Александър Богданов
Червената звезда (9)

IX. Миналото

Няколко дни след катастрофата Нети не излизаше от кабината си, а в очите на Стерни понякога забелязвах недоброжелателно изражение. Безспорно заради мене бе загинал забележителен учен и математическият ум на Стерни не можеше да не сравни ценността на изгубения живот и този, който беше спасен. Мени си оставаше неизменно уравновесен и спокоен и даже удвои вниманието и грижите си към мене. Така се държеше и Ено, и всички останали.

Аз продължавах усилено да изучавам езика на марсианците и при първия удобен случай се обърнах към Мени с молба да ми даде някаква книга за историята на тяхното човечество. Мени реши, че това е много сполучлива идея, и ми донесе ръководство, предназначено за марсианските деца, в което популярно се излагаше тяхната история.

С помощта на Нети започнах да чета и превеждам книжката. Бях поразен от умението, с което неизвестният автор оживяваше и илюстрираше най-общите и отвлечени на пръв поглед понятия и схеми. Това умение му позволяваше да води изложението по такава геометрично стройна система, в такава логически издържана последователност, както не би могъл да пише за деца нито един от нашите земни популяризатори.

Първата глава имаше определено философски характер и беше посветена на идеята за вселената като единно цяло, което обединява всичко в себе си и го определя. Тази глава много ми напомни произведенията на онзи мислител, който в проста и наивна форма пръв изложи основите на пролетарската философия за природата.

Следващата глава беше посветена на онова необозримо далечно време, когато във вселената все още е нямало никакви познати ни форми, когато в безграничното пространство са царили хаос и неопределеност. Авторът разказваше как в тази среда са се обособявали първите безформени натрупвания от неуловимо тънка, химически неопределена материя; тези натрупвания са послужили за зародиши на гигантските звездни светове, каквито са звездните мъглявини, в това число и нашият Млечен път с двадесетте милиона слънца, между които нашето Слънце е едно от най-малките.

По-нататък се говореше за това, как материята, концентрирайки се и преминавайки в по-устойчиви съчетания, е приемала формата на химически елементи, а заедно с това първичните безформени натрупвания са се разпадали и сред тях са се отделяли газообразните слънчево-планетни мъглявини, хиляди от които и сега могат да се видят с помощта на телескоп. Развитието на тези мъглявини и кристализацията на слънца и планети от тях се излагаше в съответствие с нашата кант-лапласовска теория за произхода на световете, но по-определено и с повече подробности.

— Нима мислите, Мени — попитах аз, — че е правилно да се занимават децата с тези безкрайно общи и отвлечени идеи, с тези неясни световни картини, тъй далечни от обкръжаващата ги конкретна обстановка? Не значи ли това да се пълни детският мозък с празни словесни образи?

— У нас обучението никога не започва от книгите — отговори Мени. — Детето черпи наблюдения от живото общуване с природата и другите хора. Преди да вземе подобна книга, то вече многократно е пътувало, виждало е разнообразни природни картини, познава множество растения и животни, знае за какво служат телескопът, микроскопът, фотографията, фонографът, чувало е от по-големите деца, от възпитателите и другите възрастни разкази за далечното минало. Книги като тази трябва само да свържат в едно и да затвърдят неговите знания, като запълват случайните пропуски и насочват по-нататъшното обучение. Преди всичко постоянно и съвсем отчетливо трябва да се изтъква идеята за единството на света, тя трябва да се прокарва от начало до край и да не се преувеличава значението на частните случаи. Цялостната личност трябва да се формира още от дете.

Всичко това беше твърде необичайно за мене, но аз реших да не разпитвам Мени по-подробно — така или иначе, щях да се запозная непосредствено с марсианските деца и системата на тяхното възпитание. Върнах се към книгата.

Следващите глави разглеждаха геологичната история на Марс. Изложението, макар и стегнато, изобилствуваше със съпоставки от историята на Земята и Венера. Прокарваха се множество паралели, но основната разлика беше в това, че Марс се оказа два пъти по-стар от Земята и почти четири пъти по-стар от Венера. Беше посочена точната възраст на планетите и аз добре я помня, но няма да привеждам тези цифри тук, за да не огорчавам земните учени, за които те ще се окажат твърде неочаквани.

По-нататък се разкриваше историята на живота от самото му начало. Описваха се онези първични съединения — сложни цианови производни, които, без да бъдат все още истинска жива материя, са притежавали много от нейните свойства, както и геологичните условия на химическото образуване на тези съединения. Изясняваха се причините, поради които тези вещества са се запазвали и натрупвали сред другите, по-устойчиви, но не така гъвкави съединения. Проследяваха се усложняването и диференциацията на тези химически зародиши на живота до образуването на истински живи клетки, от които започваше „царството на едноклетъчните организми“.

Картината по-нататък се свеждаше до стълбицата на развитие на живите същества или по-точно до общото им генеалогическо дърво; от едноклетъчните до висшите растения и човека заедно с отделните разклонения. При сравнение със „земната“ линия на развитие се оказваше, че по пътя от първичната клетка до човека много от началните звена на веригата са почти еднакви, незначителна е също разликата при последните звена, а при средните различията са много повече. Това ми се стори твърде странно.

— Доколкото зная — каза Нети, — този въпрос все още не е изследван специално. Само до преди двайсет години ние не знаехме как са устроени висшите животни на Земята и бяхме много учудени, откривайки такова сходство с нашия тип. Явно, възможните висши типове, изразяващи най-пълно живота, не са толкова много и на сходни планети като нашите, при твърде близки условия, природата е постигнала максимума на живот по един и същ начин.

— При това — отбеляза Мени — висшият тип, който завладява своята планета, е онзи, който най-цялостно изразява всички нейни условия, докато промеждутъчните стадии, способни да завладеят само част от средата си, изразяват тези условия частично и едностранчиво. Ето защо при такова голямо сходство на условията като цяло висшите типове трябва да си съвпадат най-пълно, а промеждутъчните поради самата си едностранчивост дават по-голяма възможност за различия.

Спомних си, че още по времето на моите университетски занимания по съвършено друг повод ми хрумна същата мисъл за ограниченото количество възможни висши типове: очите на октоподите, морските главоноги мекотели — висши организми на цял клон от развитието, необикновено приличат на очите на организмите от клон гръбначни. В същото време очите на главоногите имат съвсем различен произход и развитие, даже съответните слоеве тъкани на зрителния апарат са разположени при тях в обратен ред…

Така или иначе фактът беше налице — на друга планета живееха хора, които приличаха на нас, и аз трябваше усърдно да продължа до опознавам живота и историята им.

Що се отнася до предисторическите времена и началните фази на живот на марсианското човечество, то и тук приликата със земния свят беше огромна. Същите форми на родов бит, същото обособено съществуване на отделни общини, същото развитие на връзките помежду им посредством обмен. Но по-нататък започваха различията, макар и не в основната посока на развитие, а по-скоро в неговия стил и характер.

На Марс ходът на историята е бил някак по-мек и опростен, отколкото на Земята. Имало е, разбира се, войни между племена и народи, имало е и класова борба, но войните са играели сравнително малка роля в историческия живот и сравнително рано съвсем са изчезнали, а класовата борба много по-рядко се е проявявала като стълкновение на грубата сила. Наистина това не се казваше направо в книгата, която четях, но за мене ставаше ясно от цялото изложение.

Марсианците изобщо не са познавали робството, в техния феодализъм е имало твърде малко военщина, а капитализмът при тях много рано се е освободил от национално-държавното деление и не е създал нищо подобно на нашите съвременни армии.