Патрик Ротфус
Името на вятъра (52)

51.
Катран и ламарина

В началото на втори семестър Килвин ми позволи да изучавам сигалдрия. Това накара някои хора учудено да повдигнат вежди, но не и в Рибарника, където бях доказал, че работя здраво и съм старателен студент.

Казано с прости думи, сигалдрията е набор от инструменти за канализиране на силите. Нещо като симпатията, но за предмети.

Например ако гравирате на една тухла руната уле, а на друга — дох, двете руни ще накарат тухлите да прилепнат една към друга, все едно са залепени с хоросан.

Но всъщност не е толкова просто. Това, което се случва на практика, е, че двете руни също така и отблъскват тухлите една от друга със силата на своето привличане.

За да избегнете това, трябва да добавите руната ару на всяка от тухлите. Ару е руната на глината, която кара две парчета глина да прилепнат едно към друго, решавайки по този начин вашия проблем.

Само дето ару и дох не пасват една с друга. Те са с неподходяща форма. За да ги накарате да паснат, трябва да добавите още няколко свързващи руни, като геа и тех. После за равновесие трябва да добавите геа и тех и към другата тухла. След това тухлите ще прилепнат една към друга, без да се разделят.

Но това ще стане само ако тухлите са направени от глина — повечето от тях не са. Така че, най-общо казано, е по-добра идея да смесите желязо с керамиката на тухлата, преди да я изпечете. Разбира се, това означава, че ще трябва да използвате фехр вместо ару. След това ще трябва да размените тех и геа, така че краищата да пасват както трябва…

Както виждате, хоросанът е по-прост и по-надежден начин за залепване на тухлите.

Учех сигалдрия при Камар. Покритият с белези едноок мъж беше портиерът на Килвин. Едва след като човек успееше да му докаже, че добре е проумял сигалдрията, той можеше да премине към свободно чиракуване с някой от по-опитните майстори. Като им помагаш с техните проекти, в замяна те ти показват тънкостите на занаята.

Има сто деветдесет и седем руни. То е като ученето на нов език, само че с близо двеста непознати букви, като човек трябваше сам да си измисля думи. На повечето студенти им беше необходим поне месец учене, преди Камар да прецени, че са готови да продължат. А на някои им отнемаше цял семестър.

На мен ми бяха нужни седем дни, за да стигна от началото до края.

Как ли?

Първо, имах сериозна мотивация. Другите студенти можеха да си позволят да се шляят по време на обучението си. Техните родители или покровители щяха да покрият разходите. Аз от своя страна трябваше бързо да напредна в Рибарника, за да мога да печеля пари, като работя по свои собствени проекти. Таксата вече не ми беше първа грижа — сега приоритетът ми беше Деви.

Второ, бях блестящ. Не просто средно блестящ, а изключително блестящ.

И накрая — чисто и просто извадих късмет.

* * *

Вървях сред бъркотията от покриви на Мейнс с лютнята, окачена на гърба ми. Беше мъждив, облачен полумрак, но вече бях научил пътя. Придържах се към катрана и ламарината, защото знаех, че ходенето по червените керемиди или сивите плочи може да поднесе коварни изненади.

При някоя от реконструкциите на Мейнс единият от дворовете беше напълно изолиран. До него можеше да се достигне само с прекачване през един висок прозорец в една от залите за лекции или като се спуснеш по едно чепато ябълково дърво, ако си на покрива.

Ходех там, за да посвиря на лютнята си. Леглото ми в Мюз не беше подходящо за тази цел. Не само че от тази страна на реката гледаха на музиката като на празно занимание, но освен това и щях да си създам още врагове, ако свирех, докато моите съквартиранти се опитват да спят или учат. Затова идвах тук. Мястото беше идеално, усамотено и практически се намираше съвсем наблизо.

Живият плет беше подивял и моравата беше обрасла с бурени и цветя. Но под ябълковото дърво имаше пейка, която идеално подхождаше на моите нужди. Обикновено идвах късно през нощта, когато Мейнс беше заключен и празен. Но днес беше Тхеден, което означаваше, че ако бързо си изям вечерята, разполагам с около шейсет минути между часа на Елкса Дал и работата ми в Рибарника. Достатъчно време, за да се поупражнявам.

Обаче когато онази нощ стигнах до двора, видях светлина през прозорците. Този ден лекцията на Брандеур продължаваше до късно.

Затова останах на покрива. Прозорците на залата за лекции бяха затворени, така че нямаше голяма вероятност някой да ме чуе.

Опрях гърба си в близкия комин и започнах да свиря. След десетина минути светлината загасна, но аз реших да остана на мястото си, вместо да губя време да слизам долу.

Бях по средата на „Тим и десетте канелки“, когато слънцето се показа иззад облаците. Покривът беше облян от златиста светлина, която преля над ръба и освети малка част от двора по-долу.

Точно тогава чух шума — внезапно шумолене като уплашено животно, което търси да се скрие някъде из двора. Но имаше и нещо друго — звук, който не приличаше на шума, който би издала някоя катерица или заек, докато се шмугва в живия плет. Беше остър звук, съпроводен с леко метално тупване, сякаш някой беше изпуснал тежък железен прът.

Спрях да свиря, а недовършената мелодия остана да се носи в главата ми още известно време. Дали долу имаше друг студент който ме слушаше?

Прибрах лютнята обратно в калъфа й, преди да отида до ръба на покрива и да погледна надолу.

Не можех да видя нищо през дебелия жив плет, който покриваше по-голямата част от източния край на двора. Дали някой не се бе прекачил през прозореца?

Залезът бързо гаснеше и докато се спусна долу по ябълковото дърво, по-голямата част от двора вече тънеше в сянка. Оттук можех да видя, че високият прозорец е затворен — никой не беше дошъл през него. Макар да се стъмваше бързо, любопитството ми надделя над предпазливостта и аз се запромъквах през плета. Там имаше доста празно пространство. Части от плета бяха почти кухи, като зелена черупка от живи клонки, които оставяха достатъчно място, за да може спокойно да се промъкна през тях. Отбелязах си, че това място ще е добро за спане, ако нямам достатъчно пари за легло в Мюз през следващия семестър.

Дори и на намаляващата светлина можех да видя, че аз съм единственият човек там. Нищо по-голямо от заек нямаше къде да се скрие. На слабата светлина не успях да видя и какъв би могъл да е източникът на онзи металически звук.

Като си тананиках лесно запомнящия се припев на „Тим и десетте канелки“, аз запълзях към другия край на живия плет. Едва когато стигнах дотам, забелязах решетката на канализацията. Бях виждал подобни решетки, разпръснати из целия Университет, но тази изглеждаше по-стара и по-голяма. Всъщност отворът й беше толкова голям, че вероятно беше достатъчно широк през него да мине човек, ако решетката се махне.

Хванах колебливо един от хладните метални прътове и дръпнах. Тежката решетка се завъртя около пантата и се вдигна с около десетина сантиметра, преди да спре. На слабата светлина не можех да разбера защо не иска да помръдне повече. Дръпнах по-силно, но тя не поддаде. Накрая се отказах и я пуснах обратно на мястото й. Тя издаде остър, леко метален звук. Сякаш някой беше пуснал на земята тежък железен прът.

След това пръстите ми напипаха нещо, което очите ми бяха пропуснали — лабиринт от вдлъбнатини, гравирани върху повърхността на прътовете. Погледнах по-внимателно и разпознах някои от руните, които бях научил при Камар — уле и дох.

После нещо в главата ми прещрака. Припевът от „Тим и десетте канелки“ внезапно пасна на руните, които бях изучавал през последните няколко дни заедно с Камар.

Уле и дох —

и двете са за обвързване,

рех за търсене,

кел за намиране,

геа е ключът,

тех — ключалката,

песин — водата,

ресин — скалата.

Преди да мога да продължа нататък, удари шестата камбана. Звукът ме стресна и ме изтръгна от мислите ми. Но докато протягах ръка, за да запазя равновесие, тя не се опря в листа и пръст. Вместо това докоснах нещо кръгло, твърдо и гладко — зелена ябълка.

Излязох от живия плет и се отправих към североизточния ъгъл, където беше ябълковото дърво. На земята нямаше ябълки. Беше твърде рано през годината за тях. Освен това желязната решетка се намираше в противоположния край на малкия двор. Невъзможно беше да се е отърколила чак там. Някой трябваше да я е отнесъл.

Не знаех какво да мисля за всичко това, но тъй като закъснявах за вечерната си смяна в Рибарника, се изкачих по ябълковото дърво, взех си лютнята и забързах към работилницата на Килвин.

По-късно тази нощ вкарах в музиката и останалите руни. Отне ми няколко часа, но след като приключих, вече имах нещо като справочник в главата си. На следващия ден ме изпитваха подробно в продължение на два часа и аз си взех изпита.

* * *

При следващата част от обучението си чиракувах при Манет — възрастният студент с чорлава коса, с когото се запознах още в първите си дни след постъпването в Университета. Манет посещаваше Университета от близо трийсет години и всеки го знаеше като вечния е’лир. Но макар да имахме един и същ ранг, Манет имаше повече практически опит в Рибарника от цяла дузина студенти с по-висок ранг, взети заедно.

Манет беше търпелив и внимателен. Всъщност той ми напомняше за моя стар учител Абенти. Само дето Абенти се скиташе по света като калайджия и не го свърташе на едно място, а всички знаеха, че Манет не желае нищо друго, освен да остане в Университета до края на живота си — стига да можеше.

Манет започна постепенно, като в началото ме учеше на този вид прости формули, които са необходими за два пъти по-здраво стъкло и комини. Под неговото ръководство се учех на изкуството на изобретяването толкова бързо, колкото учех и всичко друго, и не след дълго започнахме да се занимаваме с по-сложни проекти като топлопоглъщатели и симпатични лампи.

Изобретяването от високо ниво като симпатични часовници и други механизми все още не ми бе позволено, но знаех, че е просто въпрос на време. За съжаление се оказа, че времето не беше нещо, с което разполагах.