Адолф Хитлер
Моята борба (12)

Глава IX
Германската работническа партия

Един прекрасен ден получих от началството си поръчение подробничко да разузная какво именно представлява образувалата се тези дни някаква си „немска работническа партия“.

Предадоха ми, че тази партия свиква тези дни събрание и че на него ще се изкаже пак същия този Готфрид Федер. Бях длъжен да отида на това събрание, за да направя после доклад за началството си.

Това, че армията по това време проявяваше много голям интерес към всичко, което ставаше в политическите партии, беше повече от ясно. Та нали революцията даде право на войниците да участват в политическите партии и от това право сега се ползваха тъкмо най-неопитните от тях. След известно време партията на центъра и социалдемократите за свое най-голямо съжаление се убедиха в това, че войниците обръщат гръб на революционните партии и засвидетелстват симпатиите си към националното движение и делото за възраждане на родината. Тогава тези господа се принудиха да им отнемат избирателното право и да им забранят участие в политическия живот.

Ако партията на центъра и марксистите не бяха прибягнали към тази мярка, то след кратко време ноемврийският строй нямаше да съществува повече, а с това щеше да се сложи край и на целия ни национален позор. Ето защо няма нищо чудно в това, че господата ноемврийски престъпници побързаха да отнемат от войниците така наречените „държавни права“ — така наричаха по време на революцията равноправието, предоставено тогава на войниците. През описания от мене период животът на армията се развиваше в най-добра посока. Армията гореше от желание да освободи нацията от игото на кръвопийците и лакеите на Антантата. Наложи се партията на центъра и социалдемократите да побързат с лишаването на войниците от избирателни права. Това беше, повтаряме, от тяхна гледна точка напълно разбираемо. Но вече напълно неразбираемо беше това, че и така наречените „национални“ партии на свой ред с ентусиазъм поддържаха тази мярка, осъществена от ноемврийските престъпници. На националните партии не им идваше и на ум, че с това помагат да се парализира онова най-добро оръжие на националния подем, което тогава беше на наше разположение. Такова поведение на така наречените национални партии още веднъж показа какви жалки доктринери бяха онези невиннички младежи, които стояха начело на тези партии. Тези разядени от старческа болест буржоазни слоеве наистина смятаха, че, ако отнемат избирателното право на войниците, то армията ни отново ще се превърне в опора на родината и ще започне да играе ролята, която е играла до войната. Те съвсем не разбираха, че партията на центъра и социалдемократите преследват само една цел да изтръгнат от армията станалия опасен зъб, т.е. да попречат на армията по-нататък да служи на делото за национален подем. Ноемврийските престъпници прекрасно си даваха сметка за това, че, ако тази операция им се удаде, армията ще бъде превърната в обикновена полиция и ще престане да бъде истинска войска, способна да води същинска борба срещу врага. Уви, бъдещето напълно потвърди тази прогноза.

Как можаха нашите така наречените „национални“ политици, макар и за една секунда, да помислят, че доброто развитие на армията е възможно другояче освен на национални начала. Това им отива много на тези господа. Хора, които по време на войната бяха парламентаристи, т.е. по-просто казано дърдорковци, разбира се, не са в състояние да разберат какво означава за една армия великата традиция на миналото, какво означават за нея спомените за онези времена, когато немският войник е бил пръв в света.

И така, на мен ми се наложи да отида на събранието на „немската работническа партия“, за която абсолютно нищо не знаех. Вечерта се отправих към мюнхенската бирария „Щернеке“, придобила впоследствие историческо значение. В стаята, която по-късно на шега нарекохме „моргата“, заварих 20–25 човека. Всички те явно принадлежаха към нисшите слоеве на обществото. Съдържанието на доклада на Федер ми беше вече известно от лекциите му на нашия курс. Затова аз повече разглеждах аудиторията и се запознавах с обстановката.

Впечатлението ми беше неопределено. Най-обикновено събранийце, както многото събрания през този период. Та нали ние преживявахме точно този период, когато почти всеки се чувстваше призван да образува каквато и да е нова партия. Достатъчно бяха хората, недоволни от старите партии и загубили доверието си у тях. Новоизлюпените партии се плодяха като гъби и толкова бързо изчезваха от лицето на земята, почти от никого незабелязани. Основателите на тези общества в по-голямата си част нямаха никаква представа от това какво значи, всъщност, да „възпиташ“ нова партия или още повече да създадеш ново движение. В по-голямата си част тези сапунени мехури, както вече казах, се пукаха по най-смешния начин, показвайки само пълното политическо нищожество на техните творци.

Прекарвайки два часа на описаното събрание, започнах да стигам до извода, че „немската работническа партия“ принадлежи към тази категория „партии“. Бях много щастлив, когато Федер завърши словото си. Достатъчно ми беше и аз се каних да си ходя, когато изведнъж обявиха, че започва свободна дискусия. И аз реших да послушам. Но и дискусията ми се стори напълно безмислена. Изведнъж обаче взе думата някакъв „професор“, който започна в речта си да критикува аргументацията на Федер. След възраженията от страна на Федер /трябва да признаем, доста убедителни/ професорът неочаквано заяви, че е склонен да приеме тези факти, но независимо от това най-настоятелно съветва младата партия да прибави в своята програма една важна точка, а именно „отделянето“ на Бавария от „Прусия“. Без да му мигне окото, този професор твърдеше, че в този случай австрийските немци веднага ще се присъединят към Бавария, че тогава условията за мир ще бъдат къде по-благоприятни за нас и тем подобни бръщолевеници. Тук аз не издържах и също се записах в бройката на желаещите да се изкажат. Аз смъмрих начетения професор и в резултат на това още преди да завърша речта си моят учен офейка като куче, полято с вода. Докато говорех, всички ме слушаха със смаяни погледи. Когато приключих и започнах да се прощавам с присъстващите, към мен се приближи един от слушателите, назова фамилията си /която между другото не можах да чуя/ и пъхна в ръката ми някаква книжка, както изглежда, политическа брошура, молейки ме настойчиво през свободното ми време да прочета това нещо.

Това ми беше много приятно, тъй като се надявах от книжката по-лесно да се запозная с програмата на тази скучна партийка и по такъв начин да се спася от необходимостта от по-нататъшно посещаване на тези толкова скучни събрания. Външното впечатление, което ми направи човека, дал ми брошурата, беше добро. Беше ясно, че си имах работа с работник. Взимайки си брошурката, аз си отидох. По това време все още живеех в казармата на втори пехотен полк, в мъничка къщурка, носеща все още следите от стрелбите по време на революцията. По цял ден бях зает, основно прекарвайки или в 41-ви стрелкови батальон или на събранията и докладите на другите военни части. Едва късно вечерта се връщах в своята къщурка, за да поспя. Имах навика да се събуждам много рано, още преди пет часа сутринта. В моята къщичка имаше много мишки. И аз често им оставях корички хляб или кокалчета, около които още от ранна сутрин мишките отчаяно се боричкаха. Събуждайки се, обикновено лежах с отворени очи в кревата и наблюдавах играта на тези зверчета. В живота ми се наложи порядъчно да гладувам и аз много добре разбирах, какво голямо удоволствие доставяха тези корички хляб на гладните мишлета.

В деня, следващ описаното събрание, се събудих около пет часа. Тъй като не можех отново да заспя, започнах да мисля за вчерашното събрание. Изведнъж си спомних за брошурката, която ми пъхнаха в ръцете. Потърсих книжката и реших веднага да я прочета. Това беше малка брошурка. Неин автор беше същият работник, който ми я беше дал. В брошурата той описваше по какъв начин му се беше удало от хаоса на марксистките и профсъюзни фрази да се върне към националните идеи. Оттук и заглавието на книгата: „Моето политическо пробуждане“. Започвайки да чета, аз я усвоих до самия й край. Та нали книжката описваше нещо съвършено аналогично на това, което на мен самия ми се наложи да преживея в продължение на 12 години. Неволно пред мен отново премина в живи образи моето собствено минало. През целия ден още няколко пъти си припомних прочетеното. След това започнах да забравям за брошурата, когато изведнъж след няколко дни получих картичка, в която ми съобщават, че съм приет като член на „немската работническа партия“. В картичката ме молеха да съобщя как се отнасям към това и с тази цел ме канеха на събрание на комитета на партията, което трябваше да се проведе идната сряда.

Разбира се, аз бях не малко изненадан от този начин на „завербуване“ на членове в нова партия и отначало не знаех да се ядосвам ли или да се смея на това. Нали мислех най-вече за създаване на своя собствена партия и ни най-малко не се канех да встъпвам в образувана партия. За последното не можеше и дума да става. Вече се канех да отговоря писмено на тези господа, но тук ме победи любопитството и реших на уговорения ден все пак да отида на събранието, за да изложа устно мотивите си.

Дойде сряда. Събранието беше определено да бъде в бирария „Розенбад“ на Хернщрасе — много бедна кръчмичка, в която рядко някой се отбиваше. Впрочем, през 1919 г. и в по-богатите ресторанти беше много оскъдно и неуютно. Но ресторантчето „Розенбад“ не познавах изобщо до този момент.

Преминавайки през зле осветената столова, в която нямаше нито една жива душа, аз намерих странична врата и влязох в стаичка, където би трябвало да се провеждаше „заседанието“. При слабо осветление от развалена газова лампа зад една маса седяха четирима младежи, в това число и познатият ми автор на брошурата, който веднага радостно ме приветства, произнасяйки няколко топли думи в чест на новия член на „немската работническа партия“.

Това ми се стори прекалено. Но тъй като ми съобщиха, че „главният председател“ на партията ще дойде след малко, то аз реших да почакам със своето заявление. Най-накрая дойде и самият председател. Това беше същият човек, който председателстваше на събранието в бирария „Щернеке“, когато докладваше Федер. В мен отново надделя любопитството и аз реших все пак да почакам и да послушам какво ще стане после. Сега можах да узная фамилиите на отделните присъстващи. Председател на цялата партия „в общодържавен мащаб“ беше господин Харер, мюнхенския председател беше Антон Дрекслер.

Отначало високопоставеното събрание пристъпи към четене на протокола, предшестващ заседанието. За прочитането дадоха вот на доверие на секретаря. След това пристъпиха към изслушване на финансовия отчет. В касата на това общество, както стана ясно, имаше точно 7 марки и 50 пфенига. За прочитането на отчета отново дадоха единогласен вот на доверие на касиера. Всичко това беше най-сериозно отразено в протокола. После първият председател прочете съставените отговори на три писма от Кил, Дюселдорф и Берлин. Присъстващите изразиха пълно одобрение на изказаното от председателя. След това пристъпиха към обявяване на новопостъпилите писма; това бяха вече известни за нас писма от Берлин, Дюселдорф и Кил, по едно от всеки град. С удоволствие беше изложено съдържанието на писмата за сведение. Един от ораторите произнесе подробна реч за това, че писмата явно доказват колко бързо растат връзките на „немската работническа партия“. После пристъпиха към продължително обменяне на мнения за това как изобщо следва да се отговаря на подобни писма.

Ужасно, ужасно! Това беше груповщина от най-лош вид. И ето в подобен клуб ме канеха да стана член. По-нататък пристъпиха към приема на нови членове, с други думи към улавяне на моята издигната персона. Поставих няколко въпроса. Изясни се, че партията няма програма, ни едно листче, въобще нито един напечатан документ, няма членски карти, даже няма едно нещастно печатче. Налице имаше само добра воля, гореща вяра в своето дело и няколко приети куци тезиса. На мен отново не ми беше до смях. Та нали пред мен бяха явни симптоми на пълна безпомощност и пълно недоволство от всички предишни политически партии, от всичките им програми и цялата им дейност. Не можеше да не се забележи, че тези младежи ги е докарало тук, на това, външно, толкова смешно събрание, именно това, че те с цялото си същество са почувствали краха на старите партии и са разбрали, че те са напълно неспособни да служат на делото за възраждане на немската нация, както и не могат да допринесат нищо и за самите си. Наскоро прочетох написаните на машина тезиси и отново се убедих, че пред мен са хора, които още само търсят пътища и още не знаят своя път. Много неща в тези тезиси бяха напълно оплетени или неясни, за много въобще не ставаше дума, но все пак съдържанието на тезисите явно говореше, че хората искрено търсят нови пътища. Чувствата на тези хора ми бяха познати. Това беше страстен стремеж да намериш нови форми на такова движение, което би представлявало нещо повече от една партия в стария смисъл на думата.

Когато вечерта се върнах в казармата, мнението ми за това общество беше вече оформено. Предстоеше да реша най-трудния въпрос в моя живот: да постъпя или не в този съюз. Разумът можеше да ми подскаже само отрицателен отговор, но чувството не ми даваше покой. И колкото по-често прехвърлях в ума си доводите на разсъдъка, говорещи за нелепостта на този клуб, толкова по-често чувството се възмущаваше на тези доводи. В продължение на следващите няколко дни не намирах покой. Много пъти прехвърлях в ума си всичко за и против. Бях решил отдавна да се заема с политическа дейност. Че тази дейност трябваше да започне в редовете на ново движение, също беше напълно ясно за мен. Не стигаше само външен подтик.

Аз не принадлежа към този тип хора, които днес се залавят с едно дело, а утре с друго, за да търсят в други ден отново нещо ново. Добре знаейки това за себе си, аз именно заради това толкова трудно се решавах да постъпя в „немската работническа партия“. Знаех, че ако постъпя в нея, то съм длъжен да се отдам изцяло на делото. Или така, или изобщо да не се свързвам такова начинание. Знаех, че приемам решение завинаги, че, правейки тази крачка, аз нямаше вече да отстъпя. Ето защо това беше за мен не какъвто и да е епизод, не игра, а най-съществения, най-сериозния въпрос. В мен тогава живееше инстинктивно отвращение към хората, които се залавят за куп неща и не приключват нито едно. Този тип хора ми беше просто противен. Такова многоделие ми се струваше по-лошо и от абсолютно безделие.

Сега сама съдбата ми даваше знак. Нито към една от съществуващите големи партии не бих се присъединил — по-подробно ще изложа мотивите по-долу. Сега пред мен беше нищожна организация малко смешна, но в моите очи тя имаше това предимство, че не беше още закостеняла като „организация“, а и затова представляваше арена за свободни действия на отделни лица. Тук като че ли се откриваше действителна възможност да се работи. И колкото по-слабо е това движение, толкова по-лесно е да го насочиш на правия път. Тук можеше още да се даде на движението правилно съдържание и верни цели, за което и дума не можеше да става по отношение вече съществуващите стари големи партии.

Колкото по-съсредоточено мислех за „немската работническа партия“, толкова повече у мен растеше убеждението, че, може би, тъкмо от недрата на такова, в началото малко движение, ще израсте националният подем. Във всеки случай ми беше ясно, че процесът на възраждане на нацията не може да бъде започнат с тези парламентарни политически партии, които все още изцяло са подвластни на стари представи или даже направо са образувани на основата на престъпен режим. За мен беше ясно, че нашето дело е да провъзгласим ново миросъзерцание, а не да издигна нова избирателна парола. Беше ми невероятно трудно да взема решение. От обикновено намерение до превръщането му в действителност съществува огромна дистанция. Какви данни притежавах, за да приема такава грандиозна задача?

Че бях беден и нямах никакви средства, беше половин беда. По-лошото беше, че не притежавах никакво име, че принадлежах към числото на милионите безименни хора, чието раждане и смърт преминават незабелязано даже за заобикалящата ги среда. Прибавете към това и онези трудности, които произтичаха от недостатъците на училищното образование.

Така наречената „интелигенция“, както е известно, винаги гледа отгоре всеки пришълец, който не е имал щастието да премине всички съответни степени в учебните заведения и да се „напомпа“ с всички съответни „знания“. Нали обикновено у нас не питат на какво е способен този човек, какво умее да прави, а питат какви учебни заведения е завършил. За тези „образовани“ хора всяко празноглаво момче, само ако притежава необходимите дипломи, представлява величие, докато най-талантливият млад човек е нищо в техните очи, ако не му се удало да преодолее цялата ученическа премъдрост. Много лесно си представях тогава как ще ме посрещне това така наречено общество. Сгреших само в това отношение, че считах хората за много по-добри, отколкото те за съжаление се оказаха в реалната действителност. Разбира се, изключения винаги има. Все пак през целия си живот аз отлично различавам хората, действително открояващи се с известен талант от хората, които умеят само да черпят от училищни знания.

След двудневни тежки колебания и размишления аз най-накрая дойдох до твърдото убеждение, че трябва да се реша на тази стъпка. Това беше най-важното решение в живота ми. За никакво отстъпване, разбира се, не беше и не можеше да става дума. Заявих, че съм готов да постъпя в членство на „немската работническа партия“ и получих временна членска карта — номер седем.