Барбара Делински
Нещо по-различно (7)

Седма глава

Оливър остана загледан в таксито, докато то се скри от погледа му. Лесли отнесе със себе си частица от сърцето му. Не можеше да определи кога се влюби в нея — дали, когато видя откритата й лъчезарна усмивка, или когато на градския плаж, нейното тяло, сред толкова други, го привлече като магнит. А може би бе обикнал едно хремаво, ядосано елфче с виолетови очи? Нямаше никакво съмнение, че я обича. Бе хлътнал до уши. И не знаеше какво да предприеме…

А най-лошото беше, че стана недоразумение… И виновен за това беше не друг, а самият той. Собствената му шега щеше да му излезе солена. Какво знаеше за него Лесли? Че е фотомодел. При това — изключително привлекателен. Не беше лошо само по себе си. Не беше и лъжа. Но не беше и цялата истина. Какво излизаше? Че е заблудил жената, която го обичаше и му вярваше…

— Хей, приятел, задържаш колоната! Качваш ли се, или не?

Изтръгнат от мрачните си размисли, Оливър се озърна и видя разгневеното лице на един таксиметров шофьор. Кимна му механично, грабна куфарите си, намести ги на задната седалка и се качи в таксито.

Нали всъщност не беше излъгал, а само беше премълчал истината? Нали наистина се снимаше за реклами понякога? И това му харесваше. Но беше прекалено зает, за да го прави по-често. Зает със своята напрегната, натоварена работа, която обаче не би заменил с никоя друга. И за която Лесли не знаеше. Образът й отново завладя мислите му. През целия път беше бледа като смъртник, а ръцете й бяха студени. Почти не разговаряха. А имаха да си кажат толкова много неща!

По-скоро той трябваше да й обясни всичко за себе си. Докрай. Но не събра смелост — страхуваше се, че вече е късно и пропусна последната възможност. А се беше опитвал, и то неведнъж. Ала всеки път Лесли го спираше, уверяваше го, че нищо, освен него самия няма значение за нея… И той не настояваше повече. За първи път оставяше една жена да го отклони от намеренията му. И за първи път беше влюбен, нали?

Загледа се през прозореца. Ню Йорк изглеждаше грозен и сив, подгизнал от хлъзгава киша. Бе съвсем различен от слънчевия Сейнт Бартс! Оливър потръпна — по дяволите, в костите му се просмукваше студ!

Уморено се облегна назад, сгуши се в яката си и се опита да върне спомените от последните дни — сякаш за да се сгрее. За миг като че ли успя. Колата се носеше в мрака, а той си мислеше за плажа, за онази вила, за кипящата от живот Густавия, за Лесли. Цяла седмица бяха живели заедно. Бяха се любили.

Оливър бе от хората, за които само миналото не е достатъчно. То беше неделимо от настоящето и бъдещето. А настоящето бе това такси, което се носеше по калните улици на Манхатън. Бъдещето… Страхуваше се от него — той, който никога, от нищо не се беше страхувал. Бе заложил на карта всичко. И всичко можеше да рухне в един-единствен миг…

Таксито най-сетне спря. Оливър плати на шофьора и измъкна куфарите. На входа ги посрещна портиерът.

— Добър вечер, доктор Еймс. Да ви помогна ли?

Оливър поклати отрицателно глава, вмъкна багажа в асансьора и след малко влезе в своя апартамент на осемнадесетия етаж. Остави куфарите някъде в коридора, отпусна се на дивана и затвори очи.

Тя вече му липсваше. В стаята беше толкова пусто и тихо… Спомни си как нейното ненатрапливо присъствие превръщаше всеки миг в празник.

Какво да прави? Можеше да й се обади още сега, да й каже цялата истина и да се надява, че гневът й ще премине. А можеше да признае всичко в писмо, придружено от огромен букет червени рози. Или да се втурне в квартирата й неочаквано и час по-скоро да оправи нещата…

По дяволите тоя Жо Дюран! Лесли мразеше лъжата, но този негодник беше превърнал чувството й в болезнена нетърпимост към всяка недомлъвка. Оливър щеше да сърба попарата, която друг беше надробил. Не беше скрил от Лесли истината с лоши намерения, просто не намери подходящ момент да й каже. Сега се чувстваше като измамник.

Взираше се в мрака с широко разтворени очи, после изведнъж скочи от диванчето, втурна се в коридора, грабна куфарите, отнесе ги в спалнята и ги стовари на леглото. Остана така, замислено загледан в тях, свъсил вежди.

— По дяволите! — вдигна слушалката на телефона и я остави. Крачеше из апартамента като лъв в клетка — отчаян, гневен, непримирим.

На всичко от горе клетката беше златна — луксозен апартамент в „Ийст Сайд“, един от най-изисканите квартали на Ню Йорк. Може би Лесли очакваше нещо подобно, все пак фотомоделите бяха добре платени.

Обичаше своя дом, придобит с цената на упорит труд. Красивите килими, меките кресла, изящните кръгли масички и редките предмети не можеха да се сравнят с мизерната, тясна квартира, в която родителите му го бяха отгледали с цената на много лишения. Гордееше се, че успя да им купи онази къща с градинката. Заслужаваха я и така й се радваха!

Телефонът иззвъня и прекъсна размислите му. Беше личният му телефон, а не онзи в кабинета. Той грабна слушалката.

— Оливър? Най-после се прибра! Тони е. Как мина?

— О, Тони, здравей! Как си? — Оливър се мъчеше да скрие разочарованието си, защото се беше надявал, че може да е Лесли.

— Добре съм. Разправяй ти! — гласът му беше напрегнат. — Тя не се разсърди много, нали?

— Е — въздъхна Оливър, — в началото не беше очарована, обаче й мина.

— Така си и знаех — ухили се Тони. — Разчитах на чара ти, приятелю. Ако някой може да се справи със сестра ми, това си ти. Добре ли прекарахте?

— Чудесно. Ти беше прав. Вилата наистина е великолепна. Също и островът. Имахме слънчево време…

— Хайде, хайде, Оливър! Не на мен тия! Мислех, че можем да говорим без заобикалки. Е, как беше?

— Наистина чудесно.

— И?

— Подробностите си остават за нас.

— Все пак тя ми е сестра, Еймс. Нямаше да те изпратя там, ако не вярвах, че ще се… разберете.

— Разбрахме се — засмя се Оливър, развеселен от нетърпението на своя приятел. — Зависи какво точно имаш предвид.

— Ами, Лесли е малко… особена. След многото неуспешни опити да я запозная с мъже, които биха я заинтригували, почти се бях отчаял. И това, че случайно познавах мъжа от онази реклама, ми се стори дар божи.

— Значи все пак работата е била нагласена — мрачно отбеляза Оливър.

— Тя не се обиди, нали?

— Не. Още не.

— Какво искаш да кажеш? — с някак равен глас попита Тони.

Оливър наведе глава и отвърна глухо:

— Прекарахме чудесно. Беше просто невероятно.

— Е?

— Мисля, че сестра ти се влюби в забележителния фотомодел Оливър Еймс.

— Фотомодел?! Не й ли каза истината?

— Това също е истина. Макар и само част от цялата.

— И тя не знае останалото?!

— Не го знае.

— Намерил си кого да лъжеш!

— Не съм я лъгал.

— Тогава си премълчал истината, а то е същото. Господи, направо не е за вярване. Смятах, че още щом се запознаете, ще й кажеш за себе си. Ама и ти си един праволинеен… Досущ като нея. А имаш ли представа какво мисли тя по въпроса за лъжата? Съвсем категорична е по въпроса. Известно ли ти е?

— Известно ми е.

Въпреки собственото си раздразнение, Тони успя да долови необичайно сломения глас на своя приятел.

— Добре ли си? — по-меко попита той.

— Не съм! — избухна Оливър. — Блъскам си главата как да й кажа с какво се занимавам, без да си навлека гнева й. Та тя би могла да ме намрази! Направо да ме презре!

— Оливър, тя означава ли нещо за теб? — гласът от другата страна на линията беше внимателен, съчувствен…

— Дали означава! По дяволите! Не че държа точно ти да ми станеш зет след всичко, в което ме забърка, но…

— Лесли ме наведе на тази мисъл, Оливър — кротко забеляза той. — Аз само задвижих нещата.

— О, да. Това променя всичко.

— Не се сърди, приятелю. Мога ли да ти помогна?

— Дори не се опитвай. И изобщо не споменавай на Лесли за този разговор! Предпочитам сам да се оправям…

— Внимавай, тя е опасна!

— На мен ли го казваш?

— Ще можеш ли да се справиш?

— Да.

— Добре, приятелю. Желая ти успех!

Наистина, ако някой можеше да се справи с Лесли Париш, това беше само Оливър, мислеше брат й. Въпреки неприятното недоразумение, скоро всичко щеше да се оправи. Бе сигурен.

Самият Оливър не беше толкова оптимистично настроен. Любовта преобразява дори най-трезвомислещите хора, отнема им възможността да преценяват нещата правилно, кара ги да действат прибързано… А той искаше да избегне всичко това.

Изпита нужда от глътка алкохол. Сипа си малко уиски с лед. Нима се разделиха едва тази сутрин? Бяха заедно, докосваха се, любиха се. Спомняше си всяка една от блажените минути, когато милваше крехкото й тяло. Тя му се отдаваше с толкова жар! Нито за миг не се беше преструвала. Нито за миг не беше скрила любовта си, дори когато не я изричаше с думи. Не я беше молил да го обича, не й беше свалял звезди. Ала чувстваше нужда да бъде с нея, да чува гласа й, а същото желание виждаше изписано и на нейното лице. Лесли го обичаше. Той я обичаше. Оставаше само да й каже цялата истина.

Обзет от отчаяна решителност, той вдигна слушалката. От „Телефонни услуги“ бързо му дадоха номера й. Той го набра, без да губи нито миг. Телефонът от другата страна иззвъня веднъж, втори път…

— Ало? — гласът й прозвуча задъхано, сякаш беше тичала, за да вдигне слушалката.

— Лесли?

— Здравей! — тихо каза тя. Той усети усмивката в гласа й.

— Значи пристигна благополучно?

— Да, а ти?

— И аз се прибрах — с облекчение се отпусна на един стол. Стигаше му да чуе гласа й, за да е щастлив. — Как си?

— Добре. Малко ми е… студено.

— И на мен — и двамата знаеха, че не само нюйоркската зима е причината за това. — Имаш ли някакви проблеми с къщата? — тя живееше в стара, усамотена къща, заобиколена от малка горичка, и Оливър се безпокоеше за Лесли.

— Проблеми? Не — прошепна тя. — Просто е някак… самотно.

— Липсваш ми.

— И ти на мен — помълча и изведнъж плахо попита: — Оливър, кога ще те видя?

Сърцето му се сви. Можеше да си представи какво й е струвало да зададе въпроса. Тя толкова искаше да бъде еманципирана и независима! Мразеше се, че я е принудил да попита първа.

— Точно за това ти се обаждам, мила. Искаше ми се да прекараме следващия уикенд заедно. Само двамата, в моята виличка. В петък вечер ще мина да те взема, а в неделя ще те върна. Какво ще кажеш?

— Това ще е направо чудесно! Само не знам как ще издържа до петък. Нищо, все някак ще избутам седмицата — и тя се засмя със звънлив радостен смях, който го изпълни с неописуемо щастие. — А ти какво ще правиш дотогава? Имам предвид… Освен да рекламираш онзи парфюм?

От седмото небе той полетя направо към земята и избърбори:

— О, нищо особено. Имам няколко реклами на дрехи и разни дреболии. Говори ли с Тони?

— Не още. Наистина трябва да му се обадя и да му благодаря за… чудесния подарък. Благодаря и на теб, Оливър.

— За какво?

— За това, че се погрижи за мен, когато бях болна, за това, че с теб ми беше толкова хубаво, за колието…

— С него ли си сега?

— Да — промълви тя.

— Радвам се — осъзна, че може да си говорят до безкрай. Искаше да й каже, че я обича, но се смути и изрече: — Значи в петък, към шест. Ще вечеряме някъде по пътя.

— Чудесно.

— Тогава до петък — гласът му прозвуча дрезгаво.

— До петък — тихичко отвърна Лесли.

— Пази се, Лес.

— И ти. Оливър? Аз… Благодаря ти, че се обади.

— Оставаше и да не се обадя! Лека нощ, мила.

Остана седнал. Бе преизпълнен от щастие. Тя беше същинско чудо! Толкова я обичаше! И беше по-смела от него. Не се боеше да му покаже, че го обича. А защо той не смееше да го изрече? Повтаряше си го непрекъснато, не се опита да го скрие дори от Тони. Защо тогава? Може би се срамуваше да й признае това, преди да е узнала останалото. Може би се страхуваше, че не би му повярвала, ако разбере, че е премълчал нещо толкова важно…

Безоблачното щастие отстъпи място на мрачна угриженост. След няколко дни на вилата щеше да й признае всичко. Лесли щеше да го изслуша по-спокойно, щеше да разбере и да прости. Щеше да й докаже, че я обича! Имаха на разположение целия уикенд. Оливър се успокои, взе огромната купчина писма и се затвори в кабинета си. Около час по-късно изслуша телефонния секретар, изтегна се на коженото канапе и уморено затвори очи. След малко се беше пренесъл на хиляди километри оттук, в Сейнт Бартс…

 

 

Лесли също успя да прегледа пощата, после вдигна слушалката и избра номера на брат си.

— Тони?

— Лес! Как си?

— Страхотно! Благодаря ти. Подаръкът беше чудесен.

— Хареса ли ти? Уха!

— И какво? — имаше чувство, че тегли думите с ченгел от устата й. — Смятате ли да се виждате и занапред?

— Аха — сърцето й заби по-силно. — Имал вила в Бъркшир. Ще ходим там през уикенда.

— Поздравявам те! — възкликна той. Значи Оливър беше решил да направи признанието си в Бъркшир. Идеята не беше лоша. Чудесно местенце. Романтично. Уединено.

— А как вървят нещата тук, Тони?

— С пълна пара. Татко още е във Финикс.

— Още? Мислех, че се е върнал още миналата седмица.

— Трябваше, обаче…

— … голфът му хареса — довърши тя вместо него.

— Има нещо такова.

— А как са твоите немирници?

— В момента са оттатък и играят. Не чуваш ли страхотната врява?

— Още не са си легнали?

— Утре свършва ваканцията и сега са в стихията си. Ако успея да ги вдигна за училище, ще е невероятно постижение.

— Виж ги ти, малките дяволчета! А татко им не може ли да каже тежката си дума?

— Не може, защото в момента си говори с теб.

— Причината е уважителна. Е, няма да те задържам повече. Иска ми се да звънна и на Бренда, и на Даян. Те как са?

— Бренда е добре. Ходиха с децата на ски и се върнаха поосвежени и отпочинали — той помълча и се намръщи. — Даян обаче ме безпокои…

— Какво се е случило?

— И аз не знам точно. Държи се някак странно. Миналия понеделник изобщо не се прибрала и Брад си изкарал акъла. Накрая открил, че му е оставила някаква бележка.

Лесли също се разтревожи за Даян. Открай време сестра й бе прекалено чувствителна, а напоследък изглеждаше напрегната и личеше, че не е щастлива. Все пак никога досега не беше изчезвала.

— И къде е била?

— В някакъв хотел.

— Тук, в града?

— Да. Имала нужда да поразмисли насаме. Поне така каза. Не можах да измъкна много от нея. Прибра се във вторник вечерта и изобщо не й се говореше.

— Да няма някакви проблеми в работата?

— Как да няма! С нея и така се работи трудно, а напоследък е станала почти невъзможна. Все нещо не й харесва и никога не знаеш как ще реагира. Много е избухлива. Защо наистина не й се обадиш, Лесли? Може би ще имаш по-голям успех от мен.

— Знам какво я тревожи. Брад е в дъното на всичко.

— Ами! Момчето не е лошо.

— Тони! Той се мъкне с разни…

— Не ми казваш нищо ново.

— Новото е, че Даян е научила. Ако той изобщо се е опитвал да го скрие.

— Е, той не е светец, но да се вярва на всички приказки…

— Достатъчно унизително е да ги чуеш.

— Хайде, Лес! Даян не се хваща така лесно на въдицата. Пък и не вярвам, че Брад би постъпил така с нея.

— Не вярваш или не искаш да повярваш?

Хванат натясно, Тони се обърка.

— Разбира се, не съм сигурен. Не го познавам достатъчно добре, за да гарантирам за него. Знам само, че си разбира от работата. А ако Даян продължава в същия дух, едва ли ще може да го задържи.

— Това е ужасно! Още повече, щом Даян се държи така, вина има точно той! Добре, мога да приема, че тя има и други проблеми. Но представяш ли си как се чувства всеки път, когато узнае за поредната… авантюра на Брад? Тони, как се чувстваше ти, когато жена ти ти изневеряваше?

— Това беше удар под кръста, Лес.

— При това добре премерен. Кажи де!

— Бях ядосан — отвърна сериозно той. — Наранен. Объркан. Потиснат. Безпомощен.

С болезнена яснота Лесли си спомни мига, в който откри, че Жо Дюран е женен. Понякога я обхващаше подобна тревога и когато си представяше Оливър с някоя друга жена.

— Благодаря ти, че беше откровен. Е, сега мислиш ли, че на Даян й е лесно?

— В такъв случай всичко зависи от Брад. Боя се, че ние с теб едва ли ще можем да й помогнем, Лес…

— Все пак ще й се обадя. Може би с мен ще е по-откровена. А понякога на човек му олеква, като сподели с някого.

— Знаеш ли — прошепна Тони, — ти си толкова добра…

— Тя ми е сестра.

— Спомняш ли си, преди време не искаше да имаш нищо общо с останалите Париш. Мислехме си, че сме те загубили завинаги.

— Имах нужда да си поема дъх. И сега понякога изпитвам такава необходимост.

В слушалката се изви несвързан порой от звуци, а после се чу гласът на Тони:

— Джейсън, остави го на мира! Момчета, ако не престанете… Марк, качвай се горе! Веднага! — все още задъхан, каза на Лесли: — Миличка, налага се да приключим.

— Чух. Хайде, иди при тях, Тони! Аз ще звънна на Даян. И още веднъж ти благодаря за Оливър.

— Няма за какво — усмихна се брат й. — Беше ми много приятно. И дано още дълго си ми благодарна.

Грейнала в отговор на невидимата му усмивка, Лесли затвори телефона. Сърцето и мислите й бяха изпълнени с Оливър. Но тя не забрави за Даян. Набра номера й. Брад вдигна слушалката и изръмжа, че сестра й е в стаята си, чете и не желае да я безпокоят. Лесли не искаше да настоява и да усложнява обстановката, затова го помоли да предаде на сестра й, че я е търсила и пак ще се обади.

Но се оказа, че е безкрайно трудно да се свържеш с Даян. Тя три пъти звъня в кантората й — напразно.

Била излязла. Едва след вечеря успя да я чуе. Разговорът им обаче се оказа изпитание и за двете.

— Даян? — никаква реакция. — Аз съм Лесли. Не ме ли позна? — сестра й продължаваше да мълчи. Лесли отчаяно забърбори: — Обаждах се снощи, нали се върнах от Сейнт Бартс и исках да се чуем, но ти си четеше и…

— Кажи.

— Какво ти е, Даян? Звучиш ужасно…

— Благодаря.

— Не исках да те обидя. Просто… — чувстваше се страшно неудобно. — Наред ли е всичко?

— Да.

— Как е… Брад? — все пак се осмели да попита Лесли.

— Добре.

— Ей, да не ви прекъснах вечерята?

Сигурно имаше причина сестра й да се държи хладно. А може би се бяха карали с Брад и той бе някъде край нея.

— Не.

— Слушай, Даян, какво ще кажеш да обядваме заедно някой ден? Още тази седмица?

— Защо не? Ще ти се обадя.

— Какво ще кажеш за сряда? — подхвърли Лесли.

— Не знам. Ще ти се обадя.

— Обещаваш ли? — Даян рядко й се обаждаше.

— Да.

— Помисли си за сряда.

— Казах, че ще ти се обадя.

— Моля те, Даян! Непременно трябва да си поговорим — Лесли се опита да внуши на сестра си мисълта, че се нуждае от помощ. Безрезултатно.

— Пак повтарям, че ще ти се обадя! — Даян започваше да губи търпение.

— Добре. Ще чакам.

Даян затвори, без да каже нищо повече. Лесли веднага се обади на Бренда. Но така и не можаха да решат нещо за Даян.

— Дали няма някакви неприятности в кантората? — предположи Лесли.

— Възможно е. Но не е особено вероятно — въздъхна Бренда.

— И все пак, трябва да направим нещо — отчаяно поклати глава Лесли. Досега не беше приемала съвет от никого, освен от Бренда. Сестра й беше човек, на когото може да се разчита — сериозна и уравновесена… По ирония на съдбата несполуките в личния й живот само бяха засилили болезнения й стремеж към повече порядък в света около нея.

— Засега ще поддържаме връзка. Ще обядваш ли с нея в сряда?

— Почакай. Това го предложих аз, така че не е сигурно. Дори съм готова да се обзаложа, че Даян няма да ми се обади.

— Тогава й се обади пак утре вечер. Ще я преследваш, докато се предаде.

— Казвам ти, Бренда, гласът й беше леден.

— Предполагам. Ще й мине.

— Може би. Все пак има нужда от помощта на квалифициран специалист — предпазливо подхвърли Лесли, въпреки че предварително знаеше отговора на Бренда.

Никой от семейството не уважаваше психиатрите, а Бренда беше особено категорична по въпроса. Човек на здравия разум, тя вярваше, че всичко в живота си има естествено и логично обяснение. Например, когато първият й брак се провали, тя потърси причините в изключителната си професионална заетост. Просто все не й беше стигало време за съпруга й. Лари, вторият й съпруг, беше по-сърдечен и весел. Бе му достатъчно да бъде с нея дори само през свободното й време. На свой ред Бренда се стараеше да й остава повече свободно време, въпреки че никога не би признала пред Лари дълбоката си емоционална потребност да бъде с него. А той, какъвто си беше добряк, дори не очакваше подобно признание. Просто се радваше, че са заедно.

— Квалифициран специалист ли? Искаш да кажеш — някое психиатърче, нали? — неприязнено попита Бренда. — Съмнявам се, че ще стане. Не може да няма непосредствена причина за странното й държание. Права си, че има лабилна нервна система. И точно заради това има нещо, което я е изкарало съвсем извън релси.

— Е — разколебана, въздъхна Лесли, — добре. Ще се постарая да измъкна какво. Ще те държа в течение.

— Хей, а как мина почивката ти? — гласът на Бренда вече не беше напрегнат.

Почивката… Самото й споменаване накара сърцето на Лесли да спре за миг.

— Беше… страхотно.

Дали Бренда знаеше нещо? Дали Тони й беше споменал за малката си шега?

— Как беше времето?

— Чудесно! Да видиш само какъв тен имам!

— А почина ли си?

— Разбира се.

— Много се радвам, Лес. Хайде тогава… До скоро!

— Ще ти звънна, Бренда!

Лесли остави слушалката и се отдаде на мислите си за Оливър. След първите мъчителни часове на раздялата бе сигурна, че той никога няма да й се обади. Затова пък каква радост беше, когато чу гласа му! На Сейнт Бартс всичко изглеждаше толкова просто. В Ню Йорк обаче животът беше съвсем различен. На пръв поглед, щом двамата се обичаха, не би трябвало да има никакви пречки. Да, но тя можеше само да предполага за дълбочината на чувствата на Оливър. Не биваше да забравя, че той е фотомодел, а значи и актьор до известна степен. На Сейнт Бартс беше готова да се закълне, че я обича. Тук се чувстваше доста объркана и несигурна.

Уикендът щеше да бъде показателен. Оливър имаше пет дни на разположение да прецени какво място заема Лесли в живота му. Ако се обадеше в четвъртък вечер с някакво скалъпено извинение, всичко щеше да е ясно. Но дори ако уикендът минеше чудесно, можеше ли да бъде сигурна, че Оливър не иска само да се поразнообрази и разтовари в края на седмицата? Щеше ли изобщо някога да разбере какво изпитва към нея? Щеше ли да му повярва? Когато бяха заедно, доверието бе съвсем естествено. Но далеч от Оливър тя се разкъсваше от съмнения.

 

 

За Лесли това беше една тежка седмица, през която не се случи почти нищо, само душата й се мяташе между възторга и отчаянието. От една страна, се чувстваше чудесно сред децата, те поглъщаха цялото й внимание. Ала през свободното й време беше кошмар. Най-сетне разбра какво я измъчва. Тишината в празната къща. Нямаше желание дори да се храни сама, всяка вечер я плашеше мисълта, че свършва работа и ще трябва да угаси лампата, да се пъхне в студеното легло и да остане насаме с мислите, от които не можеше да заспи. И все пак имаше мигове, в които се чувстваше и влюбена, и щастлива, и изпълнена с надежди.

Като по някаква ирония на съдбата, кризата на Даян беше единственото, което изтръгваше Лесли от собствените й подлудяващи мисли… Както и очакваше, сестра й не се обади. Лесли почака до сряда сутринта, после сама опита да се свърже с нея — първо в кантората, после у тях. Даян си беше вкъщи. Не, не била болна. Не, нямало да могат да се видят на обяд. Не, точно сега не можела да говори… Когато затвори телефона, Лесли беше повече от сигурна, че нещо не е наред. Вечерта, вместо да се отдаде на мисли за Оливър, тя отиде направо у Даян.

Отвори й Брад. Не беше много красив, но като бизнесмен бе над средното равнище. Ала амбициите далеч надхвърляха възможностите му. Когато искаше можеше да бъде очарователен. На лицето му се разля широка усмивка.

— О, Лесли! Каква изненада! Не те очаквахме. Как си?

— Добре съм, Брад. А ти?

— И аз. Хей, откъде този страхотен тен?

Значи Даян не му беше казала.

— Прекарах една седмица на вилата. Беше чудесно. Даян вкъщи ли е?

Той се усмихваше все така чаровно, но някак извинително.

— Знаеш ли, тя преди малко си легна…

— Сериозно? Толкова рано? Да не е болна?

— А, не! Нищо й няма. Напоследък доста се изморява в… кантората. Обсъждат новите модели за есента и са много заети.

— Разбирам — какво щеше да постигне, ако възрази, че все не може да я открие в кантората? — Сигурен ли си, че не ми е сърдита за нещо? Оставам с впечатлението, че ме избягва. Все се случва така, че не мога да поговоря с нея.

— Такава си е! — разсмя се той и шеговито прошушна: — Кралицата днес не е в настроение. Но съм сигурен, че не ти се сърди. Тя сама ще те потърси, като й мине.

Звучеше убедително. Само дето Брад не я бе поканил и стояха в антрето. Лесли отстъпи назад, като си играеше с ключовете си — бяха й дали да разбере, че е излишна…

— Тогава няма да ви притеснявам повече… Ако има някакъв проблем, можете да ми звъннете.

— Какъв проблем може да има? — почуди се Брад, прегърна я през рамо прекалено сърдечно и… я насочи към вратата.

Този път бе доста припрян и това го издаваше. Тя винаги усещаше, че той преиграва, а това я държеше нащрек, още преди да научи за подвизите му.

— Е, ако има нещо, обадете се…

— Всичко е наред. Изобщо не се безпокой, Лес — наведе се да я целуне по бузата.

Вече в колата, Лесли отвратено изтри бузата си и рязко потегли. Беше направила каквото може. Но не постигна нищо. А и щом така недвусмислено й показваха, че не желаят помощта й, нямаше никакво намерение да им се бърка повече. И без това изведнъж й се прииска да си помечтае за Оливър.

Той беше много по-красив от Брад. И най-важното — много по-искрен. Тя си направи чай и се мушна в леглото с книга в ръка, ала продължи да мисли за него. Единствено той можеше да разпали чувствеността й. Не, тази вечер нямаше да може да чете. Угаси лампата, пъхна се под завивките и се унесе в мечти за обещания уикенд…

 

 

За нещастие, щеше да си остане само с мечтите. В четвъртък следобед, точно когато се прибираше от работа, телефонът иззвъня. Краката й се подкосиха и едва успя да вдигне слушалката. За огромно нейно облекчение не беше Оливър.

Беше Брад, ужасно разстроен.

— Моля те, Лесли, ела бързо! Не знам какво да правя! — бе зарязал преструвките си.

Лесли усети, че стомахът й се свива на топка.

— Какво има, Брад? Какво се е случило?

— Тя се беше затворила в стаята си. Аз се прибрах преди малко и открих, че е изпаднала в… някакъв пристъп…

— Какво искаш да кажеш?

— Нарязала е всичко… с ножица… Чаршафите, възглавниците, завесите, дрехите… Всичко!

— Успокой се, Брад! — опита гласът й да звучи спокойно, макар че краката й се подкосяваха от притеснение. — Само се успокой! Какво прави сега?

— Това е проблемът! Сега е в кухнята. Чупи чинии! Хвърля ги една след друга, а щом се опитам да я спра, ги мята по мен! Трябва да дойдеш, Лесли! Отказва да разговаря с мен. Не мога да я спра… И не знам какво да правя…

— Тръгвам веднага, Брад. Ти стой там! Обади ли се на Тони?

— Какво може да помогне той? Знаеш, че е дебелокож като носорог.

Двамата мъже винаги се бяха спогаждали или поне така изглеждаше, ала Лесли усещаше, че Брад се чувства някак гузно пред Тони.

— Добре, ще видя какво мога да направя. Ти само я наблюдавай да не се нарани. Ей сега идвам! — тя прекъсна връзката и бързо набра номера на Тони. Той бе не само шеф на компанията, но и глава на тяхното семейство…

Стиснала слушалката, Лесли нетърпеливо потрепваше с крак… Отсреща най-после вдигнаха и Лесли чу нечий ядосан глас:

— … защо все аз трябва… Ало?

— Марк, ти ли си?

— Не. Аз съм Джейсън.

— Джейсън, обажда се леля ти Лесли. Татко ти вкъщи ли е?

— Аха. Чакай малко!

Тя се молеше той да побърза… Най-сетне!

— Тони! Слава Богу, че те открих!

— Какво има, Лес? Случило ли се е нещо?

— Брад току-що ми позвъни… Даян е… по-зле.

— По-зле?!

— Буйства.

— Буйства?!

Колкото може по-спокойно, Лесли повтори всичко, което беше чула от Брад.

— Отивам там. Брад е съвсем объркан. Не че аз не съм… Но трябва да направим нещо! — Тони настойчиво мълчеше и тя попита: — Ти как смяташ? Не трябва ли… да повикаме някого? Не че идеята много ми допада, ала съм притеснена за Даян. Беше много мило и деликатно от наша страна да наблюдаваме странностите й с надеждата, че скоро ще й мине, обаче сега вече сме длъжни да направим нещо. Страхувам се за нея!

— Съгласен съм — бавно отвърна Тони. — Отивай и виж с какво можеш да помогнеш. Аз ще дойда… малко по-късно.

— Благодаря, Тони! — бързо затвори и грабна палтото си. Чувстваше се някак по-спокойна, защото Тони бе поел нещата в свои ръце, и щеше да се справи. Щеше да намери добър, квалифициран психиатър…

Отвори й Брад. Бе смутен. Лесли влезе и я побиха тръпки.

— Къде е тя? — успя само да попита.

— В хола — отвърна той тихо. Погледът му блуждаеше.

В първия миг Лесли се почуди как не е усетил приближаващата криза, но веднага се упрекна за собствената си безчувственост — животът на този човек се разпадаше, а тя седнала да се чуди… Че беше негодник, беше, ала в този миг предизвикваше само съжаление. Килимите бяха осеяни с парчета строшен порцелан. Лицето на Лесли ставаше все по-мрачно.

— Как е Даян сега?

— Чиниите свършиха. Пък и вече остана без сили. Сега седи в хола и плаче…

Тя връчи на Брад палтото си и се запъти към хола. На прага се спря за миг. Даян се беше свила в едно от огромните кресла и изглеждаше уязвима и безпомощна в бялата си, дълга до петите нощница. Навела глава, скрила лицето си в ръце, тя изобщо не помръдваше.

— Даян! — прошепна Лесли със свито сърце, прекоси бързо стаята и коленичи до сестра си. — Кажи ми какво има — Даян хлипаше тихо, безутешно, сляпа и глуха за всичко наоколо. — Погледни ме! Това съм аз — Лесли. Искам да ти кажа нещо… Хайде, недей да плачеш!

Много бавно, като замаяна, сестра й вдигна подпухналите си очи. Изглеждаше съсипана, както в оня злощастен ден, когато беше само на осемнадесет и загуби най-важното състезание по гимнастика в живота си.

— Лесли… — подсмръкна тя.

— Какво има, Даян? — погали я по бузата. — Какво се е случило?

— О, Лес! — сълзите отново я задавиха. — Всичко… така се обърка… че аз… съвсем си изгубих ума…

— Хайде… Всичко ще се оправи… — Лесли хвана ръката й.

— Не… Ти не ме разбра… Всичко рухна… Всичко… В кантората не могат да ме понасят… За тях съм едно нищо… Брад не може да ме понася… Не го свърта вкъщи…

— Не си права, Даян!

— Знам какво говоря! — изведнъж изкрещя Даян. — Мразя го! Мразя всички!

— Шшшт. Ти изобщо не го мислиш.

— Мразя ги!

Лесли мълчаливо галеше ръката й. Ако Даян беше малко момиченце, щеше да знае как да я успокои. Щеше да й поприказва кротко, щеше да я утеши и на другия ден тя дори нямаше да се сеща за своя пристъп на необуздана ярост. Но тук нещата бяха далеч по-сериозни. Даян не беше на четири, а на тридесет и две години. И този пристъп би могъл да има много по-лоши последици. А и всички онези дълги мъчителни дни на депресия… О, къде ли се бавеше Тони?

— Даян, сега си просто ядосана и…

— Не съм ядосана! — тя отново избухна в плач.

— Не искаш ли да пийнеш нещо? — предложи Лесли. — Чаша вино? Топло мляко? — Даян поклати глава, като не спираше да плаче. — Да те заведа ли да си легнеш?

— Къде? Спалнята е надолу с главата…

— Може и тук, на дивана. Ще ти донеса одеяло.

— Недей! Не искам!

— Хайде, миличка… Недей да плачеш…

— Не се чувствай… длъжна да останеш!

— Изобщо не се чувствам длъжна!

— Аз съм… направо невъзможна… И съм… в тежест на всички…

— Не и на мен — твърдо заяви Лесли, а сърцето й се свиваше от жал. Никога не беше виждала толкова отчаяно, разстроено и съсипано лице.

В този миг най-после се появи Тони.

— Даян? — той загрижено се наведе над нея. — Как си?

Тя го погледна стреснато и се разтърси от ридания.

— Тони? Ти защо? Не трябваше да идваш! Не трябваше да ме виждаш… такава… — тя отново скри лицето си с ръце.

— Даян, аз дойдох с един… човек. Той иска да си поговорите. Ще се опита да ти помогне. Доктор Еймс, това е сестра ми. Даян, това е…

Лесли не чу повече нищо. Тя беше замръзнала на място, зениците й се разшириха от смайване, надеждата в тях се превърна в объркване, а объркването — в ужас…