Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (18)

XVIII

Какво решава достопочтеният Диван на негово височество.

В стаята за тайни разговори влезе и логофетът Мирон, спешно повикан в четвъртък сутринта, и завари княза намръщен, със скръстени на гърба ръце, да се разхожда от вратата до прозореца и обратно. По-настрана стоеше Бухуш прав, с отпуснати ръце, замислен и следеше движенията му. Когато Мирон прекрачи прага, Дука се спря и бързо се обърна.

— Логофете Мироне — извика той и вдигна нагоре ръце, — благодаря ти, че побърза да дойдеш. От половин час те чакам. Никога не допусках, че достойните и верни нам хора са толкова малко. Утешавам се все пак, че твоя милост е измежду тях. Повече от всички други ценя тези, които сте тук. Съжалявам, че от Яш отсъствува постелникът^[1] Чобану, щеше ми се и той да се намира до ваши милости.

/// де се и целуна краката на принцесата, обути в червени марокенени обувки. Остана на колене, с наведено чело.

Катрина Дука се стресна и извика леко изплашена, после се засмя и се оттегли в дъното на леглото.

— Елате до мен, бейзаде — рече тя. — Не мога да кажа, че не ми харесва този полски обичай, ако наистина изразява това, което аз смятам. Побързайте, не мога да остана тук дълго.

— Едва ви видях и пак трябва да ви загубя — въздъхна той и хвана ръката й.

Тя му подаде и другата си ръка.

— Не се безпокойте, пак ще се видим. Имам аз до себе си един дявол, който ми помага. Освен това ще се моля на божията майка и на света Параскева от църквата „Три светители“.

— Но аз трябва да се махна от Яш.

— Зная. Така ще да е наредил князът. Но ако поне мъничко ме обичате, бейзаде, както предполагам, а вие се инатите да ми го кажете, тогава ще бъдете така добър да идвате от време на време скрито на това място, дето сме сега. Ще идвате нощем и съвсем тайно. Тук ще заварвате Зоица, младата циганка, която видяхте и която ви доведе тук. Тя е една от многото внучки на моята дойка. Щом пристигнете, още в същия час Зоица ще извести на Магдалина и ще получите веднага отговор. Така може би ще станете по-весел. Искам да знаете, бейзаде, че това съм го решила твърдо и на своя глава. Аз, ако сте забелязали, съм доста зла и сурова, не слушам родителите си и не ги обичам достатъчно. Не искам да стана нито стопанка като мама, която непрекъснато мери и тегли, нито пък робиня на Щефан, сина на княз Раду, както иска тате…

— Наистина вие от дете сте обречена на оня грозен и побъркан човек.

— Така е. Но мигар смятате, че съм се опъвала само толкова, колкото казах? Много повече. После млъкнах, затворих се в себе си и реших да живея сама сред своите. Не се противя на техните нареждания, но правя, каквото си искам. Моята душа, понеже си е моя, искам да я дам на тоя, когото аз си избера. Но да бъде достоен за мене.

— Принцесо — прошепна Русет, като я гледаше та- ///

Костин погледна Санду Бухуш, после княза.

— Какво кара ваше височество да мисли така?

— Мироне — завайка се князът с приятелски глас, — обкръжен съм от измама и коварство.

— Коя коронована глава не е страдала от тази болест, милостиви княже?

— Нима си могъл да допуснеш, че около трона на Дука има толкова предатели?

— Дали наистина са толкова много, ваше височество? Не вярвам.

— И аз това казвах на негово височество, честити логофете — намеси се Санду Бухуш, — но негово височество е твърде смутен от случилото се.

— Не съм смутен, не съм смутен, а повече огорчен. Огорчена до смърт е моята душа, както се казва в книгата с псалми. Щом започнах да разследвам затворените виновници, аз заподозрях, че деянието им е като извор, от който са пили мнозина. Извиках Буга Сърбина да види и той по-отблизо тази вода и този извор, и ето че си развързаха езиците и Богдан, и Геука, и Милеску.

— Те посочиха ли и други?

— Посочиха, логофете Мироне.

— Но може би не всички техни думи, ваше височество, са истински. Могат да обвинят други от злоба или от глупост, като смятат, че ще облекчат своята вина. Нравът на нашите боляри, ваше височество, толкова се е принизил, че смесват лъжата с истината без страх от бога и без вяра в правдата.

— Не бой се, честити логофете Мироне, защото всичко си има граници. Никой не смее лесно да хвърли вина върху невинен, защото аз му искам доказателства. Пък и доказателствата аз претеглям два пъти, защото не искам да си вземам на душата грях. А има и хора, честити логофете, които нищо не може да ги опетни, те стоят твърде високо. Тях викаме тук на този съвет.

Логофет Мирон се поклони на княза и зачака обяснение.

— Разкритията доказаха намесата на моите най-приближени велики боляри — продължи князът. — Та нали моят спатар Милеску държи знаците на моята власт, Геука държи хазната ми, а е и съпруг на една братовчедка на княгинята, но това няма да му помогне в нищо. С тия змии в пазвата мога ли да имам покой? И те сочат други, също мои приближени. Произнесоха името на Раковица, логофете Мироне. А Бухуш обръща глава и не иска да вярва.

— Та те утре ще посочат и мене, ваше височество — нажалено отговори Бухуш.

— Няма да им повярвам, приятелю.

— Щом утре ваше височество няма да повярва за мен, то нека не вярва и днес за другите.

— Логофете Мироне, и аз, и твоя милост знаем, че хетманът е приятел с Раковица. Мислейки, че правя на него добро, той може да навреди на своя господар. Какво ще каже твоя милост?

— Не зная какво да кажа, ваше височество. Заловените дават ли доказателства, че и той е замесен в тяхното деяние?

— Щели да представят и доказателства.

— Аз предварително не искам да вярвам в тези доказателства, ваше височество. Вчера след пиршеството разговарях с Некулай Раковица. Той смята, че ваше височество е сторил добре, дето е затворил в тъмница виновниците и ги подлага на наказания. Всекиму награда според делата.

— Той ли ти каза така?

— Точно така, ваше височество. Сега с ваше позволение ще се помъча да обмисля какво трябва да се стори. Да речем, че нито Некулай Раковица, нито другите от неговия род са замесени. Ако ги раздразним, ще ги направим врагове. Но да речем, че са знаели какво се готви и дори са били донякъде замесени, както е обичай у нас. Дали е добре да ги предизвикваме, да ги наказваме, да ги затваряме и посичаме, след като са боляри кореняци и са свързани с толкова болярски родове? Ако те всички говорят същото като Некулай Раковина, тогава ще ги оставим на мира и повече няма да разследваме. Аз, ваше височество, даже бих ги накарал да участвуват в Дивана и в съденето на Богдан и Милеску, на Геука и Лупу.

— Да ги съдят те? По-скоро аз ще ги съдя. И не само тях, но всички виновници. Аз съм техен господар и мога да им взема главите.

— Ваше височество, добре ще е да има наказание, което да бъде за назидание на всички. Но не е добре да паднат много глави. Ще трябва да даваме сметка, а да не стане много късно, после вече не можем да сложим главите на раменете им. Така те ще съдят, те ще решават, а армашът ще изпълнява. Наказание ще има, ще бъде назидание за всички, а отговорност ние няма да носим. Аз смятам, ваше височество, че тоя дипломатически подход ще ви бъде само от полза. И предлагам на ваше височество да не посича Милеску, защото той е много ловък мъж и знае красиво да пише и подписва, както умееше и неговият чичо Некулай Безносия, доверения човек на цар Алексей. А един доверен на русийския цар човек може да ни бъде от полза, може да ни бъде и във вреда, защото е от една вяра и един език с нас и ни познава. На него при подобни обстоятелства му бе отрязан носа, добре е сега да се пощади неговият племенник. От тоя племенник може да се наложи ваше височество да има нужда и тогава той ще си плати част от сегашната вина. А за другата част ще го държим затворен. Той без друго ни е в ръцете.

Докато го слушаше, князът отново бе започнал да се разхожда. Бухуш следеше промените на лицето му. Отдавна го познаваше и лесно четеше по него. Предложенията на Костин оказаха върху княза видимо добро въздействие: челото му постепенно се изглади. На няколко пъти вдига нагоре очи, сякаш търсеше над себе си някакво решение. Когато ги свеждаше, крадешком оглеждаше болярите. Но не сподели с тях мисълта, която изведнъж го бе осенила във връзка с постоянната му тревога за писмата, които се намираха в Полша в ръцете на враговете му. Наистина можеше да опита нещо с този ловък племенник на Милеску: или за да се сдобие с опасните писма, или за да погуби сина на Кирица Дявола. Ще види той какво трябва да се направи. Времето учи. А колкото за рода на Раковица, съветът е добър.

— Имаш право, честити логофете Мироне, имаш право — промълви той. — Колкото повече мисля, виждам, че това е най-добрият път. Най-вече за Раковица.

Мирон разбра, че на княза му хареса най-много съветът относно Милеску. Не настоя да узнае какви тайни причини го накараха да се съгласи с него. Знаеше, че няма да постигне това, защото князът беше обигран и патил човек и много потаен във всичко.

— Радвам се, ваше височество, че не ме повикахте напразно — каза той и се поклони.

— Благодаря ти, честити логофете Мироне. Благодаря и на тебе, шуре Санду. И твоя милост разбира добре всичко, а това още повече подкрепя моята мисъл. Значи, вие сте на мнение да свикаме Дивана колкото се може по-скоро и да осъдим злосторниците. Така ще изплашим ония, които още не са се разкрили и ще покажем на орхеенци и лапушненци силата на нашата ръка.

— За това там има грижа сердарят Константин — добави Бухуш. — Така ще ги притисне, че ще им дойде акълът в главата.

— Значи, щом свикаме Дивана — продължи князът, — виновниците ще бъдат изправени и питани защо са извършили предателство спрямо своя княз и своята страна. И те ще кажат какво са писали на разешите и мазилите, че заради налозите и теглото на народа гняв е обзел душите им. Това призна пред мен и Геука. Той, който е велик вистиерник, който е мой слуга и трябва вярно да ми служи, вместо да изпълнява моите заповеди, взел да ги обсъжда. Погазва клетвата си. Мигар аз съм такъв тиранин и ограбвам простите люде? Моята хазна е празна, а длъжниците ми пищят. Какво ще кажете?

— Господ е наредил, щото народът да плаща даждиета — пророчески отговори логофет Мирон.

Дука се задоволи с този отговор.

— Тогава да плаща — реши той. — Също така нека да плащат с главите си онези, които нарушават покоя на страната с предателство. Значи, утре сутринта ще дойдете в Дивана. А твоя милост, логофете, моля те да дойдеш по-раничко, за да имам с кого да се посъветвам, преди да разтворим вратите. И да не забравиш да доведеш Некулай Раковина и неговите хора, като ги увериш в нашата милост.

Логофетът се оттегли. Веднага след него излезе и Бухуш, за да не помисли Мирон, че князът смята хетмана за свой по-доверен съветник. И двамата имаха много неща да си кажат, но вървяха известно време мълчаливо, потиснати от мрачни мисли като от облак, предвестник на лошо време.

Затворените не бяха обикновени хора, от простите люде. Напастта, която висеше над тях, рядко падаше върху болярските глави, защото тъй е наредено в този свят и най-вече в тая страна, хората от господарско коляно да не познават позорна смърт. Те или падат в бран, или божи служител ги причестява, благославя ги и с почест ги отправя по пътя за рая. Каторгата и позорната смърт са отредени за циганите и селяците. По тях бият законите, за тях се отнасят наредбите на хазната.

По това можеше да се познае колко е западнала страната и колко са се влошили времената.

„Тези клети боляри са виновни — мислеше логофетът, — но не са измамници. Виновни са, защото са се надигнали срещу господството на княза, а господството на княза, бидейки от бога дадено, трябва да го търпим. Но изменници не са, защото причините, поради които са се надигнали, са известни и видими.“

— Какво решение може да вземе Диванът, логофете Мироне — запита хетманът Бухуш.

— Решението може да бъде само добро, честити хетмане — отговори Костин, — защото бог ще осени нощес всеки един от съдниците по време на съня му.

„Този бог — продължаваше да мисли логофетът — таи в себе си страх, корист, завист и всички дребнави човешки страсти.“

Двамата боляри се разделиха, без да си доверят най-съкровените мисли. Всеки си отиде у дома, където го чакаха събрани приятели и роднини. Във всеки дом на велик болярин този ден щеше да има тревожен съвет.

Само простите люде, които нямаха друга грижа, освен грижата за стомаха, не изглеждаха разтревожени, че няколко болярски къщи щели да се затрият. Като пиеха младо вино по пивниците и вземаха на подбив господарството за безкрайните налози, те вярваха, че им е олекнало и очакваха зрелището, което великият армаш Тоадер Фльондор щеше да им устрои.

На другия ден, петък, Диванът се събра. Всички внимателно се оглеждаха. Славните боляри, защитници на господарството, едни другиму показваха брадите си, през които тревожно прокарваха пръсти. Очакваха княза, за да разберат какво е решението му и дадоха вид, че се радват, когато чуха Некулай Раковица да заклеймява с нажежено желязо подлото и недостойно за боляри и християни деяние на затворените в подземната тъмница. Тогава мнозина разбраха, че могат да пожелаят кафтана^[2] на вистиерника, на житничера и на спатара, ако се покажат по-гневни и по-ревностни бранители на господарството, отколкото другите.

Когато князът и негово високопреосвещенство митрополитът влязоха, завариха тишина като пред буря. Заврял брада в гърдите си, намръщен, княз Дука седна на престола и се огледа внимателно, обходи с изпитателен поглед лицата на всички. Бухуш и логофет Мирон от по-рано бяха разбрали задълженията си, а сега князът можеше по много лица да прочете това, което желаеше.

— Ваше високопреосвещенство — кротко заговори той — и вие, честити верни мои боляри, повиках ви да участвувате в един съд, от който ми кърви сърцето. Ето пред вас на масата са безспорните доказателства за вината на някои наши сановници, на които ние сме им давали хляб, а те са ни полагали клетва за вярност. На три пъти бог ме е помазвал да бъда пастир на Молдовската страна и през тези години, докато неговата свещена милост е била над нас, само веднъж ни се случи подобен позор, когато Хънку и Дурак^[3] се надигнаха с оръжие срещу нас. Но справедливият съдник бог ги наказа и злосторниците си получиха заслуженото. Сега за втори път господ-бог праща в нашите ръце други злодеи. Следвайки примера на Хънку и Дурак, те са поели по същите друмища. Но още неуспели да извършат нищо, и бог ги изправи пред нашия съд и боздуган. Разгледайте, моля ви, тези писма, които слуджерът Лупу е занесъл на орхеенци. Тези писма приканват към метеж и княгоубийство. Слуджерът Лупу си призна деянието без всякакви заобикалки. Ще признае със собствената си уста и пред вас, честити боляри. Той казва, че е бил изпратен от нашия велик вистиерник Василе Геука и от нашия велик житничер Джорджие Богдан, които също си признаха. Преценете вие, честити съдници, как може да бъде платено подобно деяние. Господ ще ви осени и те ще получат наказанието, което вие отсъдите.

Князът прекъсна словото си с въздишка. Старшият писар стана и подаде на митрополита въпросните писма. От митрополита писмата минаха под други бради, които ги развяваха с изумление, сякаш искаха да ги изчистят от праха на грехопадението. Нямаше вече никакво съмнение. Деянието беше достойно за най-тежко наказание.

Князът заповяда на великия армаш Фльондор да доведе Лупу. Двама сеймени с извадени саби веднага блъснаха вътре Лупу. Той стоеше между тях с вързани на гърба ръце и с ниско наведена глава. Беше потънал в кал, с разкъсани дрехи, сплъстена брада и бледо лице.

Митрополитът му заповяда да говори. Той вдигна изпълнени с ужас очи, олюля се и падна на колене.

— Слуджере Лупу — с кротък глас заговори негово високопреосвещенство, — признавате ли деянието си пред бога и пред княза?

— Признавам, ваше високопреосвещенство. Съгреших.

— Занесе ли подправените писма?

— Занесох ги, но не знаех, че са подправени.

— Кой те изпрати?

— Признах си и отново повтарям. Изпратиха ме негова милост великият житничер Джорджие и негова милост великият вистиерник Василие. Дадоха ми седемдесет злоти за харчлък и ми заповядаха къде да отида. Откриха ми, че страната ще се надигне по призива на княз Думитрашку, защото повече не можела да се търпи робията и даждиетата на негово височество. Аз се подчиних. А сега разбирам, че съм сторил лошо. Заради невръстните ми и безпомощни дечица, моля ви, не ме осъждайте да загина млад. В името Христово простете ми.

Болярите не вдигнаха очи да се погледнат. Митрополитът наведе глава.

— Отведете го — каза той на армаша. — И доведете спатара Милеску.

Сеймените вдигнаха Лупу под мишница и го извлякоха навън. Слугите държаха вратите отворени, докато влезе Милеску, също между двама стражници с извадени саби, но със свободни ръце. Той беше мършав мъж с остър нос и рижа брада. Хвърли бърз поглед към събралите се боляри, впери за миг очи в княза и застина бледен, с отпуснати ръце.

Митрополитът заговори пак:

— Болярино Милеску, отговори пред почтения Диван какво знаеш за писмата, които са били подло изпратени на орхеенци, уж че били от страна на княз Думитрашку?

— Узнах, ваше високо преосвещенство, че са били изпратени от двама наши боляри. Но кога и как, не зная, защото аз нямам нищо общо с това.

— Нищо ли?

— Нищо.

— Познаваш ли този подпис?

— Чета го, ваше високопреосвещенство, и виждам, че е на княз Думитрашку.

— А уверен ли си, че е наистина неговият? Казват, че бил подправен от някого.

— Възможно е, ваше високопреосвещенство. Разправят, доколкото разбрах, че аз съм го подправил. Наистина аз имам изкусна ръка и понякога по време на пиршествата съм се занимавал с такива игри, но не и да вредя на моя господар и на страната ни. За да бъда виновен, трябва съзнателно да съм го сторил. А аз се заклевам в душата си и в душите на моите деца, като да съм изправен пред Страшния съд, че не съм изписвал нарочно такъв подпис, за да навредя на господаря си.

Логофет Мирон погледна усмихнат към хетман Санду и вдигна очи към тавана. Митрополитът, изпаднал в недоумение от подобно объркано признание, се обърна към княза и зачака.

Княз Дука не изглеждаше нито развълнуван, нито засегнат, нито ядосан. Пазеше самообладание.

— Добре — каза той, — съдът ще обмисли и ще реши. Отведете го и доведете главатаря на деянието. Наистина — добави той настрана към митрополита — и Лупу не казва нищо за Милеску, дори не знае за него. Вина, изглежда, има, но не е съвсем сигурно. Ще сторим, както е най-справедливо и най-добре.

Отдавна Некулай Раковица се вълнуваше на мястото си и искаше да вземе думата. Сега намери повод и се изправи, тромав, дълговлас.

— Пресветли господарю — припряно започна той, — редно е да възхвалим благостта на ваше височество. Но ние всички, които знаем колко вреди носят на страната ни такива злодеяния и метежи, ви молим да дадете добър урок на опърничавите. Като чисти житото от плевелите, ваше височество трябва да удари не само предателството, но и злобата, която се опитва да забърка почтени и невинни люде в едно такова дело. Възможно е Милеску да няма вината, която му се приписва. Ваше височество ще реши. И ако не е виновен, то наказанието на онези, които несправедливо го замесват, нека бъде по-строго.

Князът поклати глава, спокоен и намръщен.

— Благодаря на честития болярин за неговите мъдри слова — каза той.

Армашът Фльондор доведе под стража другите двама виновници. И те бяха с вързани на гърба ръце. За болярите това беше безспорен знак, който предварително им показваше каква ще бъде присъдата.

Геука беше доста възрастен човек, хилав, немощен, с кьосаво лице. Великият житничер Джорджие Богдан смело впери черните си очи в болярите и с презрително свиване на устните издаде напред късата си къдрава брада. Беше известен като твърде мъжествен човек и имаше много врагове.

— Да, изпратих писмата — решително отговори той на въпроса.

— Защо извърши това безумство? — попита отец Дософтей скръбно.

— Простете ми, ваше високопреосвещенство, задето ще ви се противопоставя с думите си. Не беше безумство. Деянието си аз съм го обмислил. Този мой другар по участ много пъти ми показа какви тегоби налага князът, които водят до погубването на бедната ни страна. От хазната излизат все нови и все по-тежки наредби за налози. Побирчиите се канят да залеят света и да унищожат това, което е останало, те са по-лоши и от поганците. След чумите, които върлуваха, сега това е една нова чума. И замислихме тази лудост, да вдигнем хората, които все още имат сърце и свяст. Тези, които са останали без сърце и свяст, навеждат чело и ни съдят сега. Но аз признавам само божия съд и пред него ще се представя с чисто сърце.

— И с подправени писма, клети Богдане — с мек глас добави княз Дука.

Житничерът свъси вежди и не отговори, вперил поглед в празното пространство.

— А твоя милост, болярино, какво ще ни признаеш? — обърна се митрополитът към Василе Геука.

— Ваше високопреосвещенство, аз познавам добре моя господар и зная каква ще бъде неговата милост — с престорено смирение отговори Геука. — Клетият аз извърших всичко. Изплаших се от по-жестокото наказание, което ме чака горе, когато се представя пред моя върховен съдия, който е съдия и на ваше високопреосвещенство, и на княза, и на всички. И щом ми пъхнаха нож в ръката, за да дера страната, аз го захвърлих.

Изгледа всички смирено, но без страх.

— Съдете ме, но ще отговаряте.

Князът направи знак. Войниците наведоха саби, сграбиха виновниците за гърдите и ги извлякоха навън, оставяйки зад себе си каменно мълчание.

Князът въздъхна горчиво.

— Ето отплата за моите добрини — прошепна той, сякаш говореше на душата си. — Достопочтени боляри — продължи той, — мислете, както смятате, че е по-добре.

Тогава Некулай Раковица сметна за свои дълг да се изправи още веднъж. Той беше един от най-великите и с тежест хора на Молдова. Къщата му, която се намираше до митницата, близо до църквата „Свети Лазар“, беше иззидана от орхейски камък и имаше дълбоки изби. Негови доверени хора водеха книжата за митата и сметките в полза на княжеството.

— Славни господарю — заговори той, като се поклони — и ваше високопреосвещенство, всички чухме признанията на виновниците и дълбоко се наскърбихме. Проди да вляза тук, негова милост великият логофет Мирон, мъж учен и мъдър, ми каза, че лесно е да се върши, но трудно е да се съди. И виждам, че негово височество, преди да вдигне боздугана си върху виновните, размишлява с християнска милост. Понеже виновниците са се провинили пред негово височество, честити боляри, аз мисля да ги предоставим в негови ръце.

Княз Дука, леко навел глава към едното си рамо, гледаше с усмивка Раковица. В мислите си той даваше право на логофета Мирон. Раковица му се виждаше много покорен и готов да му помогне, значи, не можеше да бъде замесен в глупостите на другите. Освен това той имаше изгода от княжеските мита, което много бе увеличило състоянието му. Значи, не можеше да бъде замесен в деянията на глупаците.

Болярите усърдно одобриха предложението на Раковица, отхвърляйки по тоя начин отговорността от себе си. Мирон както и митрополит Дософтей доказаха с изкусни слова, че се надяват на милостта на княза и също се присъединиха към предложението. По тоя начин се взе общото решение, което писарите на логофетството записаха с гъши пера в главната кондика. Над виновниците надвисна сабята на княза.

Още не се знаеше какво решение ще вземе князът, по мрачното му лице никой нищо не можеше да прочете. Мнозина от по-младите бяха убедени, че животът на виновниците ще бъде пощаден. Един владетел има достатъчно начини да накаже своите боляри. Натам клонеше и митрополитът с благото си сърце. Логофетът Мирон клатеше глава: нищо не се знае.

Следобедът донесе известно радостно оживление в двореца. Тодераш Кантакузин пристигна да получи от княза кафтана^[4] на великия вистиерник, а Тудосе Дубъу на великия спатар. Лицето на княза беше поразведрено. Той покани новите сановници и другите боляри в малкия чертог на кафе и чибук. Радваше се на хубавото време и на писмата, получени от капукехаята в Цариград, стария Купару, който му изпращаше желаните вести за мир, но никой не можа да разбере скритите му мисли относно виновниците.

Все още стояха пред филджаните, когато княжески служител извести, че френският абат Пол идва в двореца да се сбогува, защото на другия ден продължавал пътя си към Високата порта.

Князът веднага се надигна от трона и покани и болярите да дойдат с него, за да окажат чест на пратеника. Всички излязоха на стълбата да посрещнат дьо Марен. Дука го приветствува приятелски и покани както него, така и придружителя му, францисканския отец Гуидо, да благоволят да отидат до малкия чертог. Благочестивата покана я изрече логофет Мирон, а Дука усмихнат настани гостите да седнат, като че ли сам той бе произнесъл словата.

— Непременно ли трябва така скоро да си тръгне достопочтеният пратеник? Толкова ли много бърза? Времето е хубаво и негова милост може да постои още в Яш, пребиваването му доставя неизказано удоволствие на княза.

— Благодаря на светлия и благочестив княз — отговори абатът. — Не мога повече да удължавам престоя си тук. Но може би ще имам радостта да видя негово височество в Константинопол, където зная, че отива от време на време.

— Наистина от време на време отиваме за нуждите на княжеството. Значи, честитият пратеник ще прекара доста време в Цариград.

— Да, възможно е да стоя повече време там. Но смятам за свое задължение да обърна внимание на негово височество върху едно обстоятелство, а именно, че аз, скромният во Христа воин, макар и от стар благороднически род, не съм удостоен със специална дипломатическа мисия от великия крал Луи, мисия, която би ми дала правото да се наричам пратеник, а отивам там по свои научни проблеми, защото имам да правя някои съобщения на Академията.

— Наистина, така е — отговори Дука, като изслуша превода, — това честитият абат вече ни каза веднъж, но ние имаме толкова работа, толкова грижи и най-вече толкова тревоги по държавните дела, че можем да си позволим да забравим.

Князът въздъхна и погледна тъжно гостите си.

Дьо Марен разбра, че може да си тръгва. Изправи се и пожела благополучие и дълголетно здраве на славния княз.

— Оставам задължен на достопочтения абат — каза князът — и го моля да си спомня за нас и да ни прости, ако сме съгрешили с нещо. Нека негово преподобие знае, че сме се погрижили за заминаването му и му даваме войскари, които да го съпроводят до Дунава, по който път желае негово преподобие, да минат откъдето заповяда негово преподобие. Ние му предлагаме да тръгне по царския път към Галац. Капитан Браха заедно с петнайсет стрелци ще го придружава, носейки княжески писма, за да може, където и да стигнат, да иска подслон за негово преподобие, за да не му липсва нищо. Щом негово преподобие стигне Високата порта, нека не забравя всичко това и да благоволи да спомене, където сметне за необходимо.

Дьо Марен се раздели тържествено с придворните. Поклони се той, поклониха се болярите, после пак той се поклони. До коня му, сподобен със съвсем нов такъм от двореца, го изпроводи Мирон, комуто стисна ръка и с просълзени очи го увери, че винаги щял да го споменава в молитвите си за услугата, която му направил, като му превеждал благородните чувства и помисли на един такъв прославен и добър княз, какъвто бил княз Джорджие Дука.

Най-после тръгна.

Князът изглеждаше уморен, болярите също се оттеглиха. Все още се питаха какво ще бъде решението на княза относно виновниците и най-вече кой ще облече кафтана на великия житничер, който още никому не беше наметнал на раменете.

Преди да се изтегне на лежанката си в стаята от покоите на княгинята, князът поговори малко със съпругата си.

Княгинята имаше една молба към него. Слугите не чуваха добре за какво си говорят, но предполагаха, че става дума за Геука, защото жената на Геука, братовчедка на княгиня Анастасия, беше ходила рано заранта при нея. Княгинята бързо и кротко изрече молбата си към великия си съпруг. Князът отговори със суров глас и тя се завайка и се обля в сълзи. Тогава князът я успокои с благи слова. Всеки път този велик княз и тази добра княгиня стигаха до разбирателство и се кланяха един другиму благоприлично дори и когато слугите и болярите не ги виждаха.

— Може да им пощади живота — мълвяха те, прилепили уши по вратите, дето дебнеха да чуят нещо.

Князът почива твърде малко време, защото грижите не му позволяваха повече. Извика при себе си някои от писарите на хазната и им даде строги заповеди. После прати да повикат при него армаша.

Фльондор дойде веднага, защото чакаше ред и час в стаята си на горния кат. Но князът не му заговори за това, което той очакваше.

— Велики армаше Тоадере — каза той с невъзмутим глас, — заповядай да приготвят каляската и стрелците, защото искам тази вечер да чуя светата литургия в манастира „Голия“. Прати вест на негово преподобие архимандрит Нектарие. Твоя милост ще ме съпровожда и ще стои с мен, докато се завърнем в двореца.

Със стрелци и факли от борова смола великият армаш съпроводи княза до големия манастир „Голия“. Побързаха да отидат и някои боляри, които бяха узнали за часа на молитвата. Князът стоеше неподвижен в позлатения си трон, потънал в молитва и мислите си. Преподобният Нектарие служеше с висок глас, заобиколен от свещеници, и кадеше с пресен тамян. При четенето на светото Евангелие князът коленичи смирено, а неговият доверен Фльондор прошепна на някого от заобиколилите го боляри, че е чул князът да въздиша три пъти.

Сред звъна на камбаните князът излезе от манастира в третия час на вечерта. Заобиколен от стрелците, сред навалицата на простите люде, той бавно потегли към двореца.

Портите на двореца се затвориха с трясък след свитата. Князът обаче не отиде да спи както през другите дни. И в големите покои, и в малките през пердетата се виждаше да свети. Князът покани армаша в обичайната си стая за тайни разговори.

Стрелците чакаха в трема. Тоадер Фльондор излезе от покоите на княза с доста доволно лице и заповяда да доведат Йон Милеску.

— Бъдете готови — добави той — да ми доведете и другите.

По навик Дука се разхождаше из стаята с ръце на гърба, обзет от тревогите си, и от време на време пухтеше в къносаната си брада. Свети Йоан Златоуст, комуто бе обещал да издигне хубава обител, още не бе предал на бога това, за което тази вечер бе така горещо молен. Без съмнение той се бе представил вече пред великия властелин на света там на небето, в бисерния палат сред райските градини и с медено-изкусния си език подкрепяше молитвата на верующия ктитор на своя манастир. Скоро всеблагият старец ще кимне с брада и ще нареди: нека бъде тъй, както желае нашият раб Джорджие, и да не му се вписва грях в нашите писания.

Армашът почука на вратата.

Князът се спря и се обърна.

— Отвори! — извика той, смръщи вежди и опря брада в гърдите си. — Остави тук виновника, армаше, и чакай отвъд моите заповеди.

Милеску влезе с развързани ръце и с наведена глава и остана до вратата между мъждукащите свещи.

Князът мълча известно време и го гледа. После пристъпи една крачка към него.

— Милеску — каза му със спокоен, но много решителен глас, — стоях и мислих върху деянието ти, слагах го на везните пред бога, който ни гледа, и не мога да кажа, че не те намирам за виновен.

— Светли господарю, надявам се на добротата и милостта на ваше височество — смирено отвърна боляринът. — Милостта на ваше височество ще се възнесе като уханието на тамян до трона на справедливия съд и ще бъде добре приета.

— Ще видим — отговори князът. — Още нищо не сме решили.

Милеску се отпусна на колене, без да вдига очи. Изглеждаше сломен от поражението си.

— Слушай — каза му князът, — възможно е тази нощ да не те сънувам в ръцете на Буга Сърбина и утрешното слънце да озари деня ти с покой. Радвай се, ако бъде така. Но знай, че не си се отървал изцяло. Над теб ще продължава да виси мечът, докато бог реши да ми бъдеш полезен, за да мога напълно да ти простя.

— Ваше височество — промълви Милеску и за пръв път посмя да повдигне очи, — накажете ме, както смятате за добре, но само ми подарете живота. Щом съм прегрешил от глупост или от незнание, накарайте ме да изкупя греха си.

Князът замислено се приближи до свещниците.

— Ето какво може да се случи — неочаквано се обърна той с променен глас и почти шепнешком. — Може да се наложи да имаме нужда от твоето изкусно перо, да имаме нужда не за лоши деяния като тези, в които си се забъркал, а за победата на правдата. Имаме приятели, на които не можем да вярваме; имаме врагове, които искаме да погубим; възможно е да бъдеш някога полезен.

— Пресветли господарю, заповядайте ми всичко. Моят живот е в ръцете на ваше височество, аз съм ваш роб.

— Още не е дошло времето — отговори Дука. — Сега ти погреби в себе си всичко, каквото чу, и забрави, какво ти казах, ако искаш и ние да забравим. Ще си спомниш едва в часа, когато ще ти заповядам. И после пак ще забравиш. Инак опасността няма да те отмине.

— Думите на ваше височество потънаха в гроб — бързо изрече Милеску и се потупа по гърдите. — Господарю, моля да ми протегнете десницата, която ме пощади, да я целуна, прославяйки бога.

Князът докосна с един пръст устните му и плесна с ръце. Великият армаш отвори вратата.

— Вземи и отведи този болярин на мястото му — заповяда Дука — и нека всички знаят, че животът му е пощаден. Но ще остане затворен, докато го осени нашата милост.

Великият армаш Тоадер излезе с пленника, предаде го на стрелците и се върна за нови заповеди. Князът го посрещна прав, със скръстени на гърдите ръце, с мрачен поглед, както в дните с лошо настроение. Фльондор разбра, че другите боляри напразно очакват да ги изведат от тъмницата. Все пак оставаше една надежда: само един да плати с кръв заради всички. Тоя един можеше да бъде само великият житничер Джорджие Богдан, чиято гордост не можеше в края на краищата да не смъкне главата му от раменете в праха.

— Велики армаше Тоадере — каза князът с много спокоен глас, — съдът на честития Диван реши да накаже виновниците с тежко наказание, но ние се смилихме над единия и решихме засега да му помилваме живота. На другите сме много сърдити и не можем да им простим. Да постъпим другояче, не ни позволява грижата за тази клета страна. Значи, утре заран ще ги изведеш със стражници до чешмата пред дворцовите порти и там ще паднат главите им заради деянието, което са извършили. А за да бъде назидание за други и урок за народа, нека труповете и главите им да стоят там захвърлени до вечерта. Чак тогава ще позволиш на роднините им да си ги приберат и погребат в своите черкви. Ще се моля и аз за техните души, надявайки се да получа от бога пълно опрощение за техния отвъден живот. Толкоз.

Великият армаш се поклони мълчаливо. Князът излезе пред него. Мина между стражниците, без да ги погледне, и отиде да спи. Дворецът потъна в тишина. Градът спеше без светлини, под покритото с облаци небе. Но сред мрака и тишината вестта изхвръкна от двореца като рошаво чудовище с фосфоресциращи очи. Понесе се от улица на улица, от двор на двор, запръхтя в прозорците, затропа по вратите. Нейното минаване беше знак за смъртта, който нахлуваше в къщите и смущаваше съня на благочестивите хора.

На втория час от деня пред портите на двореца и църквата „Свети Некулай Богати“ имаше голяма навалица не само от прости люде, но и от боляри. Всички се бяха стекли да гледат със страх и любопитство. По-настрани край църквата, но виждайки всичко, стояха Алеку Русет и Бърладяну.

Забиха камбаните на княжеския параклис на кулата. Отговориха камбаните на църквата „Свети Некулай“, после се чуха камбани и от по-далеч, от „Голия“, където князът се молеше.

Сеймените стояха наредени в четири редици около чешмата пред портите. Това беше едно каменно водохранилище с три стени и на трите страни имаше медни тръби, през които бликаше блестяща водна дъга.

Великият армаш вдигна жезъла си и даде знак. Даулджиите забиха тъпаните. Тогава изпод сводестата кула на двореца излязоха други сеймени, които водеха тримата осъдени. Пред тях вървеше отец Петре, старият духовник от Данковата църква. Отзад, преметнал меча си през рамо, вървеше Буга Сърбина в червени дрехи.

Щом стигнаха до чешмата, отец Петре подаде на осъдените кръста да го целунат. Веднага след като го целунаха, сеймените ги сграбиха и ги повалиха на колене. Буга смъкна туниката си и остана с голи мишци. С бързи движения се отдръпна настрани, малко зад житничера Богдан, като размахваше меча си. Той беше изкусен джелатин, известен и в Цариград. Мечът блесна като мълния и главата на осъдения падна. Тялото се строполи настрана, кръвта бликна. Главата се търколи няколко пъти и се спря със страшни очи, които мигаха на слънцето.

Палачът избърса бързо меча с кърмъзено платно и опита острието му. Мина към вистиерника Геука, когото също така бързо лиши от бледата му и тъжна глава. Без да преглежда меча си, подскочи към Лупу, който плачеше и се мяташе във веригите.

В същия миг две жени заговориха близо до Русет.

Едната, стройна, с вишневочервена фуста, имаше да каже нещо тайно на другата.

— Слушай и внимавай — рече тя. — Не се бави много в Яш. Върви си и винаги бъди нащрек. Не ме забравяй и ела колкото се може по-скоро, но никой да не те усети.