Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (9)

IX

На път към Яш.

Големият път към престолнината и по онова време минаваше през долините на реките Бахлуец и Бахлуй. Наричаха го големия път, защото беше стар, откак свят светува. Ала през многото изтекли години никому и през ум не бе минало да направи от този стар друм истински път. Той представляваше лъкатушна диря от коли, копита и човешки стъпки, добре отъпкан и лъскав като каиш в сушаво време и същинско лепкаво мочурище в дъжд. Небесните води бързо проникваха в него, вятърът и слънцето много скоро го изсушаваха. Той като че ли вървеше наслуки, колебливо криволичейки към Търгу Фрумос или към Подул Илоайей, навлизаше в някоя урва, изкачваше се по някой рид, но накрая завършваше добре, стигаше целта си. Бахлуй течеше лениво между палурища. Отвъд тези папурища започваха ливади, които сланите и снеговете унищожаваха неокосени. По хълмовете отдясно и отляво се издигаха горите господни, в които всеки можеше да влезе с брадва. Вълците се местеха според времето, ту от гората в тръстиковите гъсталаци, ту от тръсталаците в гората и търсеха най-вече да са около села, за да могат да продължават войната си с добитъка на хората. Но по времето на княз Дука имаше малко селища по тази богата долина, защото неотдавна тук бяха зимували татарите, които бяха рушили и унищожавали всичко. Татарите бяха последвани от грабителските набези на полски чети, от глада и чумата по времето на княз Думитрашку. Язовете на Бахлуй се бяха задръстили с тиня, водениците бяха замлъкнали, хановете стърчаха с по три стени и изгорени покриви — местата на запустелите села едва се забелязваха срез високия бучиниш, кладенците бяха замърсени от лешове, кръстове сочеха неочаквана смърт, цялата гледка на щастливите някога селища разкриваше милостта на князете и царете, както и благата на нашествията и войните, които никога не спираха. Братята калугери от манастира „Нямц“ бяха разгласили навсякъде из Горна Земя, че ще се появят и други жестоки знамения, защото краят на света не е далече. Така че на човек не му оставаше нищо друго на тоя окаян свят, освен да се обърне към душата си за пост и молитва и да се откаже от всичко: от облекло, накити и пари, за да бъде гол и чист с молитва на уста, когато затръби медната тръба на Страшния съд. Някакъв калугер бе донесъл писмо от Светия гроб в Йерусалим, което било намерено под един камък в олтара и носело подписа и печата на Пречистата дева, която приканвала света за сетно покаяние.

Молдованците слушаха внимателно тези истории и вести. Жените въздишаха с горчивина и за първи път се замисляха за греховете си. Мълвяха молитви и носеха дарове за свещениците и монасите. А мъжете, след като чуеха тези приказки, нахлупваха калпаци над носа си и си мислеха, че ако настъпи краят на света, то той ще бъде край за всички, и исканите жертвоприношения и дарове няма да помогнат нито на светите отци от манастира „Нямц“, нито на отците от другите манастири. А и Светата дева няма нужда от храна, вино и дървено масло, защото се намира сред вечната светлина на небесния отец. По-добре да натоварят каквото могат и да минат отвъд границата, да се подслонят някъде в планините или из пущинаците, където има покой и мир.

Така че голяма част от Молдова покрай главните пътища беше запустяла и преподобните отци от манастирите с право се окайваха във всичките си молитви и служби, че простите люде вече вярват твърде малко. За такова незачитане на божиите заповеди наистина си заслужаваха наказанието, на което бяха подложени.

По този главен път в първите часове на утрото яздеха бейзаде Алеку и абат дьо Марен. Молдованецът даде тези обяснения на чужденеца, както и някои други. Но умората от нощната гощавка ги надви и те се умълчаха и като че ли известно време дремаха на седлата, отпуснали свободно юздите.

Дьо Марен се зарадва, когато чу името на града, през който щяха да минат. Но Търгу Фрумос^[1] бе твърде далеч от красивата представа, която предизвикваше името му. Малко дюкяни, отворени предпазливо и със страх, под нещо като навеси от шинди, един хан с разрушени сводове, няколко неотдавна изградени къщички, които вече бяха готови да рухнат; наполовина зарити в земята колиби на цигани-роби около няколко по-представителни къщи.

— Там живее боляринът, сиреч благородникът на тези места — обясни бейзаде Алеку, нарочно премълчавайки, че това бяха княжеските конаци. — Абат дьо Марен се мъчеше да разбере неразбираемото. От няколко дни бе видял достатъчно много неща и също толкова много бе чул, за да се убеди, че всяко нещо в този варварски край си има свой собствен пулс и определен жизнен закон.

— Този град, принце, колкото и да е красив, решително не е това, което аз си представях — каза той, като се мъчеше напълно да се разсъни. — Надявам се на друга среща. Какво по-забележително селище ни очаква по пътя.

— Другото селище, господин абат, което виждам, че очаквате с нетърпение, носи името на една жена, за която се разправя, че била неизказано хубава.

— Подул Илоаей^[2]! — учуди се абатът, след като чу превода на името. — Ето най-после един мост в тази страна.

Господин абат дьо Марен беше наистина изненадан. Първо, нямаше никакъв мост. Второ, не беше и град. Беше едно повторение на градеца с гръмкото име, а около него блатата на река Бахлуй отразяваха освен сюжетите за живопис същото зеленикаво небе и мекия като на старо злато блясък на слънцето.

Спряха се да починат край един кладенец с мъдро геранило, което им се поклони и ги почерпи с вода. После отново потеглиха на път.

— Скъпи мой господин дьо Марен — рече бейзадето след дълго мълчание, — позволете ми да се възползувам още веднъж от приятелството, което благоволявате да ми засвидетелствувате. През твърде краткото време, откак сме заедно, имахме малко възможност да се опознаем истински.

— Принце, вие завинаги сте спечелили приятелството ми — възрази абатът, — най-вече защото, покрай многото хубави неща у ваша милост аз виждам във вас човек, който е в пълно противоречие с всичко, което го заобикаля. Вие сте повече наш човек, отколкото човек на ориента.

— Благодаря, господин абат, за тези ви думи. Държа все пак да ви докажа още повече, че не се лъжете, като ми оказвате доверие и приятелство. Искам да ви разкажа една приказка.

Абат дьо Марен го погледна усмихнат.

— Качеството ми на духовник, господин Русет, изглежда, ми дава правото да слушам изповеди. Част от признанията си вие започнахте нощес. Да не мислите, че съм забравил.

— Толкова по-добре. Сега искам да се върна малко по-назад. Но не много. Не са минали и две години, скъпи господин дьо Марен, от времето, когато над тази страна и този народ господствуваше моят баща княз Антоние. Не искам да го хваля, защото съм негов син. Хвалят го неговите дела и споменът, който е оставил. Аз, господин дьо Марен, не бих могъл да кажа, че през живота си съм следвал правия път: много съм грешил, предостатъчно глупости съм сторил и може би ще се учудите, като ви заявя, че не изпитвам никакви угризения на съвестта. Делата на моя баща обаче бяха съвсем други. Той беше толкова добър към народа, че аз мога спокойно да ходя из страната, закрилян от светлината на спомена за него. Моите щуротии вдигаха шум, по нали съм син на княз Антоние, за мен нямаше закони, които да ме накажат, а хората ми прощаваха. Не мога да заявя, че нямам достатъчно врагове, но враговете ми също имат свои грехове и търпимостта е взаимна. Говоря за простите люде: гостоприемството, което бе оказано и на ваша милост тази нощ, е също доказателство.

Това, което сте видели, господин абат, през няколкото дни, откак сте навлезли във владенията на войната и нашествията, на мора и глада, преди две години не съществуваше. Княз Антоние беше човек с късмет. А тази страна, когато бог се смили над нея, разцъфтява с всеки изминат ден като градина на пролет, след като са отминали зимните стихии. Всичко в Молдова, господин дьо Марен, е кратко, преходно и бурно: и доброто, и злото. Преди две години тези места бяха населени и цветущи. Сега не са.

Освен всичко изброено дотук, вина има и човекът, който сега управлява тази страна. Към всички споменати злини трябва да прибавим и напастта на данъчния грабеж, който според мен не е познат в никоя част на земята. Присъщата за сегашния княз данъчна система се прилага за нещастие при особено изключителни обстоятелства. Княз Антоние, моят баща, не трупаше съкровища, както правят ориенталските тирани. Той се радваше на благоденствието на народа и когато го свалиха, беше беден. Княз Дука обаче е организирал държавен грабеж.

Към всичко това, скъпи приятелю, се прибавя и едно съображение. Падането на моя баща се дължи на великия днешен княз. В нашата страна тронът се печели от агарянските тирани, оскърбителите на християнството, чрез интриги и бакшиши. Наистина същата съдба очаква и княз Дука. Но аз не мога да забравя, че той е причина за падането на баща ми. Още повече, че дипломатическото отзоваване на княз Антоние, както бихте го нарекли ваши милости във Франция, бе съпроводено с вериги и затвор. Не по някаква вина, нито поради оплакване от страна на народа или поради предателство. Господарите от Истанбул го подложиха на мъки, бодяха го с нажежени игли, забиваха му тръстикови трески под ноктите, караха го да гълта копринени тюлбени и му измъкнаха червата от устата. Подлагаха го на мъчения, за да го накарат да каже къде са скрити съкровищата му. Това стана по доброжелателния намек на княз Дука, неизречен, нечут намек, но аз го зная.

Моят баща, господин дьо Марен, не умря. Беше помилван и сега живее свободен и беден в Цариград. С божията милост може би пак ще стане княз. Тук е ключът на моята изповед, от който ще разберете, че аз за това живея тук.

Макар никой да не вярва, че мога да се занимавам със сериозни неща, аз все пак се занимавам и с такива работи в часовете, когато не гуляя. Така че успях да си създам, от една страна, добри приятели в двореца на неверниците. Няколко пъти бях викан в Цариград; като син на княз ми бяха отправени укори за някои мои щуротии, за които се бе чуло чак там. Но турците, господин дьо Марен, понякога съпровождат жестокостта си със странна търпимост. В лицето на сераскера Шишман Ибрахим паша, който тогава беше в Обрущица, а сега е в Журавно, аз намерих свой поклонник и най-вече — приятел. Той е мъж, който много цени виното и веселбите.

— Принце — прекъсна го абатът, — не вярвах, че неверниците могат да имат такива достойнства.

— Имат, господин абат, за щастие на християните. Освен приятелството ми с някои от неверниците, аз имам връзки и в Полското кралство. От приятелите си християни научих нещо изумително. Княз Дука след второто си падане^[3] от престола в момент на недоволство потърсил помощ от християните. Всички, които сме коленичили под ятагана, господин абат, се надяваме в победата на кръста и се надяваме, че това ще стане колкото се може по-скоро. Така че и княз Дука написал писма — две на брой, до един крайграничен кастелан, който ми е близък чрез моя приятел Владислав от Катовице.

— Разрешете, принце — прекъсна го абатът. — Макар моята мисия да няма никаква връзка с политиката, мога да потвърдя, че и аз узнах за тези документи посредством Николаус Заборовоки, велик сановник в канцеларията на Жеч Посполита и тъст на нашия общ приятел пан Владислав Камински.

— Господин абат — продължи Русет, — потвърждението на ваша милост ми доставя огромна радост. Макар да не се занимавате с подобни работи, си помислих, че може случайно между многото вести, които сте събрали в Полша, да се намира и тази. Имах нужда да се уверя, че тези писма съществуват. Те представляват за мен двойно оръжие.

Абат дьо Марен изгледа под вежди бейзаде Алеку и прехапа устни.

— Не се ядосвайте, скъпи приятелю — продължи Русет, — че ми издадохте една малка дипломатическа тайна. Това е християнско благодеяние. Освен тези писма аз познавам боляри, които са избягали от доброто на Дука в Полша или Влашко; и те вършат неща, каквито обикновено се вършат в нашите страни, управлявани от капризите на времената, на турците, и бих казал, и на бога. — И ето, господин дьо Марен, аз ви съпровождам до Яш, поставяйки се до известна степен под ваша закрила, защото лесно е да разберете, че княз Дука не може да ме гледа с твърде добро око в своя престолен град. В Яш имам и приятели, които все още си спомнят за княз Антоние и не обичат днешния си владетел. Необходимо ми е да науча новините, които те знаят. Накрая има и други неща, които може би не ви интересуват. Но най-важното, господин дьо Марен, е моята любовна връзка, за която ви разказах, когато пиехме вино в дома на нашия препочтен приятел шатрара Лазарел Грига.

— Наистина — намери дьо Марен сгода и време да покаже сдържаното си удивление, — много желая, господин Русет, да ми обясните как свързвате това чувство с всичко, което ми разказахте досега.

— Господин дьо Марен, господствата в Молдова са краткотрайни. Княз Дука, надявам се, скоро ще си отиде. Принцеса Катрина ще остане тук. И двамата ще чакаме по-добри времена. И тогава ще простим и на едната страна, и на другата. Засега се браня от войната, която ми е обявил князът — не открито, а потайно, с преплетени една върху друга мрежи по метода на нашите деди от Византия. Започнах толкова отдалеч, скъпи господин дьо Марен, за да завърша с една молба.

Абатът мълчаливо му стисна ръка.

— Осмелявам се да ви помоля — продължи със снишен глас Русет — да кажете, ако имате възможност, една утешителна и обнадеждаваща дума на онази, която ми е на сърцето. От всичко, което става на този свят, от страданията и бедствията, може би ще пребъде само това чувство.

Дьо Марен въздъхна.

— Принце, бих желал това чувство да е искрено. Да се надяваме, че то ще изплува отгоре като чист зехтин. Обещавам ви това, което ми искате, стига да имам възможност да видя господарката на сърцето ви.

— Господин абат, ще я видите, ако изразите желание пред княза. Така ще се запознаете и с княгиня Анастасия, която е същинска светица и благородница.

Мнението на Русет за княгинята можеше да се изрази с по-скромни думи, но той чувствуваше, че абатът има нужда от по-приповдигнат тон. И наистина френският абат изглеждаше убеден.

— Ако аз действително мога да очаквам такова помощ, която никога няма да забравя — завърши бейзаде Алеку, — тогава, надявам се, че принцеса Катрина, като знае, че съм наблизо, ще се опита да ме види.

— Възможно е — усмихна се абатът. — От всичко разказано ми, принце, разбрах много и тъжни неща. Като отида в Константинопол, ще видя княз Антониг и, кой знае, може да му бъда от полза. Ще видя и принцесата. Пожелавам на любовта да преодолее всичко, което не е любов. И накрая, малко ме е срам, но трябва да добавя, че сега още повече съжалявам за нашата раздяла, която наближава. Не съм дипломат, но вашите уроци биха ми били от полза.

Бейзадето въздъхна и стисна за миг тънките си устни. Дьо Марен видя бледото му лице да се оживява и му стисна ръка, заличавайки по деликатен начин иронията в края на фразата си.

Мълчанието отново застана между тях и ги поотдалечи един от друг. В това време ги настигна Бърладяну на отпочинал кон, взет от конюшнята в Хърлъу. Яздешком се приближи до Русет и почти незабелязано му подаде една кожена чантичка, която може би съдържаше очакваните писма.