Патрик Ротфус
Името на вятъра (35)

34.
Още за учене

На следващото утро едва се събудих след двата часа сън, качих се на една от каруците и продължих да дремя през цялата сутрин. Едва към обяд осъзнах, че сме взели още един пътник от хана миналата нощ.

Името му беше Джосн и беше платил на Роент да го закара до Анилин. Имаше искрена усмивка и се държеше непринудено. Изглеждаше сериозен човек, но не ми хареса.

Причината за това беше проста — той прекара целия ден в каруцата до Дена. Ласкаеше я безсрамно и на шега й предлагаше да стане една от жените му. Това, че бяхме стояли будни до зори предната нощ, май не й беше оказало никакво влияние, защото тя изглеждаше все така сияйна и свежа както винаги.

Резултатът от всичко това беше, че целия ден бях раздразнен и я ревнувах, докато се преструвах на равнодушен. Тъй като бях твърде горд, за да се присъединя към техния разговор, останах насаме със себе си. През цялото време ме спохождаха мрачни мисли, докато се опитвах да не обръщам внимание на звука от неговия глас и си спомнях начина, по който изглеждаше Дена миналата нощ на лунната светлина, отразяваща се от водата зад нея.

* * *

Бях планирал тази нощ да поканя Дена да се разходим, след като всички се приберяха да спят. Но преди да успея да се доближа до нея, Джосн отиде до една от каруците и донесе голям дървен сандък с месингови закопчалки отстрани. Видът му накара сърцето в гърдите ми да замре.

След като усети, че цялата група, без мен, разбира се, беше в очакване, Джосн бавно отвори месинговите закопчалки и извади лютнята си с преднамерено равнодушен вид. Лютнята беше от вида, използван от членовете на трупите — дългият й грациозен гриф и заобленият тумбест корпус ми бяха болезнено познати.

Убеден, че е привлякъл вниманието на всички, Джосн изправи глава и дръпна струните. Изчака за момент, заслушан в звука, издаван от инструмента. След това, след като кимна сам на себе си, той започна да свири.

Имаше хубав тенор и доста ловки пръсти. Изсвири една балада, после лека и бърза пиянска песен, а след това бавна, тъжна мелодия на език, който не разпознах, но подозирах, че е Илиш. Накрая засвири „Калайджията Танер“ и всички се присъединиха към припева. Всички освен мен.

Седях неподвижен като камък и пръстите ме сърбяха. Исках да свиря, а не да слушам. Думата „искам“ не е достатъчно силна, за да опише онова, което изпитвах. Жадувах за това. Не съм много горд от мисълта, която ми хрумна — да открадна лютнята му и да избягам в тъмнината на нощта.

Той завърши песента със замах и Роент плесна с ръце няколко пъти, за да привлече вниманието на всички.

— Време е за сън. Ако се успите…

— … ще ни оставиш — прекъсна го Дерик с лека закачка. — Знаем, господарю Роент. На разсъмване ще бъдем готови за тръгване.

Джосн се засмя и отвори с крак калъфа на лютнята.

Но преди да успее да я прибере, аз казах:

— Мога ли да я разгледам за малко? — постарах се гласът ми да не издава отчаянието ми, като се опитах в него да прозвучи просто лекомислено любопитство.

Намразих се за въпроса, който бях задал.

Да поискаш от музикант неговия инструмент е горе-долу като да поискаш от някой мъж да целунеш жена му.

Който не е музикант, не може да го разбере. Инструментът е като приятел и като любима. Хората, които не знаят това обаче, най-редовно и с досадна предвидимост искаха да докоснат и подържат инструментите. Знаех това отлично, но не можах да се въздържа:

— Само за миг?

Усетих неохотата на Джосн и видях как леко се напрегна. Но за занаята на музиканта да изглежда винаги дружелюбен беше също толкова важно, колкото и музиката му.

— Разбира се — отвърна той с веселост, която за другите вероятно изглеждаше убедително, но за мен определено беше пресилена.

Той се доближи до мен и ми подаде лютнята.

— Бъди внимателен…

Джосн отстъпи няколко крачки назад и много успешно си придаде спокоен вид. Но аз добре виждах как стои с леко присвити ръце, готов да се втурне напред и да грабне инструмента от мен, ако възникнеше нужда за това.

Завъртях лютнята в ръцете си. Обективно погледнато, тя не беше нищо специално. Баща ми щеше да я оцени като малко по-добра от дърво за горене. Докоснах дървото. Притиснах го до гърдите си.

— Красива е — казах тихо, без да вдигам поглед, а гласът ми беше изпълнен с вълнение.

Наистина беше красива. Беше най-красивото нещо, което бях виждал от три години насам. По-красиво от гледката на пролетните поля след три години живот в оная смъртоносна помийна яма, наречена „град“.

По-красиво от Дена. Или почти.

Честно мога да кажа, че тогава все още не бях напълно на себе си. Бяха минали едва четири дни, откакто вече не живеех на улицата. Не бях същият човек от дните, когато бях с трупата, но все още не бях и човекът, за когото се разказва в историите. Тарбеан ме бе променил. Научил бях много неща, които щеше да е по-добре да не бях научавал.

Но сега, като седях край огъня наведен над лютнята, почувствах неприятните части от мен самия, създадени от уличния живот в Тарбеан. Те опадаха като глинения калъп около охладено парче желязо и разкриха зад себе си нещо чисто и твърдо.

Дръпнах струните една по една. Когато ударих третата, тя прозвуча леко фалшиво и без да се замислям, аз настроих един от ключовете.

— Ей, не пипай там — Джосн се опита гласът му да прозвучи непринудено. — Ще изгубиш верния тон.

Обаче аз не го чувах.

Певецът и всички останали едва ли можеха да са по-далеч от мен, дори и да бяха на дъното на морето Сентхе.

Докоснах последната струна и настроих съвсем леко и нея също. Изсвирих един прост акорд. Той прозвуча нежно и вярно. Преместих един пръст и акордът прозвуча минорно по начин, който винаги ми беше звучал така, сякаш лютнята казваше „тъжно“. Отново преместих ръцете си и инструментът издаде два акорда, които си шептяха един срещу друг. След това, без да осъзнавам какво правя, аз започнах да свиря.

Усещането за струните под пръстите ми беше странно — като приятели, които отново са се събрали, забравили за общото между тях. Свирех тихо и бавно — звуците не стигаха по-далеч от кръга, очертан от нашия огън. Пръстите ми и струните внимателно разговаряха помежду си, сякаш танцът им разказваше за някаква сляпа страст.

След това нещо в мен се пречупи и музиката започна да избликва към тишината. Пръстите ми танцуваха преплетени и забързани и създаваха в кръга от светлина нещо ефирно и плахо. Музиката се носеше като паяжина, раздвижена от нежно дихание, променяйки се като лист, който се върти, докато се спуска към земята. В нея беше усещането за трите години в крайбрежната част на Тарбеан, за празнотата в мен и премръзналите ми от студ ръце.

Нямам представа колко дълго свирих. Може да е било десет минути, а може би цял час. Но ръцете ми не бяха свикнали с напрежението. Струните ми се изплъзнаха и музиката се разпадна на части, както смисълът на съня се изгубва при събуждането.

Вдигнах поглед и видях, че всички стояха неподвижни, а лицата им бяха стреснати или смаяни. След това, сякаш погледът ми беше развалил някаква магия, хората се раздвижиха. Роент се размърда на стола си. Двамата наемници се спогледаха един друг с повдигнати вежди. Дерик ме гледаше така, сякаш ме виждаше за първи път.

Рета беше замръзнала неподвижно, с ръка, вдигната пред устата й.

Дена скри лицето си в шепи и започна да плаче тихо и безнадеждно.

Джосн просто стоеше. Лицето му беше пребледняло, сякаш някой го беше намушкал и кръвта му беше изтекла — изглеждаше поразен.

Подадох му лютнята, като не знаех дали да му благодаря или да се извиня. Той я взе сковано. Малко след това, неспособен да измисля какво да кажа, ги оставих да седят край огъня и се отправих към каруците.

Такава беше последната нощ на Квоте, преди да пристигне в Университета, с наметалото си, което му служеше и за легло, и за завивка. Когато си легна, светлият кръг на огъня зад него и мантията на сенките пред него се събраха в едно. Очите му бяха отворени, това е сигурно, но кой измежду нас можеше да каже какво виждаха те?

Нека оставим засега Квоте сам с мислите му и вместо това да погледнем зад него, към кръга от светлината на огъня. Всеки заслужава да остане за малко сам, когато го желае. И ако в очите му е имало сълзи, нека му простим. В края на краищата той бе просто още дете и тепърва щеше да научава истината за скръбта.