Ейми Трий
Последният портал (7)

Пета глава

Отдавна никой не беше виждал грибъли в Черната гора. Грибълите бяха тлъсти, зли смрадливи същества, кожата им беше покрита с гадни брадавици, а дългите им остри зъби бяха оцветени в най-отблъскващото жълто. Те бяха прогонени от гората от духовете на дърветата веднага след Празника на откраднатия бокал.

Тримата грибъли — Върг, Горц и Бод — джапаха през мочурищата. Бяха се отправили към брега. Тук растяха много малко дървета и грибълите бяха нещастни. Това означава, че бяха по-нещастни от обикновено, защото грибълите по принцип са кисели и вечно в лошо настроение. Свечеряваше се, падаше мрак и най-едрият грибъл Върг беше настроен особено злобно.

— Нищо не виждам на таши шветлина — каза той, като примижа и опръска спътниците си със слюнка.

— Тук не може да се намери и нищо за ядене — изръмжа Горц. — Толкова съм гладен, че бих ял и червеи.

— Аз тъкмо хапнах малко червейчета — обади се Бод. Той беше най-младият. — Усещам как мърдат в корема ми.

Тримата току-що бяха стигнали до един дълъг нос, врязан дълбоко в морето. Той се наричаше Нос на ключа. Ако грибълите имаха поне малко разум (а те нямаха никакъв!), щяха да се сетят, че могат да си наловят малко риба, за да хапнат, но бяха твърде глупави, за да го сторят. Вместо това продължиха да сноват по брега в търсене на захвърлена храна. Изведнъж Бод видя нещо блестящо и сребърно, което искреше на лунната светлина. Той спря и го вдигна от земята.

— Туй пък к’во е? — обади се Върг и го грабна.

— Аз го намерих! — изплака Бод. — Мое си е!

Върг го перна по ухото.

— Туй е само някакъв ключ — обади се Горц, като мижеше със свинските си очички.

— Туй е талишман, глупако! — кресна Върг, а от кучешките му зъби се проточи лига. — Морбречия ни рече да се оглешдаме за ишгубени талишмани, не помниш ли? Трябва да шанешем тоя тука право при принчешата!

Обяснението бавно стигна до съзнанието на Горц. Той изкриви люспестите си устни, оголи зъби и се ухили.

— Може да ни даде някаква награда за него! — каза той.

— Ами да тръгваме тогава — обади се и Бод.

Но грибълите бяха навлезли навътре в земите на урчините — пет слабички момченца с лъскави зелени тела и ципи между пръстите, наречени Тайк, Гъмба, Лъмзи, Лъг и Физ. Урчините се занимаваха с претърсване на плажа и събираха всичко, което намереха там (наричаха предметите „останки“). Всичко намерено смятаха за своя собственост.

— Какво сте намерили вие тримата? — попита най-високият от урчините, Тайк, когато и петимата неочаквано изскочиха на пътя на грибълите. — Кои сте вие въобще?

— Не е твоя работа — изръмжа Върг и бързо скри талисмана зад гърба си.

Урчините се наведоха, за да избегнат пръските слюнка и стиснаха носовете си с пръсти. Грибълите воняха на развалена риба. Миризмата беше непоносима!

— Май че крадете от нашите останки — обади се Гъмба.

— Хич не ни пука дали са ваши — отвърна Върг.

— Какво чакаме? — попита Горц.

— Бягайте! — викна Бод.

Грибълите хукнаха презглава. Надяваха се да са улучили посоката и да тичат към замъка на Морбреция, а урчините ги подгониха.