Александър Богданов
Червената звезда (28)

I. При Вернер

Не помня как съм дошъл на себе си в лечебницата на доктор Вернер, мой по-възрастен приятел. Това беше болница, издържана от местната управа на една от северните губернии, за която знаех от писмата на Вернер. Тя се намираше на няколко версти от губернския град, беше уредена отвратително и винаги страшно препълнена; с необикновено ловък домакин и недостатъчен, измъчен от работа медицински персонал. Доктор Вернер водеше упорита война с твърде либералната управа заради домакина, заради допълнителните бараки, които тя много неохотно строеше, заради църквата, която тя щеше да дострои на всяка цена, заради заплатите на служащите и т.н. Болните вместо да оздравеят, благополучно изпадаха в неизлечимо слабоумие или умираха от туберкулоза поради недостига на въздух и храна. Самият Вернер, разбира се, отдавна би си отишъл оттук, ако някои особени обстоятелства, свързани с революционното му минало, не го принуждаваха да остане.

Но всички тези прелести на губернската болница не ме засегнаха. Вернер беше добър другар и без да се замисли, пожертвува своето удобство заради мен. Той ми предостави две стаи от голямата си квартира, дадена му като на главен лекар, в третата настани един млад фелдшер, а в четвъртата — някакъв нелегален другар, който беше представен като болногледач. Нямах, разбира се, предишния комфорт и въпреки цялата деликатност на двамата млади другари, надзорът над мене беше много по-груб и забележим, отколкото при марсианците. Но всичко това ми беше съвършено безразлично.

Както и марсианските лекари, доктор Вернер почти не ме лекуваше, само понякога ми даваше приспивателно и се грижеше главно за удобството и спокойствието ми. Всяка сутрин и всяка вечер той идваше при мен след ваната, която другарите грижливо ми приготвяха, но влизаше само за минутка и се ограничаваше с въпроса не ми ли трябва нещо. През дългите месеци на болестта аз съвсем бях отвикнал да разговарям и му отвръщах само с „не“ или изобщо не отговарях. Но вниманието му ме трогваше и в същото време аз смятах, че съвсем не заслужавам такова отношение и трябва да му го кажа. Накрая успях да събера достатъчно сили, за да му съобщя, че съм убиец и предател и че заради мен ще загине цялото човечество. Той нищо не възрази, само се усмихна и след това започна по-често да идва при мене.

Полека-лека промяната в обстановката оказа благотворното си въздействие. Болката започна по-слабо да стяга сърцето ми, мъката избледняваше, мислите ми ставаха все по-подвижни и в по-светла гама. Аз започнах да излизам от стаите, разхождах се из градината и горичката. Някой от другарите постоянно биваше наблизо. Това ми беше неприятно, но аз разбирах, че един убиец не може да бъде пуснат свободно да се разхожда, понякога аз даже сам разговарях с тях, естествено, на дребни теми.

Беше ранна пролет и възраждането на живота около мен вече не изостряше мъчителните ми спомени. Като слушах чуруликането на птичките, аз даже изпитвах някакво тъжно успокоение, че те останат и ще живеят, а само хората са обречени на гибел. Веднъж край гората ме срещна един слабоумен, който отиваше да работи в полето. Той побърза да ми се представи с необикновена гордост — имаше мания за величие, — като каза, че служи в околийската полиция, очевидно най-голямата власт, която е познавал през свободния си живот. За първи път, откакто бях болен, аз неволно се засмях. Чувствувах отечеството край себе си и като Антей събирах, макар и много бавно, нови сили от родната земя.