Патрик Ротфус
Името на вятъра (87)

86.
Самият огън

— Шест удара с камшик и изключване — с усилие изрече ректорът.

Изключване, помислих си аз вцепенено, сякаш никога преди не бях чувал тази дума. Да бъдеш изгонен, прокуден. Можех да усетя задоволството, което се излъчваше от Амброуз. За миг се уплаших, че ще ми прилошее още тук, пред погледите на всички.

— Някой от магистрите противопоставя ли се на това действие? — попита ректорът, за да спази ритуала, докато аз гледах върховете на обувките си.

— Аз се противопоставям — този енергичен глас можеше да принадлежи само на Елодин.

— Кои са „за“ отменянето на изключването? — вдигнах поглед точно навреме, за да видя вдигнатите ръце на Елодин, Елкса Дал, Килвин, Лорен и ректора.

Всички, с изключение на Хеме, бяха вдигнали ръце. Не можех да повярвам на очите си и едва се сдържах да не се разсмея. Елодин отново ми се ухили с момчешката си усмивка.

— Изключването се отменя — каза с твърд глас ректорът и аз почувствах как задоволството на Амброуз до мен повехна и се стопи.

— Има ли някакви други въпроси за решаване? — Улових странна нотка в гласа на ректора.

Той очакваше нещо.

Тогава заговори Елодин:

— Предлагам Квоте да бъде повишен до ранг ре’лар.

— Кои са „за“? — всички с изключение на Хеме вдигнаха едновременно ръце. — Квоте е повишен в ре’лар с настойник Елодин на пети фалоу. Заседанието е закрито. — Той се изправи и тръгна към вратата.

— Какво?! — изкрещя Амброуз, като се оглеждаше наоколо, сякаш не можеше да реши на кого е задал въпроса си.

Накрая той се затича след Хеме, който бързаше да излезе след ректора и повечето от останалите магистри. Забелязах, че вече изобщо не куца толкова, колкото преди началото на заседанието.

Стоях така с глуповато-озадачено изражение на лицето, докато Елодин не дойде при мен и не стисна отпуснатата ми ръка.

— Объркан ли си? — попита ме той. — Ела да се разходим. Ще ти обясня по пътя.

* * *

След мрачната хладина на Холоус ярката следобедна слънчева светлина беше изненадващо силна. Елодин непохватно преметна магистърската мантия през главата си. Отдолу носеше обикновена бяла риза и доста опърпани панталони, пристегнати с оръфано въже. Едва сега забелязах, че е бос. Краката му имаха същия здравословен тен, както ръцете и лицето му.

— Знаеш ли какво означава ре’лар? — разговорливо ме запита той.

— Превежда се като „говорител“ — отвърнах аз.

— Но знаеш ли какво означава? — наблегна на думата той.

— Всъщност не.

Елодин си пое дълбоко дъх.

— Някога отдавна имало Университет. Той бил построен върху мъртвите развалини на по-стар Университет. Не бил много голям, вероятно в него имало не повече от петдесет човека. Но бил най-добрият Университет на много километри разстояние, затова хората идвали, учели там и си тръгвали. В него се събрала малка група хора. Хора, чиито познания били отвъд математиката, граматиката и реториката. Те създали една по-малка група вътре, в Университета. Нарекли я Арканум и тя била нещо много малко и много тайно. Помежду си те създали система от рангове, като издигането в нея зависело само от умението и нищо друго. За да те приемат в тази група, трябвало да докажеш, че можеш да видиш нещата такива, каквито са в действителност. Тези хора били е’лири, което означава виждащи. Как мислиш, как се превръщали в ре’лар? — погледна ме с очакване той.

— Като говорели?

Той се засмя.

— Точно така! — Спря и се обърна към мен. — Но какво? — Очите му бяха ярки и пронизителни.

— Думи?

— Имена — каза той развълнувано. — Имената са формата на света и този, който може да ги изрече, е стъпил върху пътя, водещ към силата. Тогава, в началото, Арканум включвал малка група хора, които разбирали нещата. Хора, знаещи имена, които носят сила. Те обучили няколко ученици, като бавно и внимателно ги окуражавали да поемат по пътя на силата и мъдростта. И на магията. Истинската магия. — Той огледа сградите наоколо и тълпите студенти около нас. — По онова време Арканум бил като силна алкохолна напитка. Сега е като разредено вино.

Изчаках, за да се убедя, че е свършил.

— Магистър Елодин, какво се случи вчера? — затаих дъх, като се надявах да получа разбираем отговор, колкото и малко вероятно да беше това.

Той ме изгледа озадачен.

— Ти изрече името на вятъра — каза той така, сякаш отговорът беше очевиден.

— Но какво означава това? И какво разбирате под име? Просто име като „Квоте“ или „Елодин“? Или по-скоро като „Таборлин знаел имената на много неща“.

— И двете — отвърна той и помаха на едно красиво момиче, което се показа на прозореца на втория етаж.

— Но как може едно име да направи нещо такова? „Квоте“ и „Елодин“ са просто звуци, които ние издаваме, и сами по себе си в тях няма сила.

При тези мои думи Елодин повдигна вежди.

— Наистина ли? Наблюдавай! — Той погледна надолу по улицата и изкрещя: — Натан!

Едно момче се обърна и погледна към нас. Разпознах в него един от куриерите на Джеймисън.

— Натан, ела тук!

Момчето дотича и погледна Елодин.

— Да, господине?

— Натан, би ли отнесъл това в стаята ми? — Елодин подаде на момчето магистърската си мантия.

— Разбира се, господине. — Момчето взе мантията и бързо се отдалечи.

— Виждаш ли? — погледна ме Елодин. — Имената, с които се наричаме един друг, не са Имена. Но въпреки това притежават известна сила.

— Това не е магия — възразих аз. — Той трябваше да ви послуша. Вие сте магистър.

— А ти си ре’лар — каза той непреклонно. — Повика вятъра и той те послуша.

Опитах се да проумея думите му.

— Искате да кажете, че вятърът е жив?

— Донякъде. — Той направи неопределен жест. — Повечето неща са живи по един или друг начин.

— Как съм повикал вятъра, без да знам как да го направя? — Реших да задам въпроса по друг начин.

— Това е отличен въпрос! — Елодин плесна с ръце с остър звук. — Отговорът е, че всеки от нас има две съзнания — будно и спящо. Будното е онова, което мисли, говори и се аргументира. Но спящото е по-могъщо. То вижда дълбоко в сърцевината на нещата. То е частта от нас, която сънува. Помни всичко. Дава ни интуицията. Нашето будно съзнание не разбира природата на имената. Но тя е разбираема за спящото. То вече знае много неща, които са неизвестни за будното съзнание. — Елодин ме погледна. — Спомняш ли си как се почувства, след като изрече името на вятъра?

Кимнах, макар споменът да не бе приятен.

— Когато Амброуз е счупил лютнята ти, той е събудил спящото ти съзнание. Подобно на това да събудиш голяма мечка, спяща зимен сън, като я ръчкаш със запалена пръчка. Съзнанието ти се е изправило на задните си крака и е изревало името на вятъра. — Той размаха лудешки ръце и привлече учудените погледи на минаващите студенти. — След това будното ти съзнание не е знаело какво да стори. То било оставено само̀ с разгневената мечка.

— А вие какво направихте? Не мога да си спомня какво ми прошепнахте.

— Беше име. Име, което успокои разгневената мечка дотолкова, че тя пак да заспи. Но сега тя не спи толкова дълбоко. Трябва да я разбудим полека и да я поставим под твоя контрол.

— Затова ли предложихте обвинението към мен да отпадне?

— Нямаше истинска опасност да бъдеш изключен — небрежно махна с ръка той. — Не си първият студент, повикал вятъра в момент на гняв, макар през последните няколко години да не се е случвало. Обикновено спящото съзнание бива разбудено за пръв път от силна емоция. — Той се усмихна. — При мен името на вятъра се появи, когато веднъж спорех с Елкса Дал. Когато го изкрещях, мангалите му избухнаха в облак от горяща пепел и сажди — изкикоти се той.

— Какво направи той, за да ви ядоса толкова?

— Отказа да ме учи на обвързванията за напреднали. Бях само на четиринайсет и още е’лир. Той ми каза, че трябва да почакам, докато стана ре’лар.

— Има обвързвания за напреднали?

— Тайни, ре’лар Квоте — ухили ми се той, — това означава да бъдеш арканист. Сега, когато си вече ре’лар, имаш право да научиш неща, които преди не ти бяха позволени. Симпатичните обвързвания за напреднали, природата на имената. Повърхностни познания за някои съмнителни видове руни, ако Килвин реши, че си готов за това.

В гърдите ми се надигна надежда.

— Това означава ли, че сега ще ми бъде разрешен достъп до Архива?

— А — отвърна Елодин, — не. Ни най-малко. Виждаш ли, Архивът е територия на Лорен — неговото царство. Тези тайни не са мои, та да мога да ти ги разкрия.

Когато той спомена за тайните, се сетих за една загадка, която ме тормозеше от месеци. Тайната в сърцето на Архива.

— А онази каменна врата в Архива? — попитах аз. — Вратата с четирите плочи. Сега, когато съм ре’лар, можете ли да ми кажете какво има зад нея?

— О, не — засмя се Елодин. — Не и не. Теб май не те задоволяват малките тайни, нали? — Той ме потупа по гърба, сякаш току-що бях казал някаква особено смешна шега. — Валаритас. В името на Бога! Още си спомням усещането да стоя там, да гледам вратата и да се чудя. — Той се засмя отново. — Милостиви Техлу! Това направо ме убиваше. Не. Не можеш да преминеш през вратата с четирите плочи. Но — той ме погледна съзаклятнически — тъй като си вече ре’лар, ще призная, че тя наистина съществува. — Той ми смигна тържествено.

Колкото и да бях разочарован, не можах да сдържа усмивката си. Известно време вървяхме мълчаливо, като минахме покрай Мейнс и „При Анкер“.

— Магистър Елодин?

— Да? — Очите му проследиха как една катеричка пресече пътя и се изкатери на близкото дърво.

— Все още не разбирам онова, което ми казахте за имената.

— Ще те науча да разбираш — непринудено каза той. — Природата на имената не може да бъде описана, а само почувствана и разбрана.

— Защо не може да бъде описана? — попитах аз. — Ако разбираш нещо, значи би могъл и да го опишеш.

— Можеш ли да опишеш всички неща, които разбираш? — погледна ме косо той.

— Разбира се.

— Какъв цвят е ризата на онова момче? — Елодин посочи към улицата.

— Син.

— Какво разбираш под „син“. Опиши го.

Известно време се мъчих да го направя и после се отказах.

— Значи син е име?

— Това е дума. Думите са бледи сенки на забравени имена. Тъй като имената притежават сила и в думите също има сила. Думите могат да запалят огньове в съзнанията на хората. Думите могат да изцедят сълзи дори и от най-закоравелите сърца. Има седем думи, които могат да накарат един човек да те обикне. Десет думи са достатъчни да пречупят волята на един силен мъж. Но думата не е нищо повече от картина, обрисуваща огъня. Името е самият огън.

Главата ми вече се въртеше.

— Все още не разбирам.

— Да използваш думи, за да разкажеш за думите, е като да използваш молив, за да нарисуваш картина на картината. Това е невъзможно. Объркващо. Обезсърчаващо. — Той вдигна ръце високо над главата си, сякаш се протягаше към небето. — Но има други начини да разбереш! — изкрещя той и се разсмя по детски.

Той запрати ръце към безоблачния свод на небето над нас, като продължаваше да се смее.

— Гледай! — изкрещя той и наклони главата си силно назад. — Синьо! Синьо! Синьо!