Александър Богданов
Червената звезда (13)

III. „Домът на децата“

Той заемаше значителна и при това най-добрата част на града с население 15–20 хиляди души. Това бяха предимно деца и техните възпитатели. Такива заведения има във всички големи градове на планетата, а в много случаи се изграждат и самостоятелни градчета. Само в малки селища като „химическото градче“ на Мени обикновено няма такива.

Големи двуетажни домове със сини покриви, разположени сред градини с ручеи и езера, площадки за игри и гимнастика, лехи с цветя и билки, къщички за опитомени животни и птици… Тълпи от деца с големи очи и еднакви костюми, които скриваха разликата между момичетата и момчетата… Сред възрастните марсианци също беше трудно да определиш по костюма мъжете и жените — в основни линии той е еднакъв, разликата е само в стила: при мъжете дрехата предава по-точно формите на тялото, при жените повече ги прикрива. Във всеки случай възрастната особа, която ни посрещна пред вратите на един от най-големите домове, като слизахме от лодката, беше несъмнено жена, защото Нети я прегърна и нарече „мамо“. По-нататък обаче той често я наричаше, както и всички негови другари, просто по име — Нела.

Марсианката вече знаеше за целта на нашето посещение и направо ни поведе из залите на „Дома на децата“, започвайки от групата на най-малките, която самата тя ръководеше, до децата от старша възраст, на границата на юношеството. По пътя малките „чудовища“ се присъединяваха и вървяха след нас, като наблюдаваха с интерес човека от друга планета — те добре знаеха кой съм. Когато обходихме и последните зали, вече ни съпровождаше цяла тълпа, макар че повечето деца още от сутринта се бяха пръснали по градинките.

В този дом живееха около триста деца на различна възраст. Попитах Нела защо в „домовете на децата“ всички възрастови групи се смесват, а не се отделят всяка в отделен дом, което значително би облекчило разпределението на труда между възпитателите и би опростило тяхната ръбота.

— Защото тогава не би имало истинско възпитание — отговори Нела. — За да получи възпитание за обществото, детето трябва да живее в общество. Най-много жизнен опит и знания децата усвояват едно от друго. Да ги изолираме според възрастта би означавало да създаваме за тях едностранчива и тясна жизнена среда, в която развитието на бъдещия човек ще върви бавно, вяло и еднообразно. Разликата във възрастта дава голям простор и за пряка активност. Големите деца са първите ни помощници в грижите за най-малките. Ние не само съзнателно обединяваме всички детски възрасти, но дори се стараем да подбираме във всеки детски дом възпитатели на различна възраст и с различни практически специалности.

— Но в този дом децата са разпределени по зали съобразно възрастта, това сякаш не съответствува на казаното от вас.

— Децата се събират в залите само да спят, закусват и обядват, в тези случаи, разбира се, не е нужно да се смесват различните възрасти. Но в игрите и занятията те постоянно се групират, както им харесва. Даже когато има някакви белетристични или научно-популярни четения за определена група, в аудиторията винаги нахлува тълпа деца от всички останали групи. Децата сами избират обществото си и обичат да се събират с другарчета на друга възраст, особено с по-големи от тях.

— Нела — каза в това време един малчуган, отделяйки се от тълпата, — Еста ми взе лодчицата, която сам си направих, вземи я от нея и ми я дай.

— Къде е тя? — попита Нела.

— Побягна към езерото да пусне лодчицата във водата — обясни детето.

— Сега нямам време за това, нека някое от по-големите деца дойде с тебе и убеди Еста да не те обижда. А най-добре е да отидеш сам и да й помогнеш да пуснете лодката. Нищо чудно, че лодчицата й е харесала, щом е направена добре.

Детето тръгна, а Нела са обърна към останалите:

— А вие, дечица, ще направите по-добре, ако ни оставите сами. На чужденеца едва ли му е приятно стотици детски очи да са втренчени в него. Представи си, Елви, че цяла тълпа чужденци внимателно те наблюдава. Какво би направил тогава?

— Бих избягал — храбро заяви най-близкият от тълпата, към когото тя се обърна. И всички деца тутакси със смях се разбягаха. Ние излязохме в градината.

— Вижте колко е силно миналото — с усмивка каза възпитателката. — Уж живеем при комунизма, почти никога нищо не отказваме на децата — откъде тогава се взема чувството за лична собственост? Детето идва и казва: „Моята“ лодка, „аз сам“ си я направих. И това става често, понякога работата стига до бой. Нищо не може да се направи — такъв е общият закон на живота: развитието на организма съкратено повтаря развитието на вида, както развитието на личността повтаря развитието на обществото. Самоопределянето на детето от средната и старшата възрастова група в повечето случаи има такъв смътно-индивидуалистичен характер. Приближаването на половата зрелост отначало подсилва този оттенък. Едва в юношеството социалната среда на настоящето окончателно побеждава остатъците от миналото.

— А вие запознавате ли децата с това минало? — попитах аз.

— Разбира се, те много обичат да им се говори и разказва за отминали времена. Отначало за тях това са приказки, красиви и малко страшни приказки за един далечен и странен свят, чиито картини на борба и насилие пробуждат неясни отзвуци в атавистичната глъбина на детските инстинкти. Едва по-късно, преодолявайки живите остатъци от миналото в собствената си душа, детето се научава по-ясно да възприема връзката между епохите и картините-приказки стават за него реална история.

Вървяхме по алеите на обширна градина. От време на време виждахме групи деца, които играеха или риеха канавки, работеха с някакви занаятчийски инструменти, правеха беседки или просто оживено разговаряха. Те всички ме поглеждаха с интерес, но никой не тръгваше след нас — явно, бяха предупредени. В повечето групи, които срещнахме, децата бяха на различни години, в много от тях имаше и по един или двама възрастни.

— Във вашия дом има доста възпитатели — отбелязах аз.

— Да, особено ако прибавим към тях и най-големите деца, както е редно. Но тук възпитателите-специалисти са само трима. Останалите възрастни, които виждате, са предимно майки и бащи (те живеят временно при децата си) или млади хора, които искат да се квалифицират като педагози.

— Нима всички родители, които желаят, могат да се заселят тук при децата си?

— Да, разбира се, някои от майките живеят тук по няколко години. Но повечето идват от време на време за седмица — две или за месец. Бащи по-рядко се заселват тук. В нашия дом има 60 отделни стаи за родителите и за децата, които желаят уединение, и аз не помня случай тези стаи да са били недостатъчни.

— Значи, понякога и децата отказват да живеят в общи помещения?

— Да, най-големите деца често предпочитат да живеят отделно. Отчасти това се дължи на онзи непреодолян индивидуализъм, за който ви говорих, а отчасти — при децата с ярко подчертана склонност към научни занятия — на стремежа да се изолират от всичко, което ги отвлича и разсейва вниманието им. При нас и сред възрастните предпочитат да живеят отделно най-вече онези, които се занимават с научни изследвания или художествено творчество.

В този момент на малката полянка пред нас забелязахме едно дете, 6–7-годишно според мене, което с пръчка в ръка гонеше някакво животно. Ускорихме крачка, но детето не ни обръщаше внимание. В момента, в който се приближихме, то настигна плячката си — нещо като голяма жаба — и силно я удари с пръчката. Животното бавно запълзя по тревата със счупена лапа.

— Защо го направи, Алдо? — спокойно попита Нела.

— Тя все бягаше и не можех да я хвана — обясни момченцето.

— Знаеш ли какво направи? Ти причини болка на жабката и й счупи лапичката. Дай ми пръчката да ти покажа.

Момчето подаде пръчката на Нела и тя с бързо движение силно го удари по ръката. То извика.

— Боли ли те, Алдо? — все така спокойно попита възпитателната.

— Много боли, ти си лоша, Нела! — отговори то.

— А ти удари жабката още по-силно. Аз само ударих ръката ти, а ти й счупи лапичката. Не само че я боли повече, отколкото тебе, но сега тя не може да бяга и скача, не може да си намира храна и ще умре от глад или ще я изядат злите животни, от които тя вече не може да се спаси. Какво мислиш за това, Алдо?

Детето стоеше със сълзи в очите от болка, придържайки ударената си ръка. То се замисли и след минута каза:

— Трябва да й се поправи лапичката.

— Точно така — каза Нети. — Аз ще те науча как става това.

Те веднага хванаха раненото животно, което беше успяло да изпълзи само на няколко крачки. Нети извади кърпичката си и я накъса на ивици, а Алдо донесе няколко тънки дъсчици. После двамата сериозно, като истински деца, заети с много важна работа, започнаха да правят плътна закрепваща превръзка на счупената лапа на жабата.

Скоро аз и Нети се наканихме да си тръгваме.

— Вижте какво — спомни си Нела, — довечера можете да намерите при нас вашия стар приятел Ено. Той ще разказва на големите деца за планетата Венера.

— Значи, той също живее в този град? — попитах аз.

— Не, обсерваторията, в която работи, е на три часа път от тук. Но той много обича децата и не забравя старата си възпитателка. Затова често идва тук и всеки път разказва на децата нещо интересно.

Същата вечер, в определения час, ние пак се появихме в „Дома на децата“, в голямата аудитория, където вече се бяха събрали всички деца освен най-малките и няколко десетки възрастни. Ено ме посрещна радостно.

— Сякаш съм избрал темата точно за вас — пошегува се той. — Вие се огорчавате от изостаналостта на вашата планета и злите нрави на вашето човечество. Сега аз ще разкажа за една планета, където висши представители на живота все още са динозаврите и летящите гущери, а обичаите им са по-лоши от тези на вашата буржоазия. Каменните въглища там не горят в огъня на капитализма, а още растат във вид на огромни гори. Искате ли да отидем някога заедно на лов за ихтиозаври? Тези тамошни ротшилдовци и рокфелеровци наистина са по-умерени от земните, но и много по-ниско културни. Там е царството на най-първоначалното натрупване, забравено в „Капиталът“ на вашия Маркс… Но Нела вече се мръщи на лекомисленото ми бърборене. Започвам.

Той увлекателно описа далечната планета с дълбоки и бурни океани и грамадни високи планини, с жарко слънце и гъсти бели облаци, със страшни урагани и бури, с безобразни чудовища и величествени исполински растения. Всичко това той илюстрира с живи фотографии на екран, заемащ цялата стена в залата. В мрака се чуваше само гласът на Ено, в залата цареше пълна тишина. Когато той описа приключенията на първите пътешественици в този свят и разказа как един от тях с ръчна граната убил исполински гущер, случи се нещо странно, което повечето от присъствуващите не забелязаха. Алдо, който седеше през цялото време до Нела, изведнъж тихо заплака.

— Какво ти е? — наведе се Нела към него.

— Жал ми е за чудовището. Много го е боляло и накрая съвсем умряло — тихо отговори момчето.

Нела прегърна детето и започна да му обяснява нещо шепнешком, но то дълго не можеше да се успокои.

А Ено в това време разказваше за неизчислимите естествени богатства на прекрасната планета, за гигантските водопади с мощност стотици милиони конски сили, за благородните метали, намерени в планините направо на повърхността, за богатите находища радий на дълбочина няколкостотин метра, за енергийните запаси, които биха стигнали за стотици хиляди години. Аз все още не владеех езика дотолкова, че да почувствувам красотата на изложението, но самите картини приковаваха вниманието ми, както и вниманието на децата. Когато Ено свърши и в залата светнаха, стана ми дори малко тъжно, както на децата им е мъчно, че красивата приказка е свършила.

След лекцията започнаха въпросите и възраженията от страна на слушателите. Въпросите бяха разнообразни като самите тях. Те се отнасяха или до подробности за природните картини, или до начините на борба с тази природа. Имаше такъв въпрос — след колко време на Венера трябва да се появят хора вследствие развитието на нейната природа и какво ще бъде устройството на тялото им?

Възраженията, повечето наивни, но понякога доста остроумни, бяха насочени главно срещу извода на Ено, че на сегашния етап Венера е неудобна планета за хората и те едва ли ще могат скоро да използват в значителна степен големите й богатства. Младите оптимисти енергично се противопоставяха на това становище, споделяно от повечето изследователи. Ено каза, че жаркото слънце и влажният въздух с множество бактерии заплашват хората с редица болести (всички пътешественици до Венера са го изпитали върху себе си), че ураганите и бурите затрудняват работата и са опасни за живота на хората и т.н. Децата заявиха, че е странно да се отстъпва пред такива препятствия, когато става въпрос за овладяването на една прекрасна планета. Нека изпратят там хиляди лекари за борба с бактериите и болестите, стотици хиляди строители, които да изградят високи стени срещу ураганите и бурите и да поставят гръмоотводи. „Дори девет десети от тях да загинат — казваше пламенно едно момче на около дванадесет години, — струва си да умреш, но да победиш!“ И по горящите му очи беше ясно, че то, разбира се, е съгласно да се окаже в числото на тези девет десети.

Меко и спокойно Ено разрушаваше картонените домове на своите противници, но личеше, че дълбоко в душата си им съчувствува и че горещата му млада фантазия крие също такива решителни планове, може би по-обмислени, но не по-малко самоотвержени. Той самият още не беше ходил на Венера и по увлечението му се разбираше, че красотата и опасностите й силно го привличат.

Когато беседата завърши, Ено си тръгна с мен и Нети. Той реши да остане още един ден в този град и ми предложи на следващия ден да посетим заедно музея на изкуството. Нети беше зает — викаха го в друг град на голямо съвещание на лекарите.