Барбара Делински
Нещо по-различно (8)

Осма глава

Доктор Еймс? Той й хвърли бегъл, мрачен поглед и се обърна към Даян.

— Здравей, Даян. Май не ти е много весело?

Тя местеше въпросителен, някак обвиняваш поглед от Тони към Лесли.

— Това пък какво е? — измърмори тя.

Лесли не можеше да й отговори, дори и да искаше. Беше смаяна не по-малко от сестра си. Тони предпочете изобщо да не отговаря. Оливър отново се обади:

— Ще се опитам да ти помогна.

— Вие… да не би да сте… псих…

— Точно така психиатър съм — гласът му беше странно спокоен, ако се съди по отчаяните погледи, които хвърляше на Лесли. Но тя чуваше само думите и се опитваше да ги осмисли, а изобщо не забелязваше болката, изписана на лицето му.

Психиатър?! Сигурно беше някаква шега. Пред нея стоеше поразително красивият фотомодел, безгрижният, свободен като птица Оливър. Мъжът, когото мислеше за жиголо… Нейният Оливър! Със същите черти, със същата загоряла от слънцето кожа, със същите красиво посребрени слепоочия…

И все пак, не беше същият. Дали заради строгия костюм, ризата и вратовръзката? Дали заради сериозността, изписана на лицето му? Беше го виждала сериозен и на Сейнт Бартс. Само че сега това беше… професионална сериозност. Лесли впери удивен, безпомощен поглед в Тони, който също я наблюдаваше втренчено. Със съзнанието, че е оставил Даян в сигурни ръце, той съсредоточи цялото си внимание върху Лесли. И тя внезапно осъзна, че брат й през цялото време е знаел. Ами разбира се! Нали играеха тенис заедно? Нали бяха… приятели!

Изведнъж почувства, че не й достига въздух, рязко се изправи и тръгна към вратата. В този миг Оливър хвана ръката й и я спря. Владееше се безупречно — лицето му изглеждаше спокойно, гласът му звучеше уверено… Само пръстите, стиснали ръката й до болка, издаваха вълнението, което бушуваше в гърдите му.

— Защо не почакаш в другата стая? След малко ще дойда да поговорим.

В следващия миг, съвършено спокойно, сякаш нищо не се беше случило, той се обърна към Даян. Тони го остави насаме с нея и бързо последва Лесли. Застанала до отворената врата на балкона, тя дълбоко, отчаяно вдишваше хладния нощен въздух.

— Лесли… — тихо я повика Тони.

Тя рязко се извърна, изгледа го и отново впи поглед в заснежената зимна алея.

— Какво толкова страшно е станало, Лес? Е, добре, Оливър е психиатър, и какво? Те не хапят…

— Психиатър? — прошепна тя почти беззвучно. — Не мога да повярвам. Той е фотомодел. Един много красив фотомодел…

— Не, Лес. Той е психиатър. Освен това наистина е много красив и се снима като фотомодел… Понякога.

— Но аз… Той не може да е… Аз никога… — поклати объркано глава и се облегна на вратата, защото усети, че силите я напускат.

— Хайде да влезем вътре, Лес. Ще настинеш.

— Няма страшно. И да настина, доктор Еймс все ще се погрижи за мен. Веднъж вече го направи… Много способен лекар… Дявол да го вземе!

— Лес, какво чак толкова…

— Какво толкова ли? — нахвърли се тя върху брат си. — Лесно ти е да го кажеш! Не си живял с това приятелче цяла седмица! Не ти се е налагало да вярваш на лъжите му! — и не си влюбен в него, мислено продължи тя. Извърна настрани сгърченото си от болка лице и промълви: — Какво му пречеше да ми каже? След всичко, което…

Тони я слушаше, сърцето му се късаше, а не можеше да й помогне. Разбира се, най-лесното беше да й каже колко страда самият Оливър, но бе обещал на приятеля си да не се намесва. И без това всичко стана заради него и вече се чувстваше достатъчно виновен. Отначало, разтревожен за Даян, съвсем не помисли за страданието, което ще причини на Лесли. Тя беше достатъчно силна, за да помогне на Даян, ала не и да понесе такава болка. И все пак, на кой друг можеше да разчита? На Брад? Той и сега стоеше като дърво насред стаята, забил поглед в земята, и целият му хлапашки, самоуверен чар се беше стопил…

— Хайде да влезем на топло, Лес — повтори Тони.

Тя се стресна, погледна го замаяно, като изтръгната от сън, после бързо влезе навътре, но само за да вземе палтото си. Тони я наблюдаваше напрегнато.

— Къде отиваш?

— Вкъщи — наистина изпитваше нужда да остане сама и да събере мислите си.

— Почакай, Лес! Не можеш да си тръгнеш просто така!

— Не мога ли?

— Даян има нужда от теб.

— Даян получава квалифицирана помощ. Казах ти, той е изключително способен — язвително подхвърли тя.

— Знам това. Но… Тя има нужда и от нас.

— Ти нали ще останеш? Също и Брад. Не знам колко ще е от полза той, обаче съм сигурна, че от мен няма да има никаква полза. Поне тази вечер… — и заслиза по стълбите.

— Но Оливър ти каза да почакаш!

— А ти кажи на Оливър — извика тя от улицата, — че не приемам нареждания от никого! Най-малко от него!

— Лесли!

Тя хлопна вратата на колата и запали мотора. Тони остана, загледан след фучащата кола, като се молеше само за едно — дано сестра му да намали скоростта, преди да се е забила в някой стълб. Непременно трябваше да й се обади, за да се увери, че се е прибрала благополучно.

Когато се върна в хола, Оливър седеше до Даян и й говореше с тих, успокояващ глас. Като видя Тони, той му направи знак с ръка, потупа Даян по рамото и тръгна по коридора. Там двамата мъже заговориха съвсем тихо.

— Мисля, че най-лошото мина — обясни Оливър. — Сега е само уморена и объркана. Ще й дам успокоителни, за да заспи — хвърли бърз поглед на приближаващия се Брад, после отново се обърна към Тони. — Някой трябва да остане при нея — намръщи се и се огледа. — Къде е Лесли?

— Отиде си — неохотно съобщи Тони и забеляза как челюстта на приятеля му се стегна.

— Страхотно… — измърмори като на себе си Оливър и прокара пръсти през косата си, после се обърна към Брад: — Жена ви е доста разстроена. Има нужда от почивка, но и от някой, с когото да си поговори. Ще остана, докато заспи. А вие ще имате ли грижата да я доведете в кабинета ми утре сутринта?

Брад се размърда неспокойно.

— Нали не мислите, че тя, трябва… ъъъ… да бъде вкарана в… болница, нали?

— Не, не мисля — натъртено заяви Оливър. — Това само ще влоши нещата.

— Ами ако пак започне да… буйства? Виждате на какво прилича къщата.

— Няма. Кризата е преминала и сега Даян е под наблюдение. Но има нужда от цялото ни разбиране и подкрепа.

— Едва ли обаче има нужда от мен — мрачно възрази Брад. — Дори не иска да се доближа до нея. Колко пъти вече опитах?

— Защото до голяма степен проблемът й е свързан с вас — обясни Оливър без излишно съчувствие към мъжа, който беше оставил съпругата си да стигне до това състояние. Тони накратко го беше осведомил за семейния живот на Даян и сега Оливър, макар че не се опитваше да съди Брад, го наблюдаваше с нескрита враждебност. Още повече, че нямаше търпение да се махне от този дом и да потърси Лесли.

— Тони каза, че имате някаква домашна помощница.

— Ах, да! — изсумтя Брад. — Сигурно още се крие в кухнята.

— Мога ли да говоря с нея?

— Разбира се — Брад тръгна към кухнята.

— Ама и него си го бива — забеляза Оливър.

— Е… Даян си го обича — сви рамене Тони. — Поне доскоро беше така.

— Дори и сега! Иначе не би стигнала дотук.

— Толкова ли е сериозно, Оливър? Дали… ще се оправи?

Оливър сви рамене.

— Поприказвах с нея само няколко минути. Но установих, че има сериозни проблеми.

— Ще можеш ли да й помогнеш?

— Трябва да мине време. И мисля, че моята помощ няма да е от решаващо значение.

— А чия? Най-добрият специалист си ти!

— Важното в случая е, че съм… емоционално обвързан с другата ти сестра и това може да предизвика някои усложнения — прекоси стаята с ръце в джобовете и застана до прозореца.

— Хайде, Оливър! — Тони се приближи до него. — Ако ти не й помогнеш, не вярвам някой друг да успее.

Оливър го изгледа замислено.

— Вашето семейство не си пада много по психиатрите, нали?

— Защо мислиш така?

— Защото за хора от вашите социални кръгове е необичайно да прибягват до помощта на психиатър. Оставили сте я да стигне до това състояние и дори сега търсите помощта на специалист някак… неохотно.

— Отначало просто… не искахме да се бъркаме. Смятахме, че трябва да оставим Даян и Брад сами да разрешат проблема си. Едва днес разбрахме докъде са стигнали нещата. Лесли цяла седмица се опитваше да се види с Даян, ала напразно — Оливър не сваляше от него изпитателния си поглед и той избухна: — Добре де! Прав си — не си падаме много по психиатрите. Майка ми не беше особено щастлива през последните години от живота си. А онова приятелче, при което ходеше най-редовно, не й помогна много.

— Майка ви е посещавала психиатър? — Лесли не му бе споменавала за това. — За какво по-точно?

— Депресия. Агресия. Чувство на гняв. Самота…

— Със съпруг и четири деца?!

— Имаше нужда най-вече от съпруга си, а той рядко се появяваше. Служебни пътувания и изобщо… Децата ти дават много, но те не са всичко. В живота й зееше празнота, която ние не можехме да запълним.

— Как точно… умря тя?

— Не се е самоубила, ако това имаш предвид… Имаше рак. Мисля, че просто се предаде. Вярно, че разликата не е голяма…

Оливър нямаше време да отговори, защото Брад най-после се върна с една притеснена жена в бяла престилка. Оливър успя да успокои жената, поприказва с нея, помоли я да наглежда Даян през нощта — не биваше да я оставя сама. Ако възникнеше някакъв проблем, щяха да му се обадят.

Оливър се върна при Даян, даде й успокоително и й помогна да се качи в една от спалните на горния етаж. През цялото време й говореше тихичко, без да очаква от нея да му отговаря. Икономката й донесе чаша топло мляко, Оливър й помогна да го изпие и, въпреки че се разкъсваше от безпокойство за Лесли, остана търпеливо до леглото й, докато се убеди, че е заспала дълбоко.

 

 

А Лесли се мъчеше да забрави този кошмар. Но не успя нито докато колата шеметно летеше към усамотената й къща, нито когато се втурна в нея и си наля чаша от любимото си бяло вино. Прегледа пощата и я захвърли. Включи телевизора, след малко го изключи. Отвори хладилника и реши, че изобщо не е гладна.

Механично изтри появилата се в ъгълчето на окото й сълза, качи се в спалнята и си легна, без да пали лампата. Беше изморена и отчаяна, стомахът й се бе свил на топка, в гърлото й беше заседнала буца…

Когато телефонът иззвъня, тя го удостои само с един гневен поглед. Той звънна втори, трети, четвърти път й тя реши, че това може да е Бренда, загрижена за състоянието на Даян.

— Ало? — беше нащрек, готова веднага да затвори в случай, че е Оливър.

Оказа се Тони.

— Слава Богу! — облекчено въздъхна той. — Не си се пребила по пътя!

— А ти какво очакваше? — раздразнението й нарастваше.

— Ами като видях как потегли с колата…

— Вече можеш да си спокоен.

— А ти… Успокои ли се?

— Не буйствам!

— Не му стана никак приятно, като разбра, че си си отишла.

— Съжалявам. Как е Даян?

— Сложи я да си легне.

— О, страхотно!

— Просто я заведе горе. Даде й успокоително и каза, че ще остане при нея, докато заспи.

— И после какво?

— И после… Сигурно ще тръгне да успокоява теб.

— Имах предвид, какво ще предприеме за Даян? — намръщи се тя. — Или смята, че като я завие и й пожелае лека нощ, ще реши проблема й?

— Утре ще я приеме в кабинета си.

— Страшно мило от негова страна!

— Наистина, като се има предвид колко е натоварен, а и това, че никак не му се искаше да се заеме със случая, заради… вашата връзка. Хайде, Лес! Ела на себе си!

— Нашата… връзка? Каква връзка е това? Щом сме взели да се лъжем…

Тони се опита да възрази, после реши да не усложнява нещата между тях и каза само:

— Не си права, Лес. Ще видиш, че всичко ще се оправи. Оливър ще ти обясни всичко. А сега трябва да изчезвам. До утре!

— До утре — вяло промълви Лесли, остави слушалката и се отпусна на възглавницата.

Дълго не можа да заспи, лежеше в тъмното, без да помръдва, и се чудеше как успя за втори път да се окаже измамена. След първоначалното вцепенение се появи остра, пареща болка.

Когато чу звънеца на входната врата, изобщо не се изненада. Очакваше, че той ще се появи. Постъпките на мъжете са лесно предсказуеми, особено когато е наранено скъпоценното им самочувствие, а тя засегна неговото с неочакваното си тръгване от Даян.

Тя лежеше в мрака и не помръдваше. Долу звънецът се късаше да звъни. После някой задумка по вратата. Лесли се обърна настрани и се сви на кълбо. Оливър я викаше. Лесли изпита някакво злорадо задоволство при мисълта, че ще го поизмъчи. И това му беше малко!

Но той се предаде само след няколко минути и тя доста се учуди. Застана нащрек, но отдолу не долиташе нито звук.

Надигна се в леглото и се заслуша неспокойно. Нищо. Измъкна се тихичко от леглото и долепи ухо до вратата. Пак нищо. Отишъл си е! Този страхливец се е предал! Значи всичко на Сейнт Бартс е било само илюзия. Илюзия и… измама!

Изведнъж някакъв звук я накара да настръхне. В къщата се затвори врата… В следващия миг се чуха стъпки и Лесли изгуби ума и дума. Някой се беше вмъкнал в дома й! Защо алармената инсталация не се беше задействала? Дали бе забравила да я включи? Но откъде би могъл да влезе неканеният гост? Просто нямаше откъде да се вмъкне… Тя се закова на място. Сърцето й блъскаше в гърдите. Повтаряше си, че трябва да повика полицията, ала не можеше да помръдне, не можеше, не можеше…

— Лесли! Отговори ми! Знам, че си тук!

Сърцето й продължи да бие лудо, макар че ужасът й се стопи. Стъпките приближаваха… Тя едва се добра до площадката на стълбите, застана в тъмното и зачака.

Когато Оливър стигна до стълбите и вдигна поглед нагоре, първото, което видя, беше Лесли. Закова се на място, вперил поглед в нея.

— Слез долу, Лесли — помоли я той с някак напрегнат глас. — Трябва да поговорим.

— Как успя да влезеш? — с пресъхнало гърло проговори тя.

— През гаража. Ключалката не ме затрудни особено.

— А знаеш ли, че това се нарича „влизане с взлом“? Още един от твоите таланти, за който си… пропуснал да споменеш.

— За твое сведение — смути се той, но това не му попречи да свали палтото си, — ключалката ти изобщо не струва. И не би затруднила никого. Дори се учудвам, че съм първият, който се вмъква оттам.

— Има алармена инсталация.

— Така ли? Не съм забелязал.

— Защото не беше включена — уморено въздъхна Лесли.

— Страхотно! Агентите от застрахователната компания направо ще изпаднат във възторг. Сериозно ли мислиш, че онова райберче на предния прозорец ще стресне крадците?

— Е, теб нали не те стресна. Но интересно какво щеше да правиш, ако алармената инсталация се беше включила и се беше оказал обкръжен от полицаи…

— Щях да им кажа истината — сви рамене Оливър.

— Аз пък щях да отрека, че те познавам.

— Слез долу, Лесли! — неволно повиши глас Оливър. — Искам да виждам лицето ти, когато разговаряме, а не да се взирам в тъмното, проточил шия нагоре, като последен глупак…

Тя отчаяно стисна перилата на стълбата и отвърна привидно спокойно:

— Че защо ти е необходимо да ме виждаш? За да наблюдаваш реакциите ми и да настройваш по тях собствените си отговори? За да следиш емоционалното ми състояние и да атакуваш слабите ми места? За да…

— Лесли! Слизай долу! — избухна изведнъж той, но се овладя и продължи по-спокойно: — Моля те! Денят не беше лек и за двама ни. Аз също съм уморен и не съм искал всичко това да се случи…

— Оставаше и да си искал — язвително подхвърли Лесли. — Ти, разбира се, си се надявал играта да продължи, било ти е забавно…

Оливър не каза нищо, само я погледна… После рязко се отправи към барчето. Лесли бавно тръгна надолу по стълбите.

Срещнаха се на долната площадка. В ръцете на Оливър имаше две чаши. Подаде й едната, тя я пое мълчаливо и влезе в хола. Нарочно избра него — липсваше му уюта на малкото кабинетче. Беше просторен, прохладен и… някак строг. Създаваше търсеното от нея чувство за дистанция. Лесли доволно се намести в едно от креслата и гордо вдигна глава — вече беше готова да изслуша Оливър.

Чакаше търпеливо, твърдо решена да не го предразполага с разговор. Чувстваше се слаба, безпомощна и… уязвима. Странно, когато се раздели с Жо Дюран, беше в много по-отмъстително настроение — гневна, силна, безмилостна. А сега сърцето й пърхаше тревожно и плахо.

Оливър отпи от виното, разхлаби вратовръзката си и разкопча яката на ризата. После погледна Лесли и тихо каза:

— Смятах да ти кажа… този уикенд.

— Сериозно ли? — изречено с тъжна насмешка това изобщо не приличаше на въпрос.

Оливър прикова поглед в нея и се опита да обясни:

— Исках да ти кажа едва когато останем само двамата, откъснати от света. Боях се, че ще избягаш и няма да поискаш дори да ме изслушаш… Както виждаш, бил съм прав.

— А ти какво очакваше? Да вися и кротко да чакам някакво обяснение? А и тогава важното беше да се погрижиш за Даян.

— А ние двамата?

— Какво „ние двамата“? — тя механично отпиваше от виното, без да усеща нито вкуса, нито сгряващата му топлина. Подви крака под себе си. — Защо питаш мен? Ти си този, който съсипа всичко!

— Само ако ти го приемеш така. Грешката ти е, че ме сравняваш с Жо Дюран, Лесли. А аз не съм ти сторил нищо лошо. И изобщо не съм искал да ти причиня болка.

— О, да! Само ме излъга.

— Не съм те лъгал!

— Каза, че си фотомодел. А не психиатър!

— Наистина съм фотомодел. И ти го знаеш. Казах ти, че го правя за удоволствие. И това е самата истина. А че съм психиатър… За това изобщо не е ставало дума.

— И това според теб не е лъжа?

— На практика не е.

— Всъщност, Оливър, ти гледаш да изклинчиш. Накара ме да… О, по дяволите! — извърна глава, за да скрие сълзите и почти пресуши чашата си.

— Какво те накарах?

— Няма значение.

— Не ме разочаровай — подразни я той. — Мислех, че винаги казваш това, което мислиш. Явно съм се излъгал. Ти ли си същата жена, която направо ме попита защо толкова държа да остана във вилата, вместо да си намеря някой хотел?

— А може тази жена да се е уморила да я лъжат. Може да е решила, че няма смисъл да се доверява никому.

— Глупости! — избоботи гласът му. Надвеси се над нея. — Въпросната жена просто чувства, че гордостта й е наранена, а е толкова уязвима, защото е влюбена и…

— Не е вярно!

— Така ли? — измърка той, почти допрял устни до бузата й.

Тя затвори очи, безсилна да устои на познатата топлина, която се излъчваше от него. Пое с пълни гърди неговия дъх на чисто и свежо и се отдаде на насладата. Толкова дълго беше чакала този ден!

— Изобщо не е влюбена — повтори обаче упорито. Щом Оливър можеше да лъже, защо и тя да не може?

— Обичам те, Лесли! — прошепна той със затворени очи, като вдъхваше сладката й близост. Толкова силно я желаеше!

— Не! — изведнъж извика тя, рязко го отблъсна, скочи от креслото и профуча край него. — Не! — цялата трепереше. — Защо ми го казваш чак сега? Имаше достатъчно време да го направиш! Вече е много късно! Не мога да ти повярвам! Изобщо не искам да те слушам!

— Лесли… — тръгна към нея.

— Не се приближавай! — отстъпи към стената. Оливър продължи напред, тя опита да се изплъзне, но се озова направо в желязната му прегръдка. — Пусни ме! Изобщо не ме докосвай!

— Трябва най-после да ме изслушаш! — изръмжа, после изведнъж изстена от болка, защото Лесли го беше ритнала по глезена. Но вместо да я пусне, я стисна още по-здраво, измъкна от ръцете й чашата и продължи: — Стига детинщини, Лес!

— Сигурно си свикнал с подобни прояви — скърцаше със зъби и отчаяно се мъчеше да се освободи. — Нали си специалист в овладяването на разни пристъпи! Най-добрият! — колкото и да се извиваше, не успя да се измъкне от ръцете му, нито да го нарани отново.

— Казах ти, че не съм Жо Дюран! Няма да успееш да ме сриташ в слабините. Изобщо не исках… да употребявам насилие, ала трябва да ме изслушаш! — замъкна я на дивана.

— Дано все пак не съм те повредила! Тогава какво ще стане със скъпоценните ти пациенти?! И с Даян? Ами колко ще страдат обожателките ти, като не те виждат вече по рекламите?

Той я притисна в ъгъла на дивана.

— Пет пари не давам за тях! Така че ще трябва да ме изслушаш, ако ще и да ми издереш очите! Избирай сега — да те вържа ли или ще се държиш прилично?

— Слушам те — промълви примирено тя.

Вгледа се в нея замислено, после се изправи. Пое дълбоко дъх, отдръпна се и застана с гръб към нея, пъхнал ръце в джобовете си. След малко заговори:

— Когато Тони ми предложи да прекарам една седмица на вилата, идеята ми се стори страхотна. Чувствах се изморен. Имах нужда от почивка. После ми каза за теб и малката шега, която беше замислил и… Не видях в това нищо лошо! Реших, че е доста забавно и… съвсем безобидно. Тони каза, че си напълно независима и присъствието ми изобщо няма да ти пречи. Очаквах само да се посмеем първия ден и… толкова.

— А резултатът надмина всички очаквания — процеди Лесли.

— Вярно е. Не очаквах, че едно сладко виолетово елфче ще ме събуди с кихавица вместо с целувка.

— Сладко ли? — свъси вежди Лесли. — И ти реши, че ще го свикнеш да ти носи пантофките, като му подсвирнеш или му подхвърлиш парченце бисквита.

— Не — усмихна се той. — Сладко и нежно като цвете… Сякаш беше дошло направо от страната на приказките.

— Хайде стига, Оливър! Бях скапана и обляна в пот и се чувствах така, сякаш излизах от ада!

— Така или иначе — пристъпи към нея, — разбрах, че трябва да се погрижа за теб. Нали знаеш какво е да почувстваш, че някой има нужда от теб?

— Ти май не можеш без това, а? Свикнал си да се обграждаш с тълпи нещастници, които… имат нужда от теб.

— Говорех за себе си като човек. Не като лекар. И ти много добре ме разбра.

— За да е завършен образът на най-хармоничната личност?

— Чудесно ще си подхожда с образа на най-твърдата и независима жена. Не ти прилича да си злобна, Лес!

Нямаше какво да отговори. Той беше прав. Смутено сведе поглед и Оливър продължи по-меко:

— Ти сама вече си беше създала представа за мен — аз бях мъжът от рекламите. Честно казано, направо си вирнах носа — Лесли отвори уста и се опита да каже нещо, но той я спря. — Почакай, Лесли. Не ти се подигравам. Благодарение на теб, се видях в по-различна светлина. И ми хареса. Дори имах нужда от нещо такова, повярвай ми.

— Не мога да повярвам! — изглеждаше доста озадачена. — Не разбирам какво лошо има, че си психиатър?

— А според теб какво му е хубавото?

— При мен… Случаят е по-друг, Оливър. И отношението ми е чисто субективно, без никакво логично основание. Докато, виж, обективно погледнато, дори ги уважавам, както и всички лекари. Направо им свалям шапка. Тяхното следване… не е шега работа.

— Все пак ти благодаря — иронично я погледна той, после продължи съвсем сериозно: — Има и по-лошо. Повечето хора ме подозират в нездраво любопитство или пък избягват погледа ми, убедени, че чета мислите им, а това никому не е приятно. Или са убедени, че един ден ще бъда по-зле и от пациентите си… В отношението си към психиатрите обикновено хората се делят на две категории. Едните се отнасят с нас като с прокажени — избягват ни, боят се от нас. А другите точно обратното — нямат търпение да ни засипят с проблемите си. Нямаш представа колко досадно може да бъде.

— Не обичаш ли работата си?

— Обичам я, когато работя. Но не и по двадесет и четири часа в денонощието. Не и когато искам да си почина. Не и когато съм на гости у приятели или на театър, или на вечеря — свъси вежди. — Разбираш ли сега колко е потискащо навсякъде да виждат не човека, а табелката „Доктор Еймс, психиатър“? Разбираш ли какво облекчение е понякога да забравиш за професията си? — беше повишил глас от вълнение, ала изведнъж заговори по-тихо: — Ето защо не бързах да те извадя от заблудата. В края на краищата, това си беше моята почивка и имах право да й се насладя. Чувствах се безгрижен, весел, млад и на драго сърце приех новата си самоличност.

Изглеждаше напълно искрен и Лесли почти… му повярва. Преди му вярваше напълно, а какво се оказа? Още не можеше да се отърси от преживяното унижение.

— Но ти ме остави да наприказвам такива глупости! И за многото жени, с които си бил, и за това, че скоро ще остарееш за фотомодел… Не мога да си спомня всичко! Даже те попитах дали родителите ти не се срамуват от това, с което се занимаваш…

— Тогава ти отговорих съвсем честно. Родителите ми наистина се гордеят с мен. А аз, освен всичко друго, наистина се снимам като фотомодел. Вярно, че това е само хоби, но от него си докарвам доста пари. Никога обаче не се бях чувствал като звезда в рекламата. Ти реши така, а аз просто не си направих труда да те опровергая — пое дълбоко дъх и се приближи до камината. Облегна се на студената решетка, загледа се в изстиналата пепел и продължи: — Снимките винаги са били за мен един вид… бягство. Нещо по-различно, леко и освежаващо. От време на време имам нужда и от това. Ала от самото начало трябваше да ти кажа всичко.

— Трябваше… А защо не го направи?

Погледна я с изражение на разкаяно хлапе. Тя едва се сдържа да не изтича и да го прегърне.

— Защото отначало ми беше много забавно да играя ролята, която ми беше отредила. После започна да ми омръзва. Но вече бях отишъл твърде далеч, а и бях разбрал колко много означаваш ти за мен. Ти, която мразиш лъжата повече от всичко на света…

— И точно затова, защо не ми каза?

— Точно затова не ти казах. Уплаших се да не те изгубя! — избухна той.

— Уплаши се? Ти? — не се сдържа и го подразни Лесли.

— Да! Уплаших се! Аз! Защото вече бях разбрал, че те обичам! И че имам нужда от теб. И че много те желая… И че ти си тази, която съм чакал цели тридесет и девет години. Така че не можех да си позволя да те изгубя! Точно когато всичко обещаваше да бъде толкова хубаво. Освен това не знаех как ще реагираш, когато научиш, че съм психиатър. Възможно беше това… да усложни нещата. От друга страна, чувствах, че не е редно да премълчавам такова нещо — безпомощно разпери ръце. — Както виждаш, не ми беше лесно да реша какво да правя. А дните си минаваха и затъвах все повече. Накрая собствената ми шега ми излезе солена… Не мисли, че ми е било много приятно да те заблуждавам. Измъчвах се, но, по дяволите, изобщо не знаех как да постъпя! — дишаше тежко, а ръката му стискаше решетката така, че кокалчетата на ръката му бяха побелели. А когато видя посърналото лице на Лесли, се ядоса на себе си още повече. Толкова я обичаше, а й беше причинил страдание! — Опитвах се да ти кажа, Лесли. Няколко пъти опитах, Бог ми е свидетел. Но ти не ме оставяше да довърша и това беше… добре дошло за мен. А имаше моменти, когато направо се питах дали вече не знаеш. Помниш ли, веднъж на шега ме нарече „доктор Еймс“? Друг път ме помоли да забравя за малко навика си да разнищвам и анализирам нещата… — тръгна към нея, ала тя се отдръпна и застана с гръб към него, обърната към тъмния прозорец. Господи, та нали това беше неговата Лесли, жената, която обичаше!

— Спомням си — изведнъж заговори тя — как веднъж предположих, че Тони ти е платил, за да ме забавляваш. Ти се засмя и заяви, че никой не ти плаща през… свободните часове. И аз реших, че говориш за работата си като фотомодел. Господи, толкова исках да ти вярвам! — поклати глава и продължи отчаяно: — А какво излезе? Бях се заклела, че след онази история с Жо, никога вече няма да допусна мъж да ми влезе под кожата. Че никога вече няма да се хвана на въдицата. А се оставих да ми завъртиш главата. И ти повярвах… сляпо.

Оливър прекоси стаята с широки крачки и застана плътно зад Лесли, но без да я докосва.

— Любовта е сляпа… — опита да се усмихне той.

— Освен това сигурно е няма като риба… — изсмя се тя.

— Не е няма. Ако беше няма, как бих могъл да ти кажа, че те обичам, Лесли? А ти, ако не беше толкова обидена и ядосана, също щеше да си ми го казала досега…

— Как няма да съм обидена и ядосана? — огромните виолетови очи го гледаха умолително. — Чувствам се предадена…

— О, Лес! — в гласа му прозвуча болка. — Само не мисли, че съм те предал! — протегна ръка да я погали, ала Лесли се дръпна. — Аз съм си все същият човек! Щом можеше да обичаш фотомодела, защо да не можеш да обичаш психиатъра? С какво съм по-различен сега?

— Не съм обичала фотомодела! — извика Лесли, ядосана на себе си. Имаше нужда да го докосне, да се приюти в прегръдките му, да намери топлина и забрава. — Просто… се поддадох на очарованието на острова. Там дори въздухът е наситен с романтика! И да не беше ти, пак щях да се влюбя… в някой друг! Да, обаче… Магията се разруши! Това е!

— Затова ли мълча по време на обратния път? Затова ли с такава радост прие да прекараме уикенда заедно? Затова ли ми се отдаде с толкова нежност и, ако сега те грабна и те занеса горе, пак би го направила? Ти не спиш с всеки срещнат. Забрави ли?

Сърцето й отчаяно заби. Дали защото беше много добър психиатър или просто — много наблюдателен мъж, този човек й задаваше съвсем целенасочени въпроси. Но тя нямаше да се предаде лесно!

— Както знаеш, ти си доста добър в леглото — започна тя и сама се удиви на хладния си глас. — А може и аз да съм имала нужда да избягам от утвърдения си образ — колко спокойно говореше, а в гърдите й бушуваше същинска буря! — Може да ми е било омръзнало да бъда скромната разумна детска учителка. Може за мен да е било истински празник да прекарам с теб една седмица на острова… Може дори да съм съжалявала, че почивката е свършила толкова скоро. И затова да съм приела поканата ти за уикенда. Може и аз да съм си… поиграла, да съм направила малко бягство, а?

Успя! Най-после успя! Оливър изведнъж се стегна и се отдръпна от нея като ударен.

— Не ти вярвам!

— Ти си знаеш. Е, донякъде си прав — след като двама души са си поиграли някой и друг ден, вече става много трудно да отделиш истината от лъжата. Но мисля, че вече трябва да си вървиш. Играта свърши — заяви тя, без да го поглежда.

— А, не! — изведнъж извика Оливър, рязко я обърна към себе си и я разтърси. — Не ти вярвам, Лесли! Приказвай си каквото искаш, но не можеш да ме заблудиш! Добре те познавам!

Тя опита да се измъкне от желязната му прегръдка и заговори, докато отстъпваше към вратата:

— А ти какво искаш, Оливър? Да повярвам на всички онези глупости, които ми наговори за психиатрите? Защото, ако искаш да знаеш, и аз съм жив човек и имам тайни като всички останали… И не ми е приятно някой да ме вижда като на длан! — краката й се подгъваха и тя потърси опора в дръжката на вратата. — Сега си върви или ще извикам ченгетата да те арестуват за влизане с взлом. А това ще навреди на професионалната ти репутация! И на двете!

Той я изгледа втренчено. Не вярваше нито дума от това, което чу, обаче опитите му да спре Лесли само още повече я разпалваха. Трябваше да има начин да успее. Ако можеше да размисли спокойно. Но той не беше в състояние да го направи — изразходваше цялата си енергия само за да запази спокойствие. Взе палтото си и тръгна с наведена глава към вратата, като промълви:

— Това не е краят, Лесли.

— Ще видим — прошепна тя, а душата й се гърчеше от болка.

Оливър само поклати глава. Протегна ръка да я погали, ала Лесли отново опита да се отдръпне. Този път обаче той я изпревари и успя да разроши косата й.

— Не, Лес. Онова, което двамата с теб преживяхме на Сейнт Бартс, не беше само игра и ти го знаеш. Уверил съм се, че повечето хора прекарват целия си живот в очакване да им се случи нещо подобно. Аз вече знам, че точно ти си тази, която търся. Но ще трябва да почакам, докато и ти се увериш в това — лекичко прокара пръст по бузата й.

Лесли искаше да се отдръпне, но се закова на място, останала без сили. Копнееше за този мъж, но той не трябваше да го разбере…

— На Сейнт Бартс аз най-после намерих щастието, Лесли, и проклет да съм, ако го оставя да ми се изплъзне!

За миг тя помисли, че Оливър ще я вземе в прегръдките си. Разтвори широко очи и тежко преглътна. Но още преди да реши дали и този път ще се съпротивлява, той отстъпи назад, закопча палтото си и… си тръгна.

Тя гледа след колата му, докато се изгуби от погледа й, после се качи в спалнята си и заспа, обляна в сълзи…