Петър Незнакомов
Разкази за петте океана (9)

Гибелта на Атлантида

При едно пътуване с научна цел до Франция през юли — август 1969 година ние направихме на пръв поглед дребно откритие, което впоследствие се оказа от огромно значение за осветляване на един от най-спорните и фактически неразгадани периоди от човешката история. Въз основа на това откритие бе изградена стройна и напълно правдоподобна теория за гибелта на изчезналия континент Атлантида, и то подкрепена от документи, в автентичността на които няма основание да се съмняваме. Но нека разкажем преди всичко в какво се състоеше наглед дребното ни откритие и как бе направено то. Сигурни сме, че това ще представлява интерес за читателя.

Като се ровехме в архивата на маркизите д’Орибо, чийто старинен замък от XVII век се оглежда в спокойните зелени води на Лоара на около петдесетина километра от Тур, ние попаднахме на една обикновена сива ученическа тетрадка с извехтяла и изпомачкана горна корица. На нея не без труд можеше да се различи наивно нарисувана гравюра, която представляваше падането на Бастилията на 14 юли 1789 година. Такива тетрадки са били масово произвеждани за нуждите на френските лицеи и колежи през бурната 1791 година по нареждане на Националното събрание. То смятало, че за правилното идейно възпитание на младото поколение е нужно постоянно да му се напомня за това изключително събитие, дало на европейската история съвсем нов ход.

Но как бе попаднала тази, ако съдим по корицата, принадлежаща на човек от третото съсловие тетрадка в замъка на маркизите д’Орибо, известни по онова време, пък и по-нататък като яростни монархисти и крепители на реакцията? Ето това беше въпросът, който си поставихме при самото откриване на интересната находка. Наложи се да се запознаем по-обстойно с родословието на семейство д’Орибо. Оказа се, че точно в тази съдбоносна 1791 година един от прадедите на сегашния маркиз взел участие в морската експедиция на адмирал д’Антркасто, организирана по поръчение на Националното събрание, за да открие изчезналата преди три години в Тихия океан научна експедиция на капитан Лаперуз. Маркиз Анри Селестен Мари д’Орибо бил първи помощник на адмирала на кораба „Рьошерш“, а след неговата смърт на остров Вайгео през 1793 година възглавил цялата експедиция. Няколко месеца по-късно пак той жестоко подавил с помощта на холандските власти от пристанището Сурабая бунта на революционните моряци от собствените си кораби.

Това ни даде първата нишка. Подробното запознаване със съдържанието на тетрадката (както и извършените графологически справки) с пълна достоверност установи, че тя принадлежи на ботаника Франсуа Лабийардиер, привърженик на идеите на якобинския клуб и следователно заклет републиканец, който придружавал експедицията на д’Антркасто по нареждане на Френското географско дружество. Той се бил запознал със съдържанието на последните писма на Лаперуз, донесени в Лондон от капитан Артър Филип, и въз основа на тях и на факта, че вече три години за Лаперуз и неговите другари не се чува абсолютно нищо — няма ни вест, ни кост, — успял да издействува от Националното събрание постановление за организиране на експедицията. За голямо съжаление неин началник станал човек, какъвто Лабийардиер най-малко желаел. Това бил адмирал Жозеф Антуан Брюни д’Антркасто, яростен контрареволюционер и привърженик на отменените аристократически привилегии, надменен и тъп славолюбец, макар и не лош моряк, който на всичко отгоре бил и враждебно настроен спрямо капитан Лаперуз. Лабийардиер, разбира се, протестирал против това назначение, но в министерството на марината били на власт още старите кралски чиновници и те не обърнали никакво внимание на протестите му. Назначили си човек по свой вкус (както става често и у нас в България), а той пък от своя страна се обградил с роднини и приятели, споделящи напълно неговите възгледи и настроения (както виждаме, няма нищо ново под слънцето). За първи помощник адмиралът избрал споменатия вече маркиз д’Орибо, а за командир на втория кораб „Есперанс“ бил назначен Юон де Кермадек, също аристократ, и, дето се вика, от един дол дренки с другите двама. Така че от цялата експедиция привърженици на революцията се оказали само Лабийардиер и по-голямата част от низшия екипаж. Знаем вече как е завършил техният бунт в Сурабая. Мнозина от разбунтувалите се моряци загинали в сражението с контрареволюционерите аристократи, подкрепени от холандските власти, други били избесени по реите след потушаването на бунта, а останалите изгнили във влажните явански затвори. Арестуван бил и Лабийардиер и вероятно тогава тетрадката с неговите записки е попаднала у маркиз д’Орибо. Когато Лабийардиер се завърнал в 1802 година във Франция (чак тогава го освободили холандците), д’Орибо бил вече починал и ботаникът така и не намерил своите записки. Огромна загуба за науката, защото в тази скромничка наглед тетрадка, освен другите научни наблюдения и географски данни, била затворена и загадката за гибелта на Атлантида. Трябваше след около сто и осемдесет години на нас да се падне честта да открием тетрадката и след тригодишен упорит труд (1969–1972 г.) да разчетем за пръв път в историята на науката така наречените „дяволски писмена на гуанчите“ (които Лабийардиер много старателно записал в нея при изкачването си на Пико де Тейде, най-високия връх на Канарските острови), за да стане тази загадка достояние на човечеството.

Но преди да пристъпим към дешифрирането на „Дяволските писмена“, нека разкажем как ги е открил Лабийардиер, защото пък честта да се и качи пръв на непристъпния дотогава Пико де Тейде принадлежи несъмнено на него.

На 28 септември 1791 година „Рьошерш“ и „Есперанс“ под командата на адмирал д’Антркасто излезли от Брест в открито море, за да търсят корабите на Лаперуз, напуснали същото това пристанище преди шест години. Адмиралът бързал да се отдалечи по-скоро от родния бряг, защото събитията в Париж се развивали съвсем неблагоприятно за него и неговата каста. Знаем, че тъкмо по това време крал Луи XVI се бе опитал да избяга зад граница, но го бяха познали и пипнали, бяха го върнали в Париж и якобинците вече открито бяха започнали да излизат с призиви за съдене на изменника и за обявяване на първата република в историята на Франция. Всичко това, както и трябвало да се очаква, не било по вкуса на д’Антркасто и неговите отбор аристократи. Той с облекчение напуснал родината си. А как изпълнил възложената му задача, е известно на всички. Адмиралът просто оставил своите братя французи, оцелелите офицери и матроси от експедицията на Лаперуз, да загинат на далечния остров Ваникоро, без да им се притече на помощ, макар че корабите му преминали на няколко километра от техните жалки колиби. Но това между другото.

В средата на октомври „Рьошерш“ и „Есперанс“ пристигнали на остров Тенерифе, като взели разстоянието за рекордно време. Д’Антркасто просто не давал на хората си да спят. Все му се струвало, че по петите му са плъзнали републиканците, а на страха, както е известно, очите са големи. Чак когато пред погледа на смаяните моряци заблестял със снежната си корона непристъпният издигащ се на шеметна височина, сякаш направо от океана. Пико де Тейде, адмиралът се поуспокоил. Канарските острови били владение на испанския крал и тук д’Антркасто най-малко можел да се страхува от дългата ръка на революцията. Той наредил експедицията да остане в пристанището на Тенерифе около десетина дни и да попълни запасите си с прясна вода и продукти. Като нямал какво друго да прави, Лабийардиер решил да изкачи върха, на чието снежно теме досега не бил стъпвал нито един европеец (известно е, че Монерон и Ламнон, членове на експедицията на Лаперуз, не успели да сторят това преди шест години). Напразно испанските власти на острова го спирали с „Дяволските писмена“, напразно го плашели, че никой, който е видял „писмената“, не е умирал от естествена смърт (участта на Монерон и Ламнон, загинали в Тихия океан, още веднъж потвърждавала истинността на този мрачен мит.) Смелият французин взел със себе си само още един моряк, здравеняк като него, отказал се от водачи и носачи (те и без това щели да го напуснат, обзети от суеверен ужас с наближаването на Дяволската скала, както били напуснали Монерон и Ламнон) и тръгнал на път.

Ние няма да описваме тук самото изкачване, това по-добре и много по-картинно и вълнуващо го е направил самият Лабийардиер в своята тетрадка, съдържанието на която вероятно скоро ще бъде публикувано на български език. Ще кажем само, че след четиридневно мъчително катерене, гладни, измъчени, изпонаранени и премръзнали, двамата смелчаци достигнали най-сетне непристъпния връх. По пътя си те видели Дяволската скала, на чийто отвесен източен скат били издълбани тайнствените „писмена“ на гуанчите. Така се наричал народът, който населявал Канарските острови преди идването на испанците и който бил унищожен изцяло от тях. Лабийардиер старателно нанесъл в тетрадката си всички открити надписи и по този начин ги съхранил за науката. При повторното изкачване на върха, извършено двадесетина години по-късно от английски пътешественици, ветровете, бурите и океанската влага вече били извършили своето. Надписите или били заличени съвсем, или пък били толкова нечетливи, че било безсмислено да се занимава човек с тях.

Тъкмо тези тайнствени писмени знаци, непринадлежащи към нито една от известните на науката азбуки, открихме ние в споменатата вече сива тетрадка. И тяхното дешифриране ни създаде тригодишни грижи и главоболия.

Сега вече, когато надписите са разчетени и успехът е налице, можем, да не споменаваме за тези грижи и главоболия, въпреки че влизаме в разрез с установената напоследък традиция на нескромност.

Ние, естествено, няма да предадем тук пълния текст на разчетените надписи, не ще ни стигне нито мястото, нито времето. Както казахме по-горе, те скоро ще бъдат публикувани изцяло на български език. Ще се задоволим да преразкажем най-важните моменти от тях, тия моменти, които ще ни разкрият най-добре преживяната от населението на изчезналия материк трагедия и причините, довели до нея. Но преди това бихме искали да дадем някои пояснения, които биха ни помогнали да се ориентираме по-правилно в този отрязък от историята на планетата, в който ще ни въведат надписите. Оказа се, че „писмената“ не принадлежат на гуанчите, както ни уверяват испанските летописци. Те били издълбани в източния скат на Дяволската скала от хората, които гуанчите заварили на остров Тенерифе, когато за пръв път се появили на неговия бряг. Гуанчите се преселили тук от африканския север. Те били племе от нумидийски произход и били прогонени от родните си места от римляните. Коренните жители на Тенерифе (само той от всичките Канарски острови бил заселен) били високи бели мъже с дълги до земята бради. Такива в никой случай не са гуанчите, хора с тъмен цвят на кожата и негроидни черти на лицето. Това са били (и „писмената“ напълно и неоспоримо потвърждават този факт) последните представители на атлантите, жителите на изчезналия и така дълго търсен от науката материк Атлантида. Тъй като тези представители били една малка групичка мъже в напреднала възраст, на практика почти беззащитни, гуанчите бързо ги изтикали към най-високите обитаеми области на Пико де Тейде. Там те, несвикнали със суровия климат, твърде скоро измрели, а последният от тях е издълбал на Дяволската скала въпросните „писмена“, които скоро се превръщат в страшилище, в табу за дивите и необразовани гуанчи — ражда се легендата за неизбежната смърт на всеки, който дори само зърне изсечените в скалата странни писмени знаци.

А сега да преразкажем накратко и самото съдържание на тези знаци. Последният представител на атлантите, който ги е изсякъл (на него никак не му е липсвало самочувствие, той е оставил най-малко на десетина места двете си имена, а когато говори за себе си, винаги пише местоимението „аз“ — „ару“ на атлантски — с главна буква), се е наричал Тамарисокинапопиталан, което на български ще рече Син на Тамари и на Попиталан. По професия бил жрец на главния бог Амона Рамао (Слънцето — б.н.^[1]). При посвещаването си в служба на Слънцето, както сам разказва авторът, той получил ново свещено име Асирохинахор, което било по дължина от трета степен. При всичкото си старание ние не можахме да открием каква точно е била йерархическата стълбица на атлантите, но твърде вероятно е именно жреците на Слънцето да са стояли на нейните връхни стъпала, като и те се делели на степени — колкото по-дълго и мъчно за произнасяне ти е името, толкова на по-висока длъжност си поставен и името ти се променя всеки път, като смениш поста си. След като съобщава разточително и с твърде ласкави за себе си думи всичките тези данни (в това отношение той не се различава много от днешните съчинители на автобиографии), авторът Асирохинахор ни доверява с известна многозначителност, че е един от малцината, преживели Голямото бедствие. Вероятно той има пред вид потъването на цветущия дотогава материк под прииждащите води на океана. За съжаление мястото в тетрадката на Лабийардиер, където е било записано кога е станало това бедствие, е проядено от мишки и за науката точната дата на катастрофата ще си остане завинаги в тайна. (Ах, тези мишки, тези мишки, дори и да са от замък на потомствени френски маркизи, те остават верни на нрава си!) Впрочем тази дата не е най-важното. По-важно за нас е да проследим и анализираме причините, довели не до самото потъване на Атлантида (това в края на краищата си е работа на природата и не зависи от грешките и действията на хората), а до изчезването на последните атланти. Те, както ни е известно, по икономическо и културно развитие били далеч по-напреднали от покорилите ги диви и необразовани гуанчи. Нека видим как Асирохинахор обяснява този парадокс.

Според него атлантите, или свещеният народ на Амона Рамао, както той ги нарича, до Голямото бедствие живеели в пълно доволство, или да се изразим със сегашния термин, преживявали истински икономически „бум“. Имали всичко, каквото си пожелаят. „И земя, и дворци, и храмове, и добитък, и богати на плод дървета. И жени с благословени утроби и красота на формите, които се отказвам да опиша“ (точен цитат от „писмената“). Главният бог Амона Рамао, чиито любими чада били атлантите, изливал с щедра ръка благодат след благодат върху материка, който тогава не се наричал Атлантида, (това име му било дадено от учените много по-късно), а Маунатеахинахори, в български превод нещо като Земя на жреците.

И всичко вървяло добре, пише по-нататък авторът, докато у повечето от най-изтъкнатите атлантски мъже (той слага и себе си в тяхното число) не се появило желанието да се посветят изключително в служба на Слънцето. Те почнали да заемат пост след пост в дългата, почти безкрайна йерархическа стълбица на неговите служители, като при това често не подбирали средствата — стигало се дотам, че някои саморъчно си удължавали имената, за да получат по-висока длъжност. Храмовете на Слънцето се строели все по-високо, все по-близко до самия бог и ставали все по-недостъпни за обикновените атланти. Връзката между жреците и живота на материка с всичките негови остри проблеми станала толкова тънка, че се превърнала в нещо съвсем символично и в края на краищата се ограничила в оставянето на жертвените дарове на определени места, от които жреците ги прибирали нощем. Поради всичко това жреците лека-полека, почти незабелязано и от самите тях, се превърнали в някакви полумитични същества, които имали свой самозадоволяващ се живот, нямащ почти нищо общо с живота на обикновените хора. Дори жените не били допущани на Свещената планина с храмовете, тази светая светих на избраните мъже. Те останали долу в низините да отглеждат децата и да вършат всекидневната делова работа.

Благодарение на всичко това, продължава Асирохинахор, в страшната нощ на Голямото бедствие, когато океанът се надигнал, залял целия материк Маунатеахинахори и го заличил завинаги от лицето на планетата, жреците на Слънцето се спасили. Свещената планина и някои други полусвещени хълмове (сегашните Канарски острови — б.н.) останали единствени да стърчат над океанското ниво. В първия момент, както пише Асирохинахор, сред жреците настъпила велика радост. Всички се прегръщали, плачели от вълнение, а когато след дългата страшна нощ от изток изгряло Слънцето, паднали на колене и благодарили на Амона Рамао за милостта му. Но след като първоначалните чувства отстъпили място на разума, жреците изведнъж разбрали в какво страшно положение се намират въпреки чудодейното си избавление. Сред тях нямало нито една жена, нито един млад човек, нямало ги и огромните човешки маси. Те останали долу в низините и били погълнати от неумолимата стихия. Жреците съзнали, че няма вече кой да им принася жертвени дарове, или казано по-грубо, да ги храни и пои, да ги пере и кърпи, да върши цялата производствена дейност. А отдавна нераздвижваните мускули на жреците или отказвали да им служат, или им служели твърде лошо. Наистина мозъците, според сполучливия израз на автора, щракали от различни хрумвания и идеи (имало даже идея да се построят по някакъв начин кораби или салове и да се потърси с тяхна помощ друг континент за заселване), но само с хрумвания и идеи не се вършело работа. Този факт жреците проумели с голямо прискърбие.

И така те продължили да живеят на Свещената планина (остров Тенерифе — б.н.) и да обслужват храмовете на Амона Рамао, но, изглежда, както говори не без тъга Асирохинахор, и на него били вече поомръзнали, защото и той отвърнал от тях милостта си. Когато от изток нахлули гуанчите, Амона Рамао не си помръднал и пръста, за да защити своите дългогодишни верни служители. Те също нямали почти никакви сили за съпротива. Били прекалено остарели и твърде мъдри за борба, а младо поколение по съвършено понятни причини им липсвало. И нямало кой да воюва заради тях.

Гуанчите, поразени от високата култура на мислене и от изтънчения начин на живот на заварените, от белия цвят на тяхната кожа и от дългите им до земята бради, както и от изключителното им благочестие (в средата им не била открита нито една жена), не ги избили, отнесли се към тях с известно страхопочитание. Но все пак ги изгонили от плодородните крайбрежни земи на острова, които били нужни на тях и семействата им, и ги изтикали към върха на Свещената планина, сегашния Пико де Тейде. А там, както пише с нескривана въздишка авторът Асирохинахор, царял вечният мраз и дори главният бог Амона Рамао бил безсилен да стопли старите, изгубили силата и гъвкавостта си мускули. Събратята на автора започнали един след друг да се преселват Оттатък (Асирохинахор не назовава името на това „Оттатък“, но е много ясно какво има пред вид).

И тъй великият и могъщ народ на главния бог бил осъден на изчезване. И на края останал само жрецът трета степен Асирохинахор. Той наблюдавал как долу в подножието на Пико де Тейде гуанчите се трудят, създават блага, женят се и раждат деца и размишлявал горчиво за онази велика връзка с живота, чието нарушаване и прекъсване носи неизброими беди и на най-самоуверените и умните. И решил да запише скръбните си размишления върху отвесния източен скат на Скалата на Амона Рамао, бъдещата Дяволска скала, за да ги имат за поука всички, които ще дойдат на земята след него (той бил вече разбрал в годините на страдания и лишения, че светът няма да свърши със смъртта му). Тук в края на своя надпис престарелият жрец си позволил и малко хумор (и на това го били научили годините на лишения). Той пише, че ръката му вече трепере и очите му недовиждат и затова страшно съжалява, че няма около него поне една жена, па макар и чужда, на която да из-диктува последните си записки. А трябва сам да дълбае в твърдата скала онова, което иска да остави на човечеството.

С този изблик на горчив смях „Дяволските писмена на гуанчите“, които в бъдеще ще бъдат известни на науката като „Изповедта на жреца трета степен Асирохинахор относно гибелта на Атлантида“, завършват. Лабийардиер е записал в тетрадката си още няколко завъртулки, но те, както установи щателната експертиза, не принадлежат към азбуката на атлантите. По всяка вероятност ръката на автора ги е надраскала върху скалата в предсмъртните си тръпки.