Александър Богданов
Червената звезда (14)

IV. Музеят на изкуството

— Изобщо не предполагах, че у вас има самостоятелни музеи на художествени произведения — казах на Ено по пътя към музея. — Мислех, че скулптурните и картинните галерии са особеност на капитализма с неговия показен разкош и груб стремеж да трупа богатства. Предполагах, че в социалистическото общество изкуството е навсякъде, за да украсява живота.

— Вие сте прав — отговори Ено. — По-голямата част от произведенията на изкуството у нас са предназначени за обществени сгради — там, където обсъждаме общите си дела, където се учим и изследваме, където си почиваме… Фабриките и заводите си украсяваме значително по-малко — предпочитаме естетиката на могъщите машини и тяхното съгласувано движение в чист вид, малко са онези произведения на изкуството, които биха хармонирали с нея, без да разсейват или намаляват първоначалното впечатление. Почти не украсяваме нашите домове, в които прекарваме съвсем малко време. А музеите на изкуствата — това са научноестетически учреждения, школи за изучаване развитието на изкуството или по-точно на развитието на човечеството, отразено в неговата художествена дейност.

Музеят се намираше на малък остров сред езеро, до което се стигаше по тесен мост. Самата сграда, изящно украсена отвън, а вътре пълна със светлина, ограждаше като четириъгълник една градина с високи фонтани и множество сини, бели, черни, зелени цветя.

Там нямаше такова безразборно струпване на статуи и картини, както в големите музеи на Земята. Няколко стотици образци представиха пред мене развитието на пластичните изкуства — от грубите първобитни произведения на предисторическата епоха до технически идеалните творби от последния век. От началото до края навсякъде личеше печатът на онази жива вътрешна монолитност, която хората наричат „гений“. Очевидно това беше най-доброто, сътворено през всички епохи.

За да разбереш докрай красотата на един друг свят, трябва дълбоко да опознаеш неговия живот, а за да покажеш на другите тази красота, трябва да бъдеш органически свързан с нея… Ето защо ми е невъзможно да опиша онова, което видях там, мога да правя само намеци, да давам откъслечни сведения за нещата, които ме поразиха най-силно.

Основният мотив на марсианската, както и на нашата скулптура е прекрасното човешко тяло. Общо взето, разликата в телосложението на марсианците и това на земните хора не е по-голяма, отколкото между самите земни раси, ако изключим рязката разлика в големината на очите и оттам — донякъде в устройството на черепа. Не бих се наел да посоча точно различията — твърде слабо познавам анатомията, но очите ми лесно свикнаха с тях и аз ги възприемах по-скоро като оригиналност, отколкото като уродство.

Забелязах, че мъжкото и женското телосложение си приличат помежду си повече, отколкото при болшинството племена на Земята. Сравнително широките рамене на жените и не така рязко изпъкващата мускулатура на мъжете (поради известна пълнота и не толкова тесен таз) изглаждаха различията. Впрочем това се отнася главно за последната епоха — епохата на свободно човешко развитие. В статуите от капиталистическия период половите различия са изразени по-силно. Очевидно домашното робство на жената и трескавата борба на мъжа за съществуване променят телата им в различни посоки.

Нито за минута не ме напускаше ту ясното, ту смътното съзнание, че пред мене се явяват образи от чужд свят, то придаваше на всичките ми впечатления някаква странна, полупризрачна окраска. И даже прекрасното женско тяло, изобразено в тези статуи и картини, предизвикваше у мене съвсем непонятно чувство — не познатото ми любовно-естетическо влечение, а по-скоро нещо като неясните предчувствия, които ме вълнуваха толкова отдавна, на границата между детството и младостта.

Статуите от ранните епохи бяха едноцветни, както у нас, а по-късните — в естествени цветове. Това не ме учуди. Винаги съм мислил, че отклонението от действителността не може да бъде необходим елемент в изкуството, че то даже е антихудожествено, когато намалява богатството на възприятията (в случая с едноцветната скулптура), че по този начин то не помага, а пречи на художествената идеализация, обобщава живота.

В статуите и картините от древните епохи, както и в нашата антична скулптура, преобладаваха образите на безметежна хармония, лишена от всякакво напрежение. За средните, преходните епохи бяха характерни поривът, страстта, вълнуващият стремеж — понякога сведен само до неясна мечта, еротична или религиозна, понякога стигащ до пределно напрежение на неуравновесените сили на душата и тялото. В социалистическата епоха преобладаваше хармоничното движение, спокойно-уверената проява на силата, действия, чужди на болезнените усилия, стремежи, освободени от вълнения, жива активност, проникната от съзнанието за стройното си единство и непобедимата си разумност.

Ако идеалната женска красота на древното изкуство изразяваше безкрайните възможности на любовта, а идеалната красота на средните векове и времето на Възраждането — неутолимата жажда за любов, мистична или чувствена, то тук, в идеалната красота на другия изпреварил ни свят се въплъщаваше самата любов в спокойно и гордо самосъзнание, самата любов — ясна, светла, всепобеждаваща…

За най-късните художествени произведения, както и за древните, е характерна извънредна простота и единство на мотива. Изобразяват се много сложни човешки същества с богато и стройно жизнено съдържание, като при това се избират такива моменти от техния живот, когато той целият е съсредоточен в някакво чувство или стремеж… Любими теми на съвременните художници са екстазът на творческата мисъл, екстазът на любовта, на наслаждението от общуването с природата, спокойствието на доброволната смърт — сюжети, представящи в дълбочина същността на великото племе, което умее да живее с цялата пълнота и напрежение, на които е способно, да умира съзнателно и с достойнство.

Отделът за живопис и скулптура заемаше едната половина на музея, другата изцяло беше посветена на архитектурата. Под архитектура марсианците разбират не само естетика на сградите и големите инженерни съоръжения, но също и естетика на мебелите, оръдията на труда, машините, изобщо естетиката на всички полезни материални неща. По пълната и внимателна подбрана колекция можеше да се съди за голямата роля, която играе това изкуство в техния живот. От първобитните пещерни жилища с грубо украсените им съдове до разкошните обществени домове от стъкло и алуминий, оформени вътре от най-добрите художници, гигантските заводи с техните страшни красиви машини, огромните канали с гранитни крайбрежни улици и въздушни мостове — всички типични форми бяха представени тук във вид на картини, чертежи, модели и най-вече стереограми, поставени в големи стереоскопи, където всичко се възпроизвеждаше с пълна илюзия за реалност. Особено място заемаше естетиката на градините, полетата и парковете. Колкото и непривична да беше за мен природата на тази планета, аз оценявах красотата на цветовете, и формите, които създаваше от тази природа колективният гений на племето с големи очи.

В произведенията от минали епохи много често, както и у нас, изяществото се постигаше за сметка на удобството, украшенията вредяха на здравината, изкуството извършваше насилие над прякото полезно предназначение на предметите. Нищо подобно не забелязах в произведенията от най-новата епоха — нито в мебелите, нито в оръдията и съоръженията. Попитах Ено допуска ли тяхната съвременна архитектура отклонения от практическото съвършенство на предметите заради тяхната красота.

— Никога — отговори Ено, — това би било фалшива красота, изкуственост, а не изкуство.

В предсоциалистическите времена марсианците са поставяли паметници на своите велики люде. Сега те поставят паметници само на великите събития — например първият опит да стигнат Земята, завършил с гибелта на изследователите — победата над смъртната епидемия, откриването на разлагането и синтеза на всички химически елементи. Много паметници бяха представени в стереограмите на същия отдел, където се намираха гробниците и храмовете (по-рано марсианците са имали религии). Един от последните паметници на велики хора беше паметникът на онзи инженер, за когото ми разказваше Мени. Художникът беше успял ясно да представи душевната сила на човека, ръководил победоносно армията на труда в борбата с природата и отхвърлил гордо страхливия съд на нравствеността над неговите постъпки. Когато аз неволно се замислих и спрях пред панорамата на паметника, Ено тихо произнесе няколко стиха, изразяващи душевната трагедия на героя.

— Чии са тези стихове? — попитах.

— Мои — отговори Ено, — написах ги за Мени.

Трудно ми беше да съдя за вътрешната красота на тези стихове, написани на чужд за мене език, но без съмнение мисълта им беше ясна, ритъмът — много строен, римата — звучна и богата. Това даде нова насока на мислите ми.

— Значи, във вашата поезия все още процъфтяват строгият ритъм и римата?

— Разбира се — леко учудено каза Ено. — Нима това ви изглежда некрасиво?

— Съвсем не — обясних аз, — но у нас е разпространено мнението, че тази форма е родена от вкусовете на господствуващите класи в нашето общество, като израз на пристрастието им към условностите, сковаващи свободата на художествената реч. Оттук правят извода, че поезията на бъдещето, поезията в епохата на социализма трябва да отхвърли и забрави тези ограничаващи закони.

— Това е съвсем несправедливо — горещо възрази Ено. — Ритмичното е красиво не поради пристрастието ни към условностите, а затова че дълбоко хармонира с ритмичността на процесите в нашия живот и съзнание. А римата, която дава еднозвучни крайни акорди на многообразието — нима тя също не е в дълбоко родство с онази жизнена връзка между хората, която обогатява вътрешното им многообразие, с единството на насладата от изкуството? Без ритъм изобщо няма художествена форма. Където няма ритъм от звуци, там трябва да има и даже по-строг ритъм на идеи… А ако римата наистина има феодален произход, то това може да се каже и за много други добри и красиви неща.

— Но нали римата наистина притеснява и затруднява изразяването на поетичната идея?

— И какво от това? Нали това затруднение произтича от целта, която художникът свободно е поставил пред себе си. То по-скоро усъвършенствува изразяването на поетичната идея, заради това и съществува. Колкото по-сложна е целта, толкова по-труден е и пътят към нея. Ако искате да построите красива сграда, колко правила на техниката и хармонията ще определят и, значи, ще „притеснят“ вашата работа! Вие сте свободен в избора на целите си — това е единствената човешка свобода. Но щом вие се стремите към една цел, то тогава трябва да приемете и средствата за постигането й.

Излязохме в градината да си починем от многото впечатления. Беше ясна и мека пролетна вечер. Цветята започваха да свиват венчетата и листата си, за да ги затворят през нощта. Това е обща особеност на растенията на Марс, причина за която са студените му нощи. Аз поднових започнатия разговор.

— Какви белетристични жанрове преобладават сега при вас?

— Драмата, особено трагедията, и поетичното описание на природните картини — отговори Ено.

— Какво е съдържанието на вашите трагедии? Къде намирате материал за тях във вашето щастливо мирно съществуване?

— Щастливо? Мирно? Откъде ви хрумна това? При нас царува мир между хората, това е вярно, но няма мир със стихията на природата и не може да има. А тя е такъв враг, самото поражение на когото винаги крие нова заплаха. През последния период от нашата история ние десетки пъти сме увеличили експлоатацията на нашата планета, числеността ни расте, а още по-бързо растат потребностите ни. Опасността от изтощаване на природните сили и средства вече неведнъж е стояла пред нас в една или друга област на труда. Досега успявахме да я преодоляваме, без да прибягваме към недопустимото за нас ограничаване на живота, но в момента борбата приема особено сериозен характер.

— Не подозирах, че при вашето техническо и научно могъщество са възможни такива опасности. Вие казвате, че това вече се е случвало във вашата история?

— Още преди седемдесет години, когато свършиха запасите от каменни въглища, а преходът към използване на електрическата и водна енергия далеч не беше завършен. За да осъществим огромното пренастройване на машините, наложи се да унищожим значителна част от скъпите за нас гори на планетата, което я обезобрази за десетки години и влоши климата. После, когато се оправихме от тази криза, преди двадесет години, се оказа, че свършват и железните руди. Започна спешно изучаване на твърдите сплави на алуминия и голяма част от техническите сили, с които разполагахме, бяха насочени към добиване на алуминий от почвата с помощта на електрически методи. Сега според изчисленията на статистиците се появява заплахата от недостиг на храна, ако до тридесет години не се осъществи синтезът на белтъчини от други елементи.

— А другите планети? — възразих аз. — Нима там не можете да намерите онова, което не ви достига?

— Къде? Венера е още недостъпна. Земята? Тя си има свое човечество и засега не е ясно доколко ще можем да използваме нейните сили. Само за отиването дотам всеки път се изразходва огромно количество енергия, а запасите от необходимата радиева материя според Мени, който неотдавна ми разказа за последните си изследвания, на нашата планета са много малки. Трудностите са големи и колкото повече се сплотяват редиците на човечеството за овладяване на природата, толкова повече се сплотяват и стихиите, отмъщавайки за победите ни.

— Не е ли достатъчно да се ограничи размножаването, за да се оправят нещата?

— Да се ограничи размножаването? Та нали точно това би било победа на стихиите, отказ от безграничния ръст на живота, неизбежното му спиране на едно от близките стъпала. Ние побеждаваме, докато нападаме. Когато се откажем от нарастването на нашата армия, това ще означава, че сме обсадени от стихиите от всички страни. Тогава ще започне да отслабва вярата в нашата колективна сила, в нашия велик общ живот. А заедно с тази вяра ще се загуби и смисълът на живота на всеки от нас, защото в нас, малките клетки на великия организъм, живее цялото и всички ние живеем с него. Не! Да ограничим размножаването — това е последното, на което бихме се решили, а когато това стане въпреки нашата воля, то ще бъде началото на края.

— Добре, разбирам, че общата трагедия винаги съществува за вас, най-малкото като заплашителна възможност. Но засега победата все още е на страната на човечеството, отделната личност е достатъчно защитена от трагедията. Даже когато настъпи пряката опасност, огромните усилия и страдания ще се разпределят по равно между безчислените личности и те няма сериозно да нарушат спокойното им щастие. А за такова щастие, струва ми се, вие имате всичко необходимо.

— Спокойно щастие! Нима може личността да не усеща силно и дълбоко сътресенията в живота на цялото човечество, където е нейното начало и край? И нима дълбоките противоречия на живота не възникват от самата ограниченост на отделната личност в сравнение с целия колектив, от безсилието напълно да се слее с този колектив, да разтвори напълно съзнанието си в него и да го обхване? Не разбирате ли тези противоречия? Това е, защото във вашия свят те са изместени от други, по-близки и груби. Борбата на класите, групите, личностите заличава у вас идеята за цялото, а заедно с нея и щастието и страданията, които тя носи. Аз видях вашия свят. Аз не бих могъл да понеса и една десета от онова безумие, сред което живеят вашите братя. И тъкмо затова аз не бих се решил да определя кой от нас е по-близо до спокойното щастие — колкото животът е по-строен и хармоничен, толкова по-мъчителни са неизбежните дисонанси в него.

— Чакайте, Ено, нима вие не сте щастлив човек? Младост, наука, поезия и навярно любов… Какво толкова тежко бихте могли да изпитате, за да говорите така разгорещено за трагедиите в живота?

— Чудесно казано — засмя се Ено и смехът му прозвуча странно. — Вие не подозирате, че веселият Ено веднъж беше решил да се самоубие. И ако Мени беше закъснял само с един ден да напише шестте думи, объркали всичките му планове: „Искате ли да пътувате до Земята?“, вие не бихте се запознали с вашия весел спътник. Но сега аз не бих могъл да ви обясня всичко. Вие сам ще се убедите, че ако при нас има щастие, то в никакъв случай не е онова мирно и спокойно щастие, за което говорите.

Не се реших да разпитвам повече. Станахме и се върнахме в музея. Но аз вече не бях в състояние да разглеждам систематично колекциите — вниманието ми беше разсеяно, мислите се изплъзваха. В отдела за скулптура се спрях пред една от най-новите статуи, изобразяващи прекрасно момче. Чертите на лицето му напомняха Нети. Най-много от всичко ме порази майсторството, с което художникът беше успял да въплъти в това неоформено още тяло, в незавършените черти, в тревожните, изпитателно вглеждащи се очи на детето зараждащата се гениалност. Дълго стоях неподвижен пред статуята и всичко останало успя да изчезне от съзнанието ми, когато гласът на Ено ме накара да се опомня.

— Това сте вие — каза той, посочвайки момчето, — това е вашият свят. Той ще бъде чудесен, но все още е в детството си — вижте какви смътни мечти, какви тревожни образи вълнуват неговото съзнание… Той е в полусън, но ще се събуди, аз го усещам и дълбоко вярвам в това!

Към радостното чувство, което предизвикаха у мен тези думи, се прибави странно съжаление:

„Да беше ги казал Нети!“