Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (15)

XV

Смутовете в страната и коварството на някои боляри от Дивана.

В определените си часове петлите запяха, известявайки на дворцовите стражи, че трябва и те да се призовават и будят един друг в бърлогите си. Никой нямаше власт и сила да спре петлите, защото те по своята природа са часовниците на бога, както месечината е фенерът му. Но стражите биваха спирани със заповед да не вдигат врява и да не нарушават покоя на княза. Защото князът, който се грижеше за цялата страна, разрешаваше толкова дела, събираше налози, нареждаше подводи, отсъждаше наказания и служеше на толкова светци в божиите обители, че по тази причина беше винаги много изнурен и още щом мръкнеше, следваше примера на кокошките. Денят е за работа, а нощта — за почивка. И той снемаше от себе си одеждите на величието си и само по една дълга риза и пантофи се представяше пред светите икони за обичайните си молитви. После, когато дюшемето се раздрусаше и закънтеше, слугите от долните стаи знаеха, че князът вече си е легнал и се върти, за да си намери най-удобното положение за сън.

През тази нощ от страна на стражите князът нямаше причина да се сърди. Но след няколко часа сън петлите го събудиха. Събудила го бе може би и светлината на месечината, която се бе издигнала на юг и сипеше върху града и върху двореца сребърна паяжина. Улиците, къщите и църквите изведнъж бяха придобили някакви тайнствени очертания и красота, каквато освен в тоя час никога дотогава не бяха имали, нито пък щяха да имат. Защото всеки час от времето е записан различно във вечността. Може би не само месечината и петлите го бяха изтръгнали от съня и го държаха буден, вперил очи в златната звездичка на кандилото, може би и мислите му, задрямали наполовина, сами бяха покълнали от семето си като цветя на тревогата.

Стари скърби и ядове се сплитаха с новите мисли на княза. На тази неспокойна страна с лоши и променливи хора, с коварни боляри, които като зайци стояха на два синора и се занимаваха с жалби, клевети и размирици, не й стигаше проклятието на бога, който непрекъснато й пращаше болести, войни и суши, та трябваше и той да я понакаже. Та нали той най-много бе теглил през време на двукратното си господство. А и сега, през третото си господство, пак тегли. Със своето твърдо правосъдие и с помощта на бога, когото спечели на своя страна с толкова обители и дарове, той трябва да нанесе страшен, решителен удар в гнездото на злодеите и да го разруши най-после. Трябва да следи всички, които застрашават хазната му и го оставят да отговаря с живота си пред агаряните и пред лихварите в Цариград, които са по-големи поганци и от агаряните. Всички те ще познаят ръката на княз Дука, ще влезе той в правата си. Един владетел има две задължения: да съди справедливо хората и да спазва православната вяра. И две права: редовно да събира своите данъци и да троши челюстите на вероломните.

Навън в курниците на княгиня Анастасия петлите пееха и пляскаха с криле, сякаш биеха барабан, прославяйки справедливите му размишления. Князът се прозя продължително, обърна се на другата страна, с лице към стената, и мислено поиска от божията майка да му даде покой. За толкова дарове и благотворителни дела, които беше сторил, поне малко покой му се полагаше в тази част на нощта, а другите неща ще станат, когато му дойде времето, всяко наказание, всеки удар в определения си час.

Но не можеше да заспи. Сега бяха го налегнали и други грижи, каквито би било по-добре да ги няма в такива тежки времена. Какво търси този френски поп точно сега в неговата престолнина, да жертвуват за него тлъсти угоени петли и млади ярета, и мед, и масло от килерите на княгинята?

Отпъди тези мисли, надигна се на лакти и се запита, ухапан от нова тревога, защо стражникът вика от кулата на портата, когато знае, че неговият господар повече от всякога има нужда от почивка за отрудените си кокали?

— Кой е? — за трети път продължително извика стражникът.

Далечен глас отговори. На портите зазвъняха вериги и резета.

Предполагайки какво може да означава този шум, князът пъргаво се измъкна от пухената завивка и потърси пантофите си. Навлече набързо дрехите си и покри косата си с шапчица. На светлината на кандилото опипа боздугана и го стисна с дясната ръка. После наостри уши. Крадливи стъпки се приближиха. Слугата почука на вратата. Князът го позна по гласа.

— Ти ли си, Константине?

— Аз съм, ваше височество. Завърнал се е негова милост сердарят Георгица Чудин и моли ваше височество да слезе долу.

Без да пита повече, князът отвори вратата, премина запъхтян тесния трем и слезе по стълбите. На двора, встрани от къщите на княгинята, пред отворените врати на тъмницата чакаха слезлите от конете сеймени. Георгица Чудин пристъпи напред и му се поклони. После се дръпна настрана и показа на земята, свит и вързан с въжета, слуджера Лупу.

— Аха! — изсъска князът. — Злосторниците вече идват на съд. Свалете го долу и запалете факли. Войскарите да отидат да почиват. С мен да остане само сердарят, тозчас повикайте Буга Сърбина, който тази нощ ще има доста работа. Иди, Константине, да ми го доведеш.

Войскарите се оттеглиха, водейки конете си за оглавниците. Само двама от тях по заповед на Чудин свлякоха вързания болярин в тъмницата. Подир тях слезе и князът тъкмо в момента, когато палеха тюкюртени клечки и с тях разпалваха смолата по факлите. Черната влага проблесна и помътня от червената пара.

Забил брада в гърдите си, стискайки с десница боздугана, княз Дука изгледа жестоко Лупу и сопнато заповяда:

— Отвържете го!

Двамата войскари закрепиха държалетата на факлите в пясъка. Хвърлиха се върху пленника, задърпаха го, обърнаха го. Извадиха ножове и срязаха въжетата. Слуджерът остана на колене пред Дука, навел глава.

Размахвайки заплашително боздугана си, Дука започна да го разпитва, като се мъчеше да сподави гнева си.

— Ти ли, коварни човече, си носил писма в Орхей?

— Сгреших, ваше височество, не знаех какво нося, други ме подлъгаха.

— Ти ли занесе писмата?

— Аз, ваше височество.

— Лъжовни писма са, негоднико, които бунят народа да се надига срещу княза!

Слуджерът замълча и наведе чело към земята.

— Онемя ли?

Слуджерът не отговори. По стълбите на тъмницата се чуха стъпки и хетманът Бухуш се показа запъхтян на димната светлина. Поклони се на княза и се приближи до него. След Бухуш вървеше едър мургав човек с дебели устни, червени гащи и запретнати до лактите ръкави на ризата. Той се спря благочестиво, с наведена глава и зачака заповедите на владетеля.

— Нашият верен слуджер — ухили се Дука и се обърна към Санду Бухуш — изведнъж е забравил молдовански. Или е онемял. А езикът му още не е отрязан.

И едва тогава като че ли видя палача.

— Ти ли си, Буга? Дойде ли?

— По ваше повеление, ваше височество.

— Бръсначите ти наострени ли са?

— Имам всичко, каквото ми трябва, ваше височество.

— Тогава нека се опитаме да накараме този език да проговори.

Буга Сърбина пристъпи една крачка.

— Смилете се, господарю! — ужасен изпищя слуджерът, като се бранеше с ръце от палача.

— Тогава говори и кажи, че си знаел какво пише в писмата.

— Знаех, ваше височество.

— Знаел си, че подписът на светлия княз Думитрашку е подсторен.

— И това знаех, ваше височество. Но съгреших като безумец. Простете ми, господарю, че ви напомням, но досега винаги съм ви служил вярно.

— Добре, да чуем само кой е сложил този лъжлив подпис и кой те е изпратил при орхеенци.

— Не ги познавам, ваше височество. Ама несполуката им стига, тя добре ги наказа.

— Хм! Така ли мислиш ти, мой почтени и верни ми слуджере? Буга, ти умееш да накараш упоритите да запеят. И на тоя можеш да отслужиш каквито служби трябва, за да го накараш да си спомни. Резни с бръснач езика му и го наръси със сол. Приготви тръни и трески, за да ги забиеш под ноктите му, да накажеш пръстите, които са прегрешили. Извий и разчекни краката, които са тичали против своя господар. И едва когато изтрае всички тези изпитания, ще отрежеш езика, който си насолил, и ще го сложиш да се опушва. Тогава вече може да мълчи.

— Всичко ще кажа, всичко, каквото искате, ще кажа, господарю! — изрева уплашено боляринът.

— Чуваш ли, палачо? Аз искам да ми каже само истината.

— Чувам, ваше височество — смирено и спокойно отговори Буга. — Преди да го оставим да си признае, редно е да го поразхладим, за да каже само истината, нека бог да му бъде свидетел.

Буга Сърбина пристъпи в тъмното, извади от нишата, където му бяха инструментите, един чебър с вода и го избута между факлите. Жилите на ръцете му приличаха на въжета. Той сграби болярина Лупу, изви ръцете му на гърба и ги хвана с лявата си лапа. С дясната го стисна за врата, възседна го и потопи главата му въз водата. Държа тялото му така, стиснато като в менгеме, докато го усети, че потръпна и се отпусна. Тогава го измъкна нагоре и го блъсна към княза.

— Така започва да познава болката, ваше височество — обясни той, като гледаше внимателно Лупу, който се мяташе полузадушен, поемайки шумно въздух в гърдите си. — После ще го подложа и на други мъчения, както е в реда на моя занаят и на дадената ми повеля.

— Ще кажа! — успя да отрони боляринът.

— Тогава да слушаме — изведнъж се намеси хетманът. — Заповядайте, ваше височество, на всички да се изкачат горе на стълбището, както е редът. Признанието се прави само пред княза и пред бога.

— Хетмане Санду — заповяда Дука, — ти можеш да останеш, да слушаш и да бъдеш свидетел. Другите ще влезете, когато дам знак.

Войниците и палачът изкачиха стълбите. Лупу стенеше на земята и все още изхвърляше вода от вътрешностите си.

— Говори!

— Питайте ме, господарю, питайте ме. Всичко ще кажа, само ме пощадете и имайте милост към жена ми и децата ми.

— Кажи кой те изпрати!

— Милостиви господарю, в Орхей ме изпратиха двама боляри на ваше височество: негова милост великият вистиерник и негова милост великият житничер.

Князът отстъпи две крачки назад като блъснат в гърдите.

— Какво? Моите верни хора, на които дадох служби и които ядат моя хляб? Геука и Богдан?

— Да, ваше височество, техни милости ме изпратиха.

— Признаваш ли това с клетва пред бога?

— Признавам под клетва, милостиви господарю.

Слуджерът се прекръсти, наведе се и целуна земята.

— Те ли съставиха книгите и подсториха подписа?

— Това не мога да зная, пресветли господарю, и не мога да сложа ръка на кръста и да посоча тоя или оня. Може пак те да са. А може да има забъркани и други, както подразбрах и предполагам. Подписа може да е сторил негова милост спатарът Йон Милеску, който е голям майстор на перото. Ама кой точно не зная. Защо да си вземам грях на душата?

Дука вдигна дясната си ръка до челото, после я спусна и стисна силно мишцата на верния си Бухуш.

— Чу ли, приятелю?

— Чух, ваше височество.

— Чу ли колко са верни людете в тази проклета страна Молдова? Покоят на реките и вятъра — такова е тяхното покорство. И верността на демона Велзевул. Хетмане, трябва да разрушим гнездото на злосторниците и да го изчистим от скверността. Войниците нека да слязат! — повиши той гневен глас. — Донесете окови за този негодник. Сложете ръцете му в халка на стената, а краката в пранги. Никой освен палача да не влиза при него. Никой думица да не му проронва, докато Диванът не го извика на съд.

Ритна пленника, удари го с боздугана си и се обърна към изхода.

— Буга, ключът на тъмницата остава в теб и ти отговаряш с живота си за този роб.

— Разбрах, господарю — отговори палачът, като вдигна ококорени очи от грешника, когото с резки и бързи движения въртеше и оковаваше във вериги.