Михаил Садовяну
Зодия рак или времето на княз Дука (29)

XXIX

Не само абат Пол философствува, но и Вълку Бърладяну.

Беше един петък по времето на най-големите юлски горещини. Понеже беше отреденият от пророка ден за почивка и молитва, сияйният като слънцето падишах с голяма свита тръгна за голямата служба в Баязидовата джамия. Улиците, по които минаваше на кон, бяха пусти, със спуснати кепенци на прозорците и вратите, за да не може нито един гяурин да види божественото лице със сърмен тюрбан, украсен с драгоценни камъни, на най-първия, най-великия и най-страшния измежду правоверните победители. Еничарите образуваха жива стена около него, а други войскари, пешаци и конници, се носеха напред с пръчки или бичове с оловни топчета на върха, за да връщат в малките странични улички минувачите, да накарат всеки да склони чело в праха, навсякъде да има само червеи и кал.

В една от тези малки улички бе грабнат като от вятър и изхвърлен настрана и Бърладяну, немия калугер от „Балъклъ“. Той се притаи зад един стълб на някаква порта и застана неподвижен, като измърмори натъртено, въпреки че се правеше на ням, няколко приказки, чийто смисъл би останал загадка за всяко ухо, било то турско, или гръцко. Но никой не го чу. Погледна крадешком изпод ръката си и забеляза, че околността е опустяла и чу в далечината тропота на шествието в пламналия от зной въздух. Тогава се откъсна от стълба, който бе прегърнал, и тръгна крадешком покрай стените. От нищо не се боеше. Един благочестив монах винаги можеше да намери в Истанбул достатъчна закрила в дрехите на своето съсловие. Пазеше се обаче от слънцето, което, колкото и да разправяха правоверните, беше по-страшно от негово сияйно величество Мехмед Четвърти. То сипеше такъв страшен пек, че Бърладяну и към него щеше да отправи хулите си, ако не беше го спряла древната почит на дедите му, която беше по-силна и от вярата, чиито одежди носеше. Тази почит го бе научила да смята за свещено слънцето — извора на живота. По едно време обаче не можа повече да търпи и затърси с поглед някакво спасение. В съзнанието му изникнаха лесовете на Хърлъу и четиринайсетте извора, които бликаха от издълбани дънери в подножието на хълма Коман. И сякаш пожар пламна в него. В същия миг зърна на ъгъла една мраморна чешма и отдаде възхвала на бога. Няколко деца, боси и гологлави, но с твърде богато надиплени шалвари, стояха наоколо с медни кани и ибрици и си чакаха реда. Когато едрият висок и брадат калугер се приближи, като пухтеше страховито, децата се отдръпнаха настрана и го загледаха изумени, очаквайки някакво чудо. Бърладяну хвърли калимавката си, без да търси полагаемото й се почетно място, приближи се до струята вода и подложи шепи като панички. Най-напред понечи да пие, но видя, че водата е твърде малко. Опита да се напръска, за да се разхлади, но водата пак беше малко. Четиринайсетте извора от хълма Коман изплуваха в паметта му като наказание. Колкото можа, напръска пламналото си лице, отпи от свитите си шепи, пак се напръска, пак отпи и накрая се спря, като пръхтеше шумно и гледаше страшно. Децата се разпиляха бегом, за да отнесат по домовете си вестта за невижданото същество, което се бе появило на чешмата.

Бърладяну избърса с ръкава на расото си челото, лицето и брадата си. Вдигна калимавката от праха, сложи я на главата си, без да я изтърсва, и потегли пак по сянката край стените. Вървеше надолу край прославената джамия „Нуру-Османие“, като се стремеше да налучка най-краткия път към френското представителство отвъд Златния рог. Скоро започна пак да търси с очи някоя чешма. Вървеше напред, а брадата му беше извита настрана. На едно кръстовище налетя върху някаква жена, блъсна я с гърди, събори я на земята и когато обърна очи към нея, видя я да се мята и да нищи отчаяно.

Бърладяну отскочи настрана като ухапан. Жената го благославяше на език, който отдавна не бе чувал:

— Господ да те убие, да те вземат мътните, да не стигнеш до…

Бърладяну се зарадва на тези клетви, а жената изведнъж млъкна и закри уста с ръка. Видяла бе, че пред нея стои благочестиво църковно лице.

Като се гледаха един друг, Бърладяну ококори очи и се наведе, да я види по-добре, а жената се надигна на пръсти, като че ли монахът я дърпаше.

— Господ да ме порази! — изпищя тя и се огледа, — господ да ме порази, ако този брадат калугер не е Вълку!

— Той е — измърмори Вълку. — Но не пищи и стани от праха. И да знаеш, че съм ням.

— Как тъй си ням? Боже опази, да не си се побъркал.

— Не, дойке Магдалино. Здрав и читав съм си. Ама добре ще сториш да онемееш и ти или поне да снишиш малко гласа си. Колкото и да е голям Цариград, по-добре е да говорим така, като че ли е колкото една стая. Къде се бе засилила?

— Отивах да ви търся в къщата на французите.

— Там отивам и аз. Ако искаш да ни намериш, не ни търси там, а на друго място, откъдето идвам.

— Щях да ви намеря където и да сте, даже и под земята — засмя се дойката. — Ти отиваш да търсиш французина, за да го заведеш при господаря си, нали?

— Откъде знаеш?

— Това е моя работа и моя тайна, Вълку. Но оттук до оня манастир далеч ли е?

Бърладяну погледна под вежди циганката и поклати глава.

— Наистина отивах да взема попа, за да го заведа при бейзадето. А до „Балъклъ“ има доста път. Като ме погледнеш и видиш колко съм потен и жаден, ще познаеш, че идвам отдалеч. Но откъде разбра, че идвам от манастира?

— Това е друга тайна. Може би защото си облечен с тия дрехи, които, изглежда, си забравил, че носиш.

Вълку въздъхна и отново избърса потта си с ръкава.

Дойката сякаш си спомни нещо.

— До „Балъклъ“, до края на крепостта знам пътя, че и друг път съм го минавала с волска кола.

— Ей тук някой дявол е замесен. Сега пък знаеш и името на манастира!

— Клети Вълку! — заокайва го Магдалина. — Цариградската жега май не ти понася. Кажи по-бързо какво прави бейзадето.

— Какво да прави? Крие се и въздиша. Изпаднал е в голяма мъка и слабост.

— Няма нищо. Ще му мине. Щом се върнеш, кажи му, че принцеса Катрина е тука заедно с баща си, в Богдан-сарай. Очаква с горещо желание да го види. Кажи му това и той веднага ще оздравее. Нека ни чака утре, най-късно в другиден. Принцесата ще пожелае да се разходи до извора на аязмото и той ще я види. Но да бъде много внимателен.

— Не бери грижа. Никой не го познава. Стои там като в гроб. Аз съм дал обет да бъда ням, а той самотен. Само френският поп идва да го види. Да ти разправям други работи, дойке, не е нужно. Сега ми се иска да имам заешки крака. Само ще се весна пред попа, да ме види, и той ще разбере какво има. И веднага ще се върна, колкото мога по-бързо, не толкова, за да известя бейзадето, колкото да захвърля тия одежди и да се изтегна на сянка под някое дърво по гръб, с разперени ръце и с една стомна студена вода до мен.

Вълку се замисли, вглъбен в себе си като истински правоверен последовател на пророка. После разтърси брада.

— Не можеш да отгатнеш, дойке Магдалино, за какво мисля сега — каза той.

— Навярно се питаш как се срещнахме в такъв голям град като Цариград. Може би защото отивахме към едно и също място.

— Хм! Така е! Но на мен не ми мина през ум такъв въпрос. Аз мисля за друго. А именно, какво търся тука, в тази страна с чужда вяра? За тебе както и да е. Дошла си с шал и сякаш не ти е горещо. Нагиздена с обици, пръстени и гердани, може да намериш някой турчин да те вземе за четвърта невяста. Ама аз какво търся, не разбирам. Може би за да изкупя някои минали грехове.

— Туй, дето го казваш за турчина, ми харесва, Вълку. Ама не е възможно. И двамата вървим подир радостите и неволите на господарите си.

— Така е — въздъхна Бърладяну и пак употреби ръкава си.

Привечер, когато господин абат Пол дьо Марен навлезе в тишината на „Балъклъ“, завари бейзаде Алеку току-що измит и грижливо сресан, с разтворено на гърдите калугерско расо. Очите му вече не витаеха в мрачен блян. Щом дьо Марен влезе, бейзаде Алеку затвори вратата зад него, сложи резето, хвана приятеля си през раменете и здраво го прегърна.

Абатът се освободи бавно от прегръдката му и пристъпи към дивана. Русет го последва и приближи до него масичката, върху която имаше стомна и две сребърни чаши. Седна и той, но на пода, върху килима, погледна го и в този поглед дьо Марен лесно отгатна чувствата му.

— Разбрах — усмихна се той. — Свършил е цикълът на черните дни.

— Наистина. Сега започват щастливите дни.

— А след това идва краят на света, нали?

Русет напълни чашите. Едва тогава до съзнанието му достигна забележката на приятеля му.

— Какво искате да кажете, господин дьо Маренф?

— Искам да кажа, че предпазливостта е дъщеря на мъдростта.

Бейзадето се засмя предизвикателно.

— Само това ли?

— Искам да привлека още веднъж вашето внимание към това, което вече ви казах, приятелю, че не виждам никакво разрешение на тази история.

— Аз също.

— Може би ще има сватба, но не вие ще бъдете младоженецът. Не можете дори да отвлечете невестата, без да я загубите и без да се погубите. А и не можете да унизите една княжеска дъщеря с такова насилие. Сам ми казахте, че тя никога няма да се съгласи на подобна постъпка било то от гордост, или защото не ви обича достатъчно. Не ви остава нищо друго, освен да обърнете лице към действителността и да я погледнете като мъж. Какво смятате да правите?

— Скъпи приятелю — весело отговори бейзадето, — нищо не смятам да правя. Искам да пийна с ваша милост чаша хубаво вино, а даже и повече. После ще оставя часовете да си текат и да се сбъдне това, което съдбата е отредила. След като толкова търпях и страдах, ваша милост иска сега да не я видя ли?

— Не искам това. Вижте я, ако е възможно дори не само веднъж, а много пъти. Но в часовете на трескаво вълнение оставете място и за трезвото разсъждение. Положението, което враговете са ви създали, е твърде тежко. Както знаете, успях да отдалеча сабята, която в тази страна много лесно влиза в действие.

— Тук се употребява и примката, господин дьо Марен.

— Вашата веселост ме огорчава. Искате да мълча ли?

— Не, приятелю — възрази бейзадето и докосна ръката на абата. — Напротив, моля ви, говорете. Аз ви слушам.

— Нямам какво да кажа — продължи дьо Марен. — Искам най-напред да зная дали държите да опитате един от двата метода.

— Не, държа на живота.

— Тогава започвам да си отдъхвам.

— Държа на живота, на виното и на любовта си.

— Би било добре, ако дадете решително предпочитание на първите две. Вашата любов, ако не я обуздаете, може да увеличи омразата и да засили ожесточението на тукашните господари, които засега имат вид, че дремят, и се преструват, че са забравили. Мислите ли, че Дука е дошъл невъоръжен? И както сам казахте, дали една-единствена от каруците, които го следват, е пълна с чували пари от хазната му?

— За това не може да има съмнение. Не е достатъчно да причака сияйния падишах, когато идва на кон към джамията, за да целуне стремето на величайшия му крак; нито е достатъчно да падне на колене и да целуне дрехата на сияйното му величие, когато влиза боязливо три него. Необходимо е да изсипе много пари. Само с пари се получава всичко.

— Тогава?

— Тогава, имате право. Ще защищавам живота си, както и досега, с предпазливост и ловкост, защото в същото време защищавам и щастието си.

— Пак се въртите в кръг, принце, като сляп кон.

— Бихте могли да кажете като катър, господин дьо Марен, защото като него съм инат, а освен това съм и неблагодарен.

— Не смея, принце, да отида толкова далече. Искам само да ви уверя, че това щастие има някакъв край.

Бейзадето наля отново вино и вдигна наздравица.

— Не можем да мислим за смъртта всеки ден от живота си — въздъхна той. — Достатъчни са последните ни мигове.

След като изпразни чашата, той постоя известно време, загледан през отворения прозорец в градината, която хвърляше черен саван върху синевата на свечеряването. Оттам лъхаше лека прохлада с ухание на лавандула. От църквата, която не се виждаше, се носеха песнопения, приглушени от дебелите зидове.

Дълго стоя така неподвижен. Когато се откъсна от мислите, в които се бе унесъл, потърси ръката на абата и я стисна твърде силно, сякаш не беше на приятел.

— Понякога я мразя — прошепна той със злобна усмивка — и съм убеден, че си играе с мен.

Но веднага се отметна от думите си и увери абата, че не е вярно. Абатът се усмихна добродушно, потупа го по рамото, погали горещото му слепоочие и го остави сам.

Русет въздъхна, сякаш бе смъкнал товар от раменете си. Върна се от вратата към прозореца, облегна се на перваза и се загледа в осеяната със звезди нощ. Не след дълго любовните видения, които го спохождаха всяка нощ, изплуваха върху едно тихо море. Той се понесе към Буюк-дере, после към Анадола, като притискаше към гърдите си дъщерята на княз Дука. И дълго скита така, без гребци и без кормчия, само с една синя факла на носа. Беше сам с Катрина Дука, утолявайки страстта си като жажда в пустиня, когато стигнеш до оазис. Тя повече не беше в състояние да му се противопоставя и му се усмихваше и се оставяше да я овладее. Така по едно време учуден видя, че се приближава към разцъфналите градини и сладките извори на Азия.