Петър Незнакомов
Разкази за петте океана (7)

Фикс-идеята на капитан Хъдзън

Нещастната съдба на Хенри Хъдзън, един от най-смелите английски мореплаватели полярници, винаги ме е вълнувала и често съм се старал да отгатна причините, предизвикали неговата и на част от спътниците му гибел. Какво е известно за четвъртото и за съжаление последно плаване на капитана към полярните области на Северна Америка? Уви, твърде малко, но и то е достатъчно, ако тръгнем по пътя на логиката, ако имаме известна представа за характера на мореплавателя и за това, какво е представлявал екипажът на кораба му „Дискъвъри“, за да направим известни предположения, които едва ли ще са далеч от истината.

Но да се върнем малко назад и да изложим на читателите всичко, което знаем за Хенри Хъдзън и за неговите предишни три плавания.

Хъдзън се родил в Лондон около средата на шестнадесетия век. Запазили са се твърде малко сведения за произхода му, за детството и младостта му. Известно е само, че от най-ранна възраст е започнал своите скитания по морето и че по упоритост, преминаваща често в инат, и по управление на ветроходни кораби из северната част на Атлантика едва ли е имал равен на себе си по онова време.

Първите достоверни исторически данни за него са от 1607 година. През тази година Хъдзън, вече човек на 57 години, доста преклонна възраст за един капитан, сключил договор с „Московската компания“ на лондонските търговци, създадена за търговия и икономически връзки с Изтока, като се задължил да открие и пръв премине през северозападния морски проход, т.е. през най-краткия път, според него, до Япония. Идеята се видяла твърде съблазнителна на лондонските търговци. Досега до Япония можело да се стигне по два начина. Единият — като се пресече надлъж Атлантикът, заобиколи се страшният нос Хорн и се премине през целия огромен Пасифик, още твърде малко познат на мореплавателите. В това направление на пътя на английските кораби стояли враждебните испански каравели. Вторият начин не бил по-малко опасен — около Южна Африка и през бурния Индийски океан. По това направление англичаните трябвало да се сражават с португалците и с малайските и китайските пирати. Вземи единия начин, та удари другия. И тук лошо, и там лошо. Най-безопасен изглеждал предложеният от Хъдзън пъг. Нататък нямало ни испанци, ни португалци, ни малайски и китайски пирати. Нататък имало само бели мечки, китове, айсберги и най-лошото — непроходими ледове. Но ако на тази луда, макар и побеляла глава се удадяло да открие проход през ледовете, през стотиците пустинни острови на север от френската колония Канада — нещо много трудно, но не и невероятно, — то какво по-добро от това за алчните лондонски търговци. И в техните джобове подобно на мадридските и лисабонските им колеги щели да потекат реки от златни талери. По онова време търговията с Япония, Китай и другите страни на Далечния изток се смятала за най-доходоносна. Оттам идвали подправките, благовонията и атрибутите на разкоша и разврата, който вече почнал да обхваща всички уважаващи себе си английски аристократи и буржоазни парвенюта, особено след победата над „Великата испанска армада“.

Що се отнася до самия Хъдзън, него едва ли ще го е интересувала само печалбата. Този северозападен проход му станал на стари години нещо като фикс-идея. И у нас се намират разни пенсионери — бръмне ли му нещо в главата, иди, че се разправяй с него. Гъби ли ще бере, билки ли ще суши, или риба ще лови, няма за него ни дъжд, ни студ, ни буря — ще се качи на рейса и цял ден ще гони Михаля, въпреки че го свива ишиасът и го въртят всички стави. Та и наш Хенри Хъдзън. Какво ли не го наричали и приятелите, и враговете му. И фанатик, и маниак, и букова глава, той не и не — ще го открия, казва, този северозападен проход, мама му стара, пък ако ще след туй турско да стане. Жена му отдавна вдигнала ръце от него, наситила се на лудориите му и се прибрала при майка си в Челси. Синовете и дъщерите му се задомили, разпилели се из цяла Англия и дори не си кореспондирали с бащата — маниак на тема Япония. И единствен най-малкият му син Чарли се бил метнал на него. Малчуганът се запалил още като дете от фантасмагориите на татко си (след развода останал при Хъдзън), вярвал, че такъв проход до Тихия океан наистина съществува, и неговото доверие и подкрепа вдъхвали нови сили у упорития капитан. Чарли бил станал вече опитен моряк, той служил при баща си като юнга и ако имало нещо, което суровият и мрачен Хъдзън да обича на този свят, нещо, към което да е привързан, освен към фикс-идеята си, това било ей този млад юначага.

Щом Хъдзън и шефовете на компанията се разбрали и подписали договора, останалото било вече лесно. На стария капитан бил отпуснат баркът „Добра надежда“ с екипаж от 12 души — кой от кой по-голям нехранимайко (щом е риск, нека да бъде по-малък, така, изглежда, разсъждавали шефовете). С този екипаж и с юнгата Чарли на борда Хъдзън достигнал до източния бряг на Гренландия, който по-късно бил наречен Земя на Хъдзън. Като използувал топлото време (десет-петнадесет градуса под нулата) и свободното от ледове море, през юли 1607 година капитанът бил вече край островите Шпицберген. Тук хора той не заварил, но бели мечки имало в изобилие, та нехранимайковците от екипажа не скучали — всеки си набавил по една меча шуба за любовницата (шубите в Лондон отново били излезли на мода). След кратка почивка, доколкото може да се почива сред белите мечки, Хъдзън се отправил още по̀ на север и пресякъл 80-градусовия паралел, най-северната граница, до която дотогава бил достигал жив човек. Тук нямало дори и бели мечки, само лед и лед, докъдето ти стигат очите. И в този лед не се виждал никакъв северозападен проход. Хъдзън се забавил още няколко дни, търсейки напразно пролука в тази безнадеждна бяла пустиня, но след като моряците му почнали да дигат пара и да заплашват началството с къпане в ледената вода, бил принуден да обърне руля и да насочи барка на юг.

Търговците от „Московската компания“ не останали особено доволни от резултатите на експедицията. Да изпратиш кораб чак на майната си и той да ти се върне само с двайсетина мечи кожи в трюма не може да се нарече кой знае каква сполука. За географските резултати търговците не се интересували, иначе нямало да бъдат търговци. Но въпреки всичко на следващата година Хъдзън бил изпратен отново на север, този път пък да търси североизточния проход до Япония, сиреч да обиколи целия Сибир и да се спусне в Тихия океан през още неоткрития Берингов пролив. Разбира се, и това плаване завършило неуспешно. Човек просто не може да изпревари времето си. Писано било не на Хъдзън, а на Беринг да премине пръв през пролива между Азия и Америка, и то 120 години по-късно.

Хъдзън се завърнал в Англия, без да открие този път нищо ново, с десетина болни от цинга моряци на борда. Шефовете от „Московската компания“ го посрещнали с доста кисела усмивка и след доклада му за резултатите от експедицията се отказали от по-нататъшните му услуги. Ако е решил да си чупи главата в ледовете на Арктика, нека това да стане на нечия чужда сметка. Те, господата от компанията, не могат да пилеят повече пари за тоя, дето духа.

Добре, ама старо гюбре като се запали, можеш ли да го угасиш? Хъдзън казал сбогом на бившите си работодатели и заминал за Амстердам, където предложил идеята си на конкурентната холандска остиндийска компания. Остиндийците се зарадвали не на шега — да забият нож в гърба на конкурентите било съкровената им мечта още от времето на битката срещу „Великата испанска армада“, когато англичаните изиграли своите холандски съюзници и обрали целия каймак от победата. На борда на кораба „Халфмун“ („Полумесец“), този път с екипаж от холандски нехранимайковци (Хъдзън никога нямал късмет с кадрите), старият капитан тръгнал отново на път. Била му дадена пълна свобода на действие, ако ще да търси северозападния, ако ще североизточния проход, важното е да стигне по море до Япония, та да се пръснат от яд и завист тия проклети бивши съюзници. И този път Хъдзън избрал североизточната посока, но щом „Халфмун“ опрял до ледовете край Шпицберген, и холандските нехранимайковци дигнали парата — хайде де, да не ни е изпила кукувица акъла, та да берем студовете край тия пусти камънаци. Давай по-скоро на югозапад, че иначе ще нахраниш рибите с дебелия си английски задник.

Старият капитан разбрал, че и този път не му е съдено да осъществи мечтата си, и свърнал в исканата от екипажа посока. Като следвал този курс, той пресякъл целия Атлантик и достигнал до американския бряг на 44 градуса северна ширина. Верен на своята фикс-идея, той и тук, вместо да се впусне в грабеж и изгодна размяна на стоки с туземците, затърсил проход към Тихия океан. По едно време дори помислил, че щастието му се усмихва. Влязъл в широк пролив, който водел право на северозапад, изследвал го в продължение на 200 километра, но за най-голямо негово съжаление и за радост на екипажа той се оказал устие на широка и пълноводна река, наречена по-късно на негово име река Хъдзън. Отчаяният капитан решил да се върне в Европа, където холандските остиндийци побързали да му кажат:

— Благодарим ти, байно, но ние те пратихме до Япония, а не да ни откриваш разни идиотски реки.

На капитана била удържана четвърт от заплатата за неизпълнение на предварителния план-график. За трети път през последните няколко години Хъдзън останал без кораб и без работа. И вие, драги читатели, сигурно вече си мислите, че е мирясал, че се е прибрал на топло в къщи и е сменил грубите моряшки ботуши с пенсионерски чехли, както се полага на всяко изживяло своя век старче. Но това значи да не познавате капитан Хенри Хъдзън и неговия изключителен, достоен за възпяване инат.

Капитанът се върнал в родната Англия и — какво правил, какво струвал — успял да запали със своята идея този път директора на новоучредената английска остиндийска компания. Директорът решил да рискува — може пък този фанатик да излезе прав и да открие най-после прекия път до Япония. Не беше ли такъв фанатик и маниак великият Колумб? Ами Магелан? Но предпазливите акционери на новата компания изказали известни резерви. Те били чували за по-раншните неуспешни митарства на стария морски вълк и не били особено склонни да му се доверят напълно, били уверени, че що се отнася до практическите изгоди, капитанът е бил и ще си остане и занапред истински мухльо. Под техния натиск директорът възложил наистина на Хъдзън ръководството на новата експедиция, но едновременно с това му назначил за пръв помощник едно свое доверено лице на име Джон Колбърн. И на този „свой човек“ била дадена много по-голяма власт, отколкото на самия капитан. Хъдзън привидно се подчинил. Двамата с помощника събрали екипаж от 23 човека и през пролетта на 1610 година на петдесет и пет тонния барк „Дискъвъри“ („Откритие“) старият капитан потеглил за своето поредно пътешествие на север.

Ето за това последно, гибелно плаване искахме да разкажем още от началото на нашето повествование, но се отклонихме, и то доста обширно, както е забелязал читателят, за да разберем по-добре какъв е човекът, който сме избрали за свой герой.

Баркът излязъл от лондонското пристанище и докато се носел с развети платна по течението на Темза, Хъдзън решил да изпълни плана, който назрял в главата му още щом му поставили за надзорник „своя човек“ Колбърн. Той спрял за малко „Дискъвъри“ край фара на южния бряг на реката и най-учтиво (доколкото можел да бъде учтив) помолил помощник-капитана да си събере партакешите и да благоволи да напусне кораба, където единствен господар след бога е той, капитан Хенри Хъдзън. Колбърн отначало се опрял и показал своите пълномощия, подписани лично от директора на остиндийската компания, но това никак не направило впечатление на капитана. Той най-спокойно ги скъсал пред смаяните очи на пълномощника, хвърлил ги в реката от прозореца на каютата и като опрял дулото на пистолета си в корема на Колбърн, настоял заповедта му да бъде изпълнена в срок от пет минути. Помощник-капитанът трябвало да признае, че аргументите на Хъдзън са доста силни, по-силни дори от неговите изключителни пълномощия. След пет минути той вече плувал към брега на една от спасителните лодки.

Хъдзън обяснил напускането на помощника си с някакво негово внезапно нервно разстройство, което изисквало незабавна лекарска намеса, и веднага след това заповядал да се вдигнат всички платна до последния кливер. „Дискъвъри“ се понесъл с пълен ход към Ла Манша, а оттам поел през Атлантика на северозапад, любимата посока на капитана. В първите дни на май баркът бил вече в Рейкиявик, най-доброто пристанище на Исландия. И тук Хъдзън констатирал, че всяка негова заповед се посреща с глух ропот от една немалка част от моряците. Оказало се, че Колбърн, имайки предвид, че един ден неизбежно ще влезе в стълкновение с твърдоглавия капитан, зачислил в екипажа няколко верни „свои“ хора, роднини, приятели и съграждани северняци (той бил родом от Нюкясл, Северна Англия), и сега тези хора искали да знаят малко повечко относно внезапното нервно разстройство на своя съгражданин и благодетел. Хъдзън не се отличавал с дар слово. Вместо да обясни на недоволниците как всъщност стоят работите, той извадил пистолета си, зад него с голи саби в ръце застанали хората, които той пък бил назначил (все от лондонския Ист-енд) и които пък него считали за благодетел, и ропотът изведнъж секнал. Колбърновци престанали да бъдат толкова любопитни. Но уви — само временно. По пътя за Гренландия те развили трескава дейност сред екипажа. Пуснали какви ли не клюки и измислици по адрес на капитана, че уж бил невероятен некадърник, че от всичките си досегашни плавания не донесъл нито едно пени печалба (което си било и вярно), че моряците му се връщали от рейс бедни като просяци, ако въобще се връщали, че дори и миналото му не е съвсем чисто, имал на младини вземане-даване с пиратите на сър Уолтър Роли, оня, изменника, когото сегашният крал нареди да екзекутират.

Добре, ама сега пък се оказало, че на борда има и една трета група моряци, които били назначени по препоръка на заместник-директора на остиндийската компания. Този заместник не бил особено доволен от избора на Колбърн за надзорник на вироглавия капитан и искал също да си има „свой“ човек на „Дискъвъри“, който пък да защищава неговите интереси. Разбрало се, че човекът на замдиректора е кърмчията Митчъл. Групата около Митчъл не одобрявала поведението на капитана в „аферата Колбърн“, но не споделяла напълно и екстремистките действия на колбърновци. И докато тази група се колебаела между десницата и левицата, статуквото на кораба се запазвало. Раздиран от вътрешни противоречия и борби, „Дискъвъри“ все пак на 15 юни достигнал южния край на Гренландия, така наречената „Земя на отчаянието“, и тук, въпреки ироничните забележки на хората на Колбърн от рода на „Стария пак го повлякоха мътните…“, Хъдзън, както и трябвало да се очаква, започнал да търси своя северозападен проход. Скоро обаче се разбрало, че колбърновци са прави. Никакъв проход нямало из тия отчайващо пусти места, а само един пълен с непроходими ледове залив, който при това бил вече открит от предшественика на Хъдзън капитан Джон Дейвис. Центристите на Митчъл започнали да се убеждават, че капитанът действително е един вманиачен хапльо, и явно да клонят към хората на Колбърн, северняците. Вследствие на всичко това Хъдзън се затворил (или бил принуден да се затвори) заедно със сина си в капитанската каюта, а цялата власт на кораба преминала в ръцете на противниците му. Добре, ама само два дни след тази победа на нездравите сили, „Дискъвъри“ изведнъж попаднал всред силно течение с посока право на северозапад. Митчъловци се спогледали — туй-то-осо, значи капитанът не е чак толкова голям кретен и хапльо, както го изкарвали хората на Колбърн. След кратки, но делови разисквания те отново преминали на страната на сваления капитан, отключили трюма, дето два дни преди това затворили Хъдзъновите хора, истендците, и заедно с тях натикали във влажното помещение самозабравилите се колбърновци. Отворена била и капитанската каюта и Хъдзън излязъл оттам с много по-закрепнал авторитет, отколкото имал по-рано. Зарадван от това, че се движи с пълен ход право на северозапад по неизвестен досега пролив (по-късно проливът ще бъде наречен на негово име), капитанът проявил голямо благородство на духа. Той не само не наказал фракционерите, ами дори ги освободил от трюма и заповядал да им дадат по чашка ром, с което пък възбудил недоволството на митчъловци, а и на своите хора. Откъде-накъде тия нехранимайковци ще получават дажба като нас, каква е тази уравниловка, да не сме в Китай!

Но както и да е, единството сред екипажа било горе-долу възстановено поне привидно. Колбърновци признали своето поражение и решили, че за тях сега най-добре е да си траят. Митчъловци забравили своите временни недоволства, а хората на Хъдзън, истендците, били увлечени от ентусиазма на своя капитан, който просто се подмладил с двадесетина години — какво ли не прави радостта от осъществяването на дълголелеяната мечта. „Дискъвъри“ продължавал да се движи неотклонно на северозапад и Хъдзън вече виждал във въображението си очакващата го слава и свързаното с нея богатство. Той се хвърлил в трескава дейност, нанесъл на картата целия неизвестен дотогава северен бряг на полуострова Лабрадор и южния бряг на зърнатата някога от Фробишър „Мета инкогнита“. На петия ден „Дискъвъри“ заобиколил крайния северозападен нос на Лабрадор и пред очарованите очи на капитана, който бдял неотлъчно на мостика, на запад, под бледите лъчи на северното слънце, се открило безбрежно сребристосиньо водно пространство — свободно от лед спокойно море. Може би това бил така търсеният вход за Тихия океан. Хъдзън вече можел спокойно да се оттегли в каютата си и след толкова безсънни нощи да склони глава на твърдата си моряшка възглавница. Това, на което посветил целия си, изпълнен с несгоди суров живот, най-после се сбъднало. На 3 август той нанесъл в корабния дневник последната си забележка: „Ние преминахме през тесния проход между Дигс и Лабрадор. Носа при южния изход на прохода нарекох Уистънхълм…“

На това място дневникът на „Дискъвъри“ се прекъсва. А след няколко дни се свършва и краткотрайното щастие на капитан Хенри Хъдзън. Но това вече ние го знаем от разказа на един от малцината матроси, оцелели от екипажа на „Дискъвъри“, Абакук Приккет от групата на Митчъл. Разбира се, този разказ носи следите на субективността, но все пак той ни дава представа за събитията, настъпили, след като „Дискъвъри“ навлязъл в новооткритото спокойно море и следвайки западния бряг на Лабрадор, слязъл до 54 градуса северна ширина.

Колкото корабът отивал по̀ на юг, толкова по-мрачно ставало лицето на капитан Хъдзън. В съзнанието му, изглежда, отново започнала да се мярка мисълта, че и този път със северозападния проход нещо не е наред. Тази мисъл се подхранвала и от ироничните усмивки, с които го посрещали хората на Колбърн, колчем се появявал на капитанския мостик. В края на седмицата пред „Дискъвъри“ се изпречил нов бряг и тогава окончателно се разбрало, че новооткритото море не е Тихият океан, а един огромен залив, който по-късно ще бъде наречен Хъдзънов, на името на нещастния мореплавател. Ироничните усмивки на колбърновци изчезнали и сега по лицата им се четяла открита заплаха. Отчаяният Хъдзън разбрал, че отново е настъпило време да се говори с друг език на екипажа. Вместо да изчаква, той решил да нападне пръв и тази тактика се оказала единствената правилна при дадената ситуация. Още преди да настъпи нощта, Хъдзън се втурнал с изваден пистолет в каюткомпанията, където матросите довършвали скромната си вечеря и арестувал кърмчията Митчъл. А защо именно Митчъл? Защото кърмчията, уплашен вероятно от отмъщението на колбърновци (нали в началото на август той спасил капитана и допринесъл за поражението им), от два дни отново преминал в техния лагер и оглавил, като най-авторитетно лице, групата им. Решителният вид на капитана и особено насоченото дуло на пистолета извършили своето. Недоволниците и този път се смирили и скърцайки със зъби от злоба, видели как спасителната лодка откарва на пустия бряг техния временен водач и го захвърля там на произвола на съдбата само с една пушка и торба сухари. От своя страна и Митчъл видял от брега как „Дискъвъри“ изчезва с развети платна на запад, оставяйки го да размишлява с горчивина за човешката неблагодарност и за това, че вече едва ли ще му се удаде друг случай да участвува в различни комбинации и да води безпринципни борби за надмощие. Както вече казахме, той бил командирован на брега абсолютно сам.

„Дискъвъри“ достигнал западния бряг на залива през ноември същата година. По-нататък той вече не можел да продължи. Пътят му бил преграден от огромни маси лед. Налагало се да се презимува тук, всред тази най-сурова и безотрадна земя, каквато можел да си представи човек. Наоколо бродели зверове и свирепи и гладни индиански племена, които само чакали някой от екипажа да се отдалечи на двеста-триста крачки, за да му свалят скалпа. При такова положение и куче и котка могат да сключат примирие. Въпреки намалелия до минимум порцион и хъдзъновци, и митчъловци, и колбърновци изкарали тежката зима, без да се отдават повече на фракционни борби. Лош, хубав, не било сега време да събарят Хъдзън. Който и да дойде на негово място, няма да бъде по-добър. Въпросът е да мине най-после тази проклета зима и да се върнат в родината, а там вече ще се разбере кой е кум и кой сват.

През втората половина на юни 1611 година заливът започнал да се размразява и сред ледовете се появило свободно, годно за плаване море. Хъдзън, за всеобща радост на изпосталелия екипаж, заповядал да се вдигнат платната, но когато всички очаквали да насочи кораба на изток, към родината, него изведнъж го прихванало. Не му се искало да се върне от толкова далеч, без напълно да се е уверил, че северозападният проход не съществува. Добре, ама нервите на хората вече били съвсем изтънели. Още щом носът на кораба се насочил на северозапад, и бунтът избухнал. Този път начело застанал корабният кок Джон Грин. Досега той си бил мълчал, не се присъединявал към нито една от враждуващите фракции и само за него не се знаело той пък на кого е човек. През дългото плаване всички други си били станали напълно ясни — този е на Митчъл, онзи — на Колбърн, а този е истендец, следователно стои зад Хъдзън. Само Грин си мирувал и си оставал винаги на власт, винаги със силните.

Отдавна е известно, че когато един конформист излезе начело, то той милост не знае. Стига, разбира се, това, което върши и заповядва, да е съпроводено за него лично с пълна безопасност. Така станало и този път. Когато Грин огледал хората и видял, че болшинството е против Хъдзън, той веднага започнал да действува бързо и делово. Заповядал капитанът да бъде арестуван и свален вързан в трюма, а ако и тогава продължава да се държи като побъркан, да се постъпи с него, както се следва. Не, разбира се, да се екзекутира, пази, боже, от такива крайности, все пак връщаме се в Англия, а там за подобни неща не прощават, а да се измисли някаква по-деликатна форма на разправа.

Мълчаливият Хъдзън, щом се видял вързан от собствените си матроси, изведнъж проговорил и така ги заругал и така почнал да ги заплашва, че на всички станало ясно — оставят ли го на кораба и откарат ли го жив в Англия, той няма да ги остави на мира до края на живота им. И то не за това, че са го свалили от поста му, ами защото са му попречили да види осъществена своята фикс-идея.

След кратко съвещание бунтовниците приели предложението на своя нов водач. Хъдзън, синът му Чарли и седемте членове на екипажа, които останали верни на своя капитан и в нещастието, били свалени в спасителната лодка (същата, която откарала на брега кърмчията Митчъл) и оставени сред бурния залив без никакви хранителни припаси и без нито една пушка. Това било равносилно на убийство, но на деликатно убийство, ръцете на бунтовниците нямало да бъдат зацапани с кръв. Моля ви се, ние го канихме да се прибере в майката отечество, но той се заинати и ни прати по дяволите и затова му отделихме каквото можахме и го оставихме да си троши сам коравата глава.

„Дискъвъри“ се върнал в Англия едва с една трета от екипажа си. Съдебно преследване срещу бунтовниците не било възбудено, както много умно предвидил готвачът Грин.

А съдбата на Хъдзън и хората му, верните истендци, и досега не е известна на човечеството. Но затова пък на името на суровия и смел капитан са кръстени един огромен залив и един от най-важните морски протоци в тази част на света. Кръстена е и една река, с която той за съжаление, не би могъл да се гордее. Тази река сега е една от най-замърсените на планетата. Както е известно, на двата бряга на нейното устие е построен градът Ню Йорк.

На името на сина на капитана Чарли и на останалите изчезнали в морето истендци са кръстени разни острови от Канадския архипелаг. На името на готвача Грин, който се завърнал жив и здрав в Англия, не е кръстено нищо. Времето дори е изтрило от камъка на гроба фамилията и датата на смъртта му.

Той е умрял на суша, в топлото си легло.