Александър Богданов
Червената звезда (3)

III. Нощта

Квартирата на Мени заемаше целия пети етаж на голям дом, който се издигаше самотно сред малките къщи в покрайнините на столицата. Никой не ни посрещна. В стаите, през които минавахме, беше празно и на ярката електрическа светлина тази празнота изглеждаше особено подтискаща и неестествена. В третата стая Мени спря.

— Ето тук — той показа вратата на четвъртата стая — се намира въздушната лодка, с която сега ще се отправим към големия етеронеф. Но преди това аз трябва да се преобразя. С тази маска ще ми бъде трудно да управлявам лодката.

Той разхлаби яката си и смъкна заедно с очилата удивително направената маска, която за мене, както и за всички останали до този момент беше неговото лице. Бях поразен от това, което видях. Очите му бяха чудовищно големи — човешките очи никога не могат да бъдат такива. Зениците им бяха толкова разширени, че въпреки неестествената големина на очите изражението им беше почти страшно. Горната част на лицето и главата беше твърде широка — неизбежно при такива очи, а обратно — долната част на лицето, без всякакви признаци за брада и мустаци, беше сравнително малка. Обликът му като цяло беше твърде необичаен, може би дори уродлив, ако не и карикатурен.

— Виждате с каква външност ме е надарила природата — каза Мени. — Трябва да я прикривам, нали разбирате, дори само за да не плаша хората, да не говорим за изискванията на конспирацията. Но вие трябва да свикнете със странната ми външност, ще ви се наложи да прекарате доста време с мен.

Той отвори вратата на следваща стая и я освети. Това беше обширна зала. В средата стоеше неголяма, но достатъчно широка лодка, направена от метал и стъкло. Бордовете и дъното в предната й част бяха стъклени, със стоманени рамки; тази прозрачна стена с дебелина два сантиметра очевидно беше много твърда. Две кристални плоскости, съединени под остър ъгъл над носовата й част, бяха предназначени да порят въздуха и да пазят пътниците от вятъра при бързото движение. Двигателят заемаше средната част на лодката, винтът с три перки, широки по половин метър, се намираше на кърмата. Над предната половина на лодката и над двигателя имаше покрив от тънки пластинки, прикрепен към металната обковка на стъклените бордове и към леки стоманени колонки. Всичко това беше изящно като играчка.

Мени ми предложи да седна на страничната седалка, изгаси електрическото осветление и отвори огромния прозорец на залата. Самият той седна отпред до двигателя и изхвърли няколкото торби баласт, които лежаха на дъното на лодката. После сложи ръка върху лоста. Лодката се поклати, издигна се бавно и тихо се промъкна през отворения прозорец.

— Благодарение на минус-материята нашите аероплани нямат нужда от чупливи и тромави криле — отбеляза Мени.

Седях като закован и не смеех да мръдна. Шумът на винта се чуваше все по-силно, студеният зимен въздух нахлуваше под покрива, като освежаваше приятно пламналото ми лице, но беше безсилен да проникне през дрехите ми. Над нас блестяха и се сливаха хиляди звезди, а отдолу… Аз виждах през прозрачното дъно на лодката как черните петна на домовете стават все по-малки, как уличните фенери на столицата изчезват в далечината като ярки точки и някъде под нас снежните равнини светят с бледа синкавобяла светлина. Главозамайването, отначало леко и почти приятно, ставаше все по-силно и аз затворих очи, за да го преодолея.

Въздушната струя ставаше все по-рязка, шумът на винта и свистенето на вятъра — все по-силни, — очевидно скоростта се увеличаваше. Скоро сред тези звуци ухото ми започна да отличава тънък, непрекъснат и много равен сребърен звън — пораждаше го трептенето на стъклената стена, която пореше въздуха. Странната музика изпълваше съзнанието ми, мислите се объркваха и отлитаха, оставаше само чувството за стихийно-леко и свободно движение, което ме носи напред и все напред в безкрайното пространство.

— Четири километра в минута — каза Мени и аз отворих очи.

— Далече ли е още? — попитах.

— На около час път. Върху едно замръзнало езеро.

Намирахме се на няколкостотин метра височина и лодката летеше хоризонтално, без да се спуска или издига. Очите ми свикнаха с тъмнината и вече виждах по-ясно. Навлязохме в област с езера и гранитни скали. На места, където нямаше сняг, скалите чернееха. Тук-там между тях се гушеха селца.

Зад нас отляво в далечината оставаше снежното поле на замръзнал залив, отдясно — белите равнини на грамадно езеро. Сред този безжизнен зимен пейзаж аз трябваше да скъсам връзките си със старата земя. И изведнъж почувствувах — не съмнение, не, а дълбока увереност, че това е раздяла завинаги…

Лодката бавно се спусна между скалите в малкия залив на планинско езеро пред някакво тъмно съоръжение, издигащо се върху снега. Не се виждаха нито прозорци, нито врати. Част от металната стена на съоръжението се отмести встрани и лодката влезе през черния отвор. След това проходът отново се затвори и електрическа светлина освети мястото, където се намирахме. Оказа се, че това е голямо, продълговато, необзаведено помещение с множество торби баласт по пода.

Мени прикрепи лодката към предназначените за целта колонки и отвори една от страничните врати. Тя водеше към дълъг, слабо осветен коридор. От двете му страни по всяка вероятност бяха разположени кабините. Мени ме заведе в една от тях и каза:

— Ето вашата кабина. Настанявайте се, а аз ще отида в машинното отделение. Ще се видим утре сутринта.

Приятно ми беше да остана сам. Въпреки възбудата, предизвикана от странните събития тази вечер, почувствувах умора и без да докосна приготвената за мен вечеря на масата, изгасих лампата и легнах. Мислите нелепо се преплитаха в главата ми, скачайки от едно на друго. Упорито се заставях да заспя, но това дълго не ми се удаваше. Накрая съзнанието ми се замъгли; смътни, неустойчиви образи се трупаха пред очите ми, всичко наоколо изчезна някъде далеч и тягостни видения завладяха мозъка ми.

Веригата от сънища завърши с ужасен кошмар. Стоях на края на грамадна черна пропаст, на чието дъно сияеха звезди, и Мени с непреодолима сила ме увличаше надолу, като казваше, че не трябва да се страхувам от силата на тежестта и че след няколкостотин хиляди години падане ще стигнем до най-близката звезда. Изстенах в мъчителен последен порив да се освободя и се събудих.

Нежна синя светлина изпълваше стаята. На леглото до мен седеше надвесен… Мени? Да, той, но призрачно-странен и сякаш друг: стори ми се, че се е смалил и очите му не изпъкват така рязко на лицето; имаше меко, добро изражение, а не студено и непреклонно като преди малко, на края на бездната…

— Колко сте добър… — произнесох аз, смътно осъзнавайки тази промяна.

Той се усмихна и сложи ръка на челото ми. Беше малка, мека ръка. Отново затворих очи и с нелепата мисъл, че трябва да целуна тази ръка, потънах в спокоен, блажен сън.