Метаданни
Данни
- Серия
- Хрониките на Кралеубиеца (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Name of the Wind, 2007 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Ангел Ангелов, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,5 (× 82 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Патрик Ротфус. Името на вятъра
Американска, първо издание
Превод: Ангел Ангелов
Редактор: Невена Дишлиева-Кръстева
Коректор: Станка Митрополитска
Художник на корицата: Ясен Панов
ИК „Прозорец“ ЕООД, 2010 г.
ISBN: 978-954-733-679-7
История
- — Добавяне
- — Корекция
65.
Искра
Подмамих Уил и Сим да отидем в „Еолиан“ с обещанието за безплатни напитки — единствената щедрост, която можех да си позволя.
Виждате ли, макар намесата на Амброуз да не ми позволяваше да си спечеля някой богат благородник за покровител, имаше достатъчно обикновени любители на музиката, които ми купуваха повече напитки, отколкото можех да изпия сам, без да прекалявам.
Имаше две прости решения на този проблем. Можех да стана пияница или да се възползвам от споразумението, което съществуваше, откакто съществуват кръчми и музиканти, които да свирят в тях. За вас ще повдигна лекичко завесата пред една отдавна пазена тайна от живота на менестрела…
Да кажем, че сте в странноприемницата и ме слушате как свиря. Смеете се, плачете и, общо взето, се възхищавате на моето умение. След това искате да покажете своята признателност, но нямате необходимите средства, за да ми направите значим подарък или да ми дадете пари като някой богат търговец или благородник. Затова ми предлагате да ме почерпите напитка. Но аз вече си имам една. Или дори няколко. Или пък искам да остана трезвен. Отказвам ли тогава предложението ви? Разбира се, че не. Това би било просто пропиляване на ценна възможност и най-вероятно би ви накрало да си помислите, че се държа високомерно.
Вместо това любезно приемам и казвам на кръчмаря да ми сипе медовина от Грейсдейл. Или от Саунтен. Или пък поръчвам някоя специална реколта бяло вино.
Името на напитката не е важно. Важното е, че всъщност няма никаква напитка. Кръчмарят ми дава вода.
Вие плащате за напитката, аз любезно ви благодаря и всички са доволни. По-късно кръчмарят, странноприемницата и музикантът си разделят парите, които сте дали, на три.
Дори и по-благоприятно — някои по-изтънчени заведения позволяват да си запазиш напитките като един вид кредит, който да използваш по-късно. „Еолиан“ беше точно такова място.
Ето как, въпреки че ме беше налегнала бедност, аз успях да осигуря цяла бутилка тъмен скутен на масата, където ме чакаха Уил и Сим.
Уил изгледа бутилката с поглед на ценител, докато сядах.
— Какъв е специалният повод?
— Килвин одобри симпатичната ми лампа. В момента пред очите ви е най-новият калфа изобретател в Арканум — казах аз с известно самодоволство.
На повечето студенти им трябват поне три-четири семестъра преди да завършат чиракуването си. Запазих за себе си противоречивото отношение, с което беше посрещната лампата ми.
— Крайно време беше — сухо каза Уил. — Колко ти отне… почти три месеца? Хората започнаха да говорят, че си изгубил талантите си.
— Мислех, че ще сте по-доволни — рекох аз, докато свалях восъка от тапата на бутилката. — Дните, в които броях всяко пени, може би са на привършване.
— Достатъчно добре се справяш — пренебрежително махна с ръка Сим.
— Пия за това успехът ти като изобретател да продължава — вдигна наздравица Уил и плъзна чашата си към мен. — Особено като знам, че това ще доведе до повече напитки в бъдеще.
— Освен това — продължих аз, докато махах последните остатъци от восъка — винаги съществува възможността, ако те напия достатъчно, някой ден да ме пуснеш да се вмъкна в Архива — довърших весело и хвърлих поглед, за да преценя реакцията му.
Уил бавно отпи, без да ме погледне в очите.
— Не мога.
Усетих горчиво разочарование в дъното на стомаха си. Махнах пренебрежително с ръка, сякаш не можех да повярвам, че той е приел шегата ми на сериозно.
— О, знам…
— Мислих за това — прекъсна ме Уилем. — Защото ми е ясно, че изобщо не заслужаваше наказанието, което ти наложиха, и знам колко те безпокои това. — Уил отново отпи. — Понякога Лорен отстранява студенти. Няколко дни за това, че са разговаряли твърде шумно в Гробниците. Или за няколко цикъла, ако не са били внимателни с някоя книга. Но забраната за достъп е нещо различно. Това не се е случвало от години. Всички знаят. Ако някой те види… — Той поклати глава. — Ще загубя длъжността си на писар. Може и двамата да ни изключат.
— Не се обвинявай — успокоих го аз. — Дори самият факт, че си мислил за това…
— Нещо ставате прекалено сълзливи и двамата — намеси се Сим и удари чашата си о масата. — Отвори бутилката и да пием за това Килвин да е толкова впечатлен, че да говори с Лорен и да възстанови правото ти да влизаш в Архива.
Усмихнах се в отговор и започнах да навивам тирбушона в тапата.
— Имам по-добър план — рекох аз. — Предлагам да пием за вечния тормоз и досаждането на известния нам Амброуз Джакис.
— Мисля, че с това всички можем да се съгласим — каза Уил и вдигна чашата си.
— Велики богове! — с приглушен глас възкликна Симон. — Виж какво е намерил Деох.
— Какво? — попитах аз, твърде съсредоточен да извадя тапата, без да я разтроша на парчета.
— Успял е отново да доведе тук най-красивата жена — промърмори Сим с нехарактерна за него киселост. — Това е достатъчно, за да го намрази човек.
— Сим, вкусът ти по отношение на жените в най-добрия случай може да се нарече съмнителен.
Тапата излезе безпроблемно с приятен за ухото звук и аз я вдигнах триумфално, за да могат те двамата да я видят. Нито един от тях не ми обърна никакво внимание, тъй като очите им бяха приковани към вратата.
Обърнах се да видя какво гледат. И се вцепених.
— Това е Дена.
— Дена ли? — обърна се към мен Сим.
— Диана — намръщих се аз. — Дена. Тя е момичето, за което ви разказвах преди. Онази, която пя с мен. Има много, различни имена. Не знам защо.
Уилем ме изгледа безизразно.
— Това е твоето момиче? — невярващо попита той.
— Момичето на Деох — тихо го поправи Симон.
Наистина изглеждаше вярно. Красивият мускулест Деох разговаряше с нея по своя непринуден начин. Дена се смееше и беше обвила ръка около него в небрежна прегръдка. Докато ги наблюдавах как разговарят, почувствах остра тежест в гърдите си.
След това Деох се обърна и посочи нещо. Тя проследи ръката му, срещна погледа ми, лицето й просветна и тя ми се усмихна. Без да се замислям, отговорих на усмивката й. Сърцето ми отново започна да бие. Махнах й да се приближи. След като размени няколко думи с Деох, тя започна да си проправя път към нас през тълпата от хора.
Бързо отпих от скутена, докато Симон ме гледаше невярващо и почти с благоговение.
Дена беше облечена в тъмнозелена рокля, която оголваше ръцете и раменете й. Беше зашеметяваща и го знаеше. Усмихваше се.
И тримата се изправихме, когато тя се приближи.
— Надявах се да те открия тук — каза тя.
— Надявах се да бъда открит — направих лек поклон. — Това са двама от най-добрите ми приятели. Симон. — Сим се усмихна като слънце и махна перчема от очите си. — И Уилем. — Уил кимна. — Това е Диана.
— Какво е накарало трима красиви млади мъже да дойдат в града тази нощ? — облегна се назад тя.
— Заговорничим за провала на нашите врагове — отвърна Симон.
— И празнуваме — побързах да добавя аз.
— За объркването на врага — вдигна чашата си за тост Уилем.
Симон и аз последвахме примера му, но аз спрях, сетил се, че Дена няма чаша.
— Съжалявам — извиних се аз. — Мога ли да те почерпя напитка?
— Надявах се да ме почерпиш вечеря — отвърна тя. — Но бих се чувствала гузна да те отнема от приятелите ти.
Мислите ми запрепускаха лудо, докато се опитвах да измисля тактичен начин, по който да се измъкна.
— Предположението ти, че го искаме тук, е погрешно — каза Уилем с искрена физиономия. — Ще ни направиш услуга, ако го отмъкнеш.
Дена бавно се наведе напред, а в ъгълчетата на устата й играеше усмивка.
— Наистина ли?
— Той пие дори повече, отколкото говори — със сериозен вид кимна Уилем.
— Толкова много? — изгледа ме закачливо тя.
— Освен това — невинно се намеси Симон — ще се мръщи с дни, ако пропусне възможността да бъде с теб. Ще бъде напълно безполезен за нас, ако го оставиш тук.
Лицето ми пламна и внезапно изпитах желание да удуша Сим.
Дена се разсмя с очарователния си смях.
— Тогава май наистина ще е по-добре да ви го отнема.
Тя се изправи с едно движение, като върбова пръчка, огънала се под напора на вятъра, и ми подаде ръка. Улових я.
— Надявам се пак да се видим, Уилем, Симон.
Те ми помахаха и ние се отправихме към вратата.
— Харесаха ми — каза тя. — Уилем е като камък в дълбока вода. А Симон е като момче, което шляпа в поток.
Описанието й ме накара да се разсмея.
— Едва ли бих могъл да ги опиша по-добре. Спомена нещо за вечеря?
— Излъгах — отвърна с непринудена наслада тя. — Но бих приела предложението ти за напитка.
— Какво ще кажеш за „Канелката“?
Тя сбърчи носле.
— Твърде много възрастни мъже и малко дървета. Нощта е хубава да я прекараме на открито.
— Води ме тогава — посочих вратата аз.
Тя така и стори. Наслаждавах се на светлината, която струеше от нея, и на завистливите погледи на другите мъже. Когато излизахме от „Еолиан“, ми се стори, че дори и Деох леко ми завидя. Но когато минавах покрай него, видях в очите му отблясъка на нещо различно. Печал? Състрадание?
Не му обърнах внимание. Бях с Дена.
* * *
Купихме си самун черен хляб и бутилка авенишко ягодово вино. След това намерихме уединено място в една от многото обществени градини, каквито имаше навсякъде в Имре. Първите падащи листа на есента танцуваха по улиците край нас. Дена свали обувките си и започна да танцува с лека стъпки в сенките наоколо, наслаждавайки се на усещането за тревата под босите си стъпала.
Настанихме се на една пейка под висока клонеста върба, след това я зарязахме и си намерихме по-удобни места на земята около ствола на дървото. Хлябът беше месест и тъмен и ни отне известно време, докато го начупим на комати. Виното беше сладко и леко и след като Дена целуна бутилката, устните й останаха влажни дълго време.
Във въздуха се носеше безнадеждното усещане на последната топла лятна нощ.
Говорихме за всичко и за нищо и през цялото това време аз едва можех да си поема дъх заради това, че тя е толкова близо до мен, заради начина, по който се движеше, заради звука на гласа й, който докосваше есенния въздух.
— Преди малко погледът ти беше зареян в далечината — каза тя. — За какво си мислеше?
Свих рамене, за да спечеля време да обмисля отговора си. Не можех да й кажа истината. Знаех, че вероятно всеки мъж й правеше комплименти и я отрупваше с ласкателства, по-пресищащи от уханието на рози. Избрах по-изтънчен път.
— Един от магистрите в Университета веднъж ми каза, че има седем думи, които могат да накарат една жена да те обикне — преднамерено небрежно свих рамене аз. — Просто се чудех кои ли са тези думи.
— Затова ли говориш толкова много? Надяваш се да ги изречеш случайно?
Отворих уста да направя някоя остроумна забележка. След това, като видях игривия й поглед, стиснах устни и опитах да се преборя със смутената червенина, която пропълзя по страните ми. Тя сложи ръката си върху моята.
— Недей да мълчиш заради мен, Квоте — меко каза тя. — Липсва ми звукът на твоя глас.
Тя отпи от виното.
— Както и да е, няма нужда да се чудиш. Ти изрече тези думи още първия път, когато се срещнахме. Ти каза: „Просто се чудех ти какво правиш тук.“ — Тя направи насмешлив жест. — От този миг аз бях твоя.
Мислите ми се върнаха към първата ни среща в кервана на Роент.
— Не мислех, че си спомняш — признах, слисан.
Тя откъсна залък от черния хляб и ме изгледа лукаво.
— Че си спомням какво?
— Че си спомняш мен. Че си спомняш срещата ни в кервана на Роент.
— Я стига — подкачи ме тя. — Как бих могла да забравя червенокосото момче, което ме заряза заради Университета?
Бях твърде зашеметен, за да изтъкна, че всъщност никога не я бях напускал. Не и истински.
— Никога не си го споменавала.
— Нито пък ти — отвърна на удара тя. — Може би съм си мислила, че си ме забравил.
— Да те забравя? Как бих могъл?
Тя се усмихна на думите ми, но след това сведе поглед към ръцете си.
— Ще се изненадаш колко много неща забравят мъжете — каза тя и след това тонът й стана по-ведър. — Но може пък и да не го направиш. Не се съмнявам, че забравяш някои неща, тъй като и ти си мъж.
— Спомням си името ти, Дена — прозвуча ми добре, когато й го казах. — Защо сега използваш ново име? Или „Дена“ е име, което използваш само на пътя за Анилин?
— Дена — тихо промълви тя. — Почти я бях забравила. Тя беше наивно момиче.
— Беше като разцъфващо цвете.
— Като че ли са минали години, откакто спрях да се наричам Дена. — Тя разтри голите си ръце и се огледа, сякаш внезапно смутена, че някой може да ни намери на това място.
— Да те наричам ли Диана тогава? Ще ти харесва ли повече?
Вятърът размърда висящите клони на върбата и тя вдигна глава, за да ме погледне. Косата й повтори плавното движение на дърветата.
— Много си мил. Мисля, че от твоята уста Дена ми харесва най-много. Звучи различно, когато ти го казваш. Някак благородно.
— Тогава нека бъде Дена — твърдо казах аз. — Между другото, какво се случи в Анилин?
Един лист се плъзна надолу и падна върху косата й. Тя разсеяно го махна.
— Нищо приятно — каза тя, като избягваше погледа ми, — но и нищо неочаквано.
Протегнах ръка и тя ми подаде хляба.
— Е, радвам се, че се върна, моя Алоин.
Тя издаде звук, определено неподобаващ за една дама.
— Моля те, ако някой от нас е Савиен, то това определено съм аз. Аз съм тази, която дойде да те потърси. Два пъти.
— Търсих те — възпротивих се аз. — Просто, изглежда, не ми се удава да те откривам. — Тя вдигна драматично очи нагоре. — Ако можеш да ми препоръчаш подходящо време и място, на което да те търся, това би ми било от голяма помощ… — Не довърших, превръщайки думите си във въпрос. — Може би утре?
Дена ми хвърли кос поглед и се усмихна.
— Винаги си толкова предпазлив. Никога не съм познавала мъж, който да пристъпва толкова деликатно към тези неща. — Погледна лицето ми, сякаш беше някаква загадка, която тя се опитваше да разгадае. — Очаквам утре по обяд да е подходящото време. В „Еолиан“.
Почувствах как в тялото ми се разлива топлина при мисълта, че ще я видя отново.
— Просто се чудех ти какво правиш тук — размишлявах на глас аз, докато си припомнях разговора ни тогава, което сякаш беше преди цяла вечност. — След това ти ме нарече „лъжец“.
Тя се наведе напред и утешително ме докосна по ръката.
Ухаеше на ягоди, а устните й бяха толкова предизвикателно червени — дори на лунната светлина.
— Дори и тогава съм те познавала толкова добре.
Разговаряхме през дългите часове на нощта. Разказах й какви са чувствата ми по много заобиколен начин, тъй като не исках да изглеждам прекалено самонадеян. Мисля, че и тя направи същото, но не бях съвсем сигурен. Беше нещо подобно на онези сложни модегански дворцови танци, при които партньорите са само на сантиметри един от друг, но ако са умели, никога не се докосват.
Такъв беше разговорът ни. Но ни липсваше не само докосването, което да ни води, а и сякаш бяхме оглушали по някакъв странен начин. Така че танцувахме много предпазливо, без да сме сигурни каква е музиката, която звучи в ушите на другия, а може би и неуверени дали той изобщо танцува.
* * *
Както винаги Деох пазеше на входа. Когато ме видя, ми махна.
— Господин Квоте. Страхувам се, че изпуснахте приятелите си.
— Предполагах, че ще стане така. Отдавна ли си тръгнаха?
— Само преди час. — Той протегна ръце над главата си, направи гримаса и след това отново ги отпусна с уморена въздишка.
— Изглеждаха ли ядосани, че съм ги зарязал?
— Не особено — ухили се той. — И те също попаднаха на две очарователни красавици. Не толкова очарователни колкото твоята, разбира се.
Изглежда се чувстваше неловко. Заговори бавно, като внимателно подбираше думите си:
— Виж… Квоте. Знам, че това не ми е работа, и се надявам да не ме разбереш погрешно. — Той се огледа и внезапно се изплю. — Проклет да съм. Хич не ме бива в тия неща.
Той ме погледна отново и направи неопределен жест.
— Виждаш ли, жените са като огън, като пламъци. Някои жени са като свещи — блестящи и приятелски. Други са като единични искри, живи въглени, като светулки, които да гониш в летните нощи. Някои са като лагерни огньове, които ти дават светлина и топлина за през нощта, но които искаш да напуснеш след това. Някои жени са като домашни огнища, в които няма много за гледане, но под повърхността са живи, зачервени въглени, които горят дълго, дълго време. Но Диана… Диана е като водопада от искри, които се изсипват от остро желязно острие, което Бог заточва върху точилния камък. Не можеш да откъснеш погледа си от нея, не можеш да направиш друго, освен да я желаеш. Можеш дори да я докоснеш за миг. Но не можеш да я задържиш. Тя ще разбие сърцето ти…
Споменът за прекараната вечер беше твърде пресен в съзнанието ми, за да обърна сериозно внимание на предупреждението на Деох.
— Деох — усмихнах се аз, — сърцето ми е направено от материал по-здрав от стъкло. Когато ме удари, тя ще открие, че то е силно като месинг, подсилен с желязо, или като злато и диамант, смесени ведно. Не мисли, че съм непредпазлив като някой уплашен елен, замръзнал при звука на ловджийските рогове. Тя е тази, която трябва да внимава, защото когато го удари, сърцето ми ще издаде толкова красив и звънлив звук, че ще я върне при мен на крилете на ангели.
Думите ми накараха Деох да се разтърси от смях на изумление.
— Бога ми, ти си смелчага — поклати глава той — и твърде млад. Иска ми се и аз да бях толкова смел и млад като теб. — Като продължаваше да се усмихва, той се обърна да влезе в „Еолиан“. — Лека нощ тогава.
— Лека нощ.
На Деох му се искаше да е като мен? Това беше най-добрият комплимент, който можех да получа.
Но още по-доброто беше, че дните ми на безплодно търсене на Дена бяха приключили. Утре по обяд в „Еолиан“ — „обяд, разходки и разговори“, както се бе изразила тя. Мисълта за това ме изпълни с шеметно вълнение.
Колко млад бях тогава. Колко глупав. И колко мъдър.