшт… — ласкаво сложи пръст на устните му. — Моля те, не казвай нищо… Животът тук е толкова прост, толкова истински… Също както да лежиш гол под слънцето.

— Но все пак… съществува и Ню Йорк.

— Не и тази седмица — твърдо изрече тя. — Не и сега.

— А не се ли заблуждаваме така? Не се ли опитваме да заровим глави в пясъка като щраусите и да избягаме от истината?

— Ню Йорк е друго. А ние сме тук и само настоящето има значение. Поне за мен — очите й молеха. — Разбираш ли, Оливър?

— И още как, мила! — промълви с внезапна решителност. После устните им се сляха с отчаяно ожесточение, сякаш искаха да спрат мига, да го удължат до безкрай… Изведнъж краката на Лесли се отделиха от земята и когато отвори очи, вече беше в огромното легло, а Оливър, надвесен над нея, шепнеше името й с безкрайна нежност: — Лесли, Лесли, обичам те, както никой не те е обичал… Искам да бъда с теб…

Погледна го с преизпълнено от любов сърце, ала не каза нищо — само ръцете й се разтвориха в щедра, ненаситна, отчаяна прегръдка. Неспокойните пръсти на Оливър развързаха халата й и докоснаха потръпващото тяло. Тя затвори очи от неизказано блаженство, а две горещи устни покриваха с целувки всяка частица от нея. Това не беше предишната, малко несръчна мъжка нежност — а сякаш жива вода, способна да заличи парливите спомени, да я накара да повярва, че тя самата е истинско чудо…

И тя повярва. В нея се разливаше топлина, обгръщаше я и я изпълваше цялата. Такава нежност, такава огромна наслада… Накрая, сякаш след цяла вечност, заспаха прегърнати, безумно щастливи, с ведри и спокойни лица.

 

 

— Честит рожден ден, мила!

Сгуши се в него със затворени очи. Цялото й лице сияеше.

— Ммм… Значи не си забравил?

— Забравя ли се такова нещо? — гальовно измърка в ухото й любимият глас. — Цели тридесет години не са шега работа! Охоо, какво е това? — нежно отметна косите от врата й.

— Кое какво е?

— Тази бръчица.

— Каква бръчица?

— Ей тази — Оливър лекичко прокара пръст по врата й. — Сигурно е от възрастта. Казват, че шията първа я издава.

Лесли отметна глава назад, вдигна вежди и го погледна с едно огромно виолетово око:

— Сигурен ли си?

— Как иначе? Нали в моята професия лицето е всичко. А бръчиците около очите, оплешивяването, двойната брадичка са много важни.

— Не думай! — подразни го тя. — И какво ще се случи, когато все пак годините си кажат думата?

— О, нямам сериозни причини за безпокойство — пренебрежително махна с ръка той. — Мъжете не остаряват бързо, а и възрастта само работи за тях. Придава им някакво достойнство, уравновесеност и благородно излъчване. Да му мислят жените! Ей, не се мръщи така — челото ти се сбръчква!

Тя шеговито замахна и Оливър наведе глава точно навреме, за да се предпази. После я сграбчи в прегръдките си и я разцелува. Отначало тя се съпротивляваше, ала не за дълго.

— Не се притеснявай — Оливър се вгледа в светналото й лице. — Ти имаш трапчинки, а не бръчки. И не изглеждаш на тридесет. Готов съм да се закълна, че си от жените, които с годините стават още по-чаровни.

— Оливър Еймс — тържествено заяви Лесли, — това звучи направо като реклама! Остава само операторът да изскочи отнякъде!

— Не е зле да надникна зад завесите.

— Или под леглото.

— Ако е прекарал там цялата нощ, изобщо не му завиждам! Горкият, сигурно е получил сътресение на мозъка…

— Наистина си непоправим! — въздъхна тя и поклати глава.

— Освен това съм страшно гладен! Ставай, отиваме на закуска! Всъщност никъде няма да ходиш! Днес ти се полага да получиш закуска в леглото! — и той скочи.

Досега Лесли не го беше виждала гол на ярката слънчева светлина и се втренчи в него като омагьосана. Оливър улови погледа й и се засмя.

— Всъщност все повече започвам да чувствам годините си. Особено след тази нощ. Ти направо ме изтощи — наведе се и я целуна по челото. — Закусваме и тръгваме на обиколка по острова! Как ти се струва?

— Страхотно! — усмихната, се мушна под чаршафа и затвори очи.

След малко Оливър се върна с табла, претрупана с всевъзможни вкусотии. Закуската се превърна в истинско пиршество. Чак към обяд се измъкнаха от леглото, изкъпаха се и тръгнаха към плажа. Изтегнаха се на пясъка съвсем голи и Оливър не пропусна да отбележи:

— Твърде дръзко за една истинска дама. Без горнище на градския плаж, чисто гола тук, пред очите на чужд мъж — той поклати глава укорително, а след малко попита най-невинно: — Та как завърши историята на детето-цвете?

Лесли лежеше по гръб с лице, обърнато към слънцето.

— Не остана много за разказване…

— Не се ли премести да довършиш образованието си в Ню Йорк?

— И да пожертвам независимостта си? Никога.

— Но не беше ли Бъркли свързан с потискащи спомени?

— Напротив, отначало така ме беше яд на Жо, че дори изпитвах някакво злорадство при мисълта, че… ще го смущавам с присъствието си. Вярно е, че илюзиите ми бяха разбити и много страдах, обаче не беше болка за умиране. Много по-лошо щеше да е да зарежа Бъркли и да се върна у дома с подвита опашка. Така че продължих да уча с неотслабнало желание, дипломирах се и оставих зад гърба си историята с Жо.

— И се завърна у дома?

Тя кимна.

— За тези три години наистина успях да порасна. Не само, че натрупах известен опит, но и разбрах, че вече съм достатъчно силна, за да заема мястото си сред останалите Париш. А и обичам Ню Йорк.

Със затворени очи Оливър протегна ръка, намери нейната и нежно стисна пръстите й.

— А аз мислех, че не обичаш тълпите.

— Не ги обичам, когато отивам на работа, когато чакам реда си в химическото чистене или в супера. Ала обичам театрите, музеите, празнично оживените улици по Коледа… Затова живея извън града, но близо до него. Така винаги имам избор — извърна глава към Оливър, който се засмя одобрително.

— А ти не се ли уморяваш да си винаги в кипежа на нещата?

— Примирявам се в името на удобството. Пък и имам една малка виличка в Бъркшир и мога да прекарвам почивните си дни там. Чудесно е!

Лесли се замисли какво ли прави той през почивните си дни. Дали има с кого да играе на думи? И изобщо… Но не се осмели да го попита. В края на краищата, никой никому не беше обещавал вечна любов и вярност до гроб… Тя самата беше на принципа „по-добре никакви, отколкото измамени надежди.“ Така беше по-безопасно. Безнадеждно, но безопасно.

— Какво се умълча? — прошепна Оливър.

— Бях се замислила.

— И за какво?

— За това колко хубаво е тук и как бих искала да остана още една седмица — това беше истина, изречена по заобиколен начин.

— А не можеш ли? — надигна се на лакът и я погледна.

Тя поклати глава със затворени очи и се усмихна.

— Не мога… Децата ме чакат — въздъхна тежко и придаде на гласа си повече важност. — За нас бизнес дамите, работата никога не свършва. Понякога ми се иска да бъда безгрижно момиче… Хей, какво правиш? — тя подскочи и отвори очи.

— Мажа те с плажно масло — делово отвърна Оливър.

— Нали вече се намазах?! — чувстваше как под силните умели ръце на Оливър тялото й оживява. — Оливър! — изгледа го предупредително. Ръцете му се движеха бавно и съсредоточено. — Оливър! — неволно повиши глас тя. — Използваш най-стария трик от книгите — прелъстяване с плажно масло!

— И какво като е най-старият — измърмори той, докато описваше плавни кръгове около гърдите й.

— О, Боже! — едва успя да промълви тя, прехапа устни и изви пламналото си тяло.

— Не, мила, това съм само аз — отбеляза Оливър, обгърна раменете й с ръце и я покри с тялото си. Очите му излъчваха невинност, вълнуваха я. Потъваше в бездната им и всичко останало преставаше да съществува. — Само аз… И ти.

Лесли обви ръце около врата му.

— Тези мъжки модели били ненаситни. Ако съм знаела…

— Устните ти били по-сладки от мед. Ако съм знаел…

И тя се предаде на мига. Отвърна на ласките му с цялата нежност, на която бе способна. Не можеше да не му вярва. Любовта и доверието бяха едно. Можеше пак да се е излъгала, можеше пак да страда, но… Да става каквото ще!

 

 

— От два дни не съм виждала някой от нас прилично облечен — отбеляза Лесли.

Беше събота сутринта и те тъкмо излизаха от морето. Изведнъж тя срещна погледа на Оливър и нещо в изражението му я стресна. Не за първи път виждаше това изражение. То беше доста странно — малко тъжно, отнесено, някак тревожно… Такова, че всеки път като го видеше, сърцето й се свиваше.

— Какво ти е? — пристъпи към него. — Оливър?

Той си пое дълбоко дъх и я погледна:

— Извинявай, Лес. Не те чух.

— Не беше нещо важно.

Той й се усмихна, а в очите му се върна закачливата светлинка и Лесли изпита огромно облекчение.

— Знаеш ли, може би наистина трябва да се облечем, преди да сме забравили как — притегли я към себе си.

Беше си пак предишният Оливър — шеговит и сърдечен. Необичайно напрегнатият поглед беше изчезнат. И все пак, на какво се дължеше той? Самата Лесли се чувстваше все по-объркана. Свикна да бъде много щастлива, ала как щеше да завърши всичко? Повтаряше си, че не трябва да мисли за утре, а все не успяваше. С всеки изминал ден Ню Йорк ставаше все по-реален. Тогава всичко щеше да бъде съвсем различно. Щеше ли изобщо да вижда Оливър? Щеше ли в неговия задъхан ритъм на живот да се намери място и за нея? Нямаше ли да бъде прекалено зависима тогава? Какво ли мислеше Оливър? Изпитваше огромна нужда да бъде с него. А той?

— Това пък какво е? — гласът му прозвуча учудено и ласкаво. Взе я в прегръдките си, преди да дочака отговор, а ръката му изтри бликналата в ъгълчето на окото й сълза.

— Не ми хареса идеята да се обличаме — опита да се пошегува тя с тих, някак отпаднал глас.

— И на мен, Лес, но все някога ще трябва да го направим, нали? — и двамата мислеха в този миг за едно и също, и го разбраха.

— Ще трябва…

— Не ми харесва и мисълта да се разделя с теб — съвсем неочаквано изрече той.

— И на мен — прошепна Лесли, а в дъното на душата й трепна надежда. Това беше първият намек, и то съвсем недвусмислен, от негова страна, че би искал да я вижда и в Ню Йорк. Нямаше да е лесно връзката им да продължи. Но нямаше и да е невъзможно. Още повече, че и двамата го искаха. — Никак не ми харесва — повтори, все още с насълзени очи, но вече по-спокойна и усмихната.

— Чудесно. Хайде тогава да отидем до града. Трябва да купя едно-две неща.

— Нямам нищо против.

— А после ще се разходим по кея, ще хапнем някъде, ще слезем до плажа… А какво ще кажеш да вечеряме в ресторант? За последен път.

— Приема се — в гърлото й бе заседнала буца, която с усилие преглътна…

Последният им ден на острова беше наситен с преживявания. По някакво негласно споразумение те обикаляха, разговаряха, поглъщаха всичко с очи, само и само да не останат насаме с мрачните си мисли.

А и Густавия сякаш беше по-оживена от всеки друг път. Разходиха се, закусиха, после — за ужас на Лесли, влязоха в един магазин за бижута и Оливър й купи златна огърлица с аметисти.

— Не мога да приема такъв подарък, Оливър — задъха се тя.

— Как да не можеш? Макар и със закъснение, това е подарък за рождения ти ден — закачи колието на врата й, отстъпи назад и я огледа с нескрито възхищение.

— Наистина нямаше нужда — и за да прикрие смущението си, рязко подхвърли: — Тони не ти е поръчвал такова нещо, нали?

Очите му потъмняха от гняв и тя помисли, че ще я удари.

— Права си, не ми е поръчал. Идеята беше моя.

— Извинявай! Не исках да кажа… — не смееше да го погледне. — Колието е толкова красиво! А ти си го купил специално за мен… И… Не ме бива да получавам подаръци — смутено призна тя.

— О, мила! — нежно обърна лицето й към себе си и се вгледа в него. — Избрах я за теб само защото… Защото ти и аз прекарахме няколко чудесни дни. И исках нещо да ти напомня за тях, когато се върнеш в Ню Йорк.

— Не бих могла да ги забравя. Никога!

— Дано — дрезгаво промълви той и отчаяно я стисна в прегръдките си.

Тази нощ се любиха дълго и вплетените им в прегръдка тела сякаш се заклинаха да не забравят нищо, свързано с магията на изминалите дни…

На сутринта се опитаха да задържат мига за последен път. Любиха се отново, с отчаяна, непримирима безнадеждност. И двамата се страхуваха от това, което ги очакваше.

На обяд се качиха в самолета пребледнели и смълчани. Пристигнаха в Ню Йорк смутени, напрегнати и угрижени. Посрещна ги смразяваща зимна вечер.

Оливър качи Лесли в едно такси. Тя вдигна към него трескав, отчаян поглед, който обещаваше, молеше, заклинаше…

— Ще ти се обадя, чу ли, Лес?

— Добре, обади ми се — и се извърна, за да скрие бликналите в очите й сълзи.