Ейми Трий
Последният портал (11)

Девета глава

Както беше обяснила Сребърната фея, денят в средата на лятото беше празник в Каризма и на този ден кралицата правеше градинско увеселение. Покани бяха разпратени до всички гости, включително и до дванайсетте пазачи на портите. За този специален случай им бе позволено да напуснат постовете си. Жители на Каризма пътуваха отдалеч, за да се присъединят към увеселението, а Чаровна го използваше като възможност да опознае по-добре поданиците си.

Кралските градинари бяха много заети през последните седмици: садяха цветя, метяха алеите и подрязваха огромния плет. Фигурите на плета бяха тринайсет и изобразяваха талисманите от вълшебната гривна на кралицата.

Единият от градинарите беше поставил пресни макове в грамадната ваза в средата на лабиринта в парка. В деня на празника градините на двореца изглеждаха прекрасно.

Когато обаче Сребърната фея пристигна рано сутринта при Чаровна, тя бе твърде разтревожена, за да обърне внимание на усърдната работа на градинарите. След като Сезам побягна, феята побърза да се види с кралицата и да поиска от нея съвет.

— Боя се, че Сезам е в голяма опасност, Ваше Височество — каза феята, като кършеше ръце. — Гривната ви е у нея…

— О! — възкликна Чаровна. Вестта за гривната приятно я развълнува, но тревогата за Сезам скоро надделя. — Къде е момичето? Какво става?

Сребърната фея й разказа всичко. Кралицата за миг овладя ситуацията.

— Трябва да защитим Сезам от Морбреция — заяви тя. — Сестра ми ще стори всичко, само и само да се добере до гривната ми! Ако освен това знае къде е и последният талисман, тогава…

Чаровна бързо навиваше една къдрица на пръста си, обмисляйки ужасните последици, които щяха да настъпят, ако Морбреция завладееше гривната с всичките талисмани!

— Ще изпратя Дорк в замъка на сестра ми!

— Аз ще отида с него — каза феята.

Сезам хукна по моста право към замъка. От време на време усещаше миризмата на развалена риба и нервно се оглеждаше за грибъли, но от тях нямаше и следа. Сезам реши, че те сигурно скоро са били тук, но са си тръгнали, а след тях е останала ужасната им воня.

Вратата на замъка беше широко отворена, така че тя влезе спокойно. Веднага обаче я очакваше изненада. В огромното каменно фоайе стояха подредени всички слуги на замъка — камериерките, кочияшите — изправени и вкаменени като статуи, сякаш играеха на някаква странна игра. Сезам се приближи до един от пазачите.

— Здрасти — каза тя. — Принцесата вкъщи ли е?

Никакъв отговор. Пазачът гледаше през нея, без да мига, сякаш момичето изобщо не съществуваше. „Страшничко!“ — помисли Сезам и стомахчето й се преобърна. Два пъти.

Почувства се самотна и много уплашена. Повече от всичко й се прииска Мади да беше с нея. Съжали, че така глупаво избяга от Сребърната фея. „Тя беше толкова мила с мен — помисли Сезам нещастно. — Не знам какво ме прихвана. Сигурно ме е помислила за ужасна и…“

Изведнъж огърлицата силно я загъделичка и я откъсна от мислите й. Сезам хвана медальона в ръка. Беше необичайно топъл, а цялата огърлица вибрираше. Вибрираше и вълшебната гривна в джоба й — сякаш двете бижута обединяваха силите си, за да успокоят търсачката.

— Добре — каза си Сезам и побърза да се стегне. — Тук съм, за да търся ключа, и е по-добре да приключа по-бързичко. Сезам Браун ще разкрие мистерията!

Тя се заизкачва нагоре по старо извито стълбище към кулата на замъка и извика:

— Морбреция! Тук ли си? Аз съм, Сезам. Качвам се при теб.

Гласът й отекна в стените на замъка. Ако Морбреция си беше у дома, това по нищо не си личеше.

Сезам стъпи на поредното стъпало. То изпука. Стъпка по стъпка, момичето се качваше все по-нагоре, етаж след етаж, по-високо и по-високо, докато най-после стъпалата свършиха. Имаше само още една стая под самия покрив и вратата й беше открехната…

Сезам влезе. Стаята беше малка, с нисък таван, пресечен с греди. През прозореца се виждаше езерото, което искреше далеч долу. Навсякъде бяха разхвърляни магически книги и буркани с бълбукащи отвари. На специална поставка стоеше кристалното кълбо, а в един люлеещ се стол седеше Елмо. От Морбреция нямаше и следа.

Странен шум накара Сезам да вдигне глава. От една греда на тавана висеше паяжина. До нея стоеше грамаден паяк, който гледаше изпитателно момичето и следеше всяко негово движение. Сезам замръзна и в главата й отекнаха думите на Куила: „Така че тя, превърната в паяк, при сестра си се промъкна и гривната отмъкна…“

— Дай ми гривната — каза паякът Морбреция, — или ще те превърна в муха. Нали знаеш какво се случва на мухите, които се хващат в паяжини…

Сезам се ужаси, но нямаше намерение да се предаде толкова лесно.

— Не! — извика тя и отстъпи назад. — Никога!

Морбреция помаха към Елмо с паешкото си краче.

— Сега — заповяда тя. — Сезам да стане на муха! Ха-ха!

Куклата отвори уста, за да изрече проклятието… а вътре, върху езика й, блестеше изгубеният талисман-ключ!

Сезам ахна, грабна Елмо, разтърси я с всичка сила, докато ключът падна от устата на куклата на пода. След това изхвърли куклата през прозореца. Чу се ужасно цоп! и Елмо падна в езерото при скрилите.

В следващия миг водата сякаш оживя. Хищните риби за секунди разкъсаха куклата с острите си като бръснач зъби. Водата като че кипеше от тяхната ярост. А след това всичко утихна и настъпи тишина, сякаш нищо не се беше случило.

Сезам уплашено обърна поглед към паяка, но той беше изчезнал. Насред стаята се беше изправила самата Морбреция. В ръката си държеше талисмана-ключ. Тя се чувстваше така, сякаш току-що се беше събудила от дълъг и страшен сън, но не можеше да си спомни точно какъв е бил той.

— Ето — каза принцеса Морбреция. — Заповядай! Талисманът трябва да се закачи на вълшебната гривна.