Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хрониките на Кралеубиеца (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Name of the Wind, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 81 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2012 г.)
Разпознаване и корекция
Dave (2013 г.)

Издание:

Патрик Ротфус. Името на вятъра

Американска, първо издание

Превод: Ангел Ангелов

Редактор: Невена Дишлиева-Кръстева

Коректор: Станка Митрополитска

Художник на корицата: Ясен Панов

ИК „Прозорец“ ЕООД, 2010 г.

ISBN: 978-954-733-679-7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

1.
Свърталище на демони

В Нощта на Фелинг странноприемницата „Пътният камък“ беше събрала обичайната тълпа. Всъщност петима души не бяха точно тълпа, но в тези смутни времена тук отдавна не се бяха събирали толкова много хора.

Стария Коб за пореден път беше влязъл в ролята си на разказвач на истории и щедър раздавач на съвети.

Мъжете на тезгяха бавно отпиваха от чашите и го слушаха с интерес.

Младият съдържател стоеше в задната стаичка и се подсмихваше, заслушан в подробностите от познатата му история.

— Когато се събудил, Таборлин Великия се намерил заключен във висока кула. Били му взели меча и всичко останало — ключа, монетата и свещта били изчезнали. Но нали разбирате, това съвсем не било най-лошото… — Коб направи пауза за по-голям ефект, — … защото лампите на стената светели със синя светлина!

Греъм, Джейк и Шеп кимнаха разбиращо. Тримата приятели бяха израснали заедно, слушайки историите на Коб и пренебрегвайки съветите му.

Коб се вторачи в по-новия член на малката си група слушатели, който попиваше думите му в захлас — чиракът на ковача.

— Знаеш ли какво означавало това, момче?

Всички наричаха чирака на ковача „момче“, въпреки че той стърчеше над всички останали с цяла педя.

Според неписаните закони на малките градчета той най-вероятно щеше да си остане „момче“, докато не му поникнеше брада или не разбиеше нечий нос.

Момчето бавно кимна.

— Чандриани.

— Точно така — одобрително каза Коб. — Всеки знае, че синият пламък е един от техните знаци. И така, той…

— Ама как са го открили? — прекъсна го момчето. — И защо не са го убили, когато им се е удал случай?

— Тихо сега, преди да свърши историята, ще научиш всички отговори — каза Джейк. — Остави го да говори.

— Не се обаждай, Джейк — намеси се Греъм. — Момчето просто е любопитно. Пий си пиенето.

— Вече изкърках всичко — недоволно промърмори Джейк. — Имам нужда от още едно, но ханджията още дере плъхове в задната стаичка. — Той повиши глас, удари празната си чаша о махагоновия тезгях и тя изкънтя кухо. — Хей! Ожадняхме тука!

Съдържателят се появи с пет паници задушено и два топли кръгли самуна хляб. След това с бързи и добре премерени движения наточи още бира на Джейк, Шеп и Стария Коб.

Изоставиха историята за малко и се съсредоточиха върху вечерята си.

Стария Коб нагъваше с хищническото настървение на заклет ерген. Останалите още духаха парата от паниците си, когато той лапна последния си залък хляб и се върна към своята история.

— Разбира се, Таборлин трябвало да избяга, но когато се огледал, видял, че килията му няма ни врата, ни прозорци. Около него имало само гладък, твърд камък. От тази килия никой досега не бил успял да избяга. Но Таборлин знаел имената на всички неща и затова всички неща му се подчинявали. „Счупи се!“, казал той на камъка и камъкът се пропукал. Стената се огънала като лист хартия и през отвора Таборлин успял да види небето и да вдиша уханния мирис на пролетта. Той пристъпил към ръба, погледнал надолу и без да се замисли нито за миг, прекрачил навън в празното пространство…

— Не може да бъде! — ококори се момчето.

В отговор Коб кимна със сериозен вид.

— И така, Таборлин паднал, но не се отчаял, защото знаел името на вятъра и вятърът му се подчинявал. Той проговорил на вятъра, който го подел и залюлял в прегръдката си. Отнесъл го до земята и го оставил там леко като пух от магарешки трън, изправил го на крака нежно като майчина милувка. И когато стъпил на земята и огледал мястото, където го били проболи, видял, че раната е само драскотина. Може би било чист късмет. — Коб многозначително се почеса отстрани по носа. — Или пък имало нещо общо с амулета, който носел под ризата си.

— Какъв амулет? — нетърпеливо запита момчето с уста, пълна с варено месо.

Стария Коб се наведе над стола му, доволен, че има възможност да разкаже още подробности.

— Няколко дни преди това Таборлин срещнал по пътя си един калайджия. И макар че нямал много храна, споделил вечерята си със стареца.

— Разумна постъпка — тихо каза Греъм на момчето. — Всеки знае поговорката: „За добротата калайджията двойно се отплаща.“

— Не, не — промърмори Джейк. — Не я казваш правилно: „На калайджията съвета за добротата двойна е отплата.“

Съдържателят проговори за пръв път тази нощ.

— Всъщност и двамата изпускате повече от половината — рече той, застанал на прага на стаичката си от другата страна на тезгяха.

Калайджията дълга си плаща:

за сделка точно се отплаща,

и двойно, ако помощ е получил,

и тройно, ако е на обида случил.

Мъжете, насядали край тезгяха, изглеждаха едва ли не изненадани от появата на Коте. Те се събираха в „Пътният камък“ в Нощта на Фелинг от месеци насам и Коте никога досега не се бе намесвал в чуждите разговори. Не че и очакваха друго от него, разбира се. Той се бе появил в града преди година и малко. Все още го смятаха за чужд. Чиракът на ковача живееше тук от единайсетгодишен и продължаваха да го наричат „онова момче от Раниш“, все едно Раниш беше някаква далечна страна, а не град на няма и петдесет километра от тях.

— Просто така съм го чувал — добави Коте, за да запълни неловкото мълчание.

Стария Коб кимна, преди да прочисти гърлото си и да продължи своята история.

— Този амулет струвал цяла торба златни рояли, но заради добротата на Таборлин калайджията му поискал една желязна, една медна и една сребърна монета. Амулетът бил черен като зимна нощ и студен като лед, но докато го носел на врата си, никакво нещастие, демон или друго зло нямало да навреди на Таборлин.

— В днешните времена бих дал добри пари за такова нещо — мрачно рече Шеп.

Беше изпил най-много, а говореше най-малко от всички през цялата вечер. Всички знаеха, че нещо лошо се е случило във фермата му през миналата Нощ на Сендлинг, но тъй като бяха добри приятели, не настояваха да им разкаже подробности. Поне не и толкова рано вечерта, не и докато бяха все още трезви.

— Така е, кой не би го направил? — разсъдливо отвърна Стария Коб, докато отпиваше дълга глътка.

— Не знаех, че чандрианите са демони — каза момчето. — Бях чувал…

— Не са демони — строго каза Джейк. — Те просто са първите шестима, отказали да тръгнат по избрания от Техлу път, и той ги проклел да се реят по краищата…

— Да не би ти да разказваш тази история, Джейкъб Уокър? — сряза го Коб. — Защото, ако е така, да те оставя да продължиш.

Двамата мъже си размениха продължителни гневни погледи.

Накрая Джейк извърна глава и промърмори нещо, което можеше да се приеме за извинение.

Коб отново се обърна към момчето.

— Точно това е загадката на чандрианите. Откъде са дошли? Къде отиват, след като извършат кървавите си дела? Дали са хора, които са продали душите си? Или са демони? Духове? Никой не знае. — Коб стрелна Джейк с пренебрежителен поглед. — Макар всеки слабоумник да твърди противното…

Оттам насетне историята се превърна в препирня за природата на чандрианите, знаците, по които предпазливият човек може да разпознае присъствието им, и дали амулетът би могъл да защити Таборлин от бандити, побеснели кучета или падане от кон. Споровете вече се разгорещяваха, когато входната врата се отвори с трясък.

— Крайно време беше да се появиш, Картър — вдигна глава Джейк. — Обясни на тоя проклетник разликата между демон и куче. Всеки знае… — Млъкна насред изречението и се втурна към вратата. — Майко мила, какво ти се е случило?

Картър пристъпи на светлината — лицето му беше бледо и омазано с кръв. Притискаше към гърдите си стар чул. Държеше го по странен и непохватен начин, сякаш носеше наръч съчки.

Приятелите му наскачаха от местата си и се спуснаха да го посрещнат.

— Добре съм — отрони той, докато бавно крачеше през голямото помещение. Очите му се стрелкаха диво като на подплашен кон. — Добре съм, добре съм.

Той хвърли вързопа от чул на близката маса. Чу се как нещо изтрополи, все едно вътре имаше камъни. Дрехите на Картър бяха като нарязани с ножица.

Сивата му риза висеше на парцали, освен там, където беше обагрена в алено и залепнала по тялото.

Греъм се опита да го успокои и да го накара да седне.

— Пресвета дево! Седни, Картър. Какво се е случило? Седни.

Картър упорито тръсна глава.

— Казах ви, че съм добре. Раните ми не са опасни.

— Колцина бяха? — попита Греъм.

— Един. Но не е каквото си мислите…

— Да му се не види! Казах ти, Картър — Стария Коб избухна в пристъп на гняв, примесен с уплаха — изблик, какъвто само роднини и много близки приятели си позволяваха да покажат един на друг. — Казах ти още преди месеци — не бива да излизаш сам. Дори и само до Баедн. Не е безопасно.

Джейк сложи успокоително ръка върху рамото на Коб.

— Просто седни — каза Греъм, като продължаваше да се опитва да го избута върху стола. — Дай да махнем тая риза и да те почистим.

— Добре съм — поклати глава Картър. — Имам само леки драскотини, кръвта е предимно от Нели. Онова нещо й скочи. Уби я на около три километра извън града, след Старокаменния мост.

Новината беше посрещната с мрачно мълчание. Чиракът на ковача съчувствено сложи ръка на рамото на Картър.

— Мамка му! Това е ужасно! Та тя беше кротка като агънце. Никога не е ритала или хапала, когато си я водил да я подковаваме. Най-добрата кобила в града. Да му се не види! Просто… просто не знам какво да кажа. — Млъкна и безпомощно погледна останалите.

Коб накрая успя да се освободи от Джейк.

— Казах ти — повтори той, като размахваше пръст към Картър, — напоследък са се навъдили хора, готови да убият за дребни монети — да не говорим заради кон и каруца. Какво ще правиш сега? Сам ли ще дърпаш колата?

Настана неловко мълчание. Джейк и Коб се гледаха един друг гневно, а останалите не знаеха какво да кажат, за да ободрят приятеля си.

Съдържателят внимателно прекоси стаята в гробната тишина. Натоварен с цял куп неща, пъргаво заобиколи Шеп и започна да ги трупа на съседната маса: купа с топла вода, ножици, чисти кърпи, стъклени шишенца, игла и конец за зашиване на рани.

— Ако ме беше послушал, това нямаше да се случи — промърмори Стария Коб.

Джейк се опита да го успокои, но Коб отблъсна младия мъж.

— Казвам самата истина. Много жалко за Нели, но ако той не започне да ме слуша, ще свърши по същия начин. С тези хора късметът не излиза два пъти.

Картър стисна устни. Протегна и дръпна края на окървавения чул. Онова, което беше вътре, се претърколи веднъж и остана да стърчи под плата. Картър дръпна по-силно и се чу тракане, сякаш върху масата се изсипаха плоски речни камъни.

Беше паяк — голям като колело на каруца и лилаво-черен на цвят.

Чиракът на ковача отскочи назад, блъсна се в масата и я преобърна, като почти падна на земята.

Лицето на Коб застина. Греъм, Шеп и Джейк нададоха неразбираеми възгласи на уплаха и се отдръпнаха, покрили лицата си с ръце. Картър отстъпи крачка назад и потръпна. Тишината, която се просмука в стаята, беше като студена пот.

— Не би трябвало да са стигнали толкова далеч на запад — избоботи ханджията мрачно.

Ако не беше пълната тишина, едва ли някой щеше да му обърне внимание. Но сега го чуха. Безмълвно преместиха погледи от съществото на масата към червенокосия.

Джейк пръв успя да проговори:

— Знаеш ли какво е това?

Невиждащите очи на съдържателя бяха вперени някъде далеч.

— Скраел — рече той разсеяно. — Мислех, че планините…

— Скраел ли? — прекъсна го Джейк. — За бога, Коте! Нима си виждал тези проклетници и преди?

— Моля? — червенокосият ханджия го изгледа стреснато, сякаш внезапно бе дошъл на себе си. — О, не. Разбира се, че не. — Като видя, че единствен той е на ръка разстояние от тъмното същество, внимателно отстъпи крачка назад. — Просто съм чувал. — Останалите впериха очи в него. — Спомняте ли си търговеца, който идва преди известно време?

Всички кимнаха.

— Кучият му син се опита да ми вземе десет пенита за половин фунт сол — оплака се за стотен път Коб, без изобщо да се усети.

— Де да бях купил и аз — смотолеви Джейк, а Греъм кимна в мълчаливо съгласие.

— Онзи беше долен мошеник — продължи Коб, сякаш вече казаните думи му носеха успокоение. — В тежки времена бих платил две пенита, но десет си е пладнешки обир.

— Не и ако по пътищата се срещат и други такива твари — мрачно каза Шеп.

Всички погледи за пореден път се втренчиха в черното същество на масата.

— Търговецът спомена, че чул за тях в района на Мелкомбе — побърза да вметне Коте, като наблюдаваше лицата на останалите, докато те разучаваха съществото. — Помислих си, че просто иска да вдигне цената.

— Какво друго ти каза? — попита Картър.

Съдържателят се замисли за момент и после сви рамене.

— Не успях да науча цялата история. Търговецът беше в града само за няколко часа.

— Мразя паяци — простена чиракът.

Той продължаваше да стои от другата страна на масата, на четири-пет метра разстояние.

— Покрий го.

— Това не е паяк — рече Джейк, — няма очи.

— И уста няма — посочи Картър. — Как ли яде?

— И какво яде? — мрачно натърти Шеп.

Съдържателят продължаваше да разглежда съществото с любопитство. Надвеси се над него и протегна ръка. Останалите инстинктивно се дръпнаха още по-далеч от масата.

— Внимавай — предупреди го Картър, — краката му режат като ножове.

— По-скоро като бръсначи — каза Коте, докато дългите му пръсти опипваха черното тяло на скраела, по което нямаше никакви издатини. — Гладко и твърдо е като изпечена глина.

— Не си играй с това — намеси се чиракът на ковача.

Съдържателят внимателно подхвана с две ръце един от дългите гладки крака и се опита да го счупи като пръчка.

— Не е като изпечена глина — поправи се той и притисна крака към ръба на масата, след което го налегна с цялата си тежест.

Кракът се прекърши с остър пукот.

— По-скоро прилича на камък. — Коте погледна Картър. — От какво са всичките тези пукнатини? — Той посочи тънките линии, които покриваха гладката черна повърхност на тялото.

— Нели падна върху него — отвърна Картър. — То скочи от дървото и започна да се катери по нея, като я посичаше с краката си. Движеше се много бързо. Дори не успях да разбера какво се случва. — Картър най-сетне се поддаде на настоятелното натискане на Греъм и се отпусна върху стола. — Нели се оплете в сбруята си и падна върху него, при което му счупи няколко крака. След това то се хвърли върху мен и започна да пълзи нагоре. — Той скръсти ръце върху окървавените си гърди и потрепери. — Успях да го отскубна от себе си и да го стъпча. Но то пак се покатери… — Картър замлъкна, а лицето му придоби пепеляв оттенък.

Съдържателят кимна сякаш на себе си, докато продължаваше да ръчка съществото.

— Няма кръв. Няма вътрешни органи. Отвътре е просто сиво. — Бръкна вътре и пръстът му потъна като в гъба.

— Велики Техлу! Остави го на мира! — примоли се чиракът. — Понякога паяците мърдат и след като ги убиеш.

— Чуйте се само — язвително каза Коб. — Паяците не стават големи като свине. Знаете добре какво е това. — Той се завъртя и ги погледна в очите един по един. — Това е демон.

Те погледнаха към разпуканата твар на масата.

— Хайде стига сега — рече Джейк, изразявайки несъгласието си по-скоро по навик. — То не е като… — Той направи неопределен жест. — Не може да е като…

Всички разбраха какво има предвид. Да, на света съществуваха демони. Но те бяха като ангелите на Техлу. Герои и крале. Те бяха част от легендите и мястото им беше там. Таборлин Великия беше призовал огъня и светкавиците, за да унищожи демоните. Техлу ги бе разтрошил с ръцете си и ги бе захвърлил да вият в безименната бездна. С други думи, никой не очакваше, че другарят му от детинство ще стъпче до смърт някакво такова същество на пътя Баедн-Брит. Струваше им се нелепо.

Коте прекара ръка през рижата си грива и наруши мълчанието:

— Има един начин да разберем със сигурност. — Той бръкна в джоба си. — С желязо или огън. — Извади кожена кесия.

— И с божието име — додаде Греъм. — Демоните се страхуват от три неща: студено желязо, чист огън и светото име божие.

Съдържателят стисна устни с известно неодобрение.

— Разбира се — рече той, докато изпразваше кесията си върху масата, а след това започна да рови сред купчината монети: тежки сребърни таланти и дребни сребърници, медни йоти, очукани дребни пенита и сиви железни драби. — Някой да има шайба?

— Използвай драб — посъветва го Джейк. — Правят ги от добро желязо.

— Не искам добро желязо — отвърна съдържателят. — В драба има много въглен. Почти като стомана е.

— Прав е — каза чиракът. — Само дето не е въглен. За правенето на стомана се използва кокс. Кокс и вар.

Съдържателят кимна с уважение към момчето.

— Ти знаеш най-добре, млади майсторе. В края на краищата това ти е работата — най-накрая дългите му пръсти изровиха шайба сред купчината монети. — Ето.

— Какво ще му направи това? — попита Джейк.

— Желязото убива демони. — В гласа на Коб имаше известна несигурност. — Но този е вече мъртъв. Може и нищо да не му направи.

— Ей сега ще разберем. — Съдържателят обиколи с поглед очите на всеки от тях, сякаш ги преценяваше.

След това се обърна решително към масата, докато те се отдръпнаха още по-встрани.

Коте притисна желязната шайба към черния торс на съществото. Чу се кратко и остро пропукване като от борова цепеница, пламтяща в разгорял се огън. В първия момент всички се стреснаха, но бързо се успокоиха, защото съществото не помръдна. Коб и останалите размениха неуверени усмивки като момчета, уплашени от разказ за духове.

Усмивките им повехнаха, когато стаята се изпълни със сладникавата, остра миризма на гниещи цветя и изгоряла козина.

Съдържателят притисна шайбата върху масата и тя остро изтрака.

— Е — рече той, докато бършеше ръце о престилката си, — май положението е ясно. Какво ще правим сега?

* * *

Часове по-късно съдържателят стоеше на прага на „Пътният камък“, отморявайки очите си в мрака наоколо. Проблясъците от светлината на лампите, идващи от прозорците на странноприемницата, падаха върху черния път и вратите на ковачницата отсреща. Пътят не беше широк, нито пък особено оживен. Не изглеждаше като да води до някъде, каквото усещане създаваха други пътища. Съдържателят вдиша дълбоко есенния въздух и неспокойно се огледа, сякаш в очакване нещо да се случи.

Беше решил да се нарича Коте. Подбра внимателно името, когато се установи на това място. Наложи се да го смени по обичайните причини, а и поради няколко не толкова обичайни. Не на последно място защото имената бяха нещо важно за него.

Погледна нагоре и видя хилядите звезди, които искряха в кадифето на безлунната нощ. Познаваше ги всичките. Знаеше техните истории и имена. Познаваше ги както собствената си длан.

Коте сведе поглед, въздъхна, без да се усети, и влезе обратно. Заключи вратата и спусна кепенците на широките прозорци на странноприемницата, сякаш да се скрие от звездите и техните безбройни имена.

Методично помете пода и обра всички ъгли.

С търпеливи и премерени движения изми масите и тезгяха.

След около час работа водата във ведрото беше толкова чиста, че и дама би могла да си измие ръцете вътре.

Накрая издърпа един стол иззад тезгяха и започна да лъска внушителния брой бутилки, наредени между двете огромни бъчви. В тази работа не го биваше колкото в останалите и скоро стана ясно, че полирането беше просто извинение, за да докосва и държи бутилките. Без да го осъзнава, дори започна да си тананика леко. Ако се бе усетил, вероятно щеше да спре да го прави.

Докато въртеше бутилките в дългите си, грациозни ръце, познатото движение успя да изглади няколко бръчки на умора по лицето му и го накара да изглежда по-млад — със сигурност под тридесет. Толкова млад, че чак необичайно за съдържател на странноприемница и мъж с толкова бръчки на умора по лицето.

* * *

Коте се изкачи по стълбите и отвори вратата. Стаята му беше семпла, почти монашеска. В средата имаше камина от черен камък, два стола и малко бюро. Единствената друга мебел беше едно тясно легло с голям тъмен сандък в долния му край. По стените нямаше никаква украса и дървеният под беше гол.

Приближиха стъпки и в стаята влезе млад мъж, който носеше купа с телешко, от което се носеше пара и аромат на черен пипер. Мъжът беше тъмнокос и очарователен и имаше бърза усмивка и хитри очи.

— От седмици не си закъснявал толкова — каза той, докато му подаваше паницата. — Изглежда, че тази вечер е имало добри истории, Реши.

Реши беше още едно от имената на съдържателя — нещо като прякор. Споменаването му накара Коте да свие устни в кисела усмивка, докато уморено се отпускаше в дълбокия стол пред огъня.

— Е, какво научи днес, Баст?

— Днес, господарю, научих защо добрите любовници имат по-добро зрение от великите учени.

— И защо, Баст? — попита Коте, като в гласа му прозвучаха закачливи нотки.

Баст затвори вратата, завъртя се и седна на свободния стол с лице, обърнато към неговия учител и пламъка в камината. Движеше се със странна деликатност и грация, сякаш танцуваше.

— Ами, Реши, всички велики книги са затворени в стаи, където светлината е лоша. В замяна на това очарователните момичета предпочитат да са навън, на слънце, където човек може да ги изучава, без да рискува да си повреди очите.

Коте кимна в съгласие.

— Но някой много любознателен и находчив студент би могъл да изнесе своята книга навън и така да подобри положението си, без да се страхува, че ще влоши толкова важното за себе си зрение.

— И аз си го помислих, Реши, тъй като, разбира се, съм изключително находчив студент.

— Разбира се.

— Но като си намерих слънчево местенце, подходящо за четене, се появи едно красиво момиче и ми отклони вниманието — завърши Баст с цъфтяща усмивка на лицето.

— Сигурно ще съм прав, ако предположа, че днес не си успял да прочетеш нищо от „Целум Тинтуре“? — въздъхна Коте.

Баст успя да си придаде леко засрамен вид.

Загледан в огъня, Коте се опита лицето му да изглежда строго, но така и не успя.

— Ах, Баст, надявам се тя да е била очарователна като полъх на топъл вятър в сянката. Сигурно съм лош учител, щом ти казвам това, но се радвам за теб. В момента нямам настроение за дълги уроци. — След това той замълча за миг, преди да продължи: — Тази нощ Картър е бил нападнат от скраел.

Доволната усмивка на Баст се разпадна като напукана маска и лицето му пребледня ужасено.

— Скраел ли? — Той почти се изправи на крака, сякаш се канеше да хукне навън от стаята, след това смутено потрепери и се насили да седне обратно на стола си.

— Откъде знаеш? Кой е намерил тялото му?

— Жив е, Баст. Донесе мъртвото същество. Било е само едно.

— Няма такова нещо като само един скраел — каза Баст с равен тон. — Знаеш го.

— Знам — отвърна Коте, — но е факт, бил сам.

— И Картър го е убил? — невярващо попита Баст. — Значи не е бил скраел. Може би…

— Баст, скраел е. Видях го с очите си. — Коте го изгледа сериозно. — Картър е бил късметлия, това е. Макар че е лошо ранен. Четирийсет и осем шева. Използвах почти целия си запас от конци. — Коте взе паницата си с яхния. — Ако някой попита, кажи му, че дядо ми е бил охрана на кервани и от него знам как да почиствам и зашивам рани. Тази нощ бяха твърде стреснати, за да се сетят да попитат, но утре някой може да прояви любопитство. Не искам това да стане. — Започна да духа в купата си, като вдигна около лицето си облак пара.

— Какво направи с тялото?

— Нищо — сопна се Коте. — Аз съм просто гостилничар. Такива неща са доста извън моите възможности.

— Реши, не можеш просто да ги оставиш сами да се оправят с това.

Коте въздъхна.

— Занесоха го при свещеника. Той направи каквото трябваше, макар и по изцяло погрешни причини.

Баст зяпна, но Коте продължи, преди онзи да е успял да каже нещо:

— Да, уверих се, ямата е достатъчно дълбока. Да, уверих се, че в огъня има самодивско дърво. Да, уверих се, че е горяло дълго на силен огън, преди да го погребат. И да, сигурен съм, че никой не си е запазил парченце за спомен. — Той смръщи вежди. — Нали знаеш, че не съм идиот.

Баст видимо се успокои и се отпусна назад на облегалката.

— Зная, че не си, Реши. Но се съмнявам, че повечето от тези тук могат и да се изпикаят сами, без да се опръскат. — Той се замисли за миг. — Не мога да проумея как така е бил само един.

— Може да са измрели, докато са пресичали планините — предположи Коте. — Всички освен този.

— Възможно е — неохотно призна Баст.

— Може да е от бурята преди няколко дни — продължи с предположенията Коте. — Беше направо каруцата да ти обърне, както казвахме някога в трупата. Толкова вятър и дъжд сигурно са отделили този скраел от глутницата.

— Първото ти предположение по̀ ми хареса, Реши — неловко призна Баст. — Три-четири скраела ще минат през този град като… като…

— Като нагорещен нож през масло?

— По-скоро като няколко нагорещени ножа през няколко десетки фермери — сухо отвърна Баст. — Тези хора няма да могат да се защитят. Обзалагам се, че в целия град няма да се съберат и шест меча. Не че мечове биха свършили много работа срещу скраелите.

Настана продължително мълчание, докато двамата обмислят положението. След известно време Баст се занамества неспокойно.

— Някакви новини?

— Не стигнахме до новините тази вечер — поклати глава Коте. — Картър обърка нещата, докато останалите все още си разказваха истории. Предполагам, че и това е нещо. Утре вечер ще се върнат. Това все пак ще ми осигури нещо за вършене. — Коте загреба с лъжицата от яхнията. — Трябваше да купя скраела от Картър — замислено добави той. — Парите щяха да му свършат добра работа, за да си вземе нов кон. Хората от цялата околност щяха да идват да видят скраела, а ние най-накрая щяхме да си намерим работа.

Баст му хвърли безмълвен и втрещен поглед.

Коте направи успокоителен жест с ръката, с която държеше лъжицата.

— Баст, шегувам се. — Той леко се усмихна. — И все пак би било хубаво да е истина.

— Но, Реши, определено не би било хубаво — натърти Баст. — „Хората от цялата околност щяха да идват да видят скраела“ — назидателно повтори той. — Как не.

— Би било добре за бизнеса — уточни Коте и мушна отново лъжицата в яхнията. — И за всичко останало.

Настъпи продължително мълчание. Коте стоеше смръщен и с отнесен поглед над паницата си.

— Сигурно се чувстваш ужасно тук, Баст — каза той накрая. — Трябва да си полудял от скука.

— В града има няколко младички булки — сви рамене Баст — и няколко дъщери. — Ухили се по детски. — Забавлявам се както мога.

— Това е добре, Баст. — Отново настъпи мълчание, Коте загреба нова, пълна догоре лъжица, предъвка храната и я глътна. — Знаеш ли, мислят го за демон.

— Може и така да е, Реши. — Баст сви рамене. — И може би е по-добре да мислят така.

— Знам. Всъщност ги окуражих в тази посока. Но знаеш добре какво означава това. — Той срещна погледа на Баст. — Ковачът ще върти оживена търговия през следващите няколко дни.

— Аха. — Баст се постара лицето му да остане безизразно.

Коте кимна.

— Няма да те обвинявам, ако решиш да си тръгнеш, Баст. Има по-добри места за пребиваване.

Лицето на Баст придоби възмутено изражение.

— Не мога да си тръгна, Реши. — Той отвори и затвори уста няколко пъти, търсейки подходящите думи. — Кой освен теб би могъл да ме обучава?

Коте се ухили и за момент лицето му издаде колко млад беше всъщност. Зад бръчките и кроткото изражение на гостилничар той изглеждаше не по-стар от тъмнокосия си другар.

— Кой ли наистина? — Той направи жест към вратата с лъжицата си. — Тогава си довърши четенето или ходи да се задяваш с нечия щерка. Сигурен съм, че ще намериш по-добри неща за правене от това да ме гледаш как ям.

— Всъщност…

— Махни се, Демоне! — И след това, както си беше с пълна уста, мина на темски със силен акцент: — Техус антауса еха!

Баст избухна в силен смях и направи неприличен жест с ръка.

Коте преглътна и отново смени езика:

Арои те деналейан!

— Хайде сега — укори го Баст и усмивката му изчезна, — това е просто обидно.

— В името на земята и камъка, отказвам се от теб! — Коте потопи пръсти в чашата пред себе си и небрежно тръсна няколко капки по посока на Баст. — Пропъждам твоя чар!

— С ябълково вино? — Баст изглеждаше едновременно развеселен и раздразнен, докато се опитваше да махне капките течност от ризата си. — Моли се да не оставя петна.

Коте продължи да се храни.

— Ходи да я накиснеш. Ако положението стане безнадеждно, ти препоръчвам да се възползваш от многобройните формули на разтвори, налични в „Целум Тинтуре“. Мисля, че бяха в тринайсета глава.

— Много добре. — Баст се изправи и пристъпи към вратата със странната си, небрежна грациозност. — Повикай ме, ако се нуждаеш от нещо. — Той излезе и затвори вратата след себе си.

Коте ядеше бавно, като обра остатъка от яхнията със залък хляб. Докато се хранеше, поглеждаше през прозореца или по-скоро се опитваше, тъй като на фона на тъмнината отвън светлината от лампите на странноприемницата се отразяваше в стъклото като в огледало.

Очите му непрекъснато шареха из стаята. Камината беше изградена от същия черен камък като в долната стая. Беше разположена в средата на помещението — малък строителен подвиг, с който Коте доста се гордееше. Леглото беше малко, едва ли не койка, и при натиск ставаше ясно, че няма почти никакъв матрак.

Внимателният наблюдател би забелязал, че погледът на Коте старателно отбягва нещо. Така както бивши любовници избягват погледите си на официална вечеря или някогашни врагове не се поглеждат в препълнена кръчма късно през нощта.

Коте опита да се отпусне, не успя, след това въздъхна и продължи да мърда насам-натам в стола си, докато очите му неволно се спряха на сандъка в края на леглото.

Беше направен от роах — рядко, тежко дърво, тъмно като въглища и гладко като полирано стъкло. Високо ценено от парфюмери и алхимици, парче от него с големината на палец струваше колкото теглото си в злато. Да притежаваш сандък, изработен от такова дърво, беше много повече от обикновена екстравагантност.

Сандъкът беше тройно запечатан. Имаше желязна ключалка, медна ключалка и още една, която беше невидима. Тази нощ дървото изпълваше стаята с почти недоловим аромат на цитрусови плодове и охладено желязо.

Когато очите на Коте попаднаха върху сандъка, той не побърза скришом да ги отклони встрани, като се престори, че сандъкът не съществува. Но докато го гледаше, на лицето му се върнаха всички бръчки, които простите ежедневни радости бавно бяха изгладили. Утехата, която му носеха неговите бутилки и книги, изчезна мигновено и в очите му остана само празнота и болка. За секунди на лицето му се появи изражение на страстен копнеж и съжаление.

След това всички чувства изчезнаха, заменени от умореното лице на ханджията — човекът, който наричаше себе си Коте. Без да си дава сметка за това, той отново въздъхна и се изправи.

Мина бавно покрай сандъка и се отправи към леглото.

Когато си легна, мина дълго време, докато заспи.

* * *

Както беше предположил Коте, на следващата нощ те се върнаха в „Пътният камък“ за вечеря и пиене. Няколкото вяли опита да си разказват истории бързо замряха. Никой не беше в настроение за това.

Така че още в началото на вечерта разговорите се насочиха към по-важни неща. Обсъдиха слуховете, които бяха стигнали до града и повечето от които бяха обезпокоителни. На Разкаялия се крал му беше трудно да се справи с бунтовниците в Ресавек. Това беше причина за известно безпокойство, но не чак прекалено.

Ресавек беше далеч и дори на Коб, който имаше най-богат житейски опит измежду тях, би му било трудно да го намери на картата.

Обсъдиха и войната. Коб предсказа, че ще наложат трети данък след прибирането на реколтата. Никой не оспори думите му, макар че никой не помнеше да е имало година с тройно облагане.

Джейк предположи, че реколтата ще е достатъчно добра и третият данък няма да разори повечето семейства. С изключение на рода Бентли, които и без това вече бяха в трудно положение. И на Орисон, чиито овци продължаваха да изчезват. Както и на Лудия Мартин, който беше насял само ечемик тая година. Всеки фермер, който имаше поне малко мозък в главата, беше насадил фасул. Това беше единственото хубаво на войната — войниците ядяха фасул и цените щяха да са високи.

След още няколко напитки заговориха на глас за по-сериозните грижи. Районът беше пълен с дезертьори и други мошеници, които правеха опасни дори и кратките пътувания. Пътищата бяха лоши, а на всичкото отгоре и зимата беше студена. По принцип нещата стояха така — оплакваш се, вземаш разумните предпазни мерки и след това продължаваш с ежедневните си грижи.

Но това беше различно. През последните два месеца пътищата бяха станали толкова лоши, че хората дори спряха да се оплакват.

Последният керван се състоеше от две каруци с охрана от четирима души. Търговецът искаше четири пенита за половин фунт сол и петнайсет за буца захар. Изобщо не предлагаше черен пипер, канела или пък шоколад. Имаше чувалче кафе, но за него искаше два сребърни таланта. В началото хората се смееха на цените. Обаче онзи не поиска да ги свали и те започнаха да го кълнат и заплюват.

Оттогава минаха двайсет и два дни. След него не беше идвал друг сериозен търговец, макар че сега бе сезонът за търговия. Така че, макар над главите на всички да беше надвиснал третият данък, хората бяха готови да бръкнат по-дълбоко в кесиите си, защото им се искаше да си подсигурят най-необходимото, в случай че снегът падне рано.

Никой не спомена за предната нощ и за нещото, което бяха изгорили и погребали. Разбира се, останалите в града говореха за случката и навсякъде се носеха клюки за нея. Раните на Картър караха хората да приемат донякъде на сериозно историята. Думата „демон“ се споменаваше често, но със скрита усмивка на недоверие.

Само шестимата приятели бяха видели нещото, преди да бъде изгорено. Единият от тях беше ранен, а останалите бяха пили същата нощ. Свещеникът също беше видял съществото, но неговата работа беше да вижда демони. Демоните му носеха добра печалба.

Разбира се, съдържателят също беше видял нещото. Но той не беше местен. Нямаше как да знае истината, която беше толкова очевидна за всички родени и израснали в това малко градче — тук се разказваха истории, които се случваха някъде другаде. Това не беше място за демони.

Освен това положението и бездруго беше достатъчно лошо, без да се търсят допълнителни проблеми.

Коб и останалите знаеха, че няма смисъл да говорят за станалото. Ако се опитаха да убедят хората в историята си, това само щеше да ги направи обект на присмех, също като Лудия Мартин, който от години се опитваше да изкопае кладенец вътре в къщата си.

Обаче всеки от тях беше купил от ковача парче студено ковано желязо — толкова тежко, колкото можеше да повдигне и размаха, и никой не спомена и дума за онова, за което си мислеше. Вместо това се жалваха един на друг, че пътищата стават все по-лоши. Говореха за търговците, дезертьорите и данъците, и за солта, която нямаше да им стигне до края на зимата. Припомниха си, че преди три години на никой и през ум не би му минало да заключва вратата си за през нощта, камо ли да я залоства.

Оттук насетне разговорът започна да замира и макар че никой от тях не спомена онова, за което всички мислеха, вечерта приключи в мрачно настроение. Напоследък в тези тревожни времена повечето вечери завършваха така.