Адолф Хитлер
Моята борба (11)

Глава VIII
Началото на моята политическа кариера

Най-сетне в края на ноември 1918 г. се завърнах в Мюнхен. След пристигането отново се отправих към помещението на запасния батальон на моя полк. Батальонът беше вече в ръцете на „войнишките съвети“. Обстановката ми се видя толкова противна, че веднага реших, че, ако ми се удаде възможност, ще напусна това място. Заедно с един от най-близките ми приятели от фронта — наричаха го Ернст Шмидт — се отправихме към Траунщайн, където щяхме да останем дотогава, докато войниците бъдат разпуснати по домовете.

През март 1919 г. отново се върнахме в Мюнхен. Положението стана непоносимо. Обстановката неизбежно водеше до по-нататъшното продължаване на революцията. Смъртта на Айснер само ускори хода на събитията и доведе до съветска диктатура, т.е. по-точно казано, до временна диктатура на евреите, което инициаторите на революцията преследваха като своя крайна цел в цяла Германия.

По това време в главата ми един след друг преминаваха планове. По цели дни ми се въртяха тежки мисли за това какво изобщо можеше сега да се предприеме. И всеки път достигах до трезвия извод, че докато съм господин „Никой“, нямам даже елементарните предпоставки за каквото и да е било целесъобразно действие. По-долу ще изясня защо и тогава не можех да се реша да се присъединя нито към една от съществуващите партии.

В хода на новата съветска революция аз за пръв път изнесох реч, която предизвика недоволството на Централния съвет. Рано сутринта на 27 април 1919 г. се опитаха да ме арестуват. С карабина в ръка посрещнах тримата младежи, които бяха дошли за мен. Не им достигна кураж и се върнаха там, откъдето бяха дошли.

Няколко дни след освобождението на Мюнхен ме командироваха в следствената комисия на Втория пехотен полк, която трябваше да разгледа делото, свързано със съветското въстание.

Това беше първата ми изява на политическата арена. След няколко седмици получих заповед да участвам в „курсовете“, които трябваше да се проведат с войниците от нашия отряд. Тези курсове имаха за цел да дадат на войниците вярна представа за сегашното състояние на нашата държава. За мен участието в курса беше ценно заради това, че получих възможността там да открия няколко приятеля с моите възгледи и заедно подробно да обсъдим създалото се положение. Тогава всички бяхме повече или по-малко убедени, че партиите на ноемврийските престъпници /центъра и социалдемократическата/ в никакъв случай няма да спасят Германия от надвисналата катастрофа. Но заедно с това ни беше ясно, че така наречените „буржоазно-национални“ организации даже при най-добро желание не са в състояние да поправят онова, което беше станало. На последните не им достигаха редица предпоставки, без които такава задача не би им била по силите. Събитията по-късно напълно затвърдиха тогавашните ни предположения.

Имайки пред вид всичко това, в нашия неголям кръг започнахме да обмисляме въпроса за образуването на нова партия. Основните мисли, които ни водеха тогава, бяха същите онези, които впоследствие залегнаха в основната програма на „Немската работническа партия“. Самото название на новата партия трябваше да ни осигури още в началото възможността да се сближим с широките маси. Извън това всяко нещо ни изглеждаше излишно и безцелно. Така ни хрумна да назовем своята партия „Социално-революционна партия“. Социалните убеждения на новата ни партия действително бяха цяла революция.

По-дълбоките мотиви, довели ме до това решение, се свеждаха до следното. И по-рано се занимавах с икономически проблеми. Но предишните ми занимания винаги повече или по-малко оставаха в рамките на изучаването на социалните въпроси като такива. По-късно тези рамки се разшириха с изучаването на проблемите на германската външна политика. Последната в значителна степен беше резултат на неправилната оценка на стопанските фактори и неразбирането на действителните основи, необходими за поставянето на нужната висота на проблема за изхранването на немския народ.

Предишните ми възгледи изхождаха от предположението, че капиталът е винаги продукт на труда и той, както и трудът, еднакво зависят от онези фактори, които определят човешката дейност от една или друга страна. Тогава предполагах, че националното значение на капитала зависи от могъществото, величието, свободата на самата държава, т.е. на нацията. Оттук си правих извода, че благодарение на тази взаимозависимост капиталът неизбежно би трябвало да спомага за процъфтяването на държавата и нацията, тъй като това съответства на естествения стремеж към забогатяване. По такъв начин приемах, че собствените интереси на капитала го тласкат да подкрепя делото за свобода и независимост на държавата, с други думи — да се бори за свободата, могъществото и силата на нацията. Оттук ми се струваше, че задачата на държавата по отношение на капитала е съвсем елементарна и ясна: държавата трябва да се погрижи само за това капиталът да й служи, а не да се възгордее в ролята си на господар на нацията. От тази оценка според мен произтичаха два постулата: от една страна — запазване на жизнеспособно и национално независимо стопанство, а от друга достатъчно осигуряване на права на трудещите се.

По-рано не умеех да различавам чистия капитал като краен продукт на творческия труд от капитала, чийто източник е най-вече спекулацията. Липсваше ми необходимия подтик, за си изясня докрай тази разлика. И именно този подтик ми даде един от лекторите на споменатите курсове. Говоря за Готфрид Федер.

Заслугата на Федер в моите очи се съдържаше в това, че той до края с безмилостива последователност осъждаше спекулативния характер на борсовия и заемния капитал и закова на стълба лихварската му същност. Неговите лекции в принципната си същност бяха толкова правилни, че нито един от критиците не оспорваше теоретичната верност на изводите на лектора. Хората само си задаваха въпроса, доколко е възможно практическото прилагане на идеите на Федер в живота. Но и това, което в очите на другите беше слабата страна на Федеровите лекции, в моите представляваше тяхната силна страна.

Задачата на вожда — творец на нова програма не е в това от всички страни да претегли степента на изпълняемост на тази програма във всеки един момент, а възможно най-ясно да покаже самата й същност. Това означава, че такъв деец е длъжен повече да мисли за самата цел, отколкото за пътя към нея.

Задачата за осъществяването на целта в живота е задача на политиката. Първият в мисленето си се ръководи предимно от идеите за вечните истини; вторият — предимно от съображения за практическата действителност. Тук става въпрос за принципната правилност на самата идея, а не за големите или малките трудности при нейното прилагане в живота. Ако творецът на програмата замени търсенията на абсолютната истина с търсене на така наречената „целесъобразност“ и със съображения за „изпълняемост“, дейността му изведнъж ще престане да бъде пътеводна светлина за търсещото нови пътища човечество. Тогава работата му ще стане сива и ежедневна. Задачата на вожда, който твори програма за ново велико движение, се свежда до това ярко да обрисува неговата цел. Задачата за въплъщаването на тази цел в живота е задача на политиката. Първият в мисленето си се ръководи предимно от идеите за вечните истини; вторият — предимно от съображения за практическата действителност. Величието на първия лежи в плоскостта на абсолютната правота на абстрактната си идея; величието на втория — в плоскостта на верните оценки на дадените факти и правилното използване на обстановката; пътеводна светлина за втория е онази цел, която първият показва. Изпитът за политика е успехът на плановете му и практическите стъпки, с други думи, степента на превръщане в действителност на неговите планове и проекти. Друго нещо е работата на дееца, който твори нова програма. Пълното въплъщаване на неговата програма в живота до края никога няма да му се удаде, тъй като човешкият гений може да установи вечни истини, кристално ясни цели и в същото време да не види тяхното окончателно тържество просто поради това, че обкръжаващият човешки свят се оказва недостатъчно възприемчив към тези велики идеи и във всеки случай не ги превръща веднага в действителност. В нашия живот е така, че, колкото по-правилна и по-велика е дадена идея, толкова по-малко възможно става нейното въплъщаване в живота, понеже нейната реализация зависи от хората. Ето защо изпит за твореца на нова програма е не степента на въплъщаване на целите му в живота, а степента на правилност на самата идея, степента на онова влияние, което тя впоследствие ще окаже на цялото човешко развитие. Ако това не беше така, тогава не бихме могли да причислим към великите хора на нашата земя нито един от основателите на религиите, понеже е известно, че техните естетически идеали никога няма да намерят поне от малко пълното си въплъщение в живота. Даже религията на любовта на практика е намерила само съвсем частично въплъщение в живота в сравнение с това, което е желал нейният творец. И въпреки това тя има велико историческо значение, понеже е дала тласък на цялото културно и нравствено развитие на човечеството в определено направление.

Огромната разлика между задачите на твореца на програмата и практика-политик е причина за това, че ние почти никога не срещаме съчетаване на качества на единия или другия в едно лице. Нито и най-малък намек за такова съчетание няма да намерим особено у тези „преуспяващи“ политици от миниатюрен формат, дейността на които в по-голямата си част се изчерпва с „изкуството да достигнат възможното“ (с тази формула, по наше мнение прекалено скромна, Бисмарк, както е известно, е определил същността на политиката въобще). Колкото по-свободен е подобен „политик“ от каквито и да е било крупни идеи, толкова по-леко и във всеки случай по-бързо ще дойдат „успехите“ му.

Прилагането в живота на онези цели, които имат огромно значение за бъдещите времена, не обещава близка награда на великите хора, прогласили тези цели. Широките слоеве на масите рядко разбират веднага тези цели. За масите делничните въпроси, свързани с бирата и млякото, са по-разбираеми и им се струват по-важни, отколкото далновидните планове за бъдещето, които могат да се осъществят едва с течение на времето и ползата от които ще почувстват само бъдещите поколения.

Ето защо, за да не загуби симпатиите на днешния ден, редовият „политик“ от самолюбие, което се явява роден брат на глупостта, ще се държи настрана от всякакви велики планове за бъдещето. Всичките успехи и цялото значение на подобни политици принадлежат изключително на днешния ден. Те просто няма да съществуват за бъдещите поколения. Хората с ниски чела малко се безпокоят от това; на тях им е достатъчен днешният ден.

Съвсем други са хората, творящи нови програми. Тяхното значение е почти винаги в бъдещето. Затова тези теоретици често ги наричат „хора не от този свят“. Ако говорят за политиците, че тяхното изкуство е изкуството да достигнат възможното, то за творците на нови програми може да се каже, че боговете ги покровителстват точно в тези случаи, когато те желаят именно невъзможното. Такъв теоретик трябва да се примири с това, че съвременността ще му откаже признание. Затова, ако идеите му са наистина безсмъртни, той ще пожъне велика слава от бъдещите поколения.

Веднъж в продължение на голяма историческа епоха може да се случи така, че качествата на твореца на нова програма и качествата на големия политик се съчетават в едно и също лице. Но колкото по-тясно се съчетават в това лице и двете качества, толкова по-големи препятствия ще срещне даденото лице по своя път, понеже ще излиза на политическата арена. Такъв политик работи не за да удовлетвори степента на разбираемост на всеки среден еснаф — такъв деец работи за реализирането на онези цели, които засега са разбираеми за неколцина. Ето защо животът на такъв голям политик протича в условия на гореща любов от страна на едни и силна ненавист от страна на други. Протестите от страна на съвременниците, неосъзнаващи великото значение на дейността на този човек, се сливат с признанието на другите, т.е. на тези, които вече осъзнават, че този деец работи и за бъдещите поколения.

Колкото по-голямо значение има за бъдещето работата на даден човек, толкова по-малко тя се разбира от съвременниците му, толкова по-трудна е борбата и толкова по-рядко е налице успех. Само на неколцина дейци всичко на всичко един път в продължение на много столетия ще им се усмихне щастието и те може би на старини ще видят първите проблясъци на бъдещата си безсмъртна слава. В такива случаи пред нас е маратонското препускане на историята. В повечето случаи лавровите венци се поставят само на главата на мъртвите герои.

Трябва да причислим към героите и онези велики борци на този свят, които, въпреки че не са признати от съвременниците си, се борят до края за идеите и идеалите си. Ще дойде време и именно тези хора ще станат най-скъпи за своя народ. Ще дойде време и всеки народен син ще изпитва потребност, макар и със задна дата да изкупи онези грехове, които по негово време са били извършени по отношение на героичните личности. Тогава ще настъпи време, когато човечеството, изпълнено с благодарност и преклонение пред паметта на своите герои, ще започне да изучава великата работа на тези дейци ден след ден и образът на тези велики личности ще свети на всички страдащи и паднали духом.

Говорейки за това, ние имаме пред вид, разбира се, не само великите държавни дейци, но и изобщо всички велики реформатори. Заедно с Фридрих Велики тук трябва да бъдат поставени и Мартин Лутер и Рихард Вагнер.

След първата лекция на Готфрид Федер „За необходимостта да се премахне робството на лихварите“ веднага разбрах, че теоретичната истина е на страната на Федер и че тази истина има безкрайно голямо значение за бъдещото на нашия народ. Строгото разделяне, каквото Федер правеше между борсовия капитал и националното стопанство изобщо, даваше възможност да се започне борба против капитала въобще като фактор, необходим за съхраняване на независимо народно стопанство. Сега вече достатъчно добре разбирах създалата се нова обстановка, за да пропусна, че на дневен ред не е борбата срещу враждуващи държави, а борбата срещу интернационалния капитал. В лекциите на Федер веднага схванах великия лозунг на борбата на цяла една епоха.

По-нататъшните събития отново показаха, колко правилно беше тогавашното ни чувство. Сега вече нашите мъдри буржоазни политици престанаха да ни се подиграват; сега вече и тези политици, доколкото те не са съзнателни лъжци, бяха принудени сами да признаят, че международният борсов капитал беше не само главен виновник за войната, но и сега след приключването й прави всичко възможно да превърне мира в ад.

От този момент борбата срещу финансовия и заемния капитал успя да стане най-важната програмна точка на борбата на цялата немска нация за икономическата й независимост и свобода.

Що се отнася до възраженията от страна на така наречените практици, то на тях трябва да им отговорим по следния начин.

Всички опасения, че борбата срещу „робството на лихварите“ ще доведе до някакви ужасни икономически последствия, са абсолютно напразни. Това е ясно само от факта, че предишните икономически рецепти, предлагани на нашия народ, не доведоха до нищо добро. Заключенията на някои настоящи експерти по въпросите на националното ни самоутвърждаване силно напомнят на мнението на някои експерти от отдавна забравени времена. Например експертизата на баварската медицинска колегия по въпроса за въвеждането на железопътни линии. Както е известно, нито едно от страшните опасения, изказани тогава от тази високопросветена корпорация, поне малко не се оправдаха. Хората започнаха да пътуват преспокойно на новите „парови коне“, без да се страхуват от виене на свят; зрителите, наблюдаващи хода на влака, също оставаха невредими; не се наложи да се построи, както предлагаха господата експерти, дървена ограда, за да не се вижда влака; дървените огради останаха само в мозъците на някои от тези така наречени експерти. Следващите поколения отдавна вече забравиха за всички тези грозни предсказания. Така ще бъде и с предсказанията на някои от съвременните мъдреци. По-нататък е необходимо да се отбележи и следното: всяка, даже най-добрата идея може да стане опасна, ако тя се превърне в самоцел, когато в действителност е само средство към целта. За себе си и за всички истински националсоциалисти ще кажа: за нас съществува само една доктрина — народ и отечество.

Ние водим борба за оцеляването и разпространяването на нашата раса и на нашия народ. Ние водим борба за осигуряване на прехраната на децата ни, за чистотата на нашата кръв, за свободата и независимостта на нашето отечество. Ние водим борба, за да може нашият народ действително да изпълни онази историческа мисия, която му е възложена от твореца на вселената. Всяка наша мисъл и идея, всяка наша наука и знание — всичко трябва да служи на тази цел. Само от тази единствена гледна точка трябва да проверяваме целесъобразността на едно или друго средство. В този случай никоя теория няма да може да закостенее, понеже в ръцете ни всичко ще служи само на живота. Гледната точка, развита от Готфрид Федер, основателно ме подбуди да се заема с тези проблеми, които до този момент бяха за мен малко познати.

Започнах отново усърдно да се уча и сега още по-вече разбрах действителния смисъл на онова, към което се е стремял през целия си живот евреинът Карл Маркс. Едва сега наистина разбрах смисъла на неговия „Капитал“. Едва сега осъзнах докрай значението на борбата, която водеше социалдемокрацията срещу националното ни стопанство. Сега ми стана напълно ясно, че тази борба си поставя за единствена цел да подготви почвата за пълна диктатура на интернационалния и борсовия капитал.

Но лекциите на Федер имаха и в друго отношение много важни последствия за мен. В един прекрасен ден се записах за изказване. Работата е там, че един от участниците на курса беше се приготвил за дълга реч в защита на евреите. Това ме предизвика към възражение. Огромното мнозинство от курсисти застана на моята гледна точка. В резултат на това след няколко дни получих поста на така наречения просветен офицер в един от тогавашните мюнхенски полкове.

Дисциплината в полковете по това време беше много слаба. Наследството от войнишките съвети все още даваше своето отражение. По времето на Курт Айснер беше установена така наречената „доброволна“ дисциплина. И ето сега се наложи внимателно и бавно да се приключи с това подло наследство и да се възстанови истинска военна дисциплина. Освен това задачата се състоеше в това да се научи новата войска да мисли и да чувства в истински патриотичен дух. С тези две задачи ми се наложи да се заема на новия пост.

С велика разпаленост и любов се заех с делото. Най-накрая имах възможността да изляза пред значителна аудитория. По-рано инстинктивно се досещах за това, сега имах възможността да се убедя на практика: от мене стана оратор. Гласът ми също се оправи дотолкова, че в крайна сметка в сравнително малки зали можех да бъда чут. Сега изпитах истинското щастие. Сега се изпълни мечтата ми, можех да върша нещо полезно и къде — в армията!

Мога също да кажа, че имах успех. Безусловно ми се отдаде да върна на моя народ и родина стотици хиляди мои слушатели. Аз пропих своя полк с национален дух и именно по този начин възстановихме военната дисциплина. Тук отново ми се удаде да намеря много приятели, настроени така, както бях аз. Впоследствие от тези хора излязоха най-верните войници на нашата партия.