Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (32)

XXXII

Приготовления за голямата княжеска сватба.

Неочаквано и без знанието на господин дьо Марен Русет напусна още на другия ден Истанбул.

Неговият план, много смел и с нищо непроменен от мърморенето на Бърладяну, целеше не толкова да бърза, колкото да се пази. Той знаеше, че княжеското шествие от кочии и коли се придвижва бавно от станция на станция по пътя за Одрин.

— На коне ние всякога можем да ги задминем — упорито обясняваше той на другаря си. — Но няма да сторя глупостта да се излагам на опасност да вървя по един и същи път с моите врагове. Не искам да ме видят войскарите на Портата, още по-малко пък да ме намерят хората на френските пратеници. Добре трябва да се пазим от враговете си, а още по-добре от приятелите си. Следователно ще минем по заобиколен и добре обмислен път.

— Колкото и да обикаляме — измърмори Бърладяну, — все на едно и също място ще стигнем.

— Да не искаш да стигнем на друго място? Така че засега ще тръгнем пак на запад, откъдето дойдохме, за да заличим дирите си. Ще оставим ослите, които не са подходящи за връщане, и ще възседнем бързи коне. Благополучно ще стигнем до Солун, откъдето ще поемем на север към Белград, и оттам ще влезем в Маджарско. Не ме е страх от нищо. Никой не ме познава. Никой няма да ме спре. Даже и да ме спре, ще ме пусне, защото няма какво да дели с мен. На мен много ми харесва в Маджарско.

— И на мен ми харесва — потвърди Бърладяну, — защото се приближавам до Молдова и до къщи.

— Няма да е чак толкова скоро, колкото мислиш ти, Вълку. Моите сметки са други. Ако случайно княз Дука ме чака по пътя за Галац, аз ще пристигна откъм Сучава.

— Разбирам.

— Не разбираш, защото няма да пристигна сам, нито пък само с теб; а с много и добре въоръжени другари. Това, което не можа да стане в манастира, ще го сторя в Яш.

— И това разбирам, господарю. Туркулец е смел воин и има здрава ръка. Но колкото и да обича жълтиците, не зная дали ще се хване. В Яш също няма да е лесно, и там има изкусни саби.

Бейзадето погледна презрително другаря си. После потъна в своята мъка, изнурен от страстта, която го разяждаше. Вървяха по един потънал в прах път между смокинови градини. Отляво се ширеше морето, блеснало неподвижно на слънцето към загадъчните марани на Анадола. Преметнали през лявото си рамо торби, с тояги в дясната ръка, те вървяха приведени под зноя, а пред тях се виеше непознатият друм на съдбата.

В това време княз Джорджие Дука пътуваше със свитата си по големия царски път към Молдовското княжество. Той отиваше и към Молдовското княжество, и към Турска Украйна. В деня, когато се сдобри с бейзаде Щефан в присъствието на султан Мехмед, той получи и хетманството над Украйна. Облече нов кафтан и целуна блестящата дреха на султана. Всичко вървеше добре. Сега на неговия стар капукехая в Истанбул му оставаше само да купи престола и на Влашкото княжество за младия Константин Дука.

Голямата трудност беше единствено в парите. Едно такава пътешествие и най-вече пиршествата в султанската престолнина са изтощителни за един княз. Този проклет Истанбул е като зинала паст. Можеш да изсипеш в нея съкровищата на света и пак няма да се насити. Затова старият Дука стоеше в кочията на Катрина по пътя за Одрин, потънал в тревожно мълчание. Към всичко останало трябваше да прибави и разноските по сватбата. Тъй като сега беше княз не само на Молдова, но и на Украйна, редно беше сватбената церемония да премине с голям блясък и великолепие като на истински крал, за да се разнесе славата му из други страни и други народи и да го впишат в летописите.

— Надявам се в господа бога — заговори той повече на себе си, — че жътвата вече е привършена по нашите земи и че нивите са дали добър род. Ливадите бяха хубави и ще има сено за добитъка и овцете, а щом ливадите са хубави, то и пчелите са събрали мед, защото тези буболечки, както казва народът, вървят с овцете. Ще има откъде да съберем за хазната.

— Смятам, че и мама е положила достатъчно грижи за това — обади се Катрина. — Не е минавало ден да не смушка достопочтените управители, за да ги накара да бъдат по-усърдни. А що се отнася до сватбата, то тя може да бъде отложена за по-нататък и да мине по-евтино, достатъчна е една жертва.

Княз Дука погледна недоволно дъщеря си и забеляза, че макар лицето й да бе отслабнало и пребледняло, очите й гледаха все така остро и непокорно.

— Принцесо — каза й той кротко, — на твоята дума и на твоето съгласие се осланях аз пред Високата порта.

Катрина въздъхна. Обърна лице към забулената в прах околност, за да не го види баща й. Из отдавна изсъхналите стърнища край пътя видя брат си Константин. Той яздеше с гъвкави движения, с наперена изправена снага. Имаше приятно лице и черни очи като нейните. Той й се усмихна, но тя не му отговори и отмести поглед, защото редом с него яздеше накриво и леко прегърбен бейзаде Щефан. Неговото лице беше възчерно, пълно и добродушно. Принцесата отново усети да я парва отровата на мъката й. До принц Константин яздеше нейната орис. Скъп расов кон, окичен със златна сърма, разкошни дрехи, кротък добродушен говор — към всичко това Катрина изпитваше дълбоко отвращение като към лошо ядене. Твърде често й се мяркаше пред очите, пред носа и слуха и нямаше възможност да го отстрани от себе си, защото тя беше нищожна, унизена, опитомена от волята на своя баща и господар.

Начело на шествието яздеха султанските чиновници и носеха трите туя. След княжеските особи яздеха боляри и служители, а най-накрая натоварените коли. Почивките бяха твърде продължителни и скъпи, защото навсякъде ги посрещаха султански служители от всички рангове, за да получат дар някоя пара или парче плат.

— Ей на̀, така ни ядат късче по късче тези неверници — пак измърмори Дука.

Отново покани дъщеря си на разговор. Понякога изпитваше жалост към нея. Но Катрина продължаваше да упорствува. Сви равнодушно рамене и не отговори.

— Едва след като минем Дунава — продължи старият, — ще се почувствувам с олекнало сърце, като у дома си.

Принцесата не отговори и сега. Отново се обърна към Константин. Но веднага усети удар и от тази посока и пак се сви към баща си. Константин се бе приближил до кочията. Повика я, тя не му отговори. Той разбра защо: до него се намираше женихът. Но понеже изпитваше приятелски чувства към Катрина, искаше да види лицето и усмихнато.

— Скъпа и красива моя сестро — каза й той, като се наведе от седлото, — със съжаление узнах, че котката и гарванът на моя побратим бейзаде Щефан днес на обед не са яли. Готвачите ги забравили и те се намират в смъртна опасност.

Женихът се засмя и обърна кривогледото си око към принцесата.

— Намерихме им храна — обясни той. — Дадохме бакшиш и веднага се намери.

— Така е — спомни си Катрина и се обърна към Константин. — Изглежда, че бейзаде Щефан наистина има слабост към такива животни. Но не разбрах защо. Той ги води със себе си и лично се грижи за тях.

— Котката е взел, за да види дали дращи — каза Константин, — а гарвана, за да види дали живее сто години.

— Не е вярно! Не е вярно! — със смях извика Щефан.

— Вярно е — продължи братът. — Вярно е. Както знае бейзаде Щефан, господ-бог, който в своята мъдрост е сложил смъртта на края на живота, е дарил на гарвана много повече дни, отколкото на другите живи твари.

— Това да, това да.

— Значи, е истина. И макар словото да е дадено на човека, за да крие мислите си, аз разбрах от думите на самия бейзаде, че той се надява да бъде дружина на гарвана до онова време.

— Това не е вярно.

— Вярно е.

— Тогава — благоволи да се засмее принцесата — ще пристигнем с голяма новина в Яш.

— Нищо няма да се промени в Яш — прошепна Константин на ухото на Катрина като се наведе от седлото, — само ще се увеличи броят на гадините.

Старият Дука обърна към децата си недоволното си намръщено лице. Тогава, за да покаже двойно по-голямото си задоволство, Катрина се помъчи съвсем естествено да се засмее.

Освен тези младежки закачки на Константин, които разведряваха от време на време Катрина, през останалото време тя стоеше все със стиснати устни и с извадени нокти като таралеж с настръхнали бодли, затворила в душата си горчивата мъка. Княз Дука също нямаше причина за веселие, той се смяташе повече отрупан с грижи и тревоги, отколкото всички хора на земята. В сънливото олюляване на кочията той размишляваше не толкова за реда на сватбата, заповядана му лично от султан Мехмед, колкото за новите разходи — все нови и нови, — които щяха да надвиснат над него като планина.

Щом стигна Дунава и влезе в Галац, видя, че всичко е наред. Там го посрещнаха болярите с блестяща свита от конници. Великият логофет Мирон Костин и великият хетман Санду Бухуш вървяха начело, носейки поздравления от цялата страна. Времето беше хубаво, въздухът свеж. Когато излязоха от Галац и поеха по пътя за Текуч, спряха се за почивка в една дъбрава, наречена Макариева, и там под сенници насядаха да похапнат. Чета цигани, доведени от Бърлад, им свириха на кобзи и на цигулки. Тогава княз Дука дълго се съвещава с най-верните си сановннци и се взе решение да се разпрати вест из цялата страна и да се поканят всички, мало и голямо, да дойдат в Яш в дните на сватбата. Никого насила да не карат, всеки по своя воля да се радва на радостта на княза, който се завръща с нови почести от Високата порта и редом със знаците на Молдова е поставил и боздугана и туя на хетманството на Украйна.

Беше решено да се поканят всички мазили и боляри. Позволено беше и на простите люде да дойдат кой както може, но да стоят настрани и само да гледат. А към съседните княжества веднага да тръгнат най-бързите и умни вестители с послания, с които да поканят за седмицата на сватбените тържества пратеници от Влашко, от поляците и от казаците на Голямата Украйна отвъд Буг.

Вестта веднага се разчу из цялата страна, като че ли там, над сенниците на Макариевата поляна, бе стоял и слушал духът на вестите и той я разнесе с вятъра и облаците и я изсипа като дъжд по всички краища на страната и в ушите на всички хора.

По пътя към Яш въпреки сметките, които княз Дука си правеше, се бавеха много по села и кръстопътища. Посрещаха ги момци на коне, а стопаните, жените и децата излизаха пешком, поднасяха дарове и цветя на булката: млади овчици, мехове със сирене, пити с мед и какво ли не, според както разбираха и както им сърце подсказваше.

Тогава плъзнаха и други приказки — както е в нрава на народа в тази страна, — че задомяването на принцеса Катрина ставало насила, което не беше далеч от истината. Жените, щом видяха жениха, никак не го харесаха, но се удивляваха на богатите му дрехи. И пак тогава, все по същия стар непроменен нрав, от който няма по-лош на света, простите люде измислиха и песни за принцеса Катрина, която жените окайваха с ръка на устата и напук на княза:

Не ща масло на софрата

и да гледам все земята,

хляб и сол ми стигат вредом,

но към слънцето да гледам.

Плъзнаха и други приказки. Бива си ги за това молдованците. Бедните хора, като нямат чифлици за делене, стада за продаване и жълтици за броене, от заран до вечер стоят на приказки. Оставят и вола да мре, и къщата да гори и тичат натам, където чуят, че има някаква вест.

Така беше по времето, когато принцесата се връщаше от Истанбул и се вдигаше нейната прочута сватба. Породиха се и разни догадки за бейзаде Алеку, кой знае как и от кого измислени. Дълго време никой нищо не знаеше за него. Някои разправяха, че се е запилял по чужди страни. После като гръм се разнесе вестта, че се е появил на полската граница. Оттам, от завист или от злоба, кроял да разтури радостното шествие, тръгнало към Яш. Навярно враговете на княз Дука му давали пари и подкрепа и той стоял скрит и дебнел подходящия час.

В деня, когато дойдоха чуждите посланици и поднесоха дарове, а и те бяха дарени и тържествено настанени, княз Джорджие Дука се съвещава с логофет Мирон и хетмана Бухуш и саморъчно написа върху масата в малкия чертог грамотата за реда на сватбата.

Решено бе празненството да продължи две седмици.

Музики да свирят в двореца и из града: метерхането — за високопоставените гости, а свирачите цигани за другите хора.

А когато млъкнат музиките, да бият камбаните.

След като отзвънят камбаните, да загърмят пушкалата, по десет заряда на всяко, по четиридесет гърмежа всеки ден. Да се раздаде достатъчно барут и да гърмят силно.

По време на княжеските трапези пред портите на двореца да се борят пехливани и да има палячовци, които да веселят простите люде.

— Простите люде да се веселят — съгласи се с усмивка логофет Мирон, — а гладните да забравят трапезата на ситите.

Сватбата щеше да започне на другия ден. Щом сложат булото на булката, в двора на палата и по всички улици на града да започнат танците, да играят всички, и боляри, и болярки. Един велик болярин ще води единия край на хорото, друг велик болярин ще води другия край на хорото. А щом започнат танците, да загърмят и музиките, пушкалата и камбаните едновременно, за да се чуе чак до небето. (Да се раздаде много барут!)

През този четвърт час честитият велик хетман начело на драгуните си да качи младоженеца на коня и да го заведе в манастира „Голия“. Принцесата ще бъде доведена от родителите й и от шаферките. Когато великият армаш размаха от камбанарията жезъла с бял флаг, танците ще спрат, музиката и пушкалата ще млъкнат. Целият град и народът ще стоят така, както ги е заварил знакът, докато негово високопреосвещенство отец митрополит Дософтей сложи венците върху главите на младоженците и ги благослови. Тогава великият армаш отново ще направи знак и музиките пак ще засвирят, ще започнат танците, ще забият камбаните, ще загърмят пушкалата.

(Да не се забрави барут и за пищовите.)

— Така. Много добре — одобри княз Дука и въздъхна уморено, но доволно. — Хвала на моите най-добри приятели за оказаната ми помощ.

— Ваше височество, редно е нашето веселие, веселието на молдованците, да бъде по-славно, отколкото на другите — наперено заяви логофет Мирон.

— Имаш право, честити логофете Мироне. След толкова тревоги поне тази радост.

— Малко са радостите на владетелите, но сияйни, господарю.

— Справедливи и верни слова — потвърди великият хетман Алеку Бухуш.

— И така, скъпи мои — добави князът, — утре всеки от вас да си бъде на мястото в определения час. Аз си имам моите грижи, княгинята си има нейните.

През тази нощ, събота срещу неделя, принцеса Катрина стоя в стаята на майка си и плака. И това е обичай у молдованците — да плачат булките, когато се разделят с бащиното огнище. А докато момите плачат, роднините се смеят, защото знаят горещото им желание да станат колкото се може по-скоро невести. Но княгиня Анастасия беше сърдита, защото виждаше, че сълзите на момичето не са престорени. Божията майка щеше да стори по-добре, да беше я лишила от тази тревога.

Шаферките приготвяха сърмената украса, а княгинята въздишаше, ядосана от дъщеря си.

Като видя майка си да плаче, Катрина обърна лице и бързо избърса очите си. После мина през другата стая и излезе на чардака към двора. Искаше да постои там сама. Някои от шаферките понечиха да я последват, но тя ги спря с едно движение и с недружелюбни думи.

В други вечери по това време в оградения със стени двор пареше пълна тишина. Сега служителите на двореца и външни хора се суетяха на всички страни, говореха весело и приготвяха толкова безполезни и ненужни неща за сватбата. Повече си пречеха един на друг, пренасяха и превозваха разни работи, придвижваха каруци, палеха огньове, черпеха се и непрекъснато ядяха. Отвъд стените на двореца, откъм долината на Бахлуй отекваше в нощта треперливото и монотонно крякане на милиардите жаби. От време на време ветрецът с дъх на блато поклащаше копринените пердета на отворената врата. Някъде далеч към лозята в Бучум или към Дялул-луй-Пъун блещукаше звездата на запален от калайджии огън.

В душата на принцеса Катрина като че ли отново се пробуди някакъв спомен и тя закопня да получи вест оттам.

Трепна. Дойката Магдалина докосна рамото й.

— Сама ли си, мамина душице?

Катрина не отговори. Отдръпна рамото си.

— Недей да мислиш за нищо, чедо — прошепна й циганката, — в такъв час мислите не са полезни. Сега започва истинският живот за една принцеса, когато се отърве от надзора и навлиза в света. След това е свободна да прави, каквото си иска, особено ако притежава необходимото умение или получи умен съвет.

— Остави ме на мира, дойке! — отговори момичето.

— Всичко случило се в детството, са детски работи — продължи дойката. — Сватбата е божие решение и трябва да се подчиним. Не гледай вече натам, защото не може да дойде никаква вест. Тоя красавец, за когото може би мислиш, сега обръща очи на другаде и отново е започнал лудориите си. Аз никак не вярвах в него, макар и да е княжески син. Има други по-достойни, по-богати.

Катрина обърна глава и се засмя злобно.

— Дойке, я кажи какво ти подари пак бейзаде Щефан? Обици или гердан?

— Нека да ми подарява, чедо, че има откъде. Утре ще го видиш облечен в сърма и злато като Фът-Фрумос^[1]. Ще ти стане съпруг и ще го обикнеш.

— Затвори си човката, дойке. Ти си коварна жена!

— Леле, чедо, как можеш да говориш така? Аз те отгледах, направих те хубава. Бранех те от болести и ти изпълнявах всички желания. Редно е да чуеш и моята дума.

— Върви си, Магдалино, и ме остави! — заповяда й принцесата.

Циганката се завайка със сълзи в очите.

— Това ли ми е отплатата, чедо? Тежко ми и горко! Бобовете и картите, които показват винаги истината, те приканват да бъдеш разумна и да се покориш.

— Казах ти да се махнеш!

— Ох! Нека господ и божата майка накажат този скитник, който обърка живота ти. Исках да те оставя да се позабавляваш като всяка мома, да се порадваш на играта, както си играят момите и както съм си играла и аз на моето време. Ама как можа, проклетникът му с проклетник, да те разболее с тая болест! Господ да го убие, дано не доживее да види утрешния ден. Мравки да лазят в кръвта му, огън да го гори!

— Дойке, не проклинай! Ти си виновна.

— Тежко ми и горко! Как можеш така да говориш, мамино чедо, и да ме виниш. Откак сме тръгнали от Цариград и се отдалечихме от оня, непрекъснато бая и врачувам, и моля божията майка да обърне очите ти към другия, да го видиш изправен и красив, да ти стане мил и драг в деня на сватбата.

— Ама си е все такъв, какъвто го зная.

— Бъди разумна, мамино чедо, и бъди уверена, че мъжът нощем не е грозен.

Катрина изведнъж се обърна към циганката. Измъкна една игла от косата си и я заби под мишницата й. Убодена, дойката изстена и падна на колене, хвана полите на принцесата и ги целуна.

— Убий ме, мамина душице, ама да знаеш, че точно така е както ти казвам.

— Остави ме — изсъска злобно момичето. — Върви си. Искам да бъда сама.

— Не мисли повече за него, чедо.

— Искам да го видя още веднъж.

— Няма вече да го видиш.

— Ще го видя!

Иглата й блесна пак. Циганката се дръпна назад и се скри зад пердетата като подгонена от усойница. Там се вайка известно време шепнешком, после притихна и се ослуша. Катрина я усети.

— Ела тук, дойке! — заповяда й тя.

Циганката се повлече по колене, умилкваше се и търсеше ръката й.

— Стой тука до мен и мълчи. Все едно, че те няма.

Като покорно куче Магдалина се сгуши в едно кьоше на чардака. А принцесата все още с иглата в ръка продължи да гледа замислена в нощта и към огъня на Дялул-луй-Пъун. Върха на иглата тя усещаше в своето сърце. И искаше да го забие в сърцата на всички, които я измъчваха и заробиха живота и младостта й. Искаше й се още да плаче, но горчилката бе застинала в душата й.

Шумът от движението долу, в княжеския двор, продължаваше. В една от близките стаи на малката къща, където светеше и където беше князът, неочаквано се чуха високи гласове. Тя разбра, че баща й е разгневен. През тази нощ, изглежда, никому не беше съдено да бъде спокоен.

— Какво има пак! — извика князът.

— Ваше височество — обади се някакъв стражник със слаб глас, сякаш идваше отдалеч, — градските управници Некулай Чокърлан и Йордаки Понич молят ваше височество да благоизволи да ги приеме, защото искат да молят коленопреклонно за нещо.

— Днеска всички се молят! Днеска всички искат! — викна князът отвратено. — Това не е сватба, а тегоба. Предполагам какво желаят. Нека влязат. Да видим какво ще искат.

В светлината на вратата се показаха и влязоха в стаята на княза двамата боляри с наведени глави, загръщайки кафтаните на гърдите си.

За миг настъпи тишина.

— Кажете! — заповяда им князът.

— Ваше височество — надигна се тъничък глас, — градът е пълен с гости, които са дошли със слугите си, с коне и с всички свои салтанати за славната княжеска сватба. Освен пратениците, които настанихме според ранга им, надошли са и много боляри и мазили, на които също дадохме подслон и храна.

— Много добре. Така съм заповядал, така трябва да сторите. За да задоволя всички, и най-вече чуждоземните, и извадих сума пари от хазната, като река потекоха парите, та чак сърцето ме заболя. Текоха ли или не?

— Така е, ваше височество, ама толкова свят в Яш не се е запомнило никога.

— Нека.

— Ама не стигат парите за храна, ваше височество.

— Какво?

— Парите не стигат, ваше височество. Ето утре започва голямото веселие и трябва да нареждаме на трапезите нови гозби и вина, повече, отколкото досега.

— Да се нареждат. Нали съм ви заповядал? За какво съм ви дал толкова пари?

— Ама не стигат, ваше височество.

— Какво? Не чух добре.

— Не стигат, ваше височество.

Князът изведнъж се разлюти и викна с гневен глас:

— За това ли дойдохте, да ме тревожите в нощта срещу сватбата на дъщеря ми? Това ли са поздравленията, които ми поднасяте? Искате жив да ме одерете! Да ви давам, все да ви давам? Друго не знаете. От пет дни непрекъснато давам. Всичко дадох. Вземете тогава и душата ми, като сте такива диваци. Какво направихте с парите от моята хазна, които ви поверих? Какво направихте с това, което ви изсипах от складовете на княгинята? Можехте цяло царство да нахраните, а вие идвате и просите отново?

— Ваше височество, ние не искаме за себе си, а за сватбата. Всичко, каквото имахме, се свърши.

— Аха! Такива ли сте ми били? — гръмна князът. — Взехте и го свършихте, а? Вън!

— Светли господарю — осмели се вторият болярин.

— Какво? Още ли сте тук? Махайте се от очите ми!

— Къде да отидем, велики господарю? От кого да поискаме?

— Къде ли? От кого да поискате ли? Мене ли питате? Вземайте оттам, където сте трупали! Излезте на големия път и грабете, както грабихте мене.

Гласът на княза беше толкова страшен, че принцесата потръпна.

— Какво още чакате? — ревна князът. — Да не смятате, че тази ви дързост спрямо вашия господар ще остане безнаказана.

Принцесата видя през пердетата как се раздвижи тежката безформена сянка на баща й. Той вдигна ръка. Тя чу приглушения удар на боздугана и политна изплашена в ръцете на дойката Магдалина.

— Леле, мамино чедо! — захленчи циганката. — От този боздуган аз цял живот съм се бояла. И от яза долу, в ниското, дето Буга може да ме захвърли, вързана в чувал, да ме ядат раците. Не мисли повече за нищо. Приеми, каквото ти е писано, защото в господаря е влязъл демон.

Закрила чело с длани, принцесата колебливо пристъпи назад и влезе отново в стаята, където княгиня Анастасия и шаферките приготвяха булото й на величайша младоженка.