Барбара Делински
Нещо по-различно (4)

Четвърта глава

Устните й се разтвориха. Оливър се подчини на техния неволен повик, докосна ги със своите, вля им от своя огън… Целуваха се бавно, нежно, упоително, докато Лесли затвори очи. Цялата гореше, а той я разпалваше все повече и повече. Сякаш се опитваше да се изплъзне от целувките и я принуждаваше сама да търси устата му, да се стреми към него, да бъде ненаситна…

— Оливър! — прошепна тя и се притисна към него, а ръката му погали възбудените й гърди. — Не мога…

— И аз — с дрезгав глас отвърна Оливър и я погледна. — Очаквам всеки миг да ни арестуват — но не отдръпна ръката си. Лесли едва не простена от сладката болка. Умолително сплете пръсти в неговите, без да отблъсне ръката му. Просто не можеше.

— Мислиш ли, че няма и други като нас? — огледа се, готова да предизвика света. — Аз поне не виждам.

— Не си се загледала, затова.

— Хайде, Оливър… — очите й светнаха закачливо.

Прегръдката им ги скри от очите на другите. Изведнъж Оливър каза усмихнато:

— Мисля, че е крайно време да поспя… — и се отдръпна лекичко, без да откъсва поглед от нея.

Лесли разбра какво означаваха тези думи, оцени усилията му и също се усмихна.

— Щом ще спим… — тя придърпа ръката му и отпусна глава на нея. — А харесва ли ти Сейнт Бартс?

— Да — кратко отвърна той.

— Не си особено въодушевен.

— Напротив, тук е чудесно.

— И все пак?

— Като гледам толкова влюбени, се чувствам малко самотен.

— Толкова ли държиш да бъдеш с някоя жена?

— Не с някоя. А с жена, с която да мога да си поприказвам сериозно и от сърце. Липсва ми близост, сърдечност и топлота, които виждам навсякъде — на плажа, в кафенетата, по магазините… Признавам си, че дори им завиждам.

— Това чувство ми с познато — вдигна глава — Оливър, как мислиш, какви са тези хора — съпрузи, любовници, приятели?

— От всичко по малко. Онези там, например, са съпрузи. Виждаш ли халката му?

— А нейната къде е?

— Я, наистина. Хмм… Теорията се разклати.

— Оливър, бил ли си женен?

— Не — приближи глава до нейната.

— Защо?

— Не съм искал.

— Нали казваш, че ти липсва топлина и…

— Топлината се излъчва от присъствието на любимата жена, а не от брака сам по себе си.

— Така е. Ами децата? — би трябвало да се очаква, че те не интересуват особено мъже като него. И въпреки това, Лесли помисли, че бащинството би му отивало. — Не би ли се оженил, за да имаш?

— Само за да ги имам, не. Такъв брак би бил истинска катастрофа.

— А ако бракът е добър?

— Коя свястна жена ще се съгласи на брак с… такъв като мен? Нали разбираш, професията ми и изобщо… Ами ти?

— Нямам проблеми, свързани с професията.

— Тогава защо не си омъжена? Ти си подходящият тип — сърдечна, способна на дълбока привързаност… — ласкаво прокара пръст по страната й. — И толкова обичаш децата… Не искаш ли да имаш свои?

— Цитирам: „Брак, сключен само с такава цел, би бил истинска катастрофа…“

— А ако бракът е добър?

— Ако… Там е работата. А какво се получава на практика? Лавина от разводи. Накъдето и да погледнеш — разстроени бракове или хора, които не са щастливи един с друг. Ти може би приемаш тези неща естествено, но аз, колкото и често да се сблъсквам с тях, никога няма да свикна. Сърцето ми се свива само като си помисля колко хора страдат. Те са навсякъде около мен — в собственото ми семейство, сред познатите ми… Децата в нашите домове често произхождат от разпаднали се семейства и страдат, без да са виновни.

Оливър се загледа в развълнуваното й лице.

— А защо, според теб, се разпадат всички тези бракове?

— Знам ли? Единият тръгва на една страна, другият — на друга. Всеки преследва своите цели. Мисля, че ни е нужна повече искреност, по-голямо доверие един към друг. Може би самите времена са такива и любовта придобива други измерения, приспособява се към съвременния начин на живот — един вид емоционална еволюция. Вземи например онази двойка. Ако това наистина не е съпругата му, нищо чудно и самата тя в момента да се забавлява с някой друг… Но ако и четиримата са щастливи, какво право имаме да ги съдим?

— Значи одобряваш изневярата? — повдигна учудено вежда той.

— Не, разбира се. Мисълта ми беше, че най-важното е хората да се обичат, че много неща могат да бъдат простени на влюбения човек. Лошото е, че понякога това причинява болка на друг.

— Приемаш го много лично.

— Така е.

— Преживявала ли си нещо подобно?

Изведнъж тя се стресна, осъзнала, че допуска Оливър в „забранена“ зона, и нехайно махна с ръка.

— Няма значение! — после се усмихна насила: — Освен това, всичко може да бъде само илюзия. Между тези двамата, например, може да няма нищо сериозно. Не е трудно да се влюбиш на такова място. Един тропически остров посред зима винаги излъчва нещо…

— Нещо дръзко и възбуждащо, като, например… да лежиш на плажа полугол… — и двамата се разсмяха.

— Нещо такова.

— Защо не се обърнеш по гръб? — закачи я той.

— А защо ти не се обърнеш?

— Защото все си представям как ти се обръщаш и ми става… горещо.

— Странно…

— Знаеш ли, хайде да се поотдалечим един от друг и да си представяме, че сме сами на плажа. Може и да излезе нещо.

— Не ми се вярва. Можем да го направим и тук.

— Кое? — опули се той.

— Да си лежим спокойно… — усещаше близостта му толкова осезателно, че собствените й думи изведнъж й се сториха абсурдни. Въпреки всичко пусна ръката на Оливър и, като избягваше погледа му, плавно се обърна по гръб с чудесно изиграно безразличие. — Ето. Твой ред е.

— Аз… — изруга наум и се изкашля смутено. — Мисля да се поотдалеча.

— Недей! — погледна го умолително тя. — В края на краищата всичко е само въпрос на въображение.

Очите им се срещнаха, после неговите се спуснаха надолу, потърсиха гърдите й и останаха приковани там.

— Всичко ли? Сигурна ли си? — погледът му сякаш притежаваше физическа сила. Дишането й стана неравно и тя усети до ухото си горещия дъх на Оливър: — Гърдите ти са много красиви…

— Това важи за три-четвърти от жените тук.

— Да, но аз го казвам на теб.

— Нямаше нужда.

— Да те намажа ли с плажно масло? — попита Оливър, все едно че не я беше чул. — Много ме бива.

— Оливър! — предупреди го тя, макар че в гласа й вече се долавяше поражение. — Обеща, че ще ме оставиш на мира и няма да ме измъчваш.

— Измъчвам ли те?! — тя само кимна. Умолителният й поглед беше достатъчно красноречив. — В такъв случай наистина ще е най-добре да се поразходя — целуна я по носа и се отдалечи, преди да успее да му отговори.

Тя се повдигна на лакти и видя как той се топна във водата, за да скрие възбудата си. След малко изскочи от вълните и замислено закрачи по брега.

Така й се искаше сега да е до него, раменете им да се докосват, а босите им крака да оставят следи по влажния пясък… Оливър беше весел, искрен и сърдечен, слушаше я с неподправен интерес. С него можеше да се разговаря за всичко. И не беше някой самовлюбен красавец, както тя очакваше. За него беше по-важно да я изслуша, а не да се опита да я смае. Всъщност не бе споменал почти нищо за себе си.

Още по-добре, въздъхна Лесли и отпусна глава на кърпата. И без това животът на един фотомодел едва ли щеше да я заинтригува особено. Иначе добре си беше научил урока: „Гърдите ти са много красиви…“ Дрън-дрън! Намерил на кой да го разправя. Дори тук той просто изпълняваше професионалния си… дълг и тя не трябваше да го забравя. А така й се искаше да му повярва! Да повярва, че за него гърдите й наистина са красиви, че действително предпочита нея пред останалите жени на плажа. И изобщо пред всички други жени. Само да можеше да му повярва!

Тя рязко се изправи, сложи си горнището на банския, облече хавлиената туника и събра нещата си. За днес й стигаше. Сега имаше нужда от една дълга разходка, докато се поуспокои. Щеше да седне в колата и да кара бавно, накъдето й видят очите…

 

 

Когато се върна във вилата, вече можете да разсъждава трезво. Тя беше Лесли Париш, тридесетгодишна, неомъжена, дошла да прекара почивката си в семейната вила. Оливър Еймс бе само един гост и се намираше тук по някаква ирония на съдбата, макар че в цялата работа пръст имаше и Тони.

Легна си и почти веднага заспа. Явно Оливър се бе върнал скоро след нея, защото когато тя се събуди той вече беше на терасата и четеше, излегнат в един шезлонг.

Лесли се изкъпа, облече банския си и се появи на терасата. Докосна приятелски рамото му и се загледа в морето. Оливър наруши мълчанието пръв:

— Добре, че си се върнала. Притеснявах се за теб.

— Било е излишно — облегна се на перилата. Все пак се почувства длъжна да обясни: — Реших да пообиколя острова.

Той кимна разбиращо, но Лесли усети, че е засегнат от внезапното й изчезване.

— Трудно ми беше да открия кърпата си — усмихна се той. — Но, ако бях зърнал гърдите ти, веднага щях да се ориентирам.

— Оливър!

— О, извинявай — в гласа му прозвуча разкаяние.

— Просто, не можах да се сдържа.

— Обратното щеше да ме учуди повече.

— Липсваше ми — говореше сериозно. — Така хубаво си приказвахме!

Отново изричаше собствените й мисли. Но Лесли не се предаде. Заби поглед в босите си крака и промълви:

— А, точно за това исках да си поговорим!

— Слушай, Лесли, нещата са толкова прости… Изобщо не бях тръгнал да те преследвам. Още предния ден бях ходил на този плаж, а като видях колата ти, реших да те потърся. Какво толкова? Не съм искал да ти досаждам. А преди малко само се пошегувах за… гърдите ти — изведнъж млъкна и понеже тя се засмя, попита: — Казах ли нещо смешно?

— Ти си смешен. Като започнеш да се оправдаваш, си направо чудесен. Всъщност исках да говоря с теб за друго. В Густавия има едно много приятно ресторантче и си мислех… Понеже не ми се ходи сама… Защото всички други ще бъдат по двойки, а нали и ти каза… — спря, за да си поеме дъх, и се учуди защо Оливър не й се притича на помощ, а само я наблюдава с нескрит интерес. — И реших да те попитам дали имаш нещо против да те поканя на вечеря…

— Нямам — незабавно отвърна Оливър.

— Можеш да не ми отговаряш веднага. Помисли. Аз… Не обещавам нищо, освен хубава вечеря…

Широка усмивка озари лицето му.

— Една хубава вечеря е тъкмо това, от което имам нужда.

Тя въздъхна облекчено и също се усмихна:

— Добре тогава. Ще запазя маса за осем и половина — внезапно се почувства неудобно, обърна се към него и каза: — Тогава — до довечера…

Вечерта я възнагради богато за цялото смущение и усилия, които й костваше да отправи поканата си. Беше изпитала остра нужда от нечие приятелско присъствие и ето — имаше го. А той, освен че изглеждаше страхотно в моряшката си риза, беше наистина очарователен. Оставяше я тя да насочва разговора, като в същото време го превръщаше в безкрайно интересен, и то — без никакво усилие. И се оказа, че с него може да се разговаря за всичко — за Уолстрийт, за политика, за най-обикновени човешки проблеми… Лесли се отпусна и се разприказва за работата си, за общуването с децата, за проблемите с родителите… Оливър я слушаше внимателно и вземаше живо участие в разговора. Единствено когато ставаше дума за самия него, някак се отдръпваше. Накрая Лесли реши, че няма право да проявява излишно любопитство — та нали той беше тук по… работа. Успя да оцени ненатрапчивото му напомняне за характера на тяхната връзка. Защото в присъствието на толкова внимателен и съпричастен събеседник и при цялото очарование на вечерта би било прекалено лесно да забравиш всичко останало. Всичко…

 

 

Вторник беше спокоен ден — ден за почивка и за спомени. Тя зърна Оливър само веднъж, и то за кратко. Поздравиха се с усмивка. Беше тръгнал да търси подарък за сестра си и попита Лесли дали не може да му препоръча нещо. Като сподави желанието си да научи нещо повече за сестра му, тя му предложи да се отбие в един малък бутик в Густавия, където сред богатата колекция от ръчно щамповани платове и дрехи, непременно щеше да открие нещо подходящо. Оливър благодари и тръгна, без изобщо да спомене предишната вечер. Още по-добре. „Нали толкова искаше да бъдеш сама, сега имаш тази възможност“, мислеше тя.

Но „сама“ не означава „самотна“, а изпитваше точно самота. Тягостното чувство се засили още повече с настъпването на вечерта. Лесли си изпече риба на скарата, приготви салата и някакъв екзотичен коктейл в черупка от кокосов орех и отиде да хапне на плажа.

 

 

Оливър се върна доста късно и, след като не я откри в къщата, извика от терасата:

— Лесли!

— Тук съм! — щастливо се обади тя. — Долу, на плажа!

След малко той беше при нея и веднага зърна оставената настрани табла, озарена от сребристата лунна светлина.

— Тук ли си вечеряла, на тъмно?

Тя седеше, обгърнала коленете си с ръце. Облечена бе с една тънка блуза и широка тензухена пола. Вдигна поглед към него и отвърна:

— Когато вечерях, не беше толкова тъмно — помисли тревожно, че сега ще й кимне приятелски и ще изчезне в къщата, доволен, че през време на отсъствието му е била в безопасност. Но за нейно огромно облекчение, Оливър приклекна до нея.

— Ще те притеснява ли компанията ми? — попита я някак неуверено.

— Не — тихо отвърна Лесли. — Дори ще ми бъде много приятно. Днес се чувствах малко… самотна.

— Щях да дойда, ако ме беше повикала.

— Но нали те нямаше?

— Върнах се преди повече от час.

— А къде обикаля цял ден? — полюбопитства тя.

— О! Разхождах се, бях в Густавия…

— Откри ли нещо за сестра си?

— Аха.

— А вечерял ли си?

— Хапнах по пътя.

Кой знае защо, тя се почувства ненужна. Пое дълбоко въздух и каза:

— Ей, да не те задържам. Ако имаш някаква работа…

— Забрави ли, че аз те попитах дали мога да остана? А и тази вечер си толкова хубава, толкова… женствена!

— Приятно ми беше да облека нещо леко — лицето й пламна.

Предишната вечер също беше облякла рокля от някаква мека тъкан, но в нея беше блестяща и изискана. А сега изглеждаше крехка, беззащитна и се чувстваше уязвима.

— Наистина си прелестна… Завиждам на мъжете, с които се срещаш… — говореше необичайно нежно.

Сърцето й се преобърна.

— Няма никакви мъже.

— Все пак, не може да не се срещаш с хора…

— Само когато се налага.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах. Разбира се, че когато живееш сред хора, не можеш да останеш изолиран. Всички тези рождени дни, тържествени откривания, разни чествания… Понякога е по-лесно да ходя на такова място с кавалер, отколкото сама.

И двамата замълчаха. Чуваше се само плясъкът на вълните. Когато Оливър проговори, гласът му беше равен, безизразен:

— Затова ли снощи ме покани на вечеря?

— О, не! — възкликна напълно искрено тя. — Снощи беше съвсем различно! Снощи… Просто исках… — безсилна да довърши, умолително впери поглед в него.

— Вярвам ти, Лес — взе ръката й в своята. — За мен онази вечер означаваше много. Отдавна не ми е било толкова хубаво.

— Това не говори добре за всички онези жени, които…

— Няма никакви жени! — рязко я прекъсна той, а ръката му силно стисна нейната. — Мисля, че е крайно време да се изясним, Лесли. Аз не съм жиголо.

— Не съм казала подобно нещо…

— Но си го помисли. Недей да отричаш! Ръката ми е на пулса ти и мога безпогрешно да доловя всяка лъжа.

— Можеш да доловиш само страх. Понякога направо ме плашиш.

— Кажи, наистина ли не си го помислила? Дори не ти е минавало през ум, така ли?

— Ами… Аз…

— За жиголо ли ме смяташе? Да или не?

— Да. Но какво друго можех да помисля? Получих те като подарък за рождения си ден. Брат ми те „нае“ за една седмица. Възможно ли е да има някакво друго обяснение?

— Да. Възможно е — тонът му отново бе дружелюбен.

— Тоест? Тони не те е наел?

— Не. Само говори с мен, обясни ми ситуацията и ми предложи, ако искам, да дойда. Вилата щеше да е на мое разположение, но всички други разходи си поех сам.

Земята под краката на Лесли се завъртя. Облекчението й беше огромно, смайването — също. За да прикрие неудобството си, изведнъж разпалено се нахвърли върху брат си:

— Ах, този мошеник! Можеше поне да поеме всички разноски, щом те е вкарал в играта! — измъкна ръката си, дръпна се настрани и седна с кръстосани крака, с разпиляна около нея пола и отпуснати в скута ръце. — Просто не знам за кое по-напред да му се сърдя — дали за това, че хитрува на дребно, или за това, че се е опитал да ме пробута като някоя залежала стока…

— Никой няма да те купува, Лесли! — засмя се той. — И никой не се е опитвал да те продаде. Аз самият имах нужда от почивка. Така че Тони само ми предложи да дойда тук. А това, че не разсеях заблужденията ти още в самото начало, а си позволих да се пошегувам малко, то е… Ами то е като глазурата на тортата!

— Чудесна глазура, няма що! — промърмори тя. — През цялото време си мислех, че изпълняваш… възложена поръчка. Но ти като че ли си доста близък с брат ми. Отдавна ли се познавате?

— Запознахме се преди една година. Заедно играем тенис.

— Той ли нагласи всичко? С рекламата на „Ом Премие“ и изобщо…

— Не, чиста случайност беше, че тази реклама се появи точно в неговото списание.

— Ясно — навела глава, мрачно се взираше в полата си. От една страна, искрено се радваше, че Оливър Еймс не е наемният любовник, ослепителният плейбой, за какъвто го взе от началото. От друга, беше смазана от унижение.

— Лес — долетя гласът му, — какво има?

— Чувствам се като пълна глупачка!

— И защо?

— Мислех, че си жиголо… — тя яростно тръсна глава. — И какви работи ти наговорих! Сигурно си ме мислил за смахната!

— Напротив. Всъщност ми беше забавно.

— За моя сметка!

— Най-вече за моя. И все пак, кажи честно, не беше ли весело?

— Мисля, че можеше да ми кажеш истината. Не ми беше особено весело, а сега — още по-малко — тя извърна глава.

— Ехей! — тихичко я повика той и протегна ръка към нея. — Стига толкова. Нищо страшно не е станало. Освен това, много от нещата, които каза, се отнасят и за платения фотомодел, не само за… платения любовник. А мнението ми за теб изобщо не е пострадало, уверявам те.

— Когато те видях в леглото си, се почувствах ужасно унизена. Реших, че Тони ти е платил, за да дойдеш.

— Горкичката! Никой не ми плаща, за да отида, където и да било. И никой не може да ме задържи някъде, ако на мен самият не ми е приятно да остана. Не съм дошъл по задължение. Щом съм тук, значи съм искал да дойда. Освен това — галеше ръката й той, — винаги мога да си тръгна.

Все още се чувстваше объркана и несигурна, така рязко беше променена представата й за Оливър. Той е фотомодел. Просто манекен. Какво толкова? Един друг свят, съвсем различен от нейния, и дори коренно противоположен. Вдигна глава и го погледна. После, без да се замисля, коленичи и обви с ръце врата му. След малко усети, че и неговите ръце я обгръщат.

— Как да разбирам това? — дрезгаво попита той.

— Като извинение — притисна се към него, за да усети близостта му. — И като благодарност.

— За какво?

— Че не са ти платили, за да ми доставиш удоволствие…

— А аз… Доставям ли ти удоволствие? — прегръдката му бе толкова силна, че Лесли едва дишаше. Все пак успя да прошепне:

— Да… С теб ми е… хубаво…

— Най-после го призна! — той внимателно я положи на пясъка и се наведе над нея, като отметна косите от лицето й. — Толкова си красива, Лесли! Дори да бяха съществували „всички онези жени“, пак щях да мисля, че ти си най-прекрасната.

— Пълнолунието ти е размътило мозъка.

— Не вярваш ли, че си красива?

— Може би съм симпатична, но чак красива… Не съм красива.

— Ако не беше отблъсквала упорито „всички онези мъже“, нямаше аз да съм първият, който ти го казва.

— Казвали са ми го — уморено въздъхна тя. — Но като си помислиш, че всичко е само част от играта…

— Не и при мен, Лес. Повярвай ми — гласът му става напрегнат. — Просто приеми, че за мен ти си най-красивата. Ще го направиш ли?

— Сигурно и аз полудявам.

— Това не е лудост. Просто… — без да довърши, се наведе и устните им се сляха в гореща, дълга, главозамайваща целувка. Той пое дъх с нейното име на уста, отново се наведе и впи устни в нейните, сякаш искаше да я изпие до дъно, да се наслади до насита на това, което тя му предлагаше щедро и доверчиво…

Цялата тръпнеше и всичко наоколо се въртеше. Тя зарови пръсти в тежките къдрици на Оливър и пое с пълни гърди свежия им дъх. Устните му се спуснаха надолу, потърсиха топлата извивка на шията й, меката вдлъбнатинка…

— Как сладко ухаеш — опари я дъхът му. — Толкова е хубаво!

Ръцете и устните му я докосваха с безкрайна нежност. Силното му тяло излъчваше страст, която се предаваше и на нея. Краката им се преплетоха, ръката на Оливър ставаше все по-смела, все по-нетърпелива…

— Желая те, Лес — мълвеше той, — имам нужда да те дишам, да те докосвам… Още… И още… — гърдите й изпълваха ръцете му, по цялото й тяло се разливаше огън. — Хубаво ли ти е?

— О, да, Оливър, да…

После изведнъж простена, устреми цялото си тяло нагоре и широко разтвори очи. Погледите им се срещнаха, сърцето й спря да бие. Бавно, много бавно Оливър разкопча блузата й.

— Мечтая за това още от вчера, на плажа. Хубаво ли ти е?

Беше не просто хубаво, беше вълшебно, несравнимо с нищо!

— Оливър?

— Да, мила? — целуваше гърдите й.

Тя направи отчаяно усилие да заговори за това, което я измъчваше:

— Наистина ли тогава, на плажа не се шегуваше за гърдите ми?

Оливър вдигна глава и я погледна право в очите:

— Не, Лес, тогава не се шегувах. Просто твоето тяло ме вълнува така, както никое друго — и я целуна.

Тя потръпна, въздъхна и се притисна към него.

— Радвам се, че не е било шега. Но нали и това, което сега става между нас, също не е шега?

Оливър притихна за миг, после бавно, неохотно се откъсна от нея, целуна вдлъбнатината между гърдите й за последен път и започна да закопчава блузата й.

— Трябва да ти кажа нещо… — прошепна той. Лесли бавно се връщаше на земята. Краката й още се подгъваха, ръцете отказваха да я слушат… Оливър й помогна да седне и тя остана така — неподвижна, задъхана, замаяна, като изтръгната от водовъртеж, с широко разтворени очи.

— Какво има, Оливър? — гласът му й се беше сторил напрегнат и понеже подозираше причината за това, Лесли побърза да поеме вината върху себе си. — Аз съм виновна за всичко. Аз сама ти се хвърлих… на врата…

— Изобщо не става въпрос за това — прекъсна я той и дълбоко си пое дъх. — Знаеш ли, може би ти беше права — сигурно е от пълнолунието… — той се изправи и й протегна ръка да стане. — Хайде да влезем вътре. Имам нужда да пийна нещо — взе таблата и тръгна към вилата.

Лесли направи огромно усилие да го последва. С всяка крачка все по-ясно осъзнаваше какво щеше да се случи, ако Оливър не бе спрял навреме. Дишането й все още бе неравномерно, краката й трепереха, а дълбоко в нея някаква струна плачеше и молеше за още ласки. Но разумът, в чийто глас досега не се беше вслушала, вече започваше да я укорява…

Влезе в хола и се сви в едно от дълбоките плетени кресла, сякаш да се скрие от приближаващата буря, която се бе зародила още с пристигането й.

Оливър се приближи към барчето. Тя го наблюдаваше неспокойно. Забеляза колко е напрегнат. Раменете му бяха някак изопнати, гърбът му — неестествено изправен. Наля си чаша бренди, после сипа още една и й я подаде. Докато той надигаше чашата си, Лесли въртеше своята в ръце и замислено се взираше в кехлибарената течност.

Придобил решителност, Оливър се изправи пред нея:

— Лесли, искам да ти кажа, че…

— Не е необходимо да се извиняваш!

— Но ти трябва да знаеш!

— Сигурно е било от пълнолунието…

Безсилен да разреши собственото си затруднение, той отново отпи от брендито и бавно закрачи пред прозореца.

— От самото начало знаех, че е лудост. Но дори да е така, тя е по-силна от мен.

— Най-обикновено физическо привличане — размишляваше на глас Лесли, без да чува Оливър. Тя сведе глава и скри лице с ръцете си. — Не трябваше да го допускам. Ще ми бъде за урок. И този път…

— Не мога да избягам от това… — продължаваше Оливър. — А се опитвах… И само затъвам все по-дълбоко — изведнъж се сепна и пристъпи към нея. — Лес…

Тя все още криеше лицето си, безсилна да спре бликащите сълзи. Свита в креслото, подвила нозе като малко момиченце, беше олицетворение на страдание и безнадеждност.

— О, Лесли! — дрезгаво повтори Оливър и коленичи пред нея, взе чашата от ръцете й и внимателно я постави на пода. — Не плачи, мила! — опита да свали ръцете от лицето й, но безуспешно.

— Изобщо не плача. Остави ме на мира! — изхлипа тя.

Оливър я обгърна с ръка и я притегли към себе си.

— Защо плачеш, Лес? Трябва да ми кажеш — ласкаво разроши косата й. — Какво има? Моля те, кажи ми!

— Чувствам се… объркана.

— Заради това, което стана?

— Заради… всичко… — плачеше безутешно.

Оливър я притегли на пода, без да я изпуска от прегръдката си. Облегна се назад, настани я в скута си и лекичко я залюля. Остави я да се наплаче, само от време на време милваше косата й.

— Извинявай… — успя да прошепне тя с треперещ глас. — Измокрих ти ризата. Отдавна не ми се беше случвало.

— На всеки му се случва понякога — протегна ръка да избърше сълзите й. — Сега ще ми кажеш ли какво те измъчва?

— Не мога…

— На мен можеш да кажеш всичко.

— Не и това, което самата аз не разбирам…

— Кажи за какво си мислиш.

— Мислите ми са съвсем объркани…

— Заедно може и да оправим бъркотията.

— Не, Оливър. Това е нещо, с което трябва да се справя сама.

— Сигурна ли си?

Тя кимна с тъжна, уморена усмивка и някак плахо попита:

— Оливър… Не може ли просто да поседим така още малко?

— Защо да не може? — нежно потърка брадичка в косите й.

Известно време мълчаха. Склонила глава на гърдите му, чуваше ударите на неговото сърце. Така и не се залови да разплита обърканите си мисли. Просто се наслаждаваше на мига. Съществуваха само те двамата. Оливър и Лесли. Без минало, без бъдеще. Само в този миг. Неусетно се отпускаше, дишането й стана спокойно и равномерно. Блажено затвори очи… Изведнъж се стресна и рязко вдигна глава.

— Оливър? Не усещам аромата!

— Какъв аромат? — очите му леко се отвориха.

— На твоя „Ом Премие“.

— Не употребявам парфюм.

— Ама как? Изобщо?

— Никога — прегърна я още по-силно. — Мислех, че вече си заспала…

Следващата съзнателна мисъл на Лесли беше, че слънцето отдавна е изгряло, че лежи на килима, че цялото й тяло е изтръпнало, а ръката на Оливър я е обгърнала през кръста…